Дан Симънс
Лешояди (58)

56
Мелани

На дневна светлина е по-трудно да повярвам, че Нина се е свързала с мен. Първата ми реакция бе на раздразнение и усещане за уязвимост, задето са ме разкрили. Но това скоро избледня, заменено от чувство за възход и възобновена енергия. Когото и да представяше това момиче, тя ме бе подтикнала да мисля отново за бъдещето си.

Тази сряда, струва ми се беше пети май, негърката не се върна, тъй че аз предприех някои самостоятелни акции. Доктор Хартман обиколи от болница на болница, разумно обмисляйки възможността да се сдобием с нова резиденция, но всъщност проверяваше дали има някой дългосрочен пациент, който да съвпада с медицинското описание на Нина. Не биваше да забравям собствения си таен престой във Филаделфия, така че доктор Хартман не разпитваше лекарския персонал или болничната администрация, а влизаше в болничните компютри и преглеждаше медицинските картони, историите на заболяванията и предписаните лекарства от гледна точна на инспекцията на болничните средства. Ловът продължи до петък, но все едно, нямаше следа от негърката или вест от Нина. До края на седмицата моят доктор бе протрил всички болници, сестрински домове и медицински центрове, снабдени с оборудване за подобно дълготрайно лечение, Също така провери градската морга. Оттам твърдяха, че тялото на госпожица Драйтън било разпознато и кремирано от изпълнителите на завещанието и — но това само потвърди възможността тя да е жива… или тялото и да е укрито… защото когато бързо опипах съзнанията на всеки от слухтелите в моргата, открих един — слабоволев мъж на средна възраст на име Тоуб — който със сигурност носеше умствените следи на човек който е бил Използван и след това са му наредили да забрави тази Употреба.

Къли започна да посещава чарлстънските гробища още същата седмица, търсейки гроб, който да е на по-малко от година и да съдържа трупа на Нина. Семейството й произлизаше от Бостън, тъй че, когато претърсихме всички гробища в района на Чарлстън и не открихме нищо, пратих Нанси на север — не исках Къли да отсъства толкова време — и тя намери семейната крипта на Хоукинс в малко частно гробище в стария Северен Бостън. Тя влезе в криптата в петък вечер, след полунощ, и проведе внимателно претърсване с помощта на лост и кирка, закупени от „Кей Март“ в Кеймбридж. Родът Хоукинс беше там — общо единайсет души, от които девет възрастни — но нито един не бе полаган в гробницата преди по-малко от половин век. През очите на госпожица Сиуъл се взрях в счупения череп на онова, което трябваше да представлява бащата на Нина — ясно различавах златния зъб, с който се шегувахме — и се почудих, не за пръв път, дали наистина тя го е хвърлила под колелата на тролея през 1921-а, задето не са й позволили да си купи синьото купе, което бе залегнало в сърцето й онова лято.

Наличните Хоукинс онази нощ бяха само кости, пепел и отдавна изгнили останки от погребални савани, но за да се уверя напълно, накарах госпожица Сиуъл да счупи всички черепи и да надникне вътре. Не открихме нищо освен сив прах и насекоми. Нина не се криеше там.

Колкото и разочароващи да бяха тези издирвания, останах доволна, че мисля толкова ясно. Месеците на възстановяването ми донякъде ме бяха объркали, забавяйки обичайно острите ми възприятия за нещата, но сега усещах завръщането на предишния си интелектуален потенциал.

Трябваше да предположа, че Нина няма да пожелае да бъде погребана със семейството си. Тя мразеше родителите си и харесваше единствено сестра си, която почина млада. Не, ако Нина наистина беше мъртва, предполагам, щеше да избере място за почивка в някое новозакупено имение, може би дори тук в Чалстън, хубаво облечена и ежедневно поддържана, отпусната в подплатения лукс в криптата, сред доверен некропол от слуги на мъртвите. Признавам, че накарах сестра Олдсмит да облече най-хубавата си копринена рокля и да отиде до „Менсърд Хаус“ да обядва в тяхната Зимна градина, но не долових и следа от присъствието на Нина там — макар и чувството й за хумор да беше изтънчено почти като моето, тя не би сглупила толкова, че да се върне на лобното си място.

Не искам да оставям впечателние, че седмицата ми е била претоварена с безплодни търсения на вероятно несъществуващата Нина. Взех практически предпазни мерки. В сряда Хауърд летя до Франция и започна подготовка за прехвърлянето ми там впоследствие. Фермерската къща изглеждаше почти същата, както и когато я напуснах преди осемнайсет години. Депозитната кутия в трезора в Тулон съдържаше френския ми паспорт, подновен и доставен от господин Торн само преди три години.

Знак за неизмеримо нарасналата ми Способност беше, че съм в състояние да приемам впечатления, получени от Хауърд, макар той да се намираше на повече от три хиляди километра от мен. В миналото подобни дълги пътешествия можеха да предприемат само идеално дресирани помощници като господин Торн, но дори и те действаха по предварително програмиран начин и аз нямах възможност да ги контролирам пряко.

През очите на Хауърд се взирах в гористите хълмове на южна Франция, в овощните градини и оранжевите квадрати на покривите на селцето в долината близо до фермата ми и се чудех защо бягството от Америка ми се беше струвало толкова трудно.

Хауърд се върна в събота вечер. Всичко бе подготвено, за да можем той, Нанси, Джъстин и „майката инвалид“ на жена му да напуснем страната с едночасова готовност. Къли и останалите щяха да ни последват по-късно, освен ако не възникнеше нужда от защита в ариергарда. Нямах намерение да губя медицинския си персонал, но ако се стигнеше до това, във Франция има прекрасни доктори и сестри.

Сега, когато пътят за бягство бе готов, вече не бях уверена, че искам да избягам. Мисълта за последна Среща с Нина и Уили не ми беше неприятна. Тези месеци на скиталия, болка и изолация бяха допълнително притеснителни заради усещането за несвършена работа, което витаеше над мен. Телефонното обаждане на Нина на летището в Атланта преди шест месеца ме бе пратило в главоломно паническо бягство, но действителното пристигане на нейния куриер — ако момичето изобщо беше нейна пратеничка — не ме притесняваше чак толкова.

По един или друг начин, казах си, нещата ще се изяснят накрая.

В четвъртък сестра Олдсмит отиде в обществената библиотека и претърси всички източници за имената, които негърката бе споменала. Имаше няколко статии в списания и новоизлязла книга за изумителния милиардер Арнолд К. Барент. Чарлз Колбън се споменаваше в няколко книги за вашингтонски политици. Имаше и няколко тома за астроном на име Кеплер — очевидно погрешно търсене, тъй като човекът бе мъртъв от векове. Сестрата обаче не намери и дума за другите имена, които момичето ми бе дало. Книгите и статиите не ме убедиха в нищо. Ако негърката не бе пратена от Нина, тя почти със сигурност лъжеше. Ако пък беше пратена от Нина, струваше ми се също толкова вероятно да лъже.

В крайна сметка не бе нужен някакъв подтик от сдружение на хора с нашата Способност, за да накара Нина да се нахвърли срещу мен.

„Възможно ли е — почудих се, — смъртта да е увредила разума й?“

В събота се погрижих за последната подробност. Доктор Хартман се бе занимавал с госпожа Ходжес и зет й по време на покупката на къщата, която делеше нашия двор. Знаех къде живее тя. Знаех също така, че всяка събота сутрин кара сама до градското тържище, за да купува пресни зеленчуци — те й бяха фетиш.

Къли паркира близо до колата на дъщерята на госпожа Ходжес и изчака старицата да излезе от тържището. Когато тя се появи с отрупани с пазарски торби обятия, той се приближи до нея и предложи:

— Госпожо, нека ви помогна!

— О — опъна се госпожа Ходжес, — не, аз мога…

Къли взе едната торба с покупки, стисна здраво лявата й ръка и я заведе в кадилака на доктор Хартман, като я бутна на предната седалка така, както ядосан възрастен би настанил двегодишно детенце. Тя се блъскаше в заключената врата, опитвайки се да излезе навън. Телохранителят ми се настани зад волана, посегна с ръка, огромна като главата на глупавата старица, и я стисна веднъж. Тя тежко се облегна на стъклото. Той провери, за да се убеди, че още диша и после подкара към къщи. Беше си пуснал Моцарт на стереото на колата и глупаво се опитваше да тананика в тон с музиката.

В неделя, 10-и май, негърката на Нина почука на портата малко след обед. Пратих Хауърд и Къли да я пуснат в къщата. Този път бях готова за посещението й.