Дан Симънс
Лешояди (64)

62
Остров Долман,
неделя, 14-и юни 1981 г.

Тони Харъд гледаше пристигането на Уили, час преди залез слънце в неделя. Чартърният самолет с два двигателя кацна на гладката писта, нашарена от сенките на високите дъбове. Барент, Сътър и Кеплър се присъединиха към продуцента в малкия климатизиран терминал в края на отсечката за пристигащи. Харъд изпитваше такава увереност, че Уили няма да бъде на борда, че направо зина от изумление, когато се появиха познатите лица на Том Рейнолдс, Янсен Лухар и после самия Уили Бордън.

Никой друг не изглеждаше шокиран. Джоузеф Кеплър пое задачата по представянето, сякаш беше стар приятел на Уили. Джими Уайн Сътър се поклони и се усмихна загадъчно, докато се ръкуваше със стареца. Харъд с голямо усилие затвори увисналата си уста, когато си стиснаха ръцете и немецът му каза:

— Нали виждаш, приятелю Тони, раят е разположен на остров! Барент бе по-щедър и освен че напомпи ръката на Уили за добре дошъл, стисна лакътя на продуцента в политическа хватка. Старецът бе облечен във вечерен костюм; черна връзка и фрак.

— Това е отдавна предвкусвано удоволствие — ухили се Барент, без да пуска ръката на своя съперник.

— Ja — отвърна немецът с усмивка, — така си е!

Антуражът пое към Имението с конвой от голф колички, като събираше по пътя си разнообразните помощници и телохранители. Мария Чен приветства Уили в Голямата зала, като го целуна по двете бузи и засия усмихната срещу него.

— Бил, толкова се радвам, че се върна. Ужасно ни липсваше! Бордън кимна.

— И на мен ми липсваха красотата и волята ти, скъпа моя — каза и й целуна ръка. — Ако някога ти писне от отвратителните маниери на Тони, обмисли предложението ми за работа! — в светлите му очи проблеснаха искрици.

Мария Чен се разсмя и стисна ръката му.

— Надявам се, че скоро отново ще работим всички заедно — отвърна.

— Ja, вероятно много скоро — съгласи се Уили и собственически я прегърна през рамото, когато последваха Барент и останалите към трапезарията.

 

За вечеря дадоха банкет, който продължи доста след девет. На масата седяха повече от двайсетина души — само Тони Харъд си беше довел един-единствен помощник — но след това, когато Барент ги поведе към Стаята за игри в празното западно крило, останаха само петима.

— Няма да започнем сега веднага, нали? — попита Харъд, леко притеснен. Нямаше представа дали би могъл да Използва жената, която доведе от Савана, и изобщо не беше виждал другите ерзац-кукли.

— Не, още не — успокои го Барент. — Просто е стар обичай да разглеждаме делата на Островния клуб горе в Стаята за игри, преди да изберем куклите си за нощната игра.

Продуцентът се огледа. Стаята бе впечатляваща: отчасти библиотека, отчасти викториански английски клуб, а отчасти и конферентна зала — две от стените бяха отрупани с високи стелажи с книги, имаше дори стълби за горните редове; кожените кресла бяха снабдени с настолни лампи с матови абажури. Имаше също така отделни маси за снукър и билярд, както и — близо до задната стена — масивна, кръгла и покрита със зелено сукно заседателна маса, осветена от единична лампа, окачена точно отгоре. Пет кожени стола с високи облегалки бяха подредени в сенките край нея.

Барент натисна едно копче на отрупаното табло и дебелите завеси безшумно се дръпнаха назад, за да разкрият близо десетметров прозорец, обърнат към залятата със светлина градина и дългия тунел на Алеята на живите дъбове. Харъд беше сигурен, че слабо поляризираното стъкло е непрозрачно отвън и със сигурност е бронирано.

Барент вдигна ръка, сякаш представяше стаята и гледката на Уили Бордън. Старецът одобрително кимна и се разположи на най-близкото кожено кресло. Лампата над главите им превръщаше лицето му в сбръчкана маска, а очите му — в езера мрак.

— Ja, много симпатично — отбеляза той. — На чий стол съм седнал?

— Беше… ъ-ъ-ъ… на господин Траск — обясни Барент. — Струва ми се подходящо сега да стане ваш!

Останалите също заеха местата си; Сътър посочи на Харъд подходящия стол. Той се отпусна в старата, луксозна кожа, скръсти ръце на плота на масата и се замисли за тялото на Чарлз Колбън, който е хранил рибата цели три дни, преди да го намерят в тъмните води на река Суилкил.

— Нелошо клубно свърталище — отбеляза на глас. — Сега какво ще правим — ще изучим тайната клетва и ще пеем песнички?

Барент се изкиска самодоволно и огледа кръга. Заяви тържествено:

— Обявявам двайсет и седмата ежегодна сесия на Островния клуб за открита. Има ли останали недовършени точки? — Отговори му само мълчание. — Нови дела, които трябва да-разгледаме днес?

— Ще има ли и други пленарни сесии, на които можем да разглеждаме нови въпроси? — полюбопитства Уили.

— Разбира се — отвърна Кеплър. — Тази седмица всеки може да свика сесия по което и да е време, с изключение на моментите, когато играем сериозно.

Немецът кимна.

— В този случай ще запазя моите въпроси за някоя по-следваща сбирка — усмихна се на Барент. Зъбите му сияеха неестествено жълтеникави на грубата светлина отгоре. — Трябва да си знам мястото като нов член и да действам съобразно с това, nicht wahr?

— Изобщо не е така — любезно възрази магнатът. — Около тази маса сме равни… съперници и приятели… — той за пръв път погледна Харъд в очите. — След като тази вечер нямаме нови дела за разглеждане, готови ли сте да идем до кошарите на играчките и да направим избора си за вечерта?

Тони кимна, но Уили се обади:

— Искам да използвам някой от собствените си хора! Кеплър се намръщи леко.

— Бил, не знам дали… искам да кажа, имаш правото, щом желаеш, но се опитваме да избягваме употребата на свои… ъ-ъ-ъ… постоянни асистенти. Шансът да спечелиш и петте нощи е… ъ-ъ-ъ… доста нисък всъщност, а бихме искали да избегнем обиждането на някой от нас или отпращането му с натежало сърце и с лоши чувства, понеже… ъ-ъ… е изгубил ценен ресурс.

— Ja, разбирам — съгласи се Уили, — но въпреки това предпочитам да използвам своя пешка. Позволено е, да?

— Аха — обади се Джими Уайн Сътър, — но ще трябва да го пратиш за инспекция и да го държиш в кошарите за кукли, точно както другите. Стига да оцелее тази нощ, разбира се!

— Съгласен — кимна Уили. Усмихна се отново, усилвайки впечатлението на Харъд, че слуша как говори безок череп. — Много любезно, че угаждате на стареца. Ще идем ли до кошарите да си изберем пионки за днешната игра?

 

За пръв път Харъд минаваше на север от охраияемата зона. Подземният комплекс го изненада, макар и да знаеше, че все някъде на острова има щаб на охраната. При все че на пост и в мониторните зали бе видял двайсет и пет — трийсет човека, охраната му се струваше почти несъществуваща в сравнение с наплива от телохранители по време на седмицата на Летния лагер. Тук той осъзна, че по-голямата част от пазачите на Барент сигурно се намират на вода — качени са на яхтата или на крайбрежните катери — и се занимават главно с отблъскването на нашественици далеч от острова. Почуди се какво ли си мислят всички тези пазачи за кошарите за кукли и за игрите. Харъд работеше в Холивуд вече две десетилетия; знаеше, че няма нищо, което хората да откажат да сторят на други хора срещу съответно заплащане. А понякога бяха готови да го вършат дори и безплатно. Той се съмняваше, че Барент има затруднения с намирането на подходящите за тази дейност хора, дори и без уникалната си способност.

Кошарите бяха странни, издълбани в скалното легло в коридор, много по-древен и тесен от останалата част на комплекса. Той последва останалите покрай рафтовете, на всеки от който имаше по едно голо, свито тяло, и за двайсети път си помисли, че всичко това му прилича на декор за второкласен филм. Ако някой писател връчеше на Харъд сценарий като този, той щеше да удуши тъпото копеле и след това посмъртно да го изрита от Гилдията.

— Тези кошари предхождат оригиналната плантация на Вандерхуф и дори по-старото имение на Дюбос — поясни важно Барент. — Един археолог-историк, когото наех, предположи, че конкретно тези килии са използвани от испанците да задържат бунтовници от островното индианско население, макар че испанците рядко са установявали бази чак толкова далеч на север. Килиите, във всеки случай, са издълбани преди 1600 г. Интересно е, като се има предвид, че Христофор Колумб е бил първият робовладелец в това полушарие. Той е закарал няколко хиляди индианци в Европа и е поробил или избил още десетки хиляди на самите острови. Като нищо накрая е щял да изтрие от лицето на земята цялото бунтовно население, ако Папата не се е бил намесил със заплахи за изключване от църквата.

— Папата вероятно го е спрял, понеже не е получавал достатъчно голям дял от печалбата — обади се преподобният Джими Уайн Сътър. — Произволни кукли ли можем да избираме?

— Всички освен двамата, които господин Харъд докара снощи — уточни Барент. — Предполагам, че те са ти за лична употреба, Тони.

— Аха — съгласи се Харъд.

Кеплър се приближи и го сръга дружески.

— Джими ми каза, че единият е мъж, Тони! Да не си си сменил вкусовете или това е някой твой специален приятел?

Харъд се вгледа в идеално сресаната коса на Джоузеф Кеплър, идеалните му зъби и идеално загорялата кожа и сериозно обмисли дали да не сведе външния му вид до по-малка степен на идеалиост. Не каза нищо.

Уили вдигна вежда.

— Мъж-играчка, Тони? Няма ме само няколко седмици и ти ме изненадваш! Къде е този човек, когото ще използваш?

Харъд се втренчи в стария продуцент, но не можа да извлече никакво тайно съобщение от държанието му. Развеселеното недоверие му изглеждаше съвсем неподправено.

— Тук някъде ще е — отвърна, като махна вяло към протежението на коридора.

Групата се разпръсна, оглеждайки телата като съдии на киноложка^[1] изложба.

Или някой беше предупредил затворниците да пазят тишина, или самото присъствие на петимата заглушаваше незабавно всеки звук, но се чуваха единствено екотът на стъпките им и тихото покапване на вода в тъмните, неизползвани участъци от древния тунел.

Харъд беше притеснен; минаваше от ниша на ниша в търсене на двамата, които бе довел от Савана. Дали Уили отново си играеше с него, почуди се, или самият той се бе заблудил дълбоко по отношение на случващото се в последно време? Не, проклятие, нямаше смисъл някой от другите да го мъчи тайно да вкарва на острова специално дресирани сурогати. Освен ако Кеплър или Сътър не планираха нещо. Или Барент ся играеше особено сложна игричка. А може би пък това беше просто капан — опит да го дискредитират?

На Харъд му призля. Забърза нататък по коридора, надничайки през решетките към белите, ужасени лица. Чудеше се дали и неговото изражение не е същото.

— Тони! — повика го Уили, застанал на двайсетина крачки нататък по тунела. В гласа му се усещаше началническа нотка. — Това ли е твоят мъжки сурогат?

Харъд забърза и се взря в мъжа, проснат на лавицата на нивото на гръдния му кош. Сенките бяха плътни, сива четина бе прорасла по хлътналите бузи на мъжа, но Тони бе съвсем сигурен, че именно този тип докара от Савана. Какво, по дяволите, беше замислил Уили?

Старецът се наведе по-плътно към решетките. Мъжът отвърна на погледа му; очите му бяха зачервени от внезапното пробуждане. Сякаш между двамата протичаха електрически токове, много над нивото на простото познанство.

— Wilkommen in der Holle, mein Bauer — каза Уили на човека.

— Geh zum Teufel, Oberst — отвърна затворникът през здраво стиснатите си зъби.

Старецът се засмя — звукът отекна в тесния коридор — и Харъд разбра, че просто царствено са го прекарали.

Освен ако дъртакът не го разиграваше.

Барент се приближи до тях. Тупираната му сива коса хвърляше меки отблясъци в светлината на шейсетватовата крушка.

— Има ли нещо забавно, господа?

Уили потупа Тони по рамото и се усмихна на председателя на клуба.

— А, малка шегичка, която моето протеже ми разказа, Арнолд! Нищо повече.

Магнатът ги погледна и двамата, кимна и продължи нататък по коридора.

Все още хванал Харъд за рамото, Уили го стисна толкова здраво, че жертвата му прехапа устни от болка.

— Надявам се да знаеш какво правиш, Тони! — изсъска с почервеняло лице. — Ще говорим по-късно! — след което се извърна и последва Барент и останалите към охранителния комплекс.

Потресен, Харъд погледна към мъжа, за когото допреди малко бе дълбоко убеден, че е пешка на Уили. Беше гол, бледото му лице почти бе потънало в сенките, лежеше свит на студения камък зад стоманените решетки… изглеждаше стар, крехък и направо износен от годините и тежкия живот. На продуцента старецът му се струваше почти безвреден; единствената възможна заплаха идваше от очевидния блясък на решителност, който огряваше големите му тъмни очи.

— Тони — повика го преподобният Джими Уайн Сътър, — побързай и си избери сурогат! Искаме да се върнем в Имението и да започнем играта си!

Харъд кимна, хвърли последен поглед към мъжа зад решетките и отстъпи встрани, като настойчиво се взираше в лицата, опитвайки се да намери жена достатъчно млада и достатъчно силна, но все пак такава, над която лесно да доминира в нощните занимания.