Дан Симънс
Лешояди (9)

7
Чарлстън,
сряда, 17-и декември 1980

В началото шериф Боби Джо Джентри се почувства горд, когато откри, че го следят. Доколкото знаеше, досега не му бяха слагали опашка. Виж, той си бе отслужил своето в следене на другите; точно предишния ден беше играл „сянка“ на психиатъра Ласки. Видя го как влиза с взлом в дома на Фулър, изчака търпеливо в немаркирания додж на Линда Мей, докато докторът и малката Престън вечеряха и после изкара по-голямата част от нощта в Сейнт Андрюз, пиейки кафе и съзерцавайки входа на къщата на Натали. Нощта се оказа самотна и безплодна. Тази сутрин бе дошъл дотук рано, със собствената си кола, и тойотата под наем на психиатъра още си беше на алеята. Каква връзка имаха тези двамата? Джентри изпитваше силно предчувствие по отношение на Ласки — беше го доловил още първия път, когато говори с него по телефона — и то бързо се превръщаше в един от онези интуитивни сърбежи между лопатките, дето не можеш да се почешеш и които той от личен опит признаваше за едни от най-необходимите елементи, пласиращи доброто ченге на пазара. Тъй че: вчера следеше Ласки. А днес шериф Боби Джо Джентри от окръг Чарлстън на свой ред си имаше опашка.

В началото му беше трудно да повярва. Тази сряда бе станал в шест сутринта — както обикновено — уморен от прекалено малкото сън и прекалено многото кофеин предишната нощ. Подкара към дома на Престън в Сейнт Андрюз, за да се увери, че Ласки е прекарал и остатъка от нощта там, после спря да си вземе поничка при Сара Диксън на Ривър Авеню, а накрая се упъти към Хамптън Парк — да поговори с госпожа Люелин. Съпругът на дамата напуснал града същата нощ, когато се бяха случили и убийствата в „Менсърд Хаус“, и загинал в автомобилна катастрофа в Атланта рано сутринта в неделя. Когато щатските рейнджъри от Джорджия се обадили да й съобщят, че тя вече е вдовица, а съпругът й се е врязал с над 160 километра в час в крайпътна подпора на мост на I-285 недалеч от Атланта, госпожа Люелин задала само един въпрос на офицера: „Какво, по дяволите, е търсел Артър в Атланта? Снощи излезе да си запали цигара и да купи неделния вестник“.

Джентри смяташе въпроса за уместен. Когато напусна тухлената къща на Люелин в девет, след половинчасов разговор с вдовицата, все още не му бяха намерили отговор. Точно тогава обърна внимание и на зеления плимут, паркиран на половин пресечка по-нататък, в сянката на високите дървета, които се извисяваха над улицата.

За първи път забеляза плимута, когато потегли от паркинга на сладкарницата малко по-рано сутринта. Беше го запомнил само защото номерата бяха от Мериленд. Според Джентри ченгетата често се заглавичкваха с подробности като тази, макар повечето от тях да са изцяло безполезни. Докато се пъхаше зад волана на своята кола, паркирана пред входа на Люелин, той нагласи огледалцето, за да огледа хубавичко плимута нататък по улицата. Същият от по-рано. Отраженията на предното стъкло пречеха да се види има ли някой вътре. Джентри сви рамене и потегли, като зави наляво на първия знак „Стоп!“. Плимутът се задвижи точно преди колата му да изчезне от полезрението им. Той направи нов ляв завой и подкара на юг, като се опитваше да реши в общината ли иска да се върне и да отметне малко канцеларска работа, или да потегли към Сейнт Андрюз. Ясно различаваше зеления седан на две коли зад себе си.

Караше бавно, почукваше волана с големите си червендалести ръце и си подсвиркваше кънтри песничка през стиснатите си зъби. С едно ухо се вслушваше в стърженето на полицейското си радио и обмисляше всички възможни причини някой да го следи. Не бяха много. Като изключим неколцина мизерници, които бе натикал в затвора през последните години, никой от познатите му нямаше причина да си урежда стари сметки с Боби Джо Джентри, да не говорим да си губи времето да го следи в ежедневните му обиколки. Почуди се дали не го хваща параноята. В Чарлстън със сигурност имаше немалко зелени плимути, „С мерилендски номера?“ — изсумтя полицейската част от мозъка му. В крайна сметка реши да хване обиколния път към общината.

Зави наляво в натовареното движение на Канън Стрийт. Плимутът остана зад гърба му, вече на три коли зад него. Ако Джентри не знаеше, че е там, сега вече не би могъл да го забележи. Само празните задни Улички около Хамптън Парк, където живееше госпожа Люелин, бяха издали преследвачите му. Качи колата на рампата за Междущатско 26, покара километър и нещо на север, после отби и се насочи на изток по задните пресечки към Мийтинг Стрийт. Плимутът неизменно плуваше в огледалото за задно виждане, криеше се зад други коли, когато можеше и оставаше далеч назад, когато нямаше нищо помежду им.

— Хм-хм-хм — изсумтя шериф Боби Джо. Продължи на север към Чарлстън Хайс, като остави пристанището от дясната си страна. През гората от кранове се виждаха корпусите на грамадните сиви кораби. Зави наляво по „Дорчестър Роуд“ и после се върна на I-26, този път откъм юг. Плимутът не се виждаше никакъв. Джентри беше почти готов да излезе близо до центъра и да зачеркне цялата история като последствие от прекалено многото трилъри по кабелната, когато една каравана смени лентата на километър зад него и той отново зърна познатия зелен покрив.

Отби по изход 221 и се върна в тесните улички недалеч от общината. Започваше да ръми леко. Шофьорът на плимута беше включил чистачките си по същото време, както и Джентри. Шерифът се опита да се сети дали не е бил нарушен някой закон. Точно в момента не му хрумваше нито един. „Добре — помисли си той, — как човек се откача от опашка?“ Прегледа наум всички високоскоростни гонитби, които беше виждал по филмите. Не, благодаря. Опита се да си спомни подробности от многото шпионски книги, които бе изчел, но се сети единствено за една смяна на влакове в московското метро. Много благодаря. Не му помагаше и фактът, че кара черната си кола с надписи „Шерифство на окръг Чарлстън“ от двете страни.

Джентри знаеше, че може да се обади по полицейската радиостанция, да обиколи квартала няколко пъти и осем щастски коли и половината патрулки ще цъфнат в очакване на плячката на следващото кръстовище. И после? Видя се изправен пред съдия Трантор, обвинен в преследване на извънщатски посетител, който се опитвал да намери ферибота за форт Съмтър и бил решил да следва местното ченге.

Най-разумното, призна Джентри, щеше да е да изчака на този да му писне. Да го остави да се влачи по петите му колкото му душа иска — дни, седмици, години — докато успее да прозре що за игричка си играят. Мъжът с плимута — ако изобщо беше мъж — можеше да е щатски служител или репортер, или настоятелен свидетел на Йехова, или член на новия отряд по борба с корупцията. Най-разумното, Джентри беше абсолютно сигурен, щеше да е да се върне на работа в кабинета си, да спре да умува над появата на преследвача и да остави нещата сами да се уредят.

— А, да върви по дяволите! — каза на глас. Търпението не беше сред списъка му от добродетели. Завъртя колата на 180 градуса по мократа настилка, включи лампата и сирената и се засили назад по тясната, еднопосочна улица направо към насрещния плимут. С дясната си ръка разкопча кожената предпазна лента на кобура на личния си пистолет. Хвърли един поглед, за да се увери, че палката лежи на седалката, където обикновено я оставя. После натисна газта — и клаксона, за да подсили екшъна.

Сега вече виждаше, че в плимута има само един човек — мъж. Другата кола зави надясно. Джентри рязко отряза наляво, за да я блокира. Плимутът се залюля до най-лявата страна на улицата и после ускори по тротоара надясно, за да се промъкне покрай колата на шерифа. Той пък завъртя волана наляво, подскочи, щом се качи на тротоара, и се приготви за челен сблъсък.

Плимутът се плъзна странично, помете редица кофи за боклук с десния си калник и се заби в един телефонен стълб. Джентри закова колата си пред димящия радиатор на преследвача, като се увери, че е завил правилно, за да блокира бягството им. После изскочи навън, разкопча и нараменния кобур и стисна тежката палка в лявата си ръка.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на колата, господине? — попита Джентри. Насреща го зяпна бледо, издължено лице. Плимутът бе ударил телефонния стълб точно толкова силно, че да изкриви вратата откъм пътника и да разтърси шофьора. Човекът имаше оплешивяващо чело и много тъмна коса. Джентри прецени, че е някъде четирийсетгодишен. Беше издокаран в черен костюм, бяла риза и тънка, тъмна вратовръзка, която сякаш бе извадена направо от ерата на Кенеди.

Шерифът внимателно проследи как човекът рови за портфейла си.

— Бихте ли извадили книжката от портфейла, господине? Човекът се спря, примигна и се обърна да се подчини. Джентри бързо пристъпи напред и отвори вратата с лявата си ръка, като остави палката да увисне на каишката си на китката му. С дясната си ръка беше посегнал да стисне своя „Рюгер Блекхоук“.

— Господине! Моля, излезте от… по дяволите!

Шофьорът се обърна с готов за стрелба автоматичен пистолет, вече вдигнат към лицето на Джентри. Шерифът влетя през отворената врата с всичките си сто и двайсет килограма, в опит да хване китката на противника си. Пистолетът гръмна два пъти, единият куршум профуча покрай ухото на Джентри и мина през покрива, а другият отиде още по-встрани, като разби предното стъкло на плимута на млечнобяла паяжина. После Боби Джо сключи и двете си ръце върху ръката на шофьора и двамата се сборичкаха на предната седалка, досущ като тийнейджъри в автокино. И двамата се задъхваха. Палката се закачи за волана и клаксонът издаде вой като прострелян звяр. Шофьорът посегна с лявата си ръка към лицето на шерифа. Джентри наведе грамадната си глава и го удари; веднъж, втори път, на третия го чу да изпъшква болезнено. Автоматикът падна от ръката на шофьора, удари се в основата на волана и в крака на Боби Джо и издрънча на асфалта отвън. Спортист с дълбоко залегнал страх от изтървани оръжия, шерифът се бе стегнал в очакване на случаен изстрел или дори половин пълнител в гърба си. Но не.

— Майната му — изръмжа Джентри и се наклони назад, като издърпа със себе си и шофьора. Беше преместил дясната си ръка на яката му и след като провери, че автоматикът е наблизо, отчасти под колата, метна шофьора на земята, на около два метра встрани. По времето, когато другият още се мъчеше да се изправи на крака, той бе измъкнал тежкия „Блекхоук“ — подарък от пенсионирането на чичо му. Оръжието приятно натежаваше в ръката му.

— Спри на място! Да не си мръднал — нареди Джентри. От офисите и магазините наоколо бяха изскочили дузина зяпачи. Той се увери, че са извън стрелковия обсег и че зад шофьора се намира само тухлена тена. Осъзна с болезнена острота, че се готви да застреля бедния кучи син. Досега никога не беше стрелял по хора. Вместо да се прицели с две ръце и широко разтворени крака, както бе учен, той стоеше прав, с присвит лакът, а дулото сочеше към небето. Дъждът се стичаше като нежна мъглица по зачервеното му лице.

— Боят приключи — издиша той. — Само се отпусни за малко, човече. Да си поговорим, а?

Ръката на шофьора се стрелна от джоба му. Стискаше сгъваем нож. Острието изскочи с ясно доловимо щракване. Човекът се присви, балансирайки леко, пръстите на другата му ръка бяха широко разтворени. Шерифът със съжаление отбеляза, че онзи държи ножа правилно — опасно, с палец върху дръжката над острието. Осем сантиметра стомана вече се завъртаха в къса, плавна дъга. Джентри ритна автоматичния пистолет по-навътре под плимута и отстъпи три крачки.

— Стига, друже — каза меко. — Не прави глупости. Хвърли го!

Не подценяваше скоростта, с която другият бе в състояние да покрие петте метра, които ги деляха. Нито пък се съмняваше, че хвърлен, ножът може да се окаже по-малко смъртоносен от куршум на същото разстояние. Но си спомняше и дупките, които блекхоукът оставяше на черните мишени от четирийсет крачки. Не искаше и да си помисли какво ще причини куршумът на човешка плът от пет метра.

— Хвърли го! — повтори с успокоителен тон, без да влага заплаха, но авторитетно и без да допуска възможност нареждането му да се оспорва. Нека просто спрем за малко и да си поговорим!

Другият не бе продумал, нито издаде друг звук освен пъшкане, откакто Джентри бе приближил плимута. Сега между стиснатите му зъби се разнесе странно свирукане, като пара от изстиващ чайник. Полека вдигаше ножа вертикално.

— Не мърдай! — Джентри насочи пистолета с една ръка, навеждайки дулото към средата на тънката вратовръзка на мъжа. Ако острието се вдигнеше на височина за хвърляне, щеше да натисне спусъка. Натискът на пръста му вече беше почти достатъчен да вдигне предпазителя.

И тогава Джентри видя нещо, което накара бясно биещото му сърце да застине в болезнена парализа. Лицето на мъжа сякаш се стапяше — не трепереше, а се разтичаше като зле наместена гумена маска, която се плъзга по по-твърдите кости под нея. Очите се разшириха, като в изумление или ужас, и сега се стрелкаха насам-натам като на паникьосано малко животинче. Само за секунда шерифът видя друга личност да се проявява върху това слабо лице; изражение на пълен ужас и объркване пролича в обсебения му поглед, а после мускулите на лицето и врата се стегнаха, сякаш маската е била наложена по-плътно. Острието продължи да се издига, докато не се озова точно под брадичката на мъжа, достатъчно високо вече, за да бъде метнато с голяма точност.

— Хей! — викна Джентри. Палецът му трепна върху спусъка. Шофьорът натисна острието в собственото си гърло. Не замахна, нито удари, нито резна — натисна осемте сантиметра стомана, както хирург би действал при първоначален разрез или както човек внимателно разрязва диня. После, с необходимата сила и изумително бавно, той дръпна острието отляво надясно по протежение на брадичката си.

— О, Иисусе! — прошепна Джентри. Някой в тълпата изпищя. Кръв бликна по бялата предница на ризата на мъжа, сякаш се е спукал пълен с червена боя балон. Мъжът изтърва ножа, но остана на крака невероятните десет или дванайсет секунди — разкрачен, стегнат като пружина, с безизразно лице, а потокът кръв мокреше торса му и започваше да капе на мокрия тротоар. После падна по гръб и пририта.

— Назад, мътните ви взели! — извика Джентри на зяпачите и се затича към жертвата. С тежката си обувка прикова дясната китка на мъжа и избута ножа с палката си. Главата на шофьора се изви назад и червената резка на гърлото му се отвори като причудлива усмивка на акула. Джентри видя разкъсаните хрущяли вътре и неравните краища на сива тъкан, преди кръвта да бликне и да залее всичко. Гърдите на мъжа започнаха да трептят, когато дробовете му се задавиха.

Шерифът изтича до колата си и се обади за линейка. После отново викна на тълпата да отстъпи и пъхна палката си под плимута, за да извади автоматика. Беше деветмилиметров „Браунинг“ с нещо като двоен пълнител, който го правеше тежък като грях. Намери предпазителя, щракна го, пъхна пистолета в колана си и коленичи до умиращия.

Шофьорът се беше претъркулил надясно, със свити колене, здраво стиснати ръце и юмруци. Кръвта вече беше образувала еднометрово езерце и продължаваше да блика при всеки бавен удар на сърцето. Джентри коленичи в червената локва и се опита да затвори раната с голи ръце, но разрезът бе прекалено широк и неравен. Ризата му се просмука за пет секунди. Очите на мъжа бяха придобили вцепенения стъклен поглед, който беше виждал на лицето на твърде много трупове. Накъсаното дишане и бълбукането в разреза секнаха точно когато в далечината се разнесе воят на сирената на приближаващата линейка.

Джентри отстъпи назад, отпусна се на колене и избърса ръце в бедрата си. Портфейлът на шофьора кой знае как бе паднал на асфалта по време на боричкането им. Вдигна го и го премести от пътя на напредващото кърваво ручейче. Като пренебрегна стандартните процедури, той го отвори и бързо претърси пластмасовите джобове и отделения. В портфейла имаше деветстотин долара в брой, малка черно-бяла снимка на шериф Боби Джо Джентри и нищо друго. Нищо. Нито шофьорска книжка, нито кредитни карти, снимки на семейството, карта за социална осигуровка, визитки, стари рецепти — нищичко.

— Някой да ми каже какво става тук! — прошепна Джентри. Дъждът беше спрял. Тялото на шофьора кротко си лежеше набизо. Слабото му лице бе толкова бяло, че изглеждаше като восъчно. Той поклати глава и сляпо се втренчи в събралата се тълпа и приближаващите ченгета и доктори.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — изкрещя.

Никой не му отговори.