Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

3
Чарлстън,
събота, 13-и декември 1980

Събуди ме ярката слънчева светлина, която минаваше през клоните. Беше един от онези кристални, стоплящи зимни дни, заради които животът на Юг е далеч по-малко депресиращ от простото преживяване на зимата при янките. Над червените покриви можех да видя зеленината на палмите. Когато господин Торн ми донесе подноса със закуската, го помолих да отвори леко прозореца. Докато си пиех кафето, слушах как децата си играят в двора. Преди години господин Торн щеше да донесе и утринния вестник на подноса си, но отдавна се бях научила, че четенето за глупостите и скандалите по света просто съсипва утрините. Честно казано, все по-малко и по-малко се интересувах от делата на хората. Вече дванайсет години се оправях без вестник, телефон или телевизор и не страдах от вредни странични ефекти, освен ако не броите за вредно нарастващото самодоволство. Усмихнах се, щом си спомних разочарованието на Уили, когато се оказа, че няма къде да пусне видеокасетите си. Такова дете беше!

— Събота е, нали, господин Торн? — щом той кимна, посочих му да отнесе подноса. — Днес ще излизаме. На разходка. Може да идем до Форта. После ще вечеряме в „При Хенри“ и се прибираме. Трябва да подготвя някои неща.

Господин Торн се поколеба и за малко да се спъне, докато напускаше стаята. Спрях се, както си връзвах халата. Не бях като господин Торн, че да правя грозни движения. Осъзнах, че той е твърде остарял. Изправи подноса и посудата, кимна и избърза към кухнята.

Не бих допуснала мислите за старостта да ми развалят такава хубава сутрин. Чувствах се заредена с нова енергия и решителност. Срещата ни предишната нощ не бе минала добре, но и не беше толкова зле, колкото можеше да се очаква. Бях честна с Нина и Уили относно намерението си да напусна Играта. През следващите седмици и месеци те — е, поне Нина — щяха да започнат да обмислят последствията от решението ми, но докато дойде време да реагират, поотделно или заедно, мен отдавна нямаше да ме има. Аз вече имах нови (и стари) личности, които ме очакваха във Флорида, Мичиган, Лондон, южна Франция и дори в Ню Делхи. Мичиган за момента не се броеше. Бях отвикнала от суровия климат. Ню Делхи вече не беше онова гостоприемно място за чужденци, което бе, когато отсядах закратко там преди войната.

Нина се беше оказала права за едно — завръщането в Европа щеше да ми дойде добре. Вече копнеех за пищната светлина и сърдечното savoir vivre на селяните край старата ми лятна къща недалеч от Тулон.

Въздухът навън бе ободрителен. Избрах си обикновена карирана рокля и навлякох пролетното си палто. Леките артритни бодежи в десния ми крак ме притесняваха при слизането по стълбите, но вместо патерица използвах стария бастун на баща ми. Един млад чернокож прислужник го бе издялкал за Татко през лятото, когато се преместихме от Грийнвил в Чарлстън. Усмихнах се, щом топлият въздух на двора ме обгърна.

Госпожа Ходжес изникна на дневна светлина от антрето си. Именно нейната внучка и приятелката й играеха около сухия фонтан. Вече два века три тухлени сгради си деляха този двор. Само моят дом не беше разделен на семейни етажи или отделни апартаменти.

— Добро утро, ’спойце Фулър.

— Добро да е, госпожо Ходжес. Прекрасен ден.

— Наистина. На пазар ли отивате?

— Просто на разходка, госпожо Ходжес. Изненадана съм, че господин Ходжес не е навън. Винаги го виждам в градината в неделя.

Госпожа Ходжес се намръщи, когато едното от малките момиченца притича между нас. Приятелката й се носеше след нея с писъци, а пуловерът й се вееше.

— О, Джордж вече е в яхтклуба.

— Посред бял ден? — често се забавлявах да наблюдавам как съпругът й отива на работа вечер; униформата му на пазач е спретнато изгладена, сивата му коса стърчи изпод фуражката, а черната кутия за обяд е притисната здраво под мишницата. Господин Ходжес бе обветрен и кривокрак като състарен каубой. Беше от онези, които винаги се канят да се пенсионират, но вероятно осъзнават, че бездействието е просто друга форма на смъртната присъда.

— О, да. Един от онези цветнокожи от дневната смяна долу на яхтения кей напуснал и помолиха Джордж да го замести. Казах му, че е прекалено стар да работи четири нощи седмично и после и през уикенда, но нали го знаете какъв е.

— Е, предайте му много поздрави — казах й. Тичащите около фонтана момиченца ме нервираха.

Госпожа Ходжес ме последва до кованата желязна врата.

— Ще отсъствате ли за празниците, ’спойце Фулър?

— Вероятно, госпожо Ходжес. Почти сигурно.

После ние с господин Торн излязохме на тротоара и тръгнахме към Батъри. Няколко коли напредваха бавно по тесните улици, туристите зяпаха къщите в Стария квартал, но денят беше тих и спокоен. Видях мачтите на яхтите и лодките още преди да зърнем водата, докато излизахме на Броуд Стрийт.

— Моля, купете ни билети, господин Торн — поръчах. — Смятам, че ще ни дойде добре да обиколим Форта.

Както е типично за повечето хора, живеещи в близост до популярна туристическа атракция, не му бях обръщала внимание от много години. Днешното посещение на Форта беше нещо като сантиментална визита. Вече започвах да осъзнавам факта, че ще трябва да напусна завинаги тези места. Едно е да планираш местене; да се сблъскаш с неизбежната му реалност е нещо съвсем различно.

Имаше малцина туристи. Фериботът се отдели от пристанището и навлезе в кротките води на залива. Комбинацията от топла слънчева светлина и равномерното бучене на дизела ме приспаха почти веднага. Събудих се, когато навлизахме в тъмната сянка на надвисналите островни укрепления.

Известно време вървях с групата туристи, наслаждавайки се на тишината на подземията на по-долните нива и на безсмисленото бърборене на младата екскурзоводка. Но когато се върнахме при музея с неговите прашни диорами и безвкусни малки снимки в рамки, се отклоних от групата и се качих по стълбите до външните стени. Махнах на господин Торн да остане на върха на стълбището и се насочих към бастионите. По стената се разхождаше само една двойка — младо семейство с бебе в доста неудобна на вид индианска торба, въоръжени с евтин фотоапарат.

Беше прелестен миг. От запад приближаваше буря и поставяше тъмен щрих на все още осветените от слънцето църковни шпилове, тухлени кули и голите клони в града. Дори от няколко километра разстояние ясно различавах хората, които се разхождаха по Батъри. Вятърът духаше пред тъмните облаци и тласкаше белите им капюшони срещу люлеещия се ферибот и дървения док. Въздухът ухаеше на река, зима и дъжд при залез.

Не беше трудно да си представя онзи ден преди толкова време. Гюллетата се сипеха върху Форта, докато накрая горните нива се превърнаха просто в защитни купчини от отпадъци. Хората празнуваха по покривите зад Батъри. Ярките цветове на роклите и копринените камизоли сигурно подлудяваха артилеристите на янките. Най-сетне един успя да изпрати изстрел над претъпканите покриви. Сигурно оттук последвалата бъкотия е изглеждала много забавна.

Движение в залива привлече вниманието ми. Нещо тъмно се плъзгаше през сивите води; нещо тъмно и мълчаливо като акула. Изстръгнах се от мислите за миналото, когато осъзнах, че това е подводница „Поларис“, стара, но очевидно още на въоръжение — носеше се през тъмните води, без да издава и звук. Вълните се къдреха и пенеха над гладкия като делфинова кожа корпус и се разделяха на увенчан с бели гребени клин. На тъмната кула имаше няколко човека. Бяха облечени в тежки палта и шапките им бяха ниско нахлупени. Невероятно голям бинокъл висеше на врата на единия, когото приех за капитан. Той сочеше нещо далеч зад остров Съливан. Втренчих се в него. Периферното ми зрение започна да избледнява, докато осъществявах контакт през залива. Звуци и усещания достигнаха до мен отдалеч.

Напрежение. Удоволствие от солените пръски, бриз от север-северозапад. Раздразнение от безпрекословните заповеди долу. Нащрек за пясъчните плитчини, които тъкмо влизат в полезрението откъм пристанището.

Стреснах се, защото някой ме приближи изотзад. Когато се обърнах, бляскащите на ръба на полезрението ми точици избледняха.

Господин Торн се беше изправил точно до лакъта ми. Нежелан. Понечих да му наредя да се върне на стълбището, когато видях и причината за приближаването му. Младежът, който беше снимал бледата си жена, сега идваше към мен. Господин Торн бе дошъл да го прихване.

— Хей, извинете, ма’ам. Вие или съпругът ви ще имате ли нещо против да ни снимате?

Кимнах и господин Торн взе протегнатия му фотоапарат. Изглеждаше смешен в дългопръстите му длани. Две щраквания и двойката беше задоволена, че присъствието им тук е документирано за поколенията. Младежът се ухили идиотски и кимна. Бебето започна да плаче, когато го лъхна студеният вятър. Обърнах се към подводницата, но тя вече беше преминала, а сивата й кула бе като тънък щрих, съединяващ морето и небето.

 

Почти се бяхме върнали в града, фериботът се люлееше към дока, когато една от пътничките ми каза за смъртта на Уили.

— Ужасно, нали? — бъбривата стара жена ме беше преследвала по откритата част на палубата. Макар че вятърът бе станал неприятно студен и се бях местила на два пъти, за да се изплъзна от безумното й бърборене, глупавата жена очевидно ме беше избрала за цел на разговора си през последния етап от пътуването. Не я бяха обезкуражили нито оттеглянето ми, нито натрапващото се присъствие на господин Торн.

— Сигурно е било ужасно — продължи тя. — В тъмното и тъй нататък.

— За какво става дума? — зловещо предчувствие подхрани интереса ми.

— Ами, самолетната катастрофа. Не сте ли чули за нея? Сигурно е било ужасно, да паднат в блатото и тъй нататък. Казах на дъщеря ми тази сутрин…

— Каква самолетна катастрофа? Кога?

Старицата трепна леко при остротата на тона ми, но празната усмивка си остана на физиономията й.

— Ами снощи. Тази сутрин. Казах на дъщеря ми…

— Къде? Какъв самолет? — Господин Торн се приближи малко, когато чу тона на гласа ми.

— Онзи снощи — обясни жената. — Полетът от Чарлстън. Във вестника в салона има всичко за катастрофата. Не е ли ужасно? Осемдесет и пет човека. Казах на дъщеря ми…

Оставих я там при перилата. Близо до снекбара имаше намачкан вестник и под заглавието от четири думи намерих оскъдните детайли за смъртта на Уили. Полет 417, за Чикаго, беше напуснал международното летище на Чарлстън в 00.18. Двайсет минути по-късно самолетът експлодирал във въздуха, недалеч от град Колумбия. Парчета от опашката и части от тела паднали в блатото Конгари, където ги намерили нощните рибари. Нямало оцелели. Агенцията по въздухоплаване, Националният отдел за борба с бедствията и ФБР разследваха случая.

Ушите ми бучаха и ми се наложи да седна, за да не припадна. Ръцете ми лепнеха по зелената винилова тапицерия. Хората ме подминаваха, запътени към траповете.

Уили беше мъртъв. Убит. Нина го бе убила. За няколко главозамайващи секунди обмислях възможността за заговор, за сложен план между тях двамата, целящ да ме объркат и да ме накарат да мисля, че е останала само една заплаха. Но не. Не би имало причина. Ако Нина беше включила Уили в плановете си, нямаше да има нужда от чак такива машинации.

Той бе мъртъв. Останките му бяха разпръснати из смрадливи, затънтени блата. Беше съвсем лесно да си представя последните му мигове. Сигурно се е изтегнал удобно в креслото си в първа класа, с питие в ръката, може би си шепне с някой от недодяланите си спътници. После — взривът. Писъци. Внезапен мрак. Брутално килване и последно пропадане в забравата. Потреперих и стиснах металния подлакътник на креслото.

Как го беше постигнала Нина? Почти сигурно не чрез някой от антуража на Уили. Не беше извън възможностите й да Използва някой от собствените му биячи, особено в светлината на неговата отслабваща Способност, но не би имала причина да го прави. Би могла да Използва когото и да е на борда на този самолет. Сигурно е било трудно. Сложната стъпка по подготвяне на бомбата, изключителното усилие да се блокират всички спомени за това и почти невероятното усилие да се Използва някой, докато си седим заедно и пием бренди и кафе. Но Нина би могла да се справи. Да, би могла. А и времето. Точното му изчисление можеше да означава само едно нещо.

Последните туристи бяха напуснали кабината. Усетих лекото по-клащане, което сочеше, че са ни вързали за дока. Господин Торн стоеше на вратата.

Преценката на Нина означаваше, че се е опитвала да работи и двама ни едновременно. Тя очевидно го беше планирала много преди срещата ни и плахото ми съобщение за оттеглянето. Колко ли се е забавлявала. Нищо чудно, че беше постъпила така щедро! Да, но бе допуснала една огромна грешка. Като се беше справила първо с Уили, тя бе заложила всичко на това, че няма да чуя за катастрофата, преди да може да се насочи към мен. Тя знаеше, че нямам достъп до новините и сега рядко напускам къщата. И все пак не й беше присъщо да оставя всичко на случайността. Беше ли възможно да мисли, че съм си изгубила Способността напълно и че Уили представлява по-сериозната заплаха?

Поклатих глава, докато излизахме на сивата следобедна светлина. Вятърът ме пронизваше през тънкото палто. Трапът ми изглеждаше размазан и осъзнах, че очите ми са пълни със сълзи. За Уили? Той бе помпозен стар глупак. Заради предателството на Нина? Може би беше просто от студения вятър.

По улиците на Стария квартал почти нямаше пешеходци. Голите клони се притискаха зиморничаво пред прозорците на изящните къщи. Господин Торн вървеше редом с мен. Студеният въздух пращаше иглички на артритни болки през десния ми крак и по бедрото. Облегнах се по-тежко на бастуна на Татко.

Какъв би бил следващият й ход? Спрях. Къс от вестник, носен от вятъра, се уви около глезена ми и после отлетя.

Как би ми се нахвърлила тя? Не от разстояние. Беше някъде в града. Знаех го. Макар да бе възможно да Използва някого от по-далечно разстояние, това би изисквало по-големи усилия и почти интимни познания за въпросната личност, а и ако изгуби контакта, ще е трудно или почти невъзможно да го възстанови от разстояние. Никой от нас не знаеше защо е така. А сега нямаше и значение. Но мисълта, че Нина е още тук, наблизо, накара сърцето ми да се разтупа по-силно.

Не от разстояние. Когото и да Използваше тя, щеше да ме нападне. Щях да видя убиеца си. Познавах добре Нина, тъй щеше да постъпи. Естествено, смъртта на Уили беше най-малко личното Хранене, което човек може да си въобрази; просто техническа операция. Нина очевидно е решила да уреди старите си сметки с мен и той й се е изпречил на пътя — дребна, но съществена заплаха, която трябва да бъде елиминирана, преди операцията да продължи. Лесно можех да си представя, че Нина третира решението си да убие Уили като акт на състрадание, почти признак за привързаност. При мен не бе така. Чувствах, че тя би искала да науча, пък дори и да е в последния миг преди смъртта, че тя стои зад нападението. В определен смисъл нейната собствена суетност беше моето предупреждение. Или поне така се надявах да е.

Съблазнявах се да напусна незабавно. Можех да накарам господин Торн да изкара аудито от гаража и щяхме да сме извън обсега на Нина до час — и да започнем нов живот след още няколко часа. В къщата имаше важни предмети, разбира се, но находките, които пазех на други места, щяха да заместят повечето от тях. Щеше да е почти приятно да оставя всичко зад гърба си заедно с дискредитираната личност, която беше събирала дреболиите.

Не. Не можех да си тръгна. Не още.

От другата страна на улицата къщата изглеждаше тъмна и зловеща. Бях ли затворила капаците на втория етаж? В двора долових смътно движение и видях внучката на госпожа Ходжес и нейната приятелка да притичват от един вход към друг. Стоях нерешително на завоя и почуквах с бастуна на Татко по едно тъмно дърво. Беше глупаво да се държа така — знаех, че е — но бе минало много време, откакто ми се е налагало да взимам решения под напрежение.

— Господин Торн, моля те, иди да провериш къщата. Погледни във всяка стая. Върни се бързо.

Надигна се студен вятър, докато гледах тъмното палто на господин Торн да се разтваря в сумрака на двора. Чувствах се ужасно уязвима, застанала така сама. Открих, че се оглеждам през рамо насам и натам по улицата, търсейки тъмната коса на мис Крамер, но единственият признак на движение беше отдалечаваща се нататък по улицата млада жена, която буташе детска количка.

Капаците на втория етаж се отвориха и лицето на господин Торн се белна за миг. После той се извърна и аз останах втренчена в черната дупка на прозореца. Откъм двора ме стресна вик, но това беше само малкото момиченце… какво й беше името?… което викаше приятелката си. Катлийн, точно така. Двете седяха на ръба на фонтана и отвориха кутия с бисквитки във формата на животинки. Зяпнах ги настойчиво и после се отпуснах. Дори можах да се усмихна леко — само каква параноичка съм! За секунда мислех да Използвам директно господин Торн, но ме разколеба мисълта, че ще остана безпомощна насред улицата. Когато човек е в пълна връзка, сетивата все още функционират, но в най-добрия случай са като далечни сигнали.

Побързай. Мисълта бе пратена почти несъзнателно. Двама брадати мъже вървяха по тротоара от моята страна на улицата. Пресякох да застана пред собствената си порта. Те се смееха и жестикулираха. Единият ме погледна. Побързай.

Господин Торн излезе от къщата, заключи вратата зад гърба си и тръгна през двора към мен. Едно от момиченцата му каза нещо и му протегна кутията с бисквитки, но той не й обърна внимание. На отсрещния тротоар мъжете си крачеха незаинтересовано. Господин Торн ми връчи големия ключ от входната врата. Аз го пуснах в джоба на палтото си и го погледнах изпитателно. Той кимна. Спокойната му усмивка несъзнателно се надсмиваше над притесненията ми.

— Сигурен ли си? — попитах. Отново кимна. — Провери ли всички стаи? — пак кимване. — Алармите? — кимване. — Погледна ли в мазето? — Кимване. — Никакви признаци да е влизал непознат? — господин Торн поклати глава.

Вдигнах ръка към металната порта, но се поколебах. Притеснението задавяше гърлото ми като преседнал залък. Бях глупава старица, уморена и поболяла от студа, но не можех да се насиля да отворя тази порта.

— Ела — пресякох улицата и решително се отдалечих от къщата. — Ще вечеряме при Хенри и ще се върнем после.

Само дето не вървях към стария ресторант; просто се насочвах подаден от дома си в, както си знаех вътрешно, сляпа, безпосочна паника. Започнах да се успокоявам едва когато стигнахме крайбрежната улица и тръгнахме по протежение на стената Батъри. Наоколо не се виждаха хора. Няколко коли напредваха по улицата, но за да ни приближи някои, би трябвало да пресече широко празно пространство. Сивите облаци бяха доста ниско и се сливаха с ръбатите, белопенни вълни в залива.

Откритото пространство и отслабващата вечерна светлина ме посъживиха и започнах да мисля по-ясно. Каквито и да бяха плановете на Нина, със сигурност ги бях объркала с днешната разходка. Съмнявах се приятелката ми да може да остане, ако има и най-малък риск за нея. Не, тя почти сигурно точно в този момент се връща в Ню Йорк със самолет, а аз стоя разтреперана на Батъри. На сутринта щях да получа телеграма. Почти можех да си представя и точния й словоред. МЕЛАНИ. НЕ Е ЛИ УЖАСНО ЗА УИЛИ? МНОГО ТЪЖНО. ЩЕ МОЖЕ ЛИ ДА ДОЙДЕШ С МЕН НА ПОГРЕБЕНИЕТО? С ЛЮБОВ, НИНА.

Започнах да осъзнавам, че колебанието ми е породено най-вече от желанието да се върна в топлината и удобството на дома си. Просто се страхувах да отърся тази стара какавида. А вече можех да го сторя. Ще изчакам на сигурно място, докато господин Торн се върне в къщата и вземе единственото нещо, което не бих могла да изоставя. После щеше да изкара колата от гаража и когато пристигне телеграмата, щях да съм много далеч от Чарлстън. Тъй че именно на Нина й предстои през идните месеци и години да се взира в сенките. Усмихнах се и започнах да оформям необходимите команди.

— Мелани.

Завъртях глава. Господин Торн не бе проронил и дума от двайсет и осем години насам. Сега ме нарече по име.

— Мелани… — Лицето му бе изкривено от мъртвешка усмивка, виждаха се дори кътниците му. Ножът беше в дясната му ръка. Острието проблесна, докато се взирах в него. Гледах в празните му сиви очи и разбрах.

— Мелани.

Дългото острие се завъртя в широка дъга. Нямаше начин да го спра. То се вряза в плата на ръкава ми и продължи в хълбока. Само че чантата ми висеше на дълга дръжка и се намираше точно там. Ножът мина през кожата и подплатата й, вряза се в разбърканото й съдържание, прониза палтото ми и пусна кръв над долното ми ляво ребро. Чантата ми беше спасила живота.

Вдигнах тежкия бастун на Татко и ударих господин Торн точно в лявото око. Той се олюля, но не издаде и звук. Отново разсече въздуха с ножа, но аз вече бях отстъпила две крачки назад, а очите му бяха замъглени. Стиснах здраво бастуна с две ръце и го завъртях отново, стоварвайки го в тромав удар. Вярвате или не, пак успях да улуча очната орбита. Отстъпих още три крачки.

Кръв струеше по лявата буза на господин Торн и увреденото му око висеше извадено. Мъртвешката усмивка все тъй бе замръзнала на лицето му. Той отметна глава, вдигна лявата си ръка; стисна, дръпна, сивото шнурче на нерва се скъса с мек плясък и той метна окото си във водите на залива. Пристъпи към мен. Аз се обърнах и побягнах.

Опитах се да побягна. Болката в десния ми крак ме забави до нормален ход само след двайсетина крачки. Още петнайсетина забързани стъпки и дробовете ми пламнаха, сърцето ми заплашваше да избухне. По левия ми хълбок се стичаше влага и усещах гъделичкане — все едно до кожата е опряно кубче лед — там, където ме бе докоснало острието на ножа. Погледнах през рамо и установих, че господин Торн напредва към мен по-бързо, отколкото се движех аз самата. В нормално състояние той щеше да ме догони с четири крачки. Трудно е обаче да накараш някого да тича, когато го Използваш. Особено докато тялото на този човек реагира на шок и травма. Погледнах назад… отново, като почти се спънах на хлъзгавия тротоар. Господин Торн се хилеше широко. Кръв бликаше от празната очна орбита и капеше по оголените му зъби. Не се виждаха други хора.

Надолу по стълбите: стисках здраво перилото, за да не падна. Замъкнах се надолу по виещата се пътека и нагоре по асфалтовата алея към улицата. Уличните лампи проблеснаха и светнаха точно когато ги подминах. Зад мен господин Торн взе стълбите с два скока. Докато бързах по алеята, благодарих на Бога, че носех обувки с ниски токове заради разходката с ферибота. Какво ли би си помислил страничен човек, като види това странно преследване между двама старци на забавен кадър? Но нямаше странични наблюдатели.

Завих по една тясна пряка. Затворени магазини, празни складове. Ако тръгна наляво, ще стигна Броуд Стрийт, но отдясно — на половин пресечка — от тъмен вход изникна самотна фигура. Поех натам, вече неспособна да тичам, близо до припадъка. Артритните крампи в крака ми боляха повече, отколкото някога бих могла да си представя и като нищо щях да падна на улицата. Господин Торн беше на двайсетина крачки зад мен и бързо скъсяваше разстоянието.

Човекът, към когото се насочих, се оказа висок, слаб негър с кафяво найлоново яке. Носеше кутия или папка, пълна с нещо, което ми заприлича на поставени в рамки червеникави снимки. Погледна ме, когато наближих и после се взря над рамото ми към странния призрак на десетина крачки зад мен.

— Хей! — мъжът имаше време да извика само това. После посегнах с ума си и бръкнах в него. Той се изви като зле овладяна марионетка. Челюстта му увисна, очите му се оцъклиха и той пристъпи край мен, точно когато господин Торн посегна към яката на палтото ми.

Кутията полетя във въздуха и на мръсния тротоар издрънчаха стъкла. Дълги кафяви пръсти се протегнаха към бялото гърло. Господин Торн отблъсна новия ми защитник встрани, но негърът целеустремено го стискаше и двамата се завъртяха като тромава танцова двойка. Стигнах ъгъла към следващата алея и облегнах чело на студената стена — да си поема дъх. Концентрацията, нужна, за да използвам този непознат, не ми позволяваше да се отпусна дори за секунда. Гледах тромавото препъване на двамата високи мъже и потиснах абсурдния импулс да се засмея.

Господин Торн заби ножа в корема на другия, извади го, заби го пак. Ноктите на негъра докопаха дясното му око. Здравите му зъби щракаха в търсене на вратната вена на господин Торн. Смътно усетих студеното навлизане на ножа за трети път, но сърцето му още биеше и той все още беше използваем. Мъжът подскочи, обхвана с крака кръста на господин Торн и сключи челюсти върху мускулестото му гърло. Ноктите му прокарваха кървави ивици по бялата кожа. Двамата паднаха преплетени.

Убий го. Пръстите посягаха към окото, но господин Торн вдигна лявата си ръка и стисна тънката китка. Отслабналите пръсти продължиха да мърдат. С огромно усилие, досегашният ми телохранител натисна с рамо гърдите на другия и го вдигна над себе си като дете, което е подхвърляно от превития си баща. Зъбите на негъра откъснаха парчета плът, но не нанесоха смъртоносни щети. Господин Торн вдигна ножа помежду им, нагоре, отляво, после надясно. Преряза половината гърло на негъра с втория замах и кръвта ги оплиска и двамата. Краката на противника му подритнаха два пъти, господин Торн го изблъска настрани, а аз се обърнах и бързо се отдалечих по алеята.

Отново излязох на открито, на гаснещата вечерна светлина и осъзнах, че съм се набутала в задънена улица. Гърбовете на складовете бяха без прозорци, металната стена на „Яхтите на Батъри“ се издигаше право срещу водите на залива. Улицата завиваше наляво, но беше тъмна, празна и прекалено дълга, за да се пробвам по нея. Погледнах назад навреме — черен силует влезе в алеята след мен.

Опитах се да осъществя контакт, но не открих нищо отсреща. Нищо. Със същия успех вместо господин Торн можеше да има дупка във въздуха. По-късно щях да се притеснявам как Нина е постигнала това чудо.

Страничната врата към яхтения кей бе затворена. Главната порта се намираше на поне двеста метра и също щеше да е заключена. Господин Торн излезе от алеята и завъртя глава наляво и надясно — търсеше ме. В здрача силно издраното му окървавено лице изглеждаше почти черно. Насочи се към мен. Куцаше силно.

Вдигнах бастуна на Татко, счупих най-долния сектор на прозореца и посегнах през острите парчета. Ако имаше горно или долно резе, бях мъртва. Напипах обаче проста брава с ключ и напречно резе. Пръстите ми се пързаляха по студения метал, но резето се отвори точно когато господин Торн стъпи на тротоара зад мен. Бързо се пъхнах през вратата и отново я залостих.

Беше много тъмно. От циментовия под лъхаше студ и отекваха шумовете от множество малки лодки, които се повдигат и спадат с вълните. Прозорецът на караулката на стотина метра нататък грееше ярко. Бях се надявала, че ще задействам някоя алармена система, но сградата бе прекалено стара, а пристанището — твърде евтино, за да си монтират такава. Тръгнах към светлината, когато господин Торн разби с рамо остатъците от стъклото зад гърба ми. Дръпна ръка. Яростен ритник разби горната панта и напука дървото около резето. Погледнах към караулката, но иззад невъобразимо далечната врата се чуваше само някакво радиопредаване. Още един ритник.

Обърнах се надясно и изкуцуках до кърмата на клатеща се корабна лодка на метър от мен. Пет крачки — и се озовах в малкото закрито пространство, което би трябвало да минава за предна каюта. Затворих крехкия входен люк зад гърба си и надникнах през издрания плексиглас.

Третият ритник на господин Торн най-сетне разби вратата на комплекса и я завъртя навътре. Висеше на дълги трески. Тъмният му силует изпълни прага. По острието в дясната му ръка се отразяваше светлината на далечните улични лампи.

Моля! Моля, чуй шума! Но в караулката не се забелязваше движение, чувах само металическите гласове от радиото. Господин Торн пристъпи четири крачки, спря и се качи на първото корабче в редицата. Беше открита лодка и той се върна на циментовия кей след шест секунди. Втората лодка имаше малка кабина. Чу се звук от раздиране, когато господин Торн отвори с ритник крехката вратичка. После се върна на кея. Моето корабче беше осмо в редицата. Чудех се защо просто не се вслуша — щеше да чуе бясното туптене на сърцето ми.

Преместих се и надникнах през илюминатора на носа. Мътният плексиглас разсейваше светлината на потоци и ивици. Мярнах за кратко бял кичур коса в караулката и радиото превключи на друга станция. Шумна музика оттекна в празното пространство. Преместих се на другото прозорче. Господин Торн стъпваше на четвъртия кораб.

Затворих очи, насилих се да укротя накъсаното си дишане и се опитах да си спомня безбройните вечери, когато сме гледали кривокракия старчески силует да крачи надолу по улицата. Господин Торн свърши с инспекцията на петия кораб, яхта с по-дълга кабина с няколко тъмни люка, и се изтегли обратно на кея.

Забрави за кафето в термоса. Забрави за кръстословицата. Иди погледни!

Шестият кораб бе малка открита лодка. Господин Торн я погледна, но не се качи на борда. Седмата беше ниска яхта със сгънати платна, такелажът беше подреден по кокпита. Ножът на господин Торн се заби в дебелата материя. Окървавените му ръце дръпнаха встрани платната, все едно късат парцал. Пак скочи на кея.

Забрави за кафето! Иди погледни! Сега!

Господин Торн стъпи на кърмата на моята лодка. Усетих как тя се полюлява под тежестта му. Нямаше къде да се скрия — само шкафче под седалката, прекалено малко да се пъхна в него. Съединих ивиците плат, които придържаха възглавничките за сядане към пейката. Звукът от накъсаното ми дишане изпълваше тясното пространство със странно ехо. Когато краката на господин Торн минаха покрай предния илюминатор, аз се свих зад въглавницата. Сега! Внезапно лицето му изпълни плексигласовата ивица на една педя от главата ми. Невероятно широката му усмивка се бе разширила дори още повече. Сега! Той пристъпи към кокпита.

Сега. Сега. Сега.

Господин Торн се наведе пред входа на кабината. Опитах се да подпра малката талашитена вратичка с крака, но десният не искаше да ме слуша. Юмрукът на доскорошния ми телохранител проби тънката дървена плоскост и ме сграбчи за глезена.

— Хей ти!

Това беше треперливият глас на господин Ходжес. Фенерчето му светна в нашата посока.

Господин Торн налегна вратата. Левият ми крак се сгъна болезнено. Неговата лява ръка здраво ме стискаше за глезена през разбитите останки, докато другата заедно с ножа се пъхна през отворения процеп.

— Хей… — извика господин Ходжес и после бръкнах в него. Много здраво. Старецът спря. Изтърва фенерчето и разкопча предпазната лента над дръжката на револвера си.

Господин Торн мушкаше свирепо с ножа и го въртеше напред-назад. Почти изтръгна възглавницата от ръцете ми, а сипещите се парчета дунапрен пълнеха кабината. Острието клъцна връхчето на кутрето ми, когато ножът отново се завъртя.

Направи го. Сега. Направи го.

Дъртият Ходжес стисна револвера с две ръце и стреля. Изстрелът е насочен далеч нагоре в мрака и звукът отекна по цимента и водата.

По-близо, глупако. Мърдай! Господин Торн удари отново и се напъха почти целият през разбитата врата. Пусна глезена ми, за да освободи лявата си ръка, но почти незабавно я върна в кабината. Посягаше да ме докопа. Протегнах се нагоре и включих лампата. Мрак се взираше в мен от празната му очна орбита. Светлината, струяща през разбитите капаци, хвъляше жълти ивици върху съсипаното му лице. Плъзнах се наляво, но ръката на господин Торн докопа палтото ми и ме издърпа от пейката. Той бе застанал на колене и вече се готвеше да ме удари с ножа.

Сега! Вторият изстрел на господин Ходжес улучи дясното бедро на нападателя ми. Той изпъшка, когато силата на удара го тласна назад до седнало положение. Палтото ми се скъса и копчетата изтрещяха по палубата.

При замаха ножът одра гредата близо до ухото ми, преди инерцията от падането да го оттласне назад.

Господин Ходжес стъпи несигурно на кърмата, почти падна и тръгна да си проправя път към носа. Бутнах люка срещу рамото на господин Торн, но той продължи да стиска палтото ми и да ме дърпа към себе си. Свлякох се на колене. Острието се завъртя, проряза дунапрена и удари палтото: И малкото, останало от възглавницата, излетя от ръцете ми. Накарах Ходжес да спре на метър и нещо встрани и да облегне дулото на покрива на кабината.

Господин Торн отдръпна острието и го насочи напред — като меч на матадор. Можех да усетя полъха от беззвучните триумфални викове, които се лееха през окървавените му зъби като пагубна пара. Сиянието на лудостта на Нина гореше зад единственото втренчено око.

Господин Ходжес стреля. Куршумът прониза гърба на доскорошния ми телохранител и се заби в предния шпигат. Господин Торн се изви назад, разпери ръце и се замята на палубата като голяма риба, която тъкмо е била извадена на сухо. Ножът падна на пода на кабината, а схванатите му, побелели пръсти продължиха да пляскат безцелно по палубата. Накарах господин Ходжес да пристъпи напред, да опре дулото на слепоочието на господин Торн, точно над оцелялото око, и да стреля отново. Звукът беше приглушен и кух.

 

В банята на караулката имаше аптечка за първа помощ. Накарах стареца да остане до вратата, докато превързвах кутрето си и изпих три аспирина.

Палтото ми беше съсипано, а кръвта бе изцапала карираната ми рокля. Роклята не беше от значение — и бездруго смятах, че в нея изглеждам старомодна — но палтото ми беше любимо. Косата ми беше в ужасно състояние. Бяха я посипали малки, мокри късчета сиво вещество. Наплисках си лицето с вода и се сресах, доколкото можех. Не е за вярване, но още носех скъсаната си чанта, макар че голяма част от съдържанието се беше изсипало. Прехвърлих ключове, банкноти, очила за четене и салфетки в големия джоб на палтото и хвърлих чантата зад мивката. Бастунът на Татко не беше у мен, но не можех да си спомня къде съм го хвърлила.

Енергично измъкнах тежкия револвер от хватката на господин Ходжес. Ръката на стареца остана протегната, пръстите му — свити около въздуха. След като се помъчих няколко секунди, съумях да щракна затвора на пълнителя. Бяха останали две пълни гнезда. Старият глупак се бе разхождал наоколо с шест патрона в барабана! Винаги оставяй празно гнездо под предпазителя. Така ме беше научил Чарлз през онова весело и далечно лято толкова отдавна. Тогава оръжия като това ни служеха най-вече за извинение да се разходим до острова за стрелба по мишени, прекъсвана от треперливите трели на нашия нервен смях. Ние с Нина позволявахме на младежите да ни прихванат отзад, да подкрепят ръцете ни и сами се отпускахме в стабилните обятия на тъй наречените ни учители. Човек винаги трябва да брои патроните — преподаваше Чарлз и аз леко се гушках в него и вдъхвах сладката, мъжествена миризма на сапун за бръснене и тютюн, която лъхаше от тялото му в онзи топъл, ясен ден.

Господин Ходжес се размърда схванато, щом вниманието ми се отклони от него. Устата му зина и изкуствените му челюсти увиснаха хлабаво. Погледнах към износения му кожен колан, но не видях допълнителни пълнители там и нямах представа къде би могъл да ги държи. Побутнах, но в хаоса на мислите на стареца не беше останало почти нищо, освен люлеещо се, вечно превъртащо се повторение на образа с дулото, което се опира до слепоочието на господин Торн, изстрелът, после…

— Хайде — казах. Нагласих очилата на празното лице на господин Ходжес, върнах револвера му в кобура и го оставих да ме изведе от сградата. Навън беше съвсем тъмно. Вървяхме от лампа до лампа. Бяхме минали шест пресечки, преди яростното треперене на стареца да ми напомни, че съм забравила да го накарам да си сложи палтото. Стегнах умствената си хватка и той престана да се тресе.

Къщата изглеждаше точно както… Боже мили… само четирийсет и пет минути по-рано. Нямаше светнати лампи. Вкарах ни в двора и претърсих препълнения джоб на палтото си за ключа. Копчетата бяха скъсани и щом пешовете се разтвориха, студеният нощен въздух ме захапа. Иззад осветените прозорци от другата страна на двора се разнасяше смехът на малките момиченца и аз се разбързах, за да не види Катлийн дядо си да влиза в моята къща. Господин Ходжес тръгна напред с готов за стрелба револвер. Накарах го да светне лампата, преди да вляза.

Антрето беше празно, без следи от чужда намеса. Светлината от полилея в трапезарията се отразяваше по полираните повърхности. Приседнах за минутка на стола до вратата — имитация на Уилямсбърг — за да изчакам сърдечния ми ритъм да се възстанови. Не накарах господин Ходжес да свали предпазителя на все още вдигнатия си пистолет. Ръката му започна да трепери от усилието да го държи. В крайна сметка се изправих и тръгнахме по коридора към оранжерията.

Иззад въртящата се врата на кухнята изхвръкна онази Крамер, въоръжена с тежка метална тръба. Вече бе замахнала високо. Оръжието изгърмя нахалост към полирания под, когато ръката на стареца се счупи от удара. Револверът падна от омекналите му пръсти още докато Крамер вдигаше тръбата за втори удар.

Обърнах се и хукнах назад по коридора. Зад гърба си чух звука от смазване на диня — тръбата се тресна в черепа на господин Ходжес. Вместо да избягам на двора, тръгнах по стълбището. Грешка. Госпожица Крамер полетя по стълбите и стигна вратата на спалнята само няколко секунди след мен. Мернах за миг разширените й, полудели очи и вдигнатата тръба, преди да затръшна и заключа тежката врата. Резето щракна точно когато брюнетката от другата страна удари с рамо в дървото. Дебелият дъб не поддаде. Тогава започна да блъска с тръбата и ударите на метал по вратата и касата отекваха силно. Отново. Отново.

Проклинайки глупостта си, се обърнах към познатата стая, но тук нямаше нищо, което да ми е от полза, нито дори телефон. Не разполагах даже с килер, където да се скрия, само с античния гардероб. Бързо пристъпих към прозореца и дръпнах щората. Писъците ми биха привлекли внимание, но не и преди тази чудовищна дама да успее да влезе. В момента тя стръвно нападаше ъглите на вратата. Погледнах навън, видях сенки зад прозорците от другата страна на улицата и направих онова, което трябваше.

Две минути по-късно едва осъзнавах, че дървото около бравата поддава. От някъде безкрайно далеч чувах ударите на тръбата, която разцепваше неподатливата метална плочка. Вратата поддаде навътре.

Госпожица Крамер бе цялата изпотена. Устата й висеше отворена и по брадичката й се стичаше слюнка. Погледът й не беше човешки. Нито тя, нито аз чухме меките стъпки на пантофи по стълбите зад нея.

Продължавай напред. Вдигни го. Дръпни го — докрай. Използвай и двете си ръце. Прицели се.

Нещо предупреди госпожица Крамер. Предупреди Нина, би трябвало да кажа, защото тази жена пред мен вече не беше Барет Крамер. Брюнетката се обърна и видя малката Катлийн, застанала на най-горното стъпало, а тежкото оръжие на дядо й бе прицелено и готово за стрелба. Другото момиченце стоеше на двора и викаше приятелката си.

Този път Нина знаеше, че й предстои да се разправи със заплаха. Госпожица Крамер вдигна тръбата и се обърна към коридора, точно когато пистолетът изгърмя. Откатът събори Катлийн назад и тя падна по стълбите, а над лявата гърда на госпожица Крамер разцъфна червена роза. Изстрелът я завъртя, но тя сграбчи перилата с лявата си ръка и се повлече надолу по стъпалата след детето. Освободих десетгодишната точно когато тръбата се стовари, издигна се, стовари се отново. Пристъпих към ръба на площадката. Трябваше да видя.

Госпожица Крамер вдигна глава и отклони поглед от мрачната си дейност. На фона на раздраното й лице се виждаше само бялото на очите. Мъжката й риза бе пропита със собствената й кръв, но тя все още се движеше, функционираше. Вдигна оръжието с лявата си ръка. Устата й се отвори още по-широко и тя издаде съскащ звук — като пара, изтичаща от стар радиатор.

— Мелани… Мелани… — затворих очи, когато чудовището тръгна нагоре по стълбите към мен.

Приятелката на Катлийн връхлетя през отворената врата, а малките й крачета набираха скорост. Тя взе стъпалата на шест скока и обви тънките си бели ръце около врата на госпожица Крамер. Здрава прегръдка. Двете се сурнаха назад, върху Катлийн, търкаляха се по целия път надолу по широкото стълбище и до полираните дъски във фоайето.

Момичето изглежда беше само поохлузено. Слязох долу и я обърнах. Синкаво петно разцъфваше на едната й скула, по ръцете и челото й имаше порязвания. Сините й очи примигваха неразбиращо.

Вратът на госпожица Крамер беше счупен. Вдигнах пистолета и изритах тръбата настрани. Главата й бе извита под безподобен ъгъл, но тя беше още жива. Тялото й бе парализирано, урината й вече цапаше дъските, но очите й още примигваха и зъбите й щракаха зловещо. Трябваше да побързам. От къщата на Ходжес се чуваше глас на възрастен, викащ някого. Вратата към двора бе широко отворена. Обърнах момичето.

— Ставай.

Тя примигна веднъж и мъчително се изправи на крака. Затворих вратата и грабнах тънък шлифер от закачалката. Отне ми само минута да прехвърля съдържанието на джобовете си в тези на шлифера и да съблека съсипаното си пролетно палто. Гласовете вече звучаха откъм самия двор.

Коленичих до госпожица Крамер и стиснах лицето й между дланите си. Наложи се да упражня силен натиск, за да удържа челюстта неподвижна. Очите й се забелиха отново, но аз грубо разтърсих главата й, докато не видях отново ирисите. Наведох се напред, чак бузите ни се докоснаха. Шепотът ми беше по-силен от вик.

— Идвам да те хвана, Нина.

Ударих главата й в дървото и бързо се оттеглих към оранжерията — моята стая за шиене. Нямах време да взема ключа отдолу, тъй че вдигнах уиндзорското кресло и разбих стъклото на витрината. Джобът на шлифера се оказа точно по мярка.

Момиченцето ме чакаше неподвижно в коридора. Връчих й пистолета на господин Ходжес. Лявата й ръка висеше под странен ъгъл и се почудих дали все пак не си е счупила нещо при падането. На вратата се почука и някой изпробва дръжката.

— Оттук — прошепнах и поведох малката към трапезарията. Пътем прекрачихме госпожица Крамер, а когато чукането стана по-силно, минахме през тъмната кухня и после излязохме навън, на алеята, в нощта.

 

В тази част на Стария квартал има три хотела. Единият е скъп, но съвременен мотел на около десет пресечки, удобен, но комерсиален. Отхвърлих го незабавно. Вторият представляваше малка къща с домашна обстановка, на една пресечка от собствения ми дом. Приятно местенце, което не се набиваше на очи — точно от типа, който бих избрала аз, ако съм на посещение в друг град. Отхвърлих го и него. Третият беше на около две пресечки и половина по-нататък, старо имение на Броуд Стрийт, превърнато в малък хотел, със скъпи антики във всяка стая и абсурдно високи цени. Побързах натам. Момиченцето подтичваше редом с мен. Пистолетът все още бе в ръката й, но я накарах да си свали пуловера и да го преметне върху оръжието. Кракът ме болеше и често се облягах на малката, докато бързахме по улицата.

Управителят на „Менсърд Хаус“ ме позна. Веждите му лекичко се вдигнаха, когато забеляза колко странно изглеждам. Момиченцето стоеше на няколко метра встрани, във фоайето, отчасти скрито в сенките.

— Търся една моя приятелка — казах весело. — Госпожица Драйтън. Управителят се накани да заговори, спря, намръщи се несъзнателно и опита отново.

— Съжалявам. Нямаме гостенка с такова име.

— Може да се е регистрирала под моминското си име — настоях. — Нина Хоукинс. Тя е доста възрастна, но много привлекателна. Няколко години по-млада от мен. С дълга сива коса. Приятелката й може да я е регистрирала… атлетична млада дама, тъмнокоса, на име Барет Крамър…

— Не, съжалявам — отвърна управителят със странно равен глас. — Тук нямаме лица, регистрирани под такива имена. Бихте ли искали да оставите съобщение, в случай че приятелката ви дойде по-късно?

— Не — отвърнах. — Без съобщения.

Въведох момичето във фоайето и завихме по коридора, който водеше до тоалетните и страничните стълби.

— Извинете, моля — обърнах се към един минаващ пиколо. — Може би бихте могли да ми помогнете?…

— Да, ма’ам — той спря, раздразнен, и отметна назад дългата си коса. Щеше да е трудничко. Ако се канех да не губя момиченцето, трябваше да действам бързо.

— Търся една приятелка — обясних му. — Възрастна дама, но доста привлекателна. Сини очи. Дълга сива коса. Пътува с млада дама, къдрава, с къса подстрижка.

— Не, госпожо. Няма регистрирани такива.

Посегнах и го стиснах за ръката. Освободих момичето и се съсредоточих върху младежа.

— Сигурен ли сте?

— Госпожа Харисън — каза той. Очите му гледаха покрай мен. — Стая 207. Северното крило.

Усмихнах се. Госпожа Харисън. Мили Боже, що за глупачка беше Нина. Внезапно момичето наддаде тих писък и се облегна на стената. Взех бързо решение. Искаше ми се да мисля, че е от състрадание, но все пак не забравя, че лявата й ръка беше безполезна.

— Как се казваш? — попитах детето, нежно галейки косата й. Очите й подскочиха объркано наляво и надясно. Настоях. — Името ти.

— Алисия — чу се само шепот.

— Добре, Алисия. Сега искам да си идеш вкъщи. Бързай, но не тичай.

— Боли ме ръката — каза тя. Устните й започваха да треперят. Докоснах отново челото й и бутнах.

— Отиваш си вкъщи — настоях. — Ръката не те боли. Няма да си спомнящ нищо. Това е като сън, който ще забравиш. Върви вкъщи. Бързай, но не тичай! — взех й пистолета, но го оставих увит с пуловера. — Хайде чао, Алисия.

Тя примигна и пресече фоайето, упътена към вратата. — Огледах се и в двете посоки и връчих пистолета на пиколото.

— Скрий го под сакото си — наредих.

— Кой е? — гласът на Нина беше весел.

— Албърт, ма’ам. Пиколото. Колата ви е отпред и съм готов да ви сваля багажа.

Разнесе се звук от щракане на ключалка и вратата се отвори на ширината на предпазната верижка. Албърт примигна на внезапната светлина и се усмихна срамежливо, като отметна назад косата си. Притиснах се към стената.

— Много добре — Нина освободи верижката и отстъпи назад. Вече се беше обърнала и затваряше куфара си, когато влязох след нея в стаята.

— Здравей, Нина — казах меко. Гърбът й се стегна, но дори това движение бе грациозно. На чаршафа, където бе полегнала преди това, имаше отпечатък. Тя бавно се обърна. Носеше розова рокля, която не бях виждала преди.

— Здравей, Мелани — и ми се усмихна. Очите й бяха най-меко, чистосините, каквито някога бях виждала. Накарах портиера да вдигне пистолета на господин Ходжес и да го прицели. Ръката му беше стабилна. Дръпна предпазителя, докато той щракна на място. Нина скръсти ръце пред гърдите си. Очите й не се отклониха и за миг.

— Защо? — попитах я.

Тя съвсем леко сви рамене. За секунда си мислех, че се кани да се разсмее. Нямаше да го понеса, ако се разсмее — този дрезгав, детински смях, който ме беше трогвал толкова пъти. Вместо това тя затвори очи. Усмивката й обаче не угасна.

— Защо, госпожо Харисън? — повторих.

— Ами, скъпа, имах чувството, че му дължа нещо. Искам да кажа, бедният Роджър! Не съм ли ти разказвала как умря? Не, разбира се, не съм. А и ти не си питала, Мелани, скъпа — тя отвори очи. Погледнах към пиколото, но ръката му беше стабилна. Оставаше му само да упражни малко по-силен натиск върху спусъка.

— Той се удави, скъпа — обясни Нина. — Бедният Роджър се хвърли от онзи параход… как му беше името?… онзи, с който се връщаше обратно в Европа. Толкова странно. И тъкмо ми беше написал писмо, в което ми обещаваше брак. Не е ли това ужасно тъжна история, Мелани? Защо смяташ, че е сторил подобно нещо? Предполагам, че никога няма да узнаем, нали?

— Предполагам, че няма — съгласих се. Безмълвно наредих на портиера да дръпне спусъка.

Нищо.

Погледнах бързо надясно. Главата на младежа тъкмо се извръщаше към мен. Не съм го накарала да направи това. Скованата, изпъната ръка започна да се завърта в моя посока. Пистолетът се движеше плавно като връхчето на ветропоказател, който се обръща с вятъра.

Не! Натиснах, докато жилите на врата ми се изпънаха. Въртенето се забави, но не спря, докато дулото не се насочи към лицето ми. Сега вече Нина се засмя. Звукът беше много силен в малката стая.

— Сбогом, Мелани, скъпа — каза приятелката ми и се засмя отново. Засмя се и кимна на пиколото. Взирах се в черния отвор на дулото, когато предпазителят щракна.

На празно гнездо. И още веднъж. И още.

— Сбогом, Нина — казах аз и извадих дългия пистолет на Чарлз от джоба на шлифера си. Изстрелът разтърси китката ми и изпълни стаята със син дим. Точно в центъра на челото на Нина се появи малка дупка, по-малка от четвъртък, но идеално кръгла. За миг моята приятелка остана права, сякаш нищо не се е случило. После падна назад, блъсна се във високото легло и се стовари по лице на пода.

Обърнах се към пиколото и смених безполезния му пистолет с античния, но добре поддържан револвер. За пръв път забелязах, че момчето не е много по-младо от Чарлз навремето. Косата му беше почти със същия цвят. Наведох се напред и лекичко го целунах по устните.

— Албърт — прошепнах, — останали са четири патрона. Човек винаги трябва да брои патроните, нали? Иди във фоайето. Убий управителя. Застреляй и още някого, най-близкостоящия. Пъхни дулото в устата си и дръпни спусъка. Ако засече, дръпни отново. Дръж оръжието скрито, докато не слезеш долу.

Излязохме във всеобщия хаос в коридора.

— Викайте линейка! — изплаках. — Имаше инцидент. Някой да викне линейка!

Неколцина от зяпачите се втурнаха да изпълняват. Престорих се, че ми е зле и се облегнах на един белокос господин. Хората се въртяха наоколо, някои надничаха в стаята и възклицаваха. Внезапно откъм фоайето се разнесоха три последователни изстрела. Във възобновилата се бъркотия аз се измъкнах по задното стълбище, през пожарния изход и в нощта.