Дан Симънс
Лешояди (2)

ПРОЛОГ
Челмно, 1942

Саул Ласки лежеше сред смъртниците в лагера на смъртта и мислеше за живота. Трепереше в студа и мрака и се насили да възкреси в съзнанието си елементи от пролетна утрин — златна светлина, която докосва натежалите стави на върбите край потока, морава златни маргаритки отвъд каменните сгради на фермата на чичо му…

Бараките бяха тихи, с изключение на разнасящата се от време на време стържеща кашлица и скришното ровичкане на Мюселманер, живия мъртвец, напразно търсещ топлинка в студеното сено. Някъде встрани старец кашляше в разрушителен спазъм, който показваше края на дълга и безплодна борба. Старецът щеше да е мъртъв до сутринта. Или — дори и да преживееше нощта — би пропуснал сутрешната проверка в снега, което означаваше, че ще е умрял преди утрото да изтече.

Саул се сви встрани от блясъка на прожектора, чийто лъч се лееше през заскрежените стъкла, и притисна гръб към дървените жлебове в леглото си. В гърба му през тънкия плат на дрехата се забиха тресчици. Краката му се разтрепериха неудържимо, докато студът и изтощението го обгръщаха. Саул притисна изтънелите си бедра едно към друго и ги стисна здраво, за да спре треперенето.

Ще живея. Тази мисъл беше заповед; команда, която той забиваше толкова дълбоко в съзнанието си, че дори изтощеното му и изгладняло тяло не можеше да пребори волята му.

Когато Саул беше хлапе преди няколко години — преди цяла вечност — неговият чичо Моше му обеща да го заведе за риба във фермата си близо до Краков. Тогава се бе научил на номера да си представя — точно преди да заспи — гладък, овален камък, на който пишеше часа и минутата, когато иска да се събуди. После, вътре в съзнанието си, пускаше този камък в чисто езеро и го наблюдаваше как потъва в дълбините. На следващата сутрин неизменно се събуждаше в точния момент, нащрек и свеж, вдишващ студения утринен въздух и вкусващ предутринната тишина в онзи нежен миг, преди братчето и сестрите му да нарушат съвършенството.

Ще живея. Саул стисна здраво очи и проследи как камъкът потъва в бистрата вода. Тялото му отново започна да трепери и той притисна по-плътно гръб в грубите жлебове на дъските. За хиляден път се опита да се зарови по-дълбоко в сламената си постеля. Беше по-добре, когато старият господин Шиструк и младият Ибрахим деляха леглото с него, но ето че изпратиха Ибрахим в миньорския отряд, а преди два дни старецът седна в каменоломната и отказа да се изправи дори когато Глюкс, началникът на пазачите от СС, пусна кучето си. Някъде пет секунди преди немската овчарка да му разкъса гърлото, Шиструк махна почти весело с кокалестата си ръка — вяло сбогуване със зяпащите го затворници.

Ще живея. Мисълта притежаваше ритъм, достигащ далеч отвъд думите, отвъд езика. Поставяше контрапункт на всичко, което Саул беше видял и изпитал по време на петте си месеца в лагера. Ще живея. Мисълта пулсираше със светлина и топлота, които частично надмогваха студената, шеметна яма, която заплашваше да зейне по-широко в него и да го погълне. Ямата. Саул я познаваше. Заедно с другите беше ринал студени бучки черна почва над топлите тела — някои още мърдащи, дете слабо вдига ръчица, сякаш помахва на приветстващ го роднина на гарата или шава в съня си. Беше ринал прах и пръскал чакъл от чували, които са твърде тежки да ги вдигнеш, а есесовецът седи и си клати краката на ръба на Ямата, ръцете му върху черното стоманено дуло на картечницата са меки и бели, парче лейкопласт белее на грубата му буза, където се е порязал при бръснене, разрезът вече зараства. Голи бели тела се гърчат вяло и Саул сипва пепел в Ямата, а очите му са почервенели от облака пепел, който виси като тебеширена мъгла в зимния въздух.

Ще живея. Той се съсредоточи върху силата на този израз и пренебрегна треперещите си крайници. Две нива над него един мъж подсмърчаше в нощта. Саул можеше да почувства въшките, които пълзяха по ръцете и краката му, докато търсеха убежище сред гаснещата му топлина. Сви се на по-плътна топка — вече разбираше стремежа, който тласкаше паразитите; реагираше на същата безумна, нелогична, неустоима команда да продължава нататък.

Камъкът потъна по-дълбоко в лазурните дълбини. Саул можеше да разчете неравните думи по него, докато балансираше на ръба на съня. Ще живея.

Очите му се отвориха мигновено, щом нова мисъл го охлади още по-дълбоко, отколкото свирещия през лошо уплътнения прозорец вятър. Беше третият четвъртък на месеца. Саул беше почти сигурен, че е третият четвъртък. Те идваха в третия четвъртък. Но не винаги. Може би не този четвъртък? Той завря лице в подмишницата си и се сви още по-плътно като прерасъл ембрион.

Беше почти заспал, когато вратата на казармата се отвори с трясък. Бяха петима — двама пазачи от СС с картечници, войник от редовната армия, лейтенант Шафнер и млад полковник, когото Саул не бе виждал досега. Той имаше бледо, арийско лице. Кичур руса коса падаше над веждите му. Лъчите на ръчните им фенерчета танцуваха по редиците подобни на рафтове нарове. Никой не помръдна. Саул можеше да почувства как тишината натежава, докато осемдесет и петте скелета сдържат дъха си в нощта. Той също затаи дъх.

Германците направиха пет крачки навътре, студеният въздух се кълбеше покрай тях, масивните им силуети се очертаваха на фона на отворената врата, а дъхът им висеше на ледени облаци. Саул се притисна още по-плътно в гнилата слама.

— Du! — чу се гласът. Лъчът на фенерчето беше попаднал върху изтъняла и оголена фигура, свита в дълбините на най-долната кутия на шест реда от Саул. — Komm! Schnell! — когато мъжът не помръдна, пазачите от СС грубо го издърпаха в прохода. Саул чу голите му крака да дращят по пода.

— Du, raus! — и отново. — Du!

Сега тримата Мюселманер стояха като безтегловни врани пред масивните силуети. Процесията спря на пет легла по реда на Саул. Пазачите от СС се обърнаха встрани да прехвърлят лъчите на фенерчетата си нагоре-надолу по централната редица нарове. Червени очи се отразяваха в светлината им като стреснати плъхове, надничащи от полуотворени ковчези.

Ще живея. За пръв път това беше по-скоро молитва, отколкото заповед. Никога не бяха взимали повече от четири души от една и съща барака.

— Du! — мъжът с фенерчето се обърна и светна право в лицето на Саул. Той не помръдна. Не дишаше. Вселената се състоеше от собствената му ръка на сантиметри от лицето му. Кожата й беше бяла, бяла като на какавида, на места се лющеше. Космите на опакото на дланта му бяха много тъмни. Саул се взираше в тях с дълбоко изумление. Лъчът на фенерчето превръщаше плътта на китката и ръката му в почти прозрачен воал. Можеше да види пластовете мускули, елегантната плетеница на капилярите, сините вени, които меко пулсираха в бесния ритъм на сърцето му.

— Du, raus!

Времето се беше забавило и увисна. Целият живот на Саул, всяка секунда, всеки щастлив и банален, забравен следобед, водеха до този миг, до този кръстопът. Устните на Саул се разпукаха в безрадостна усмивка. Много отдавна бе решил, че те няма да го изведат навън в нощта. Щеше да им се наложи да го убият тук, пред останалите. Ако не друго, поне щеше да диктува на убийците си момента на собственото си убийство. Обзе го пълен покой.

— Schnell! — изкрещя му един от есесовците и двамата пристъпиха напред в синхрон. Саул, заслепен от светлината, подуши мокра вълна и сладката миризма на шнапс в дъха на единия, усети студения повей по лицето си. Кожата му се сгърчи в очакване да го сграбчат в грубия си захват.

— Nein — отряза младият полковник. Саул го виждаше само като черен силует с човешки очертания на фона на белия блясък на нощта. — Zurucktretten! — пристъпи крачка напред и хората от СС бързо отстъпиха. Времето сякаш бе замръзнало, докато Саул се взираше в черния силует. Никой не заговори. Мъглата на дъха им висеше около тях.

— Komm! — нареди полковникът меко. Не беше заповед. Изрече го сладко, почти нежно — както друг би повикал любимото си куче или би подканил нечие дете да предприеме първите си колебливи крачки. — Komm her!

Саул стисна зъби и затвори очи. Щеше да ги ухапе, когато дойдеха. Щеше да се устреми към гърлата им. Щеше да гризе, да къса и да дърпа вени и плът, докато се наложи да го застрелят; просто трябваше да открият огън, щеше да ги накара да…

— Komm! — полковникът потупа леко коляното си. Саул оголи зъби. Щеше да скочи върху проклетниците, да прегризе проклетото кучисинско проклето гърло точно пред останалите, да му откъсне проклетите черва от…

— Komm! — и Саул го усети. Нещо го удари. Германците не бяха помръднали нито на сантиметър, но нещо го удари с ужасен тласък точно в основата на гръбнака. Той изпищя. Нещо го цапардоса и после влезе в него.

Саул усети нашествието така ясно, сякаш някой бе пъхнал стоманен прът в ануса му. Но нищо не го беше докоснало. Никой не го бе приближавал. Изпищя отново и после челюстите му се затвориха под нечия невидима хватка.

— Komm her, Du Jude!

Саул го чувстваше. Нещото беше в него, изправяше гърба му, караше краката и ръцете му да се гънат диво. В него. Почувства нещо да се стяга около мозъка му като менгеме, стискайки, изцеждайки. Опита се да изпищи, но то не искаше да му позволи. Диво се загърчи в сеното, нервите му подаваха объркани сигнали, напика собствения си крак. После яростна конвулсия изхвърли тялото му отвън на пода. Пазачите отстъпиха назад.

— Steh auf!

Гърбът на Саул отново се изви толкова яростно, че гърчът го вдигна на колене. Ръцете му трепереха и се размахваха насам-натам, като че ли бяха добили собствен разум. Можеше да усети нещото в мозъка си — студено присъствие, загърнато в бляскава корона от болка. Пред очите му танцуваха пламъци.

Саул се изправи.

— Geh! — единият от есесовците се разсмя тежко. Миризма на вълна и стомана, далечно усещане за студените дъски под краката му. Саул изкрета към отворената врата и белия блясък отвъд. Полковникът го последва тихо, спокойно потупвайки бедрото си с ръкавицата. Лагерникът се препъна по външните стълби, почти падна. Изправи го невидимата ръка, която стискаше мозъка му, и прати по всеки нерв огън и игли като порой. Бос, без да усеща студа, той поведе процесията през снега и замръзналата кал към очакващия ги камион.

„Ще живея“ — помисли си Саул Ласки, но магическите думи се разпаднаха и се стопиха пред буря от мълчалив, леден смях и воля, далеч по-голяма от неговата собствена.