Дан Симънс
Лешояди (72)

70
Мелани

Ние с Уили консумирахме любовта си тази луда вечер. След всичките тези години.

Беше чрез питомците ни, разбира се, преди да пристигнем в Имението. Ако той ми бе предложил подобно нещо или дори го беше намекнал, преди да действа, щях да му ударя шамар, но явно неговият питомец с тяло на огромен негър не си падаше по такива прелюдии. Янсен Лухар сграбчи госпожица Сиуъл за раменете, бутна я напред на меката трева в мрака под дъбовете и брутално си проправи път в нея. В нас. В мен.

Докато тежкото тяло на негъра още лежеше върху госпожица Сиуъл, не можах да се сдържа да не си припомня водените шепнешком разговори между нас с Нина по време на младежките ни събирания с преспиване, когато опитната ми приятелка разказваше задъхани и очевидно преувеличени истории за предполагаемата суперогромна анатомия и лъст на цветнокожите. Замаяна от Уили, все още прикована по лице в студената земя от тежестта на Янсен Лухар, обърнах вниманието си от госпожица Сиуъл към Джъстин, преди да си спомня — както бях замаяна — че цветнокожата на Нина бе казала, че изобщо не я праща приятелката ми. Обаче знаех, че момичето лъже. Исках да кажа на Нина, че тя е била права…

Не го възприемам като нещо обичайно. Като изключим неочакваните и замъглени интерлюдии чрез госпожица Сиуъл във филаделфийската болница, това беше първото ми подобно изживяване от физическата страна на ухажването. Обаче трудно мога да нарека грубото нападение на човека на Уили „ухажване“ в каквато и да е степен. Беше по-скоро като трескавите спазми на мъжкия сиамец на леля ми, хванал безпомощна разгонена женска — макар че вината не беше нейна. Пък и признавам, че госпожица Сиуъл също ми се стори разгонена, след като реагира на грубите и почти несъществуващи увертюри на негъра с незабавна страст, каквато никоя млада дама от моето поколение не би си позволила.

Във всеки случай, какъвто и да е отговор или реакция на това изживяване бяха рязко прекъснати от внезапното надигане на човека на Уили. Главата му се завъртя в оглед на нощта, а широките му ноздри трепкаха.

— Пешката ми се приближава — прошепна той на немски. Притисна лицето ми отново в земята. — Не мърдай!

След тази команда сурогатът на Уили се покатери на ниските клони на дъбовото дърво като голяма черна маймуна.

Абсурдният сблъсък, който последва, не беше от особено значение и доведе до това, че човекът на Уили понесе предполагаемия „асистент“ на Нина, оня на име Саул, обратно към имението заедно с нас. Тогава имаше и едно магическо мигновение, секунди след като бедната марионетка на Нина се предаде и преди хората от охраната да ни обградят, когато всички външни лампи, прожектори и електрическите фенери с приглушена светлина бяха включени наведнъж и сякаш бяхме влезли в царството на феите или приближавахме Дисниленд през някакъв омагьосан вход.

Излизането на негърката на Нина от къщата ми в Чарлстън и последвалите глупости ме отвлякоха за няколко минути, но по времето, когато Къли донесе отпуснатото тяло на Хауърд и трупа на чернокожия нарушител, вече бях готова да обърна пълното си внимание към срещата ми с Арнолд Барент.

Господин Барент бе джентълмен до мозъка на костите си и посрещна госпожица Сиуъл с голяма любезност, каквато тя заслужаваше като мой представител. Незабавно усетих, че той прозира през сплъстеното було на питомката ми, за да забележи красотата отдолу. Докато лежах в дома си в Чарлстън, окъпана в зелената светлина на машините на доктор Хартман, знаех, че женственият блясък, който изпитвам, някак точно се предава през посредничката ми в лицето на госпожица Сиуъл към изтънчените сетива на К. Арнолд Барент.

Той ме покани да играя шах и аз приех. Признавам, че до този момент не бях проявявала и най-слаб интерес към тази игра. Винаги съм смятала шаха за претенциозен и отегчителен за наблюдение — моят Чарлз и Роджър Харингтън играеха доста редовно — и не си бях давала труда да изуча дори имената на фигурите и правилата за движението им. Повече по вкуса ми са вдъхновените игри на табла, като например състезанията между мен и Мами Буут през дъждовните дни в детството ми. Мина известно време от началото на глупавата им игра, преди илюзиите ми спрямо К. Арнолд Барент да се разсеят. През по-голямата част от нощта вниманието ми беше раздвоено, тъй като пратих на горния етаж Къли и другите — да се подготвят за евентуалното завръщане на негърката на Нина. При все неубедителността й, струваше ми се, че моментът е подходящ да задвижа плана, който бях измислила още преди седмици. По време на този период запазвах и връзка с онзи, когото наблюдавах от толкова много време чрез очите на Джъстин, когато ходеха на реката с момичето на Нина. Вече бях изоставила намеренията си да го използвам както ми е наредено, но поддържането на връзката на съзнанието ми с неговото се бе превърнало в предизвикателство заради високопоставения му пост и усложненията на техническия речник, който използваше.

По-късно щях да съм повече от доволна, че съм положила усилието да запазя тази връзка, но в момента тя ми беше просто допълнителен източник на трудности.

Междувременно глупавата игра на шах между Уили и неговия домакин се разви до някаква сюрреалистична сцена, извадена от оригинала на „Алиса в Страната на чудесата“. Уили се носеше назад-напред като добре облечения Луд Шапкар, а аз позволявах госпожица Сиуъл да стои и да бъде местена от време на време — винаги се доверявах на обещанието на господин Барент, че няма да я постави на пътя на опасността — докато другите нещастни пешки и играчи маршируваха насам и натам, взимаха други, бяха взимани на свой ред, умираха с маловажните си малки смърти и бяха отстранявани от дъската.

Така до мига, когато господин Барент ме разочарова, обръщах малко внимание и практически не участвах в момчешката им игра. Ние с Нина си имахме собствено състезание за довършване. Знаех, че негърката й ще се върне преди изгрев. Колкото и да бях уморена, бързах да се приготвя за пришествието й.