Дан Симънс
Лешояди (32)

30
Джърмънтаун,
вторник, 10-и декември 1980

Джентри се чудеше дали не откача. Докато бързаше обратно към „Дъмюнити Хаус“, му се искаше Саул да е в съзнание, за да си поговорят. Струваше му се, че светът се е превърнал в параноичен кошмар, където причинно-следствените връзки напълно са се разпаднали.

Близнакът на име Джей Би извика Джентри, когато той беше на половин пресечка от къщата. Шерифът се втренчи в дулото на зловещия му пистолет и отряза:

— Я ме пусни. Марвин знае, че се връщам!

— Аха, ама не знае, че носиш вкъщи некъв умрял бял боклук наедно с тебе си.

— Не е умрял и може би ще ни е от полза. Обаче ако умре, ще се погрижа Марвин да узнае, че ти си отговорен за това. Сега ме пусни!

Близнакът се поколеба.

— Я се шибай, ченге! — рече накрая, но отстъпи.

Джентри трябваше да мине през още три поста, преди да стигне до къщата. Марвин бе разширил защитния си периметър до почти сто метра във всички посоки. Всяка непозната кола в района щеше да бъде обстреляна незабавно, ако не се разкара. Зеленият микробус с двамата бели отпред и Бог знае още колцина отзад прекара трийсет секунди в размисъл над ултиматума на Лерой, преди да се изнесе с висока скорост. Вероятно да вземат решение доста им помогна малката бутилчица с безоловен „Шел“, която хлапето държеше в дясната си ръка.

Понеделник вечер бе като прелюдия към кошмар.

Марвин и останалите се върнаха в „Къмюнити Хаус“ по задните улички и задните дворове, Лерой кървеше от поне дузина дупки от сачми, всички те — с изключение на Марвин — бяха кажи-речи в истерия след огнестрелната битка в тъмния блок, Бяха примъкнали телата на Калвин и Траут в сградата и водачът възнамеряваше да прати обратно Джаксън и Тейлър с бордовия пикап иа Бил Уудс, но хаоса, който завариха, отложи това с часове. По времето, когато успяха да експедират камиона — малко преди изгрев — петте тела бяха изчезнали, а на втория и третия етаж имаше само анонимни локви кръв. На местопрестъплението нямаше в следа от властите.

„Къмюнити Хаус“ тънеше в хаос, когато се върнаха. Стреляше се по всяка сянка. Някой бе загасил огъня в изоставените коли, но димът още висеше над блока като облак на смъртта.

— Тука беше, човече, шибаното чудовище, човече, тука, направо в къщата, влязъл, абе, посякъл Уудс и удари Кара много лошо, човече, и Раджи май го видял да гони фото-пичката през двора, човече, и… — бърбореше Тейлър, когато те пристигнаха.

— Къде е Кара! — ревна Марвин. За пръв път Джентри го чуваше да повишава глас.

Кара била горе, обясни Тейлър, на матрака зад завесата, много зле била ударена. Джентри ги последва на горния етаж. Повечето от членовете на бандата се взираха в обезглавеното тяло на Уудс на масата за билярд, но Марвин и Джаксън се насочиха право към проснатата в безсъзнание Кара, над която кудкудякаха четири други момичета.

— Не изглежда добре — отсече Джаксън. Прекрасното лице на момичето бе почти неразпознаваемо, челото бе гротескно подуто, а очите бяха потъмнели от събралата се кръв. — Трябва да я закараме в болница. Пулсът и кръвното налягане са спаднали!

— Хей, човече! — възрази Лерой, като показа дясната си ръка и крака, покрити с кървави петна. — Ранен съм. Я нека до’да с тебе и д’ма опраят…

— Оставаш тук! — отряза Марвин, — Събери тия задници на едно място. Някой да не приближава повече от половин пресечка, схвана ли? Кажи на Шърман и Едуардо да си дигнат задниците до Догтаун и да кажат на Мани. Искаме войниците, дето ни ги обеща миналата зима, когато му помогнахме с оная работа с Пасториъс. Искаме ги сега. Кажи на Скуиз, че искаме синките фъстъци и помощници на улицата — веднага. Искам да зная къде е шибаната Вуду-чанта!

Докато той продължаваше да раздава заповеди и докато Джаксън колебливо пренесе Кара долу, Джентри дръпна Тейлър настрани.

— Къде е Натали?

Младежът поклати глава и после изпъшка, щом Джентри стисна здраво бицепса му.

— Мамка му, човече! Шибаното чудовище я гони. Раджи ги видял да пресичат двора, между сградите, човече. Тъмно беше. Тръгнахме след него, нищо се не види!

— Кога беше това? — Джентри го стисна още по-здраво.

— Хей, мамка му. Двайсе’ минути. Мож’са двайспет. Шерифът бързо слезе долу и хвана Марвин, преди да е потеглил. — Искам си пистолета!

Водачът на бандата го стрелна със светлосините си очи, студени като морски лед.

— Оня кучи син гони Натали и аз тръгвам след тях. Дай ми рюгера! — Джентри протегна длан.

Лерой плъзна пушката си в дясната ръка. Дулото помръдна към шерифа, щом той погледна Марвин за разрешение.

Водачът обаче извади тежкия рюгер и го връчи на Джентри.

— Убий го, човече!

— Аха — шерифът се качи горе, изрови резервната кутия с муниции и презареди. Мощните патрони „Магнум“ влизаха плавно и солидно при натиска на Джентри. Той осъзна, че ръката му трепери. Наведе се напред и вдиша дълбоко няколко пъти, докато спре треперенето. После слезе долу да си намери фенерче и излезе в нощта.

 

Саул Ласки се върна в съзнание точно когато Джаксън оглеждаше раната.

— Някой май е поработил по тебе с отварачка за консерви! — каза бившият санитар. — Покажи ми другата си ръка. Смятам да ти бия ампула морфин, докато се потрудя върху това.

Саул отпусна глава върху матрака. Лицето и устните му бяха побелели под черните мустачки.

— Благодаря!

— Няма за к’во. Ще ми платиш сметката. Тука има братя, дето ще убият за тоя морфин — той инжектира болкоуспокояващото с плавно, уверено движение. — Вие, белите момчета, не знаете как да се грижите за телата си!

Джентри заговори бързо, преди морфинът да извади психиатъра от властта му.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Саул? По-възрастният поклати глава. — Дълга история. В това са забъркани много повече хора, отколкото съм си представял, шерифе… — Това го научаваме на собствен гръб — отвърна Джентри. — Знаеш ли къде е Полковника?

Джаксън довърши почистването на раната и започна да я шие наново. Саул погледна веднъж и отклони очи.

— Не, не точно! Но е някъде тук. Наблизо. Току-що се видях с един чернокож на име Янсен Лухар, който е сред агентите на Полковника от години. Другите… Колбън, Хейнс… пуснаха ме на свобода, в случай че успея да ги заведа при Полковника.

— Хейнс! — възкликна Джентри. — Проклятие, знаех си, че тоя кучи син не ми харесва?

Психиатърът облиза устни. Гласът му изтъняваше и отслабваше.

— Натали? Тя тук ли е?

Джентри отклони очи и се изчерви в тъмното.

— Беше. Някой я пипна… отведе я… преди двайсет и четири часа. Саул се опита да седне. Джаксън изруга и го бутна обратно.

— Жива ли е? — успя да промърмори евреинът.

— Не знам. Претърсвах улиците в течение на цялото последно денонощие — обясни Джентри. Потри очи. Не беше спал над четирийсет и осем часа. — Няма причина да смятам, че Мелани Фулър би държала Натали жива, след като е убила мнозина други… Но нещо ме кара да продължавам търсенето. Просто шесто чувство. Ако можеш да ми кажеш всичко, което знаеш, тогава заедно бихме могли да… — Джентри спря. Джаксън почти беше приключил. Саул Ласки спеше дълбоко.

 

— Как е Кара? — попита шерифът още с влизането си в кухнята.

Марвин го погледна от мястото си до масата. На плота бе разгъната евтина карта на града, притисната с бирени кутии и торбички от картофен чипс. Лерой седеше наблизо, през скъсаните му дрехи се показваха бели превръзки. Влизаха и излизаха различни хлапета по задачи, но в къщата цареше спокойна, целенасочена атмосфера, твърде различна от хаоса предишния ден.

— Не е добре — отвърна Марвин. — Докторът каза, че е ранена зле. Касандра и Шели са с нея. Ще пратят някого, ако положението се промени.

Джентри кимна и седна. Усещаше как умората го упоява и допълва с ореол от бледо сияние около всяка повърхност, към която поглеждаше. Потри очи.

— Оня горе ще ли ни помогне да намерим твоята жена?

Шерифът примигна.

— Не знам.

— Ще ни помогне ли да намерим Вуду-чантата?

— Може би. Джаксън казва, че ще може да говори с нас след няколко часа. Някой от вас, хора, да има нещо?

— Просто въпрос на време, човече — отвърна Марвин. — Просто въпрос на време. Пратихме пичките и дребните да обикалят от врата на врата. Няма начин бяла дъртачка като нея да е тука и никой да не знае. Скоро ще я намерим и сме готови!

Джентри се опита да се съсредоточи върху онова, което искаше да каже. Ставаше му все по-трудно да оперира с думите.

— Нали знаете за другите… федералните ченгета? Марвин се разсмя. Смехът му бе студен и остър.

— Аха, че как, те направо гъмжат из шибаното място. Ама държат местните куки и телевизията надалеч, нали?

— Сигурно — съгласи се Джентри. — Но исках да кажа, че и те са опасни като Вуду-старицата. Някои от тях имат същите… същите сили като нея. И са на лов за човек, дето е май още по-опасен!

— Смяташ, че те са свършили някоя от гадостите на „Соул Брикярд“, човече? — попита Марвин.

— Не.

— Да имат нещо общо с проклетото чудовище?

— Не.

— Тогава нека почакат малко. Ако ни застанат на пътя, ще се оправим и с тях.

— Става дума за четирийсет-петдесет цивилни федерални офицери — обади се Джентри. — Те обикновено са въоръжени до зъби.

Водачът на бандата сви рамене. В кухнята нахлу поредното хлапе и му заговори тихо. Получи бързи, уверени нареждания — Марвин говореше ледено-спокойно — и излезе.

Джентри вдигна една кутия, откри, че в нея е останала малко топла бира и я гаврътна.

— Да не би да смяташ да се измъкваш, докато можеш? — попита. — Тъй де, просто да вкараш всички под прикритие и да оставиш тия вампири да се изтрепят?

Марвин погледна право в очите на шерифа.

— Човече — каза с глас, който не бе по-силен от шепот, — ти не разбираш нищо. Белите, правителството, ченгетата, мазните бели политици наоколо — те ’сичките ни шибат от адски много време. Нищо ново в онова, което шибаното чудовище прави на черните, но ни го прави на нас и на наша земя, човече! Ти и Натали казвате, че в действителност го води Вуду-дъртата и мисля, че това е вярно. Правилно звучи. Но не е и само тя. Зад нея има други, дето са готови да серат по нас. И си серат — от бая много време! Но т’ва тука е „Соул Брикярд“. Хората, дето ги избиха — Мухамед, Джордж, Калвин… Кара също, може би… те са от нашите, човече. Ще го убием тоя гаден извратеняк и бялата кучка — заради това. Не очакваме някой да ни помага. Но ако искаш да си с нас, добре дошъл, човече!

— Искам да съм с вас — отвърна Джентри. Гласът му звучеше бавно като плоча на четирийсет и пет оборота, пусната на трийсет и три.

Марвин кимна и се изправи. С изумяваща сила стисна раменете на събеседника си, когато дръпна служителя на закона на крака и го бутна към стълбите.

— Туй, дето трябва да го направиш сега, мой човек, е да си полегнеш. Ще те викнем, ако стане нещо.

 

Джаксън го вдигна в пет и половина на следващата сутрин.

— Приятелят ти е буден — осведоми го бившият санитар. Джентри му благодари и поседя няколко минути на ръба на матрака си, стиснал глава. Опитваше се да задейства ума си на що-годе нормални обороти. Преди да се види със Саул се смъкна по стълбите долу, направи си кафе в древна кафеварка и се качи обратно с две очукани чаши, от които се вдигаше пара. Дузина или някъде там членове на бандата хъркаха по матраците в различни стаи. Не се виждаха нито Марвин, нито Лерой. Саул с чистосърдечна благодарност прие чашата с кафе.

— Събудих се и си помислих, че съм сънувал всичко — каза. — Очаквах, че съм се озовал в апартамента си и ме очакват лекции в университета. И после усетих това… — той вдигна превързаната си лява ръка.

— Какво стана всъщност? — попита Джентри. Психиатърът отпи от кафето и отвърна:

— Виж какво ще ти кажа, шерифе! Ще сключим сделка. Ще започна с най-важната информация и ще говоря известно време. После си ти. Ако историите ни са свързани една с друга, ще проследим връзките. Става ли?

— Прието — съгласи се Боби Джо.

Те говориха около час и половина и се разпитваха един друг още час и половина. Когато спряха, Джентри помогна на по-възрастния мъж да стане. Заедно отидоха до решетките на прозореца и надникнаха към първите сиви пръсти на зората.

— Днес е Нова година — отбеляза шерифът.

Саул посегна да си нагласи очилата и осъзна, че не са на носа му.

— Напълно невероятно е, нали?

— Да — отвърна Боби Джо. — Но Натали Престън е някъде там и нямам намерение да напусна този град, преди да съм я намерил!

Върнаха се до нишата да вземат очилата на Саул и после заедно слязоха долу да видят дали могат да намерят нещо за ядене.

 

Марвин и Лерой се върнаха към десет, потънали в задълбочен разговор с двама високи испанци. На тротоара ръмжаха три спортни автомобила, всеки от тях — пълен с „чиканоси“^[1], които оглеждаха черните на верандата на „Къмюнити Хаус“.

Чернокожите от бандата ги зяпаха по същия безцеремонен и донякъде презрителен начин.

Кухнята се превърна в команден център. Влизаше се само по покана. Повикаха Саул и Джентри около двайсет минути след като испанците си тръгнаха. Марвин, Лерой, единият от близнаците и половин дузина други хлапета ги зяпнаха мълчаливо.

— Как е Кара? — попита шерифът.

— Умря — отвърна Марвин и се обърна към Саул. — Казал си на Джаксън, че искаш да говориш с мен.

— Да — отвърна Саул. — Мисля, че можеш да ми помогнеш да намеря мястото, където ме държаха затворен. Няма начин да е особено далеч оттук.

— И защо да го правим?

— Там е контролният център на полицаите, които са обсадили района.

— Е, и? Да се шибат.

Саул подръпна брадата си.

— Мисля, че полицията… тъй де, федералните… знаят къде е Мелани. Марвин вдигна глава.

— Сигурен ли си?

— Не — отвърна психиатърът, — но като се съди по онова, което видях и подслушах, е силно вероятно. Мисля, че Полковника им е издал местопребиваването и по някакви си негови причини.

— Тоя полковник е твоят Вуду-мъжки?

— Да.

— Бая множко правителствени куки има по улиците. Някой от тях дали ще знае за Вуду-женската?

— Може и да знае — съгласи се Саул, — но ако успеем да влезем в контролния център, ъ-ъ… да говорим с някого там… мисля, че така ще имаме по-добър шанс да я открием!

— Айде го опиши, човече — кимна Марвин.

— Намира се на открито място на около осем минути с кола оттук — поде Ласки. — Според мен там редовно каца и излита хеликоптер. Сградите са временни… вероятно каравани или нещо като големи фургони, каквито има по строежите…

 

Когато излезе от къщата с Джентри и петима други членове на бандата, Саул носеше шамия и ръкавици. Колбън и Хейнс вероятно го смятаха за мъртъв, а Джентри даде предложение да не разсейват заблуда им. Групата взе бордовия пикап на Уудс за краткото пътуване на запад по Джърмънтаун Авеню, на юг по Челтън и после на запад по безименна улица в район със складове.

— Синият форд ни следва — обади се Лерой на волана.

— Давай — отвърна Марвин.

Бордовият пикап подскочи през обсипан с боклук паркинг и се спусна по една алея, като спря при провисналата, изгнила тенекиена ограда, само колкото Марвин, Саул, Джентри и един от близнаците да скочат и да се скрият в сенките край някакъв разбит вход. Пикапът бързо ускори нататък по алеята и зави на изток по тясна улица. Двайсет секунди по-късно покрай бойната групичка премина и синият форд с трима бели в него.

— Оттук — рече Марвин и ги поведе през пустош от празни варели и метални тенекии до малко бунище, където на висока над десет метра купчина бяха струпани пресовани коли. Водачът на бандата и по-малкото хлапе се покатериха на купчината за секунди; на Джентри и Саул им отне малко повече време.

— Това ли е, човече? — попита Марвин, щом психиатърът, изпълзя последните метър и нещо, като най-сетне стигна разядения, ръждясал връх и се облегна на задъхания шериф за опора. Водачът му връчи малък бинокъл.

Саул подаде лявата си ръка изпод разкопчаното яке и надникна през бинокъла. Висока дървена ограда обкръжаваше кажи-речи половин разорано каре. От юг основата беше изкопана и бе насипан чакъл. Два булдозера, багер и по-дребни машини бездействаха до изкопа. В средата на останалото пространство три подвижни фургона оформяха буквата Е, като липсваше средната хоризонтална черта. Наблизо бяха паркирани седем коли с правителствена маркировка и един микробус на „Бел Телефон“. От централния фургон стърчаха микровълнови антени. В откритото пространство с червени лампи бе очертан кръг на земята и от метален кол вяло висеше малко ветрено конусче.

— Сигурно е това — съгласи се Саул Ласки.

Докато гледаха, от централния фургон излезе мъж по къс ръкав и решително се отправи на петнайсетина метра нататък към едната от трите подвижни тоалетни, разположени близо до паркираните коли.

— С някое от тия копелета ли искаш да приказваш? — попита Марвин.

— Вероятно — кимна Саул. Бяха почти невидими сред купчините ръждив метал, но Джентри и другите по навик се прикриваха зад калници, колела и сплескани купета. Нервни бяха.

Марвин погледна часовника си. Отбеляза:

— Остават около пет часа до залез слънце. Тогава ще го направим.

— Мътните го взели! — изръмжа Джентри. — Трябва ли да чакаме дотогава?

Вместо отговор от север се зададе изящен хеликоптер, обиколи веднъж полето за кацане и се настани в кръга от лампи. Мъж с дебела подплатена парка слезе от купето и изтича към командния фургон. Джентри взе бинокъла от Марвин и успя да мерне облото лице на Чарлз Колбън.

— Това е човекът, когото не искаме да срещаме — уточни. — Почакайте да се разкара.

Водачът на бандата сви рамене.

— Да се махаме оттук — предложи Джентри. — Смятам да потърся Натали самичък.

— Не — възрази Саул, гласът му бе приглушен от шамията. — Ще дойда и аз!

 

— Тялото й ли търсиш? — попита Саул Ласки, след като и двамата надникнаха в боклука на поредната изоставена къща.

Джентри седна на метър и нещо висока стена от тухли. Последните слънчевите лъчи в този облачен ден едва се виждаха през отворите в тавана над тях и дупките по покрива над него.

— Да — каза накрая. — Предполагам, че точно това правя!

— Смяташ, че агентът на Мелани Фулър я е убил и е оставил и на някое подобно място?

Джентри погледна надолу и извади рюгера. Беше напълно зареден и в идеално състояние. Лично го бе почистил и смазал тази сутрин. Въздъхна.

— Това поне ще е някакво потвърждение. Защо старицата би я оставила жива, Саул?

Психиатърът откри куп зидария, върху който седна.

— Един от проблемите при работа с маниаци е, че техните мисловни процеси са трудни за разбиране. Това е за добро, струва ми се! Ако всеки разбираше как действа умът на психопата, тогава без съмнение и ние самите щяхме да сме по-близо до безумието.

— Сигурен ли си, че тази Фулър е луда?

Саул махна неопределено с дясната си ръка. Бе вдигнал шамията си и измайстори от нея торбеста платнена шапка.

— Според определенията, на които се гради системата, тя си е нормална. Проблемът не е в това, че се е оттеглила до някаква психотично изкривена и ненормална гледна точка към реалността, а че силата и позволява да потвърждава и поддържа заблудите си за околната среда — психиатърът намести очилата си. — Това, в същината си, беше проблемът на нацистка Германия. Психозата е като вирус. Тя може да се размножава и да се разпространява все едно по своя воля, когато я приема организмът-домакин и я предава свободно!

— Да не би да казваш, че нацистка Германия постигна онова, което направи, заради хора като твоя Полковник и Мелани Фулър?

— Не точно — отвърна Саул с тон по-твърд, отколкото Джентри някога го бе чувал да използва. — Не съм сигурен дори дали тези… същества са изцяло хора. Смятам ги за погрешни мутации — жертви на еволюцията, основана на почти милион години развъждане с цел власт над другите, освен всички останали елементи. Но не Полковниците и Мелани Фулърите, нито дори Барентовците и Колбъните са онези, които създават ориентирани към насилието фашистки общества.

— Тогава кой?

Саул посочи към улицата, която се виждаше зад закритите с капаци прозорци.

— Членовете на бандата твърдят, че има няколко дузини федерални агенти, въвлечени в тази операция. Бих предположил, че Колбън единствен сред тях притежава тази странна мутирала способност. Другите позволяват на вируса на насилието да расте, понеже те „само следват заповеди“ или са част от обществената машина. Германците бяха експерти по измислянето и строежа на машини. Лагерите на смъртта бяха част от по-голямата машина на смъртта. Тя не беше разрушена напълно, просто я построиха наново — по различен начин.

Джентри се изправи и отиде до дупката в задната стена.

— Да вървим! Ще успеем да огледаме остатъка от тази редица, преди да се стъмни.

 

Те намериха парчета плат сред пепелта и разхвърляните мертеци на две къщи, които, макар и опожарени, не бяха сринати впоследствие.

— Сигурен съм, че това е от ризата, която тя носеше в понеделник — каза Джентри. Стисна парчето плат и използва фенерчето си, за да огледа килима от пепел. — Тук има много стъпки. Сякаш са се борили там, в ъгъла. Май е скъсала ръкава на блузата си на този гвоздей, когато е била хвърлена върху стената тук.

— Или ако е била метната на нечие рамо — отвърна Саул. Психиатърът притискаше лявата си ръка с дясната. Лицето му бе побеляло.

— Аха. Нека огледаме за следи от кръв и… каквото и да е — двамата претърсваха близо двайсет минути в избледняващата светлина, но не откриха нищо друго. Излязоха навън, като разсъждаваха какъв курс би избрал похитителят на Натали през лабиринта от алеи и празни сгради. Точно в този момент младежът на име Тейлър пристигна на бегом по улицата и им махна с ръка. Джентри отпусна рюгера покрай хълбока си и почака. Момчето спря на десетина крачки от тях.

— Хей, Марвин ви иска обратно в къщата вече! Лерой хванал един от пичовете от фургона. Той казал на Марвин къде е Вуду-дъртата.

 

— Грумбълторп! — заяви Марвин. — Тя е в Грумбълторп!

— Що за чудо е пък тоя Грумбълторп? — попита Саул.

Джентри и псхиатърът стояха сгъчкани в кухнята заедно с поне още трийсет човека. Други членове на бандата се тълпяха по коридорите и в стаите на приземния етаж. Марвин седеше начело на кухненската маса. Разсмя се.

— Аха, точ’тва викам и аз — а къде е Грумбълторп? Тогаз оня мотльо, той ми казва къде на майната си е и аз кимам, да, знам го т’ва място.

— Стара къща на булеварда — обясни Лерой. — Много вехта. Строена е когато ония ми ти шибаняци още са ги носили ония ми ти триъгълни шапки.

— Кого разпитвахте? — попита Саул.

— Ъ?

— Кой от хората гепихте? — преведе му Джентри. Марвин се ухили.

— Лерой, Джей Би и аз, ние отидохме пак там, кога стана тъмно. ’Коптерът го нямаше, човече. Та чакаме значи до онез кенефни, докат’ тоя пич си довлече задника. Имаше си го онова малко парче в глупавия „самострел“ кобур на гащите. Джей Би и аз, ние го остайхме да си свали гащите, преди да му речем здрасти. Лерой докара камиона отстрани. Та остайхме мотльото да си свърши работата, следтуй го зехме с нас.

— Къде е той сега?

— ’Се още в камиона на отчето Уудс. Що?

— Искам да говоря с него.

— Ъ-ъ — отвърна Марвин. — Сега спинка. Мършата вика, че бил специален агент, видеотехник. Казва, че незнай нищо за нищо. Казва, че няма да говори с нас и сме нагазили в лайната, задето нападаме федерална кука и тъй нататък. Та Лерой и Джей Би му помогнаха да си развърже езика. Джаксън вика, мотльото щял да се опрай, ама сега спинка!

— И Фулър е на някакво място, наречено Грумбълторп, на Джърмънтаун Авеню — обобщи Джентри. — Агентът сигурен ли е?

— Аха — отвърна Марвин. — Дъртата Вуду-кучка била с още една бяла пачавра на „Куин Лейн“. Не бях са сетил. Старите бели кучки се заедно пикат.

— И какво прави тя тогава в този Грумбълторп? Водачът на бандата сви рамене.

— Федералното ченге вика, че се пойче стояла там тая седмица Смятаме, че оттами идва и шибаното и чудовище.

Джентри си проправи път през тълпата и застана до Марвин.

— Добре. Знаем къде е. Да вървим!

— А, не още — отвърна водачът. Обърна се и каза нещо на Лерой, но шерифът го стисна за рамото и го обърна към себе си.

— На майната си с това „не още“ — каза му. — Натали Престън може още да е жива там, при нея. Да вървим!

Марвин го огледа със студените си сини очи.

— Разкарай се, човече. Когато ще прайм нещо, дай да го прайм кат’ хората. Тейлър отиде да говори с Едуардо и момчетата му. Близнаците са при Грумбълторп, проверяват. Лейла и момичетата, те се уверяват къде са ’синките федерални ченговци.

— Аз ще ида сам — заяви Джентри и се обърна.

— Не — отвърна Марвин. — Приближиш ли онуй място, всичките федерални куки ще те познаят и изненадата ни отива на кино. Чакай да се приготвим, иначе те оставяме тука, човече.

Джентри се извърна към него. Водачът на бандата се изправи, щом едрият, бял южняшки шериф се надвеси над него.

— Ще трябва да ме убиеш, за да ме спреш — изръмжа Боби Джо.

— Аха — съгласи се Марвин, — точно тъй.

Напрежението в стаята бе като пред буря. Някъде в къщата гръмна радио и през няколкото секунди, преди да го спрат, мелодията на Мотаун изпълни въздуха.

— Няколко часа, човече — настоя Марвин. — Знам откъде идваш. Няколко часа. Ще го направим заедно, човече!

Джентри полека се отпусна. Протегна дясната си ръка и младежът я стисна. Пръстите им се сплетоха.

— Няколко часа — съгласи се шерифът.

— Точ’тъй, брат ми — кимна Марвин и се усмихна.

 

Джентри седеше сам на матрака в празния втори етаж, като почистваше и смазваше рюгера — за трети път този ден. Единствената светлина идваше от окачената лампа със счупен абажур. Тъмни петна бяха ос — яли повърхността на билярдната маса.

Саул Ласки влезе в кръга от светлина, огледа се колебливо и се приближи до седналия Джентри.

— Здрасти, Саул — каза му шерифът, без да вдигне глава.

— Добър вечер, шериф.

— Като знам през какво сме минали заедно, Саул, ще се радвам да ме наричаш Роб.

— Дадено, Роб.

Джентри върна барабана на място и го завъртя. Внимателно, напълно съсредоточен, той вкара патроните — един по един. Саул отбеляза:

— Марвин вече праща първите групи. По двама и по трима.

— Добре.

— Реших да ида с групата на Тейлър… в командния център — допълни психиатърът. — Аз предложих маневрата. За отвличане на вниманието.

Джентри за миг вдигна очи.

— Добре.

— Не че не искам да съм там, когато докопат Фулър — обясни Саул, — но не мисля, че разбират колко опасен може да бъде Колбън…

— Аз го разбирам — увери го шерифът. — Те казаха ли кога ще бъде?

— Малко след полунощ.

Той остави пистолета настрани и вдигна матрака на стената вместо възглавница. Скръсти ръце на тила си и се облегна.

— Нова Година е — каза. — Честита Нова Година!

Саул си свали очилата и ги обърса с една книжка кърпичка.

— Опознал си Натали Престън много добре, нали?

— Тя остана в Чарлстън само още няколко дни, след като ти си тръгна — отвърна Джентри. — Но да, започнахме да се опознаваме…

— Забележителна млада дама — отбеляза психиатърът. — Кара те да се чувстваш така, сякаш я познаваш от години. Много интелигентна и възприемчива млада дама, да.

— Аха — отвърна Джентри.

— Има вероятност още да е жива — допълни събеседникът му. Шерифът погледна към тавана. Сенките му напомняха на петната по билярдната маса.

— Саул — каза той, — ако тя е жива, ще я измъкна, от този кошмар!

— Да — кимна психиатърът. — И вярвам, че ще успееш. Трябва да ме извиниш, но се нуждая от час-два сън преди началото на акцията — и се просна на матрака под прозореца.

Джентри полежа известно време, загледан в тавана. По-късно, когато се качиха да го търсят, вече беше готов и изгаряше от нетърпение.