Дан Симънс
Лешояди (71)

69
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

Саул намали газта и остави катера леко да се плъзне към пристана. Зелената светлинка в края на кея примигна, изпращайки ненужния си сигнал към празния Атлантик. Психиатърът върза катера, хвърли найлоновата си торба на сушата и прекрачи навън. Мигновено приклекна на едно коляно, вдигнал М-16 в готовност за стрелба. Кеят и околностите му бяха пусти. Необитаеми голф-колички чакаха на асфалтовия път, който вървеше на юг успоредно с линията на брега. Нямаше други вързани лодки.

Саул метна торбата през рамо и предпазливо тръгна към дърветата. Дори и ако повечето от пазачите бяха заминали на север да го търсят, пак не можеше да повярва, че Барент ще остави северния подход към Имението неохраняван. Изтича в мрака под дърветата — тялото му се бе стегнало в очакване на ударите на куршумите. Не се забелязваше движение, с изключение на лекото помръдване на листата, люлени от прохладния морски бриз. Светлините на Имението сияеха в далечината. Единствената цел на Саул в този момент беше да стигне дотам жив.

Осветлението по Алеята на живите дъбове бе изключено. Той си спомни пилота — Мийкс — да споменава за това, че пътят е осветен за посрещането на важните клечки и гости, но тази нощ на тревистата алея беше тъмно като в рог. Промъкването от дърво на дърво и от храст на храст се оказа доста енергоемко. Минаха трийсет минути, но нямаше и следа от охраната на Барент. Саул внезапно се сети за нещо, което го смрази със страх, по-леден и дълбок, отколкото собственият му ужас от смъртта; ами ако магнатът и Уили вече си бяха заминали? Възможно беше. Барент не бе от хората, които ненужно се излагат на опасност. Саул разчиташе да използва прекомерната самоувереност на милиардера като оръжие — всеки, който прекара известно време с т03и човек, включително и психиатърът, получаваше съответната дресировка и беше неспособен да го нарани — но може би намесата на Уили във Филаделфия или нелепото бягство на „куклата“ бяха променили положението. Нехаещ за опасността, Саул стисна пушката в ръце и се затича по тревистата алея между дъбовете. Чантата болезнено го удряше по раненото рамо.

Бе пробягал само около двеста метра и вече се задъхваше мъчително, когато се пързулна, падна на коляно и вдигна карабината. Присви очи и отчаяно си пожела да не беше губил очилата си. Нечие голо тяло бе проснато по лице в сянката на малък дъб. Саул се огледа наляво и надясно, свали торбата си и изтича натам.

Жената не беше съвсем гола. Скъсана и окървавена риза прикриваше едната й ръка и част от гърба. Лежеше по корем, лицето й бе приг крито от гъстата коса, ръцете й бяха разперени, а пръстите — вкопчени в земята и десният й крак бе извит така, сякаш е тичала с все сили, когато убиецът й я е връхлетял изотзад. Надничайки подозрително, с М-16 в готовност, Саул докосна врата й, за да напипа пулс.

Главата на жената се завъртя и той мерна за миг разширените, налудничави очи на госпожица Сиуъл, както и зиналата й уста. След това зъбите й се забиха дълбоко в лявата му ръка. Жената издаде звук, който изобщо не беше човешки. Саул се намръщи и вдигна приклада на карабината, за да я удари в лицето. Точно в този момент Янсен Лухар скочи от клоните на дъбовото дърво и заби масивния си лакът в гърлото на психиатъра.

Той изпищя и стреля с карабината на пълен автоматик, като се опитваше да обърне огъня обратно към Лухар, но успя само да простреля клонките и листата над главата си. Негърът се разсмя и измъкна пушката от ръцете на Саул, като я метна на няколко метра в тъмното. Ласки се бореше отчаяно; мъчеше се да сведе брадичка надолу към масивната ръка на Лухар, за да се предпази от задушаване, и същевременно се опитваше да освободи лявата си длан от захапката на жената. Сви дясната си ръка над рамото в безнадежден опит да напипа лицето и най-вече очите на чернокожия.

Лухар отново се изсмя и вдигна Саул в полунелсън^[1].

Той усети плътта от дланта на лявата му ръка да се къса, после марионетката на Уили го завъртя и го метна на поне два метра във въздуха. Ласки удари тежко ранения си ляв крак, претъркули се през пламналото си от болка рамо и задраска на четири крака към торбата, където бе оставил колта и узито. Един поглед през рамо му стигаше да види Янсен Лухар, присвит в типична за борец стойка. Голото му тяло блестеше от пот и кръвта на Саул. Госпожица Сиуъл също бе на четири крака — напрегната, сякаш се готви за скок. Разрошената коса беше паднала върху очите й. По брадичката й потече кръв, когато изплю къс месо от ръката на Саул.

Той успя да стигне на по-малко от метър от торбата, преди Лухар да се втурне напред, бърз и безшумен на босите си крака, и да го ритне здравата в ребрата. Саул се претъркули четири пъти, въздухът и силите му го напускаха като морски отлив. Опита се да присвие колене под себе си още докато зрението му се замъгляваше, стеснявайки се до тесен, тъмен тунел, в центъра на който се намираше приближаващото лице на Лухар.

Негърът повторно ритна жертвата си, захвърли торбата надалеч в мрака и сграбчи психиатъра за кичур коса. Изтегли главата му близо до лицето си и го разтърси тъй, както куче тръска мъртва плячка.

— Събуди се, малка пешке! — призова го на немски. — Време е за игра!

 

Лампите в Голямата зала осветяваха осем реда квадрати. Всеки от тях представляваше плочка — черна или бяла — с дължина на страната метър и двайсет. Тони Харъд гледаше шахматна дъска, дълга почти десет метра във всяка посока. Охраната на Барент издаваше тихи шумове в сенките и от масата с електронното оборудване се разнасяха приглушени писукания, но единствено членовете на Островния клуб и помощниците им стояха на светло.

— Дотук играта беше твърде интересна — заяви Барент. — Макар че имаше няколко момента, когато бях сигурен, че така можем да постигнем единствено реми.

— Ja — отвърна Уили, като пристъпи от сенките в светлината. Под белия си костюм носеше бяла копринена риза с права яка, която му придаваше вид на свещеник от негатив. Светлината отгоре караше оредяващата му бяла коса да блести и наблягаше на изпъкналите кости на бузите и челюстите му. — Винаги съм предпочитал испанската защита. Бе популярна по време на младостта ми и макар че впоследствие излезе от мода, все още я смятам за разумна, когато се използва със съответните вариации.

— До двайсет и девети ход играта беше позиционна — съгласи се Барент. — Господин Бордън ми предложи пешката пред топа от страната на царя и аз я взех.

— Отровна пешка — отбеляза Уили, смръщен към дъската. Милиардерът се усмихна.

— Фатална за неумелия играч, може би! Но когато размяната приключи, запазих пет пешки спрямо трите на моя съперник.

— И един офицер — допълни Уили, загледан към мястото, където Джими Уайн Сътър зяпаше мрачно в бара.

— И офицер — съгласи се магнатът. — Но по време на ендшпила и две пешки са напълно достатъчни спокойно да победят самотния офицер.

— Кой печели? — поиска да знае Кеплър. Беше пиян. Барент потри бузата си.

— Не е толкова просто, Джоузеф. В този момент черните — това е моят цвят — имат определено предимство. Но положението бързо може да се промени, когато разиграем ендшпила.

Уили излезе на дъската.

— Искате ли да сменим страните, хер Барент? Милиардерът се засмя меко.

— Nein, mein Herr!

— Тогава нека започнем! — обади се Уили. Огледа се и се обърна към хората, които стояха в сенките.

Агентът от ФБР — Суансън — прошепна нещо в ухото на Барент.

— Само секунда! — обади се домакинът им и се озъби на немеца: — Какво, по дяволите, си забъркал сега, старче?

— Пуснете ги вътре — отряза Уили.

— Че защо пък? — възпротиви се Барент. — Те са твои хора!

— Именно за това — обясни старецът. — Очевидно е, че черният е невъоръжен, пък и върнах еврейската си пешка, за да ми послужи по начина, по който му е писано.

— Преди час каза, че следва да го убия — възрази магнатът. Немецът сви рамене.

— Все още имаш тази възможност, хер Барент. Евреинът и бездруго е почти умрял. Но добре устройва чувството ми за хумор — по-точно фактът, че е изминал толкова път, само за да дойде да ми служи отново.

— Все още ли твърдиш, че е дошъл на острова самостоятелно? — изсумтя Кеплър.

— Не твърдя нищо — отвърна Уили. — Прсто искам позволение да го използвам в играта. Така ми харесва! — той се обърна към домакина си. — Освен това, хер Барент, доколкото знам, евреинът е бил добре дресиран от вас. Сигурно няма защо да се страхувате от него, дори ако дойде въоръжен!

— Тогава защо е тук? — полюбопитства милиардерът. Вилхелм фон Борхарт се засмя царствено и отвърна:

— За да ме убие, естествено! Хайде. Взимай решение. Искам да играя.

— Ами жената? — попита магнатът.

— Тя беше моята пешка откъм царицата — обясни Уили. — Но с удоволствие ти я преотстъпвам!

— Твоята пешка откъм царицата? — повтори Барент. — И царицата ти още ли я владее?

— Царицата ми бе свалена от дъската — уточни съперникът му. — Но можеш сам да попиташ пешката, когато дойде.

Милиардерът щракна с пръсти и дузина мъже с оръжия пристъпиха напред.

— Въведете ги — нареди той. — Ако направят някое подозрително движение, убийте ги. Кажете на Доналд, че вероятно ще излетя към „Антоанет“ по-рано, отколкото бяхме решили. Извикайте обратно патрулите и удвоете охраната южно от зоната!

 

На Тони Харъд изобщо не харесваше накъде духа вятърът в последно време. Доколкото разбираше, нямаше начин да се измъкне от шибания остров. Барент държеше хеликоптера си в очакване точно зад френските прозорци, Уили бе приземил своя „Лиър Джет“ на пистата и дори Сътър имаше самолет под ръка; но, както Харъд го разбираше, те с Мария Чен бяха изиграни. Сега влезе нова върволица пазачи, които подкарваха Янсен Лухар и двамата сурогати, които той самият бе прибрал от Савана. Лухар беше гол, целият — мускулеста черна плът. Жената носеше само скъсана и окървавена риза, която очевидно бе свалена от някой от пазачите в зоната. Лицето й беше мръсно и изплескано с кал и кръв, но именно очите й притесниха Харъд най-много; бяха почти комично разширени, взираха се ококорено изпод висящите пред тях кичури коса и ирисите им бяха напълно обградени от бяло. Ако жената обаче изглеждаше зле, то мъжът на име Саул, когото продуцентът бе довел на острова, имаше направо плачевен вид. Лухар буквално дърпаше евреина, за да остане прав, докато изминат десетте крачки до Барент. Доскорошният „сурогат“ на Харъд представляваше истинска руина: кръв капеше от лицето му и се просмукваше в гащеризона. Лявата му ръка имаше вид на прекарана през месомелачка с метални зъби. От отпуснатата му длан по белите плочки капеше кръв. Но в погледа му имаше нещо, което подсказваше, че е нащрек и боеспособен.

Харъд изобщо не успяваше да схване смисъла на всичко това. Бе съвсем очевидно, че Уили познава и мъжа, и жената — дори призна, че евреинът е бил негов питомец по едно време — но Барент също тъй очевидно се примиряваше с предположението, че и двамата смазани Затворници са дошли на острова по свой собствен избор. По-рано Уили беше споменал, че Барент е човекът, дресирал евреина, но не милиардерът го бе докарал на острова. Явно се отнасяше с него като със свободен елемент. Диалогът с жената се оказа дори още по-странен. Харъд остана напълно изумен.

— Добър вечер, доктор Ласки — каза Барент на кървящия евреин. — Съжалявам, че не ви разпознах по-рано!

Ласки не му отговори. Погледът му се премести там, където Уили седеше в едно от креслата с високи облегалки, и не се отклони от него, дори и когато Янсен Лухар завъртя главата му по посока на господин Барент.

— Май точно твоят самолет кацна на северния плаж преди няколко седмици — заяви милиардерът.

— Да — потвърди Ласки, без да отклонява очи от Уили.

— Умна постановка — съгласи се домакинът. — Жалко че не успя да свърши работа! Признаваш ли, че си дошъл тук да ни убиеш?

— Не всички ви — уточни Ласки. — Само него!

Не посочи Уили, но и нямаше нужда да го прави.

— Да — кимна магнатът. Потри бузата си и погледна към немеца. — Е, доктор Ласки, все още ли планирате да убиете нашия гост?

— Да.

— Притеснявате ли се, хер Бордън? — полюбопитства Барент. Уили се усмихна.

И тогава магнатът направи нещо напълно невероятно. Напусна креслото, където се бе настанил точно преди пристигането на тримата „питомци“, отиде до жената, вдигна мръсната й дясна ръка и я целуна любезно.

— Хер Бордън ме осведоми, че имам честта да говоря с госпожица Фулър — каза с глас, по-мазен от стопен маргарин. — Вярно ли е това?

Жената с откачения поглед се усмихна превзето.

— Така е — потвърди с провлачен южняшки акцент. По зъбите и имаше съсирена кръв.

— Наистина е голямо удоволствие, госпожице Фулър — заяви Барент, все още стиснал ръката й в сърдечен жест. — Източник на голямо разочарование за мен беше, че не сме се срещали преди. Може ли да попитам какво ви води на малкия ни остров?

— Просто любопитство, господине — отвърна куклата с откачения поглед. Когато помръдна леко, Харъд можа да види под полите на ризата й гъстото V на окосмяването в слабините й.

Барент остана с изправен гръб и усмихнат, все още стиснал мръсната ръка на жената.

— Ясно — кимна. — Нямаше нужда да идвате инкогнито, госпожице Фулър! Щяхте да сте добре дошла на нашия остров — по всяко време — и съм сигурен, че ще сметнете отредената в крилото за гости на Имението стая за далеч по-… ъ-ъ-ъ… удобна.

— Благодаря, господине — усмихна се куклата, — в момента съм неразположена, но когато здравето ми се оправи, ще отговоря лично на любезната ви покана!

— Прекрасно! — заяви той. Най-сетне пусна ръката й и се върна до креслото си. Хората от охраната му се поотпуснаха малко и свалиха узитата си. — Тъкмо се канехме да довършим една партия шах — заяви той. — Новите ни гости непременно трябва да се присъединят! Госпожице фулър, бихте ли ми оказали честта да позволите на питомката си да играе на моя страна? Уверявам ви, че няма да позволя да бъде взета или дори заплашена от опасността да разваля с нещо участието й!

Жената оправи парцаливите поли на ризата си и вдигна ръце към сплъстената си коса, като дръпна няколко кичура от очите си.

— Честта ще бъде изцяло моя, господине! — заяви.

— Прекрасно! — кимна Барент. — Хер Бордън, предполагам, ще искате да използвате и двете си фигури?

— Ja — съгласи се Уили. — Старата ми пешка ми Носи късмет!

— Чудесно — възкликна магнатът. — Тогава да продължим от трийсет и шестия ход?

Немецът кимна и уточни:

— При предишния ход взех офицера ти… След това ти мести напред, като центрира царя си с отговор на К-Q3.

— Аха — кимна Барент, — стратегията ми засега е твърде прозрачна за майстора.

— Ja — съгласи се Уили. — Така си е. Да играем!

 

Натали изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато излязоха от буреносните облаци някъде на изток от остров Сапело. Вятърът все още люлееше чесната и звездната светлина огряваше увенчания с белопенни вълни океан под тях, но поне влакчето на ужасите, в което се возеха, навлезе в по-равен участък.

— Остават около четирийсет и пет минути — обади се Мийкс. Потри буза с лявата си ръка. — Насрещният вятър прибавя около половин час към полета.

Джаксън се приведе напред и тихичко прошепна в ухото на Натали:

— Наистина ли мислиш, че те ще ни оставят да кацнем? Тя облегна чело на прозореца.

— Ако старицата направи това, което трябва — вероятно.

Джаксън изсумтя насмешливо.

— И смяташ, че ще го направи?

— Не знам — призна Натали. — Просто мисля, че е по-важно да измъкнем Саул. Мисля, че направихме всичко възможно да покажем на Мелани, че е в неин интерес да действа…

— Да, но тя е откачена — възрази фелдшерът. — Лудите хора невинаги действат в техен интерес, малката?

Момичето се усмихна.

— Предполагам, това обяснява защо сме тук, нали? Той я потупа по рамото.

— Мислила ли си какво ще правиш, ако Саул е мъртъв? — попита тихо.

Натали съвсем леко поклати глава.

— Ще го измъкнем — заяви твърдо. — После се връщам и убивам чудовището в Чарлстън.

Джаксън се отпусна на облегалката, сви се на задната седалка и минута по-късно захърка шумно. Натали гледа към океана, докато я заболяха очите, след което се извърна към пилота. Мийкс странно втренчено отвърна на погледа й. Притеснен, той докосна бейзболната си шапка и отново върна вниманието си към сиянието на светлинките по таблото за управление.

 

Ранен, кървящ, борещ се просто да устои на крака и в съзнание, Саул все пак се радваше, че се намира точно там, където стоеше. Погледът му изобщо не се отклони от Полковника за повече от няколко секунди. След почти четирийсет години издирване, той — Саул Ласки — бе застанал в една и съща стая заедно с полковник Вилхелм фон Борхерт.

Е, положението не беше възможно най-доброто. Психиатърът бе заложил всичко, като дори остави Лухар да го победи, когато можеше да достигне оръжията си навреме — и то само заради минималния шанс да го заведат директно при Полковника. Беше споделил този сценарий с Натали преди месеци, докато седяха и пиеха кафе в ухаещия на портокали израелски здрач, но това не бяха предположените от него оптимални условия. Щеше да има възможност да нападне нацисткия убиец, но само ако Уили беше човекът, който ще използва психичните си способности върху Саул. А сега всички мутанти-ренегати бяха тук — Барент, Сътър, онзи на име Кеплър, та дори и Харъд и куклата на Мелани Фулър — и той се ужасяваше, че някой от тях ще се опита да превземе ума му, като разбие на пух и прах единствената му, минимална възможност да изненада Полковника. Освен това, в сценария пред Натали, Саул винаги акцентираше върху това, че той ще е физически по-силният от двамата при сблъсъка със стареца. Сега използваше по-голямата част от силата на тялото и волята си просто да остане прав — лявата му ръка висеше кървяща и безполезна, някъде в прешлените на гръбначния му стълб беше заседнал куршум, а Полковника седеше удобно, отпочинал и във форма, с почти петнайсет килограма мускулна маса повече от Саул — и заобиколен от поне двама отлично дресирани „асистенти“, както и поне половин дузина други хора наблизо, които би могъл да използва при нужда. Освен това Ласки не вярваше, че охраната на Барент ще му позволи да пристъпи на повече от три неразрешени крачки, преди да го повалят и да му видят сметката.

Но въпреки това беше щастлив. Това бе единственото място на света, където му се искаше да се намира в момента.

Тръсна глава, за да съсредоточи вниманието си върху случващото се около него. Барент и Полковника бяха седнали и магнатът нагласяше по местата им човешките си фигури. За втори път през този безкраен ден Саул преживя халюцинация в будно състояние — Голямата зала се носеше наоколо като отражение на набръчкано от вятъра езеро и той най-внезапно се озова сред дървото и камъните на полската зала, където облечените в сиво зондеркомандо се забавляваха под древните гоблени, докато възрастният Майстер седеше присвит в генералската си униформа като някаква древна мумия, увита в разпадащи се бинтове. Факлите хвърляха танцуващи сенки по камъните и плочите, а избръснатите глави на трийсет и двама еврейски затворници се възправяха в уморено внимание между двамата немски офицери. Младият Полковник отметна русата си коса от челото, облегна лакът на коляното си и се усмихна на Саул.

Полковника и сега му се усмихна.

— Willkommen, Jude! — приветства го той.

— Хайде, хайде — обади се Барент, — нека да играем! Джоузеф, ела тук, до царския офицер!

Кеплър отстъпи с израз на ужас, изписан на лицето.

— Сиурно си правиш шибан майтап! — заяви. Блъсна се в масата с напитки достатъчно силно, за да събори няколко шишета.

— О, не — възрази Барент, — изобщо не се шегувам! Побързай, моля те, Джоузеф! Ние с хер Бордън искаме да приключим тази игра, преди да стане прекалено късно!

— Върви на майната си! — изпищя Кеплър. Стисна юмруци и вени като въжета се издуха на врата му. — Няма да ме използваш като някаква шибана кукла, докато… — гласът му секна, все едно от повреден микрофон е бил изваден жакът на тонколоната. Устата му се движеше още секунда-две, но не се чу нито звук повече. Лицето на Кеплър почервеня, после стана лилаво, след което потъмня до черно за секунди, преди да се просне по лице върху плочките. Ръцете му сякаш бяха извити зад гърба от невидим, но брутален противник, а глезените му — вързани с невидими въжета. Започна да се плъзга по пода с тежки, тромави подскоци — представата на увредено дете за движенията на червея — а гърдите и брадичката му се блъскаха в плочките при всяка абсурдна конвулсия. По този начин Джоузеф Кеплър пропълзя десетина метра по лице, корем и слабини, като оставяше ивички кръв от разбитата си брадичка по плочките. Накрая стигна до отреденото му поле. Когато Барент отпусна хватката си, мускулите на нещастника видимо се сгърчиха и отпуснаха в конвулсивно облекчение и се чу тихо шуртене, докато урината просмукваше панталоните му и потече на тъмната плочка.

— Изправи се, Джоузеф, ако обичаш! — помоли го тихо магнатът. — Искаме да започнем играта!

Кеплър се надигна на колене, шокирано позяпа милиардера за момент, след което безмълвно стъпи на разтрепераните си крака. Кръв и урина бяха изцапали предницата на скъпите му италиански панталони.

— Смяташ да използваш всички ни по този начин, а, братко Кристиан? — попита Джими Уайн Сътър. Евангелистът стоеше на ръба на импровизираната шахматна дъска, а светлината от лампите над главата му се отразяваше по гъстата му, бяла коса.

Барент се усмихна.

— Не виждам причини да Използвам когото и да било, Джеймс — отвърна. — Стига, разбира се, съответната личност да не създава пречки за нашата игра. Нали така, хер Бордън?

— Напълно съгласен съм — отвърна Уили. — Ела тук, Сътър! Като мой офицер, ти си единствената оцеляла фигура освен царете и пешките. Хайде, заеми мястото си до празното поле на царицата!

Сътър вдигна глава. През коприненото му сако се просмукваше пот.

— Имам ли избор? — прошепна той. Тренираният му глас на ритор беше дрезгав и накъсан.

— Nein — отвърна Уили. — Трябва да играеш. Хайде! Проповедникът извърна глава към Барент.

— Имах предвид, избор на чия страна да играя! — уточни той. Милиардерът вдигна вежди.

— Служил си на хер Бордън добре и то дълго време — отвърна. — Сега ли искаш да си сменяш страната, Джеймс?

— „Не съзирам радост в смъртта на порочния“ — отвърна Сътър. — А също и „Вярвай в Бог Иисус Христос и ще бъдеш спасен!“ — Йона, 3:16,17

Барент се изкиска и потри брадичката си.

— Хер Бордън, очевидно офицерът ви иска да се откаже. Имате ли нещо против да приключи играта от страната на черните?

На лицето на Полковника бе изписано невинното изражение на дете.

— Взимай го и бъди проклет — изрече. — Не се нуждая от този дебел мизерник!

— Ела — каза Барент на потящия се евангелист, — ще бъдеш от лявата страна на царя, Джеймс! — и посочи към бялото поле на мястото пред онова, където черната царска пешка започваше играта.

Сътър зае мястото си на дъската до Кеплър.

Саул си позволи проблясък на надежда, когато си помисли, че играта може да продължи без умствените вампири да използват силите си — поне върху собствените си фигури. Би дал всичко да отложи момента, когато Полковника ще докосне съзнанието му.

Наведен напред в огромното си кресло, зловещият немец се изсмя тихо.

— Отблъснат съм от фундаменталисткия си съюзник — каза, — и следователно ще се позабавлявам да провъзглася старата си пешка за офицер! Bauer, verstehst du? Ела, еврейче и приеми митрата и жезъла си!^[2]

Бързо, преди да се наложи да го подканят, Саул пристъпи през осветеното пространство на пода и до черното поле на първия ред. Намираше се на по-малко от три метра от Полковника, но Лухар и Рейнолдс стояха помежду им, а немалко от пазачите на Барент наблюдаваха всяка крачка, която прави. Сега вече раните на Саул горяха от ужасна болка — левият му крак бе вцепенен и подут, а рамото му представляваше нагорещена клада — но се опита да не покаже слабостта си, докато вървеше напред.

— Също като в старите времена, а, пешке? — попита на немски Полковника и додаде: — Извинете ме. Исках да кажа, хер Офицер! — той се ухили. — Сега бързичко! Имам три останали пешки. Янсен на К1, bitte! Тони, на OR3. Том ще ми служи като пешката на QN5!

Саул проследи как Лухар и Рейнолдс заемат местата си. Харъд не беше помръднал.

— Не знам къде е шибаното QRЗ — обясни той. Полковника му махна нетърпеливо.

— Второто поле пред полето на топа откъм царицата — изръмжа. — Schnell!

Продуцентът примигна и се помъкна към черното поле от лявата страна на дъската.

— А сега ти постави последните си три пешки — подкани Полковника Барент.

Магнатът кимна.

— Господин Суансън, ако не възразявате! До господин Кеплър, ако обичате… — мустакатият охранител се огледа, остави автомата си и тръгна към черното поле, разположено отляво и зад Кеплър. Саул осъзна, че това е пешката пред коня откъм паря и тя още не е помръднала от оригиналната си позиция.

— Госпожице Фулър — продължи Барент, — ако позволите на прекрасната си питомка да иде до първоначалната позиция на пешката пред топа откъм царицата… Да, точно там!

Жената, била навремето Констанс Сиуъл, с готовност пристъпи с босите си крака, за да се изправи на четири полета пред Харъд.

— Госпожице Чен — додаде Барент, — застанете до госпожица Сиуъл моля ви!

— Не! — изплака Харъд, когато Мария Чен на свой ред пристъпи напред. — Тя не участва в играта!

— Ja, участва! — намеси се Полковника. — Тя внася известна красота в позицията, nicht Wahr?

— Не! — изпищя отново Харъд и се хвърли към стареца. — Тя няма да участва в това!

Уили се усмихна и леко обърна глава към Барент.

— Колко трогателно! Предлагам да позволим на Тони да си смени местата със секретарката си, ако положението й стане… ъ-ъ-ъ… твърде опасно. Съгласен ли сте, хер Барент?

— Да, да, да! — отвърна припряно милиардерът. — Могат да си сменят местата, ако и когато Харъд си поиска, стига само това да не пречи на хода на играта! А сега нека започваме! Да придвижим царете си на място! — той се вгледа изпитателно в останалите от групата помощници и охранители.

— Nein — обади се Полковника, изправи се и отиде до дъската. — Ние сме царете, хер Барент!

— Какво имаш предвид, Уили? — попита милиардерът уморено. Противникът му разпери ръце и се усмихна. Поясни:

— Това е важна игра. Трябва да покажем на приятелите и колегите си, че подкрепяме усилията им! — той застана на мястото си на две полета вдясно от Янсен Лухар. — Освен това, хер Барент, — допълни, — царят не може да бъде взет!

Магнатът поклати глава, но се изправи и тръгна към Q3, където спря до преподобния Джими Уайн Сътър.

Свещеникът обърна празния си поглед към Барент и каза високо:

— „И Бог каза на Ной: Краят на плътта ще дойде преди мен; защото земята е пълна и насилие тече в тях; и, пази се, ще ги изравня със земята…“

— О, я си затваряй шибаната уста, дърто копеле! — обади се Тони Харъд.

— Тишина! — призова Барент.

В кратката липса на всякакъв звук, която последва, Саул се опита да си представи дъската, каквото беше разположението след трийсет и петия ход:

Шахматните му способности бяха твърде ограничени и той не беше в състояние да предвиди развитието на ендшпила — знаеше само, че му предстои да стане свидетел на състезание между майстори — но можеше да почувства, Че Барент е спечелил солидно предимство в последните ходове и изглежда уверен в победата си. Саул не успя да види как белите на Полковника могат да спечелят повече от реми дори при възможно най-добра игра, а лично го беше чул да казва, че едно реми ще означава победа за Барент.

Саул обаче знаеше едно: като единствената оцеляла фигура на страна с три пешки, офицерът ще бъде използван в широк мащаб, дори и когато има сериозен риск за него. Той затвори очи и се опита да устои на внезапните, ненавременни вълни от болка и слабост.

— Добре, хер Бордън — каза Барент на Полковника. — Вие сте на ход!