Дан Симънс
Лешояди (75)

73
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

— Дръжте се! — каза Мийкс. — Дойде време за забавление!

Незначителната кутия на таблото на чесната избибипка и той незабавно вкара самолета в стръмно спускане, като го изравни на по-малко от метър над породените от вятъра вълни. Натали стисна ръба на седалката, докато самолетът се носеше към тъмния силует на острова на десетина километра пред тях.

— Какво става? — попита Джаксън, като махна към кутията, която беше спряла да бръмчи и писука.

— А, това е бръмчилка — обясни пилотът. — Проверява за радарно проследяване. Или сега сме прекалено ниско, или успях да намърдам острова между нас и радара.

— Те знаят ли, че идваме? — попита Натали. Трудно й беше да говори спокойно, докато слабо фосфоресциращата вода се носеше под тях с над двеста километра в час. Знаеше, че и най-леката манипулация на Мийкс ще потопи колесника във върховете на вълните, които й се струваха само на сантиметри под тях. Тя се пребори с желанието да вдигне крака във въздуха.

— Сигурно знаят, че сме тук някъде — съгласи се Мийкс. — Но ни бях сложил на доста източен курс, при който да изглежда, че ще подминем острова на десетина-дванайсет километра северно. Доколкото ги касае, тъкмо изчезнахме от екрана им. В момента приближаваме от североизток, а според мен ще следят по-внимателно заходите от запад.

— Виж! — извика Натали. Зелената светлинка на кея се виждаше ясно и зад нея гореше огън. Тя се обърна към Джаксън. — Може би е Мелани! — рече възбудено. — Може би е започнала!

Мийкс ги погледна.

— Чух, че си палели клади в големия амфитеатър тук — отвърна. — Вероятно се разиграва някакво представление!

Натали погледна часовника си.

— В три сутринта? — попита скептично. Пилотът сви рамене.

— Можем ли да минем над острова? — притисна го Натали. — Искам да видя Имението, преди да кацнем!

— Ъ-ъ — отвърна Мийкс. — Прекалено е рисковано. Ще заобиколим от източната страна и ще се върнем по южния бряг, както първия път.

Тя кимна. Огънят вече не се виждаше, кеят също бе изчезнал от полезрението им, а от онова, което различаваха, можеше да се съди само, че островът е необитаем — поне при полета им по източния бряг. Мийкс влезе на още стотина метра навътре в морето и набра височина, докато заобикаляха скалите от югоизточния край.

— Иисусе Христе! — изкрещя внезапно и тримата се наведоха наляво, за да виждат по-добре, дори и когато той стръмно наклони чесната надясно и избяга в относителната безопасност над морето.

На юг океанът сияеше от отразена светлина, докато нарастваща гъба от огън се устремяваше в небето, като същевременно извити дъги от жълто и зелено се протягаха към самата чесна. Когато се изравниха на метър и нещо над прибоя, Натали проследи два ярки пламъка да се запалват на кораба, чийто силует очертаваха пламъците от юг, и да стават по-ярки, докато скачаха към самолета им. Единият удари морето и изгасна, но вторият премина покрай тях и се заби в скалите на стотина метра отзад. Експлозията вдигна чесната на два метра, както хубава вълна вдига сърф, и я стовари тежко върху черната повърхност на водата. Мийкс се пребори с управлението, издърпа ръчката изцяло назад и я пусна с вик, който прозвуча малко като боен зов.

Натали притисна буза към прозореца, за да погледа как огнената топка зад тях се разпада на стотици по-малки пламъчета, когато част от скалата се срина в морето. Тя бързо завъртя глава наляво, навреме за да види още три светлинни проблясъка на борда на кораба, откъдето още ракети се насочиха към тях.

— Света майко! — прошепна Джаксън.

— Дръжте се, хлапета! — изрева Мийкс и наклони самолета толкова стръмно надясно, че Натали видя палмовите клони да минават на няма и десет метра под прозореца й.

Е, засега се държеше — и още как!

 

К. Арнолд Барент се чувстваше облекчен, че се е измъкнал от Имението и се носи във въздуха. Турбините на служебния хеликоптер ревяха, перките смениха скоростта си и Доналд, пилотът му, ги издигна над короните на дърветата и блясъка на прожекторите на поляната. От лявата им страна един по-голям и по-стар хеликоптер — „Бел HU — Ирокез Хюи“ — натовари деветимата от Специалния охранителен отряд на Барент — без Суансън — а отляво се издигаше елегантният и смъртоносен корпус на единствения в света боен хеликоптер „Кобра“, явяващ се частна собственост. Тежковъоръжната Кобра осигуряваше въздушното им прикритие и щеше да остане на пост, докато яхтата, „Антоанет“ се отдалечи в открито море.

Барент се отпусна в добре подплатеното кожено кресло и въздъхна. Представлението с Уили му бе изглеждало съвсем безопасно, а Неутралните му стрелци стояха на пост на балкона и в залата, но въпреки това се чувстваше облекчен, че се маха. Започна да оправя вратовръзката си и с изумление забеляза, че ръката му трепери.

— Кацаме, сър — обади се Доналд. Бяха обиколили „Антоанет“ веднъж и сега се носеха плавно към приповдигнатата хеликоптерна платформа на носа. Барент с удоволствие констатира, че морето се успокоява, а еднометровите вълни не представляваха проблем за ефикасните стабилизатори на яхтата.

Той беше обмислил възможността да не допусне Уили да си тръгне от острова, но заплахата, която представляваха старите европейски връзки на дъртия, му се струваше непропорционално голяма. По определен начин Барент се радваше, че предварителните игри са приключили — старите пречки са премахнати — и независимо от възникналите затруднения предвкусваше разширеното състезание, което старият нацист му бе предложил още преди месеци. Милиардерът беше сигурен, че може да се споразумее със стареца за условията на нещо много задоволително, но не толкова екстремно: Средния Изток, например, или може би държавица-две в Африка. Щеше да е първият път, когато игрите се прехвърлят в международен мащаб.

Но старицата в Чарлстън не беше човек, с когото може да се постигне споразумение. Барент си отбеляза наум да накара Суансън да уреди терминирането й на сутринта и след това се усмихна на собствената си разсеяност. Беше уморен. Е, като не е Суансън, тогава ще е новият асистент-директор, Де Прайст, а ако не той, разполаше с още безброй други.

— Слизаме, сър! — обади се пилотът.

— Благодаря, Доналд! Моля те, свържи се с капитан Шайърс и го уведоми, че ще мина през рубката, преди да се прибера. Можем да тръгнем веднага, щом хеликоптерът бъде прикрепен!

Барент действително извървя двестата метра до рубката, придружен от четирима членове на Специалния си отряд в обичайната формация. Другият хеликоптер бе свалил първо тях. Втора в списъка на любимите му превозни средства след специално приспособения му „Боинг“-747, „Антоанет“ беше най-сигурното убежище на Барент. Управлявана от подбран екипаж само от двайсет и трима специално дресирани Неутрални и неговата охрана, яхтата бе дори по-добра от острова — маневрена, много добре въоръжена, обградена от бързи патрулни катери, когато беше близо до земя като тази вечер — и частна.

Капитанът и двамата офицери в рубката кимнаха с уважение, когато Барент влезе.

— Курсът е към Бермудите, сър — докладва капитан Шайърс. — Ще потеглим веднага щом приберем Кобрата и я покрием с водонепроницаемия калъф!

— Много добре — кимна милиардерът. — Охраната на острова докладва ли за излитането на самолета на господин Бордън?

— Не още, сър!

— Моля, уведомете ме веднага щом самолетът излети, ако обичате, Джордан.

— Да, сър.

Вторият помощник се покашля и се обърна към капитана:

— Сър, радарът показва голям кораб, който завива зад югоизточния край. Позиция едно-шест-девет, сър. Разстояние — осем километра и приближава.

— Приближава? — намръщи се капитан Шайърс. — Какво казват от Пост едно?

— Пост едно не отговаря на повикванията, сър. Стенли докладва, че контактът сега е седем-точка-едно километра и се движи с двайсет и пет възела.

— Двайсет и пет възела?! — преповтори капитанът. Взе голям бинокъл за нощно виждане и се присъедини към първия си помощник при прозорците вдясно на борда. Мекото червено сияние на панела на компютъризираната, автоматизирана рубка, не подобряваше нощното виждане.

— Идентификация незабавно! — изръмжа Барент.

— Имаме я, сър — отвърна Шайърс. — Това е „Едуардс“.

В гласа му прозвуча облекчение. „Ричард С. Едуардс“ беше разрушител от клас „форест Шърман“ и до време на седмицата на летния лагер провеждаше „учения“ близо до остров Долман. Линдън Бейнс Джонсън бе първият президент, дал му „назаем“ „Едуардс“, и оттогава насам всички на този пост следваха обичая.

— И за какъв дявол се връща „Едуардс“? — поиска да знае Барент. Изобщо не чувстваше облекчение. — Смяташе се, че е напуснал тези води още преди дни! Свържете се незабавно с капитана по радиото!

— Обхват пет-точка-две километра — съобщи му вторият офицер. — Радиопрофилът потвърждава, че това е „Едуардс“. Няма отговор на радиоповикванията, сър. Ще минем ли на семафор?

Барент се приближи до прозореца като насън. Не виждаше нищо друго, освен мрак зад стъклото.

— Спира приближаването на четири километра, капитане — обади се вторият офицер. — Открива стрелба. Няма отговор на повикването ни.

— Може би капитан Малъри е решил, че има проблем — предположи капитан Шайърс.

Барент се отърси от полусънното си състояние.

— Разкарай ни оттук! — изпищя. — Кажи на Кобрата да го атакува! Кажи на Доналд да приготви хеликоптера, излитам. Побързай, мътните те взели, Шайърс!

Докато тримата офицери го зяпаха, Барент изтича през вратата, разпръсквайки очакващата го охрана, и изтърча надолу по стълбите от рубката към главната палуба. На едно от стъпалата изгуби лачената си обувка, но не се спря да я прибере. Когато приближи осветената хеликоптерна площадка, той се препъна в едно навито въже и си скъса блейзъра, докато се търкаляше по палубата. Стана и се затича отново, преди задъханите му охранители да успеят да го догонят.

— Доналд, проклет да си! — изкрещя Барент. Пилотът и двама от екипажа бяха откачили осигурителните въжета, които бяха вързали току-що, и сега се бореха със закрепването на перките.

Кобрата, въоръжена с миниоръдия и две топлинно-насочващи торпеда, изрева на десетина метра над „Антоаиет“, като се намести между яхтата и доскорошния й защитник. Морето временно се освети от проблясъци, които напомниха на Барент за игривите светулки в края на гората, които бе наблюдавал като дете в Кънектикът. Видя очертанията на разрушителя за пръв път и Кобрата експлодира насред въздуха. Едно от торпедата й се запали и очерта безцелна криволица от дим по нощното небе, преди да плясне безвредно в океана.

Барент обърна гръб на хеликоптера и се помъкна към перилата на десния борд. Видя проблясъците на четирийсет и пет инчово оръдие, част от секундата преди да чуе трясъка и да се посипе дъждът от снаряди.

Първият изстрел пропусна „Антоанет“ с десетина метра, като разлюля кораба с шоковата си вълна и хвърли достатъчно вода по кърмата, че да събори Доналд и трима от охраната. Проблясъкът на втория изстрел засия още преди водата да спре да се сипе.

Барент широко разтвори крака и стисна перилата с такава сила, че стоманеното въже се вряза в дланите му.

— Проклет да си, Уили! — изсъска през стиснатите си зъби. Вторият изстрел, коригиран по радар и навеждан от радар, удари кърмата на „Антоанет“ на двайсет метра от мястото, където стоеше милиардерът. Проби две палуби и експлодира в машинното отделение, където се намираха и двата основни резервоара с дизелово гориво.

Огненото кълбо погълна половината „Антоанет“ и се покачи на сто метра височина, преди да се свие в себе си и да започне да гасне.

 

— Мишената е разрушена, сър — докладва офицер-координаторът Лиланд от рубката.

В Бойния информационен център на „Ричард С. Едуардс“, капитан Джеймс Дж. Малъри от военноморските сили на САЩ вдигна вътрешния телефон.

— Прекрасно, О.К. — заяви, — а сега ни обърни, така че SPS-10 да покрие и бреговите ни мишени!

Антиподводничарските и артилерийски офицери се втренчиха в капитана си. Намираха се в общата каюткомпания от четири часа, а по бойните си позиции — от четирийсет и пет минути. Капитанът бе казал, че това е национална тревога, топ-секретно. Стигаше им само да се взрат в бледото, безжизнено лице на началника си, за да разберат, че наистина се случва нещо ужасно. Бяха сигурни в едно; ако случващото се тази нощ е грешка, с кариерата на Стареца бе свършено.

— Да спрем и да претърсим за оцелели, сър? — разнесе се гласът на О.К.

— Отрицателно — отвърна Малъри. — Ще покрием мишени Б-3 и Б-4 и ще открием стрелба.

— Сър! — извика офицерът по военновъздушна защита, присвит над своя радарен екран SPS-40. — Току-що се появи самолет! Разстояние: три-точка-четири километра. Паралелен курс, сър. Скорост — осем възела.

— Подготви Териерите; Скип — нареди Малъри. По принцип „Едуардс“ носеше само 20-милиметрови оръдия „Фаланкс“, предназначени за въздушна отбрана, но за тази лятно-лагерна операция бе снабдени с четири „Териер/Стандарт-ЕР“ ракети земя-въздух, качени в масивните си гнезда ASROC. Екипажът се бе цупил пет седмици, понеже Териерите узурпираха единственото достатъчно голямо и равно пространство за състезанията им по фризби. Един от Териерите вече бе използван за разрушаването на хеликоптера преди три минути.

— Цивилен самолет е, сър — обади се радарният офицер. — Едномоторен. Вероятно е чесна.

— Изстреляйте териерите — нареди капитан Малъри.

От претъпкания Боен център офицерите чуха изстрелването на двете ракети, прещракването на зареждането и изстрелването на третата ракета, след което презареждачката щракна на празно.

— Мамка му! — обади се офицерът на стрелковия контрол. — Извинете ме, капитане! Мишената слезе под нивото на скалите и Птица едно я изгуби. Птица две се удари в скалите. Птица три удари нещо, сър.

— Мишената на екрана ли е? — попита Малъри. Очите му бяха оцъклени като на слепец.

— Не, сър.

— Много добре — кимна капитанът. — Артилерия?

— Да, сър?

— Огън от двете оръдия, когато бъде потвърдена самолетната писта. След пет залпа обърнете огъня към структурата на име Имението.

— Ай-ай, сър^[1].

— Ще бъда в кабината си — допълни Малъри.

Всички офицери до един се втренчиха в празната врата, когато капитанът излезе. После офицерът от стрелковия контрол обяви:

— Мишена Б-3 покрита!

Те отложиха въпросите си за после и си свършиха работата. Десет минути по-късно, точно когато координационен офицер Лйланд бе готов да почука на вратата му, откъм кабината на капитана се разнесе трясъкът от един-единствен изстрел.

 

Натали досега не бе летяла между дърветата, фактът, че нощта е безлунна, не правеше изживяването по-забавно. Черните съсиреци листак ги връхлитаха и после падаха под тях, когато Мийкс издърпа чесната над поредната редица дървета и се гмурна към следващата полянка. Дори в тъмното Натали различаваше хижи, пътеки, плувен басейн и празния амфитеатър, които се стрелкаха пред самолета, за да се изгубят после зад гърба им.

Какъвто и умствен радар да използваше Мийкс, очевидно беше по-добър от механичните сензори в третата ракета; тя улучи един дъб и се взриви в невероятен дъжд от трески и клони.

Пилотът зави надясно над голата ивица на охранителната зона. Отдолу се виждаха огньове, поне две коли пушеха и в гората се мяркаха проблясъпи от стрелящи дула. На километър и нешо южно от тях, по единствената самолетна писта се посипаха заряди.

— Уау! — възкликна Джаксън, когато се взривиха цистерните с гориво близо до хангара.

Прелетяха над северния кей и се насочиха към морето.

— Трябва да се върнем — обади се Натали. Пъхна ръка в сламената торба и напипа с пръст предпазителя на колта.

— Посочи ми поне една разумна причина — отвърна Мийкс, като вдигна самолета на безопасните пет метра над океана.

Натали извади ръката си от торбата — празна.

— Моля те! — каза настоятелно.

Пилотът я погледна и вдигна вежда към Джаксън.

— Е, какво пък, мамка му! — рече. Чесната се наклони стръмно надясно и се понесе в плавен завой, докато примигващата зелена светлинка на кея се озова право пред тях.