Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Werewolf Principle, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „Бард“, 1996


Глава 1

Създанието спря, притисна се до земята, втренчено в малките, мъждукащи в мрака точици светлина.

Изскимтя уплашено и тревожно.

Светът беше прекалено горещ и влажен, а мракът — прекалено плътен. Растенията бяха твърде много и прекалено големи. Във въздуха се долавяше застрашително движение и растенията стенеха в агония. Някъде много далеч се мяркаха неясни припламвания на светлина, от които нощта не ставаше по-светла, и се разнасяха далечни, продължителни, ниски тътени. И имаше живот, много повече живот, отколкото бе в правото си да притежава която и да е планета — но неразвит и глупав живот, част, от който не беше нещо повече от биологично помръдване, мънички късчета материя, която можеше само слабо да реагира на определено стимулиране.

Навярно не трябваше толкова усилено да се опитва да избяга. Навярно трябваше да се задоволи да остане на онова безименно място, където нямаше съществувание, усещания, нито спомени за съществувание, а единствено познание, изкопано отнякъде, където е имало такова състояние като съществувание. Това, както и случайните проблясъци на разум, разделяше късчетата информация и го подтикваше да избяга, да се превърне в отделен фактор, да види къде може да се намира, да научи защо е било на онова място и по какъв начин може да се е оказало там.

А сега?

То се притисна към земята още повече и пак изскимтя.

Как бе възможно на едно-единствено място да има толкова много вода? И толкова много растения, и такова буйно движение на елементите? Как можеше който и да е свят да е толкова объркан, толкова крещящо неподреден? Толкова огромно количество вода бе истинско светотатство — течеше дори надолу по този склон, събираше се на вирчета и локви. И не само тук, но и в атмосферата — въздухът беше пълен с капчици вода.

Каква беше тази материя, стегната около гърлото му и покриваща гърба му, която се влачеше по земята и се развяваше на вятъра? Някакво защитно средство? Малко вероятно. Никога преди то не бе имало нужда от каквато и да е защита. Сребристата му козина беше единственото, от което се нуждаеше.

„Преди ли?“ — запита се то. Преди какво и кога? Опита се да върне мислите си назад и получи неясно впечатление за кристална земя със студен, сух въздух, с прах от сняг и пясък, с небе, осветено от много звезди, и нощ, ярка като ден от мекия, златист блясък на луни. Имаше и някакви натрапчиви смътни полуспомени как се пресяга в дълбините на космоса, за да разкрие тайните на звездите. Но дали това наистина бяха спомени, или просто фантазии, родени от онова безлико място, от което беше избягало? Нямаше как да разбере.

Създанието протегна чифт ръце, събра материята от земята и я стисна на топка. От нея закапаха малки капчици вода, които цопваха в локвичките на земята.

А онези точици светлина пред него? Не бяха звезди, защото лежаха прекалено ниско до земята и във всеки случай, тук нямаше никакви звезди. А това само по себе си бе невъзможно, защото винаги имаше звезди.

Създанието предпазливо се пресегна с ума си към постоянната светлина и откри нещо друго освен нея, някакво обгръщащо я усещане за минерал. Внимателно проследи усещането и осъзна, че в мрака има минерален блок с прекалено правилна форма, за да е естествена скала. Безумният тътен в далечината продължаваше и ужасните припламвания разкъсваха небето.

Трябваше ли да продължи напред и да заобиколи светлините отдалеч? Или да се насочи към тях и да разбере какво представляват? Или да тръгне обратно по стъпките си и отново да се опита да открие онази пустота, от която беше избягало? Макар че вече нямаше как да разбере къде можеше да е онова място. Когато бе избягало, мястото беше престанало да е там. А и оттогава създанието бе изминало голямо разстояние.

И къде бяха онези други двама, които бяха заедно с него в онова небитие? Дали също бяха избягали, или бяха останали там, навярно предусетили умопомрачителността на чуждата среда извън мястото? И ако не бяха избягали, къде биха могли да са сега? И не само къде, но и кои?

Защо не му бяха отвръщали? Или може би изобщо не бяха чували въпроса му? Навярно в онова безименно място не бе имало условията, необходими, за да бъде зададен въпрос. Странно, да се намираш на едно и също място, да изпитваш едно и също усещане за вероятно съществувание с две други създания и изобщо да не си в състояние да общуваш с тях.

Въпреки нощната жега дълбоко в себе си създанието потръпна.

Не можеше да остане тук. Не можеше да се скита безкрайно. Трябваше да намери убежище. Макар че още не беше измислило къде може да потърси убежище в един толкова безумен свят. Неуверено в себе си, неуверено накъде да върви и какво да прави, то бавно тръгна напред.

„Към светлините?“ — почуди се създанието. Дали трябваше да разбере какво са светлините, или да…

Небето избухна. Светът се изпълни до пръсване с блестяща синева. Заслепено и с отказали да функционират сетива, създанието отскочи и във вцепенения му мозък се надигна пронизителен писък. После писъкът рязко прекъсна, светлината изчезна и то отново беше в онова място на небитие.