Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starship Troopers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Робърт Хайнлайн. Звездните рейнджъри

Издателство „Офир“, Бургас, 1994

Библиотека „Фантастика“. Войните на бъдещето, № 1


По-долу е показана статията за Звездните рейнджъри от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Звездните рейнджъри.

Starship Troopers
Автор Робърт Хайнлайн
Първо издание декември 1959 г.
САЩ
Издателство G. P. Putnam's Sons
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид новела
[[:commons:Category:Starship Troopers|]] в Общомедия

Звездните рейнджъри е научно-фантастичен роман на американския писател-фантаст Робърт Хайнлайн, написан през 1959 година.

Романът разказва, от първо лице, историята на младия войник Хуан „Джони“ Рико и службата му в Мобилната пехота, футуристична военна част екипирана с енергийни бронирани костюми. Кариерата му започва като редови войник, по-късно подофицер, а накрая офицер във войната между човечеството и арахнидни същества известни като „Дървениците“. През погледа на героя, Хайнлайн разглежда моралните и философските аспекти на страданието, гражданските добродетели, необходимостта от войната, смъртното наказание и природата на детската престъпност.[1]

„Звездните рейнджъри“ печели награда Хюго за най-добър роман през 1960 г. Книгата поражда дискусии и е критикувана за засегнатите социални и политически теми, и е обвинявана в проповядване на войнолюбие.[2] „Звездните рейнджъри“ е адаптирана в няколко филма и игри, най-известния и критикуван, от които е филма от 1997 г., с режисьор Пол Верховен.

Източници

  1. ROBERT A. HEINLEIN: THE NOVELS. // Luna-City.com. Посетен на 25 август 2008.
  2. Scott Rosenberg's critic of the movie from Salon.com, describing a fascist "G.I. Joe" novel. // Посетен на 25 август 2008.

I

„Хайде, маймуни такива! Вечно ли искате да живеете?“

Неизвестен взводен сержант от 1018 година

Винаги се разтрепервам преди спускане. Биха ми инжекция, разбира се, минах и хипнотична подготовка, така че изглеждаше невъзможно да се уплаша. Корабният психиатър беше изследвал мозъчните ми гънки и ми беше задавал купища глуповати въпроси, докато спях. Той ми заяви, че това не е страх и че всъщност не е нищо сериозно — то е точно като потръпването на нетърпелив състезателен кон под стартовата арка.

Не бих могъл да му отвърна, защото не можех да си представя какво е да си състезателен кон. Но факт е, че всеки път се чувствах идиотски наплашен.

Тридесет минути преди спускането, след като се бяхме събрали в отсека за скокове на „Роджър Йънг“, нашият взводен командир ни направи преглед. Той не беше истинският ни командир — лейтенант Рашчак вече се беше затрил при последния ни десант, тъй че в действителност проверката извършваше взводният сержант Джелал от кораба-носител. Фино-тюрк от Искандер (град в системата Проксима), Джели беше мургав, дребен човек, който приличаше на прислужник, но аз го видях как веднъж се разправи с двама необуздани редници, които бяха толкова едри, че той трябваше да се протегне, за да ги сграбчи за вратовете. Строши главите им като кокосови орехи и невъзмутимо отстъпи встрани, а двамата здравеняци рухнаха на пода.

Извън дежурство той не беше лош — за сержант на крайцер. Дори бихте могли да го наречете „Джели“ в лицето. Не новобранците, разбира се, но всеки друг, който е направил поне едно бойно спускане.

Но точно сега той беше на служба. Бяхме прегледали своите бойни екипировки, помагайки си един на друг (гледай, това е от твоя скафандър, виждаш ли?), действащият сержант на отряда беше ни инспектирал внимателно, след като ни събра и сега Джели ни обходи отново. Лицето му беше безизразно, очите му не пропускаха нищо. Той спря до мъжа пред мен и натисна бутончето на колана му, върху който се изписваха сведения за физическите данни на притежателя.

— Напусни строя!

— Но, сержанте, това е само лека настинка. Докторът каза…

Джели го прекъсна.

— „Но сержанте!“ — изимитира го той. — Докторът не се кани да скача. Нито пък ти, с тая „лека простуда“. Да не мислиш, че имам време да се разправям с теб точно преди спускане? Излизай от строя!

Дженкинс се отдели от нас. Изглеждаше тъжен и обезумял — и аз също се почувствах зле. Нашият лейтенант вече не бе сред живите и по субординационната верига автоматично бе настъпило изменение. Аз бях назначен за помощник командир на второ отделение. Сега щях да имам дупка в отделението си и нямаше начин да я запълня. Това не беше добре; то означаваше, че някое от моите момчета може да попадне в опасно положение, да повика за помощ и да няма кой да му помогне.

Джели не се приближи повече до никой друг. Застана пред нас, огледа ни изпитателно и поклати глава.

— Каква шайка маймуни! — измърмори той. — Ако оцелеете след спускането, може би ще си струва да се започне отново и да се изгради от вас това, което лейтенантът очакваше да бъдете. Но вероятно няма да стане — с такива новобранци, каквито получаваме напоследък…

Той се изправи внезапно, като че ли порасна на ръст, и кресна:

— Искам само да ви напомня, маймуни такива, че за всеки един от вас правителството е изразходвало доста средства, в това число пари за оръжие, защитно облекло, муниции, оборудване и обучение. Всичко, включително и вашето плюскане, излиза най-малко половин милион на човек. Прибавете трийсетте цента, колкото в действителност струвате и това прави доста кръгла сума.

Той се навъси.

— Така че върнете ги! Смятам, че разбрахте всичко. Ние можем да ви заменим, но не бихме си позволили да прахосаме фантастичния енергиен костюм, който носите. Не искам никакви герои в това снаряжение; лейтенантът не би одобрил излишния героизъм. Вие имате работа, която трябва да свършите. Слизате долу, действате, държите ушите си отворени за повикване и давате сигнал за връщане от скока един по един. Ясен ли бях?

Той отново ни изгледа сърдито.

— Предполага се, че сте запознати с плана на операцията, но мозъците на някои от вас не се поддават на хипноза, така че ще скицирам отново. Ще бъдете спуснати в две стрелкови линии, пресметнати на интервал от две хиляди ярда. Установете връзка с мен веднага щом ударите. Съблюдавайте дистанция спрямо колегите по взвод от двете ви страни, докато не заемете истинска отбранителна позиция. Вече сте загубили десет секунди, така че смазвайте и рушете всичко там долу, докато фланговете се приземят.

(Ставаше дума за мен. Като помощник отдельонен командир аз трябваше да представлявам левия фланг, без да имам под ръка някой, който да ме прикрива. Започнах да треперя.)

— Щом всички се приземят, подравнете веригите и оправете разстоянието помежду си. Зарежете всичко останало и свършвайте. Дванадесет секунди. После се придвижете с прибежки на четни и нечетни номера. Нека помощник отдельонните командири да имат предвид броя на хората и да следят за реда им при изтеглянето. — Той ме погледна. — Ако се справите (в което се съмнявам), фланговете ще се сгъстят преди призива за отбой… След което се прибирате у дома. Някакви въпроси?

Нямаше никакви въпроси; никога нямаше. Той продължи:

— Още нещо — това е само набег, а не битка. Акцията ни представлява демонстрация на огнева сила и мощ. Нашата мисия е враговете да научат, че ние бихме могли да разрушим града им, но засега не сме поискали да го сторим. Нека знаят, че не са в безопасност, дори ако се въздържаме от тотално бомбардиране. Няма да вземате пленници. Ще убивате само при необходимост. Но цялата площ, която завземете, трябва да бъде опустошена. Не искам някой безделник от вашия отряд да се върне горе с неизбухнали бомби. Разбрахте ли ме? — Той хвърли поглед на часовника си. — Лудите глави на Рашчак имат репутация на свестни момчета. Преди да издъхне, лейтенантът ми каза да ви предам, че винаги ще ви наблюдава отгоре… и че очаква имената ви да се покрият със слаба!

Джели стрелна с очи сержант Милиачо, командира на първо отделение.

— Пет минути за Отчето — обяви той.

Някои от момчетата излязоха от редиците, пресякоха и коленичиха пред Милиачо, и не само онези, които изповядваха неговата вяра, а ведно — мюсюлмани, християни, агностици и евреи. Той обръщаше сърцето си към всеки, който искаше да бъде осенен от божието слово преди десанта. Чувал съм да разказват, че имало военни команди, чиито свещеници не воювали заедно с другите, но никога не ми е било ясно как подобни падрета могат да работят във войската. Имам предвид, как един свещеник може да благослови нещо, което не желае да извърши сам? Във всеки случай, в Моторизираната Пехота всеки се спуска и всеки воюва — Капеланът и готвачът също.

Скоро тук нямаше да остане нито една „луда глава“ — освен Дженкинс, разбира се, и то не по негова вина.

Аз не отидох при падрето. Все се боях, че някой може да ме види как треперя, и че някак си Отчето би могло да ме благослови отдалеч, от мястото, където се намираше. Но той внезапно се доближи до мен, когато стана и последния коленичил воин и притисна шлема си към моя, за да може да ми говори поверително.

— Джони, — тихо каза той, — това е първото ти спускане като сержант.

— Да.

В действителност аз не бях още сержант, не повече, отколкото Джели беше офицер.

— Само това, Джони. Не се хвърляй на големи неща. Ти знаеш своята работа; свърши я. Просто я свърши. Не се опитвай да завоюваш медал.

— Благодаря, отче. Всичко ще бъде наред.

Той нежно добави нещо на непознатия за мен латински език, потупа ме по рамото и забърза обратно към своето отделение.

— Тен, млъкни, — изкомандва Джели и всички ние притихнахме.

— Взв-о-од!

— Отделение! — подеха като ехо Милиачо и Джонсън.

— По отделения — наляво и надясно — готови за спускане!

— Отделение! По капсулите! Изпълнявай!

— Групи! — трябваше да изчакам, докато четвърта и пета група се пръснат по своите капсули и да прекося до отсека за изстрелване, за да мога да скоча в моята капсула. Чудех се, дали онези старовремци са треперели, когато са се качвали в Троянския кон? Или само аз съм такъв? Джели провери херметичността на всеки от нас поотделно и собственоръчно ме запечата. Сетне се наведе към мен и каза:

— Не ставай глупав, Джони. Съвсем като на тренировка е.

Капакът се затвори над мен и аз останах сам. „Като на тренировка!“ Започнах да се треса, без да мога да се контролирам.

Тогава в слушалките ми се раздаде гласът на Джели, който звучеше по централната съобщителна линия:

— Контакт! Лудите глави на Рашчак… готови за спускане!

— Седемнадесет секунди, лейтенанте! — отзова се бодрото контраалто на корабния капитан. Вътрешно възнегодувах срещу нея за това, че нарече Джели „лейтенант“. За ваше сведение, нашият лейтенант беше мъртъв и вероятно Джели щеше да получи неговите пълномощия… но ние все още бяхме „Лудите глави на Рашчак.“

— Късмет, момчета! — добави тя.

— Благодаря, капитане.

— Затегнете коланите! Пет секунди.

Бях плътно пристегнат към седалката си — корем, чело, пищяли. Но треперех по-лошо от всякога.

 

 

Когато се отделиш от кораба, ти става по-леко. Отначало седиш сам в пълна тъмнина, омотан като мумия, за да се намалят последствията от ускорението и едва си в състояние да дишаш. Знаеш, че около теб в капсулата има само азот и не бива да снемаш шлема си, (което не е и възможно, въпреки цялото ти желание). Пълно е с капсули като твоята и ако корабът бъде поразен преди да те изстрелят, ти най-спокойно си умираш там, без да си си прочел молитвата, неспособен да се движиш и напълно безпомощен. Безкрайното очакване в тъмнината е онова, което предизвиква треперенето — мисълта, че са те забравили… че корабът е пронизан от снаряд и се върти на орбита, мъртъв. Скоро и ти ще умреш, задушавайки се, застопорен неподвижно в разбитата му черупка. Или пък корабът ще излезе от орбита и ти ще си получиш своето долу, ако преди това не се изпечеш, докато падаш към повърхността на планетата…

Най-сетне програмата за изстрелване заработи и аз спрях да треперя. Когато жена-пилот държи в ръцете си управлението на кораб, не очаквай никакви удобства. Ще получиш синини навсякъде, където това е възможно. Да, аз зная, че от тях стават по-добри пилоти, отколкото от мъжете; реакциите им са по-бързи и това увеличава шансовете на всички ни да успеем. Но все пак те с нищо не могат да ти помогнат, когато на гърба ти се стоварва десет пъти по-голямо тегло от твоето собствено.

Трябва да се признае, че капитан Деладрие познава работата си. Дори не усетих кога „Роджър Йънг“ се закова на място. Изведнъж я чух да командва:

— Централният отсек… залп! — и се разнесоха два металически плясъка, когато Джели и неговият действащ взводен сержант се откъснаха от кораба. И незабавно след това:

— Ляв и десен отсек — автоматичен залп!

Ето че и ние, останалите, започнахме да се спускаме.

Бум! И твоята капсула се изтласква някъде напред, на ново място. Бум! И тя се изтласква отново, също както патроните, които зареждат магазина на старинно автоматично оръжие. Какво пък, точно така е в действителност… само дето цевите на пушката бяха заменени от дългите тунели на крайцерските отсеци, построени в един космически пехотен преносител и всеки патрон представляваше капсула, толкова голяма, че да побере един десантчик с цялото му полево снаряжение.

Бум! Обикновено бях номер трети и напусках рано корабната палуба. Сега съм „Опашатия Чарли“ и излизам последен подир три отделения. Това поражда отегчително очакване у непривикналия, дори и всяка секунда да бъде изстрелвана по една капсула. Опитах се да броя трясъците. Бум! (дванайсет), бум! (тринайсет), бум! (четиринайсет — с един странен призвук, празната капсула, в която трябваше да бъде Дженкинс), бум!…

И дрън! — мой ред е, капсулата ми се хлъзга в камерата за отстрел — после ТРЯС! — експлозията при изтласкването поразява сетивата с такава сила, в сравнение с която светкавичната маневра на капитана при спирането на кораба ми се струва като любовна ласка.

После изведнъж нищо.

Съвсем нищо. Нито звук, нито натиск, нито тежест. Плуване в тъмнината… свободно падане, може би от височина тридесет мили. Истинска атмосфера още няма, падаш безтегловно към повърхността на планета, която никога не си виждал. Но сега аз не треперя; това, което изтощава, е предварителното чакане. След като веднъж се спуснеш, вече не ти е чак толкова зле — защото ако нещо не е наред, бедата ще те сполети толкова бързо, че няма да забележиш кога си умрял.

Почти внезапно усетих как капсулата ми се друса и вибрира, тежестта на тялото ми се възвръщаше бързо и скоро достигнах пълното си тегло. (Бяха ни казали, че силата на тежестта на тази планета е малко по-малка от земната). Клатушкането означаваше, че капсулата вече е навлязла в горните слоеве на атмосферата. Един пилот, който е истински артист в своята професия (а нашият капитан беше именно такъв), ще се приближи и ще изстрелва капсулите така, че тяхната скорост да съвпадне със скоростта на въртене на планетата. От това зависи точността на приземяването им. Заредените капсули са тежки, те си проправят път през атмосферата, без да бъдат отнасяни твърде надалеч, но са застрашени да се разпилеят при падането, а звездният пехотинец да загуби част от съвършената форма, в която се спуска. Един небрежен пилот може да разтегне ударната група върху толкова широк терен, че тя да не може да се събере на мястото на срещата за оттегляне, а още по-малко да изпълни мисията си. Пехотинецът може да се бие само ако някой друг го поддържа в зоната му; в това отношение, предполагам, пилотите със своята дейност са също толкова важни, колкото и ние.

По лекотата, с която моята капсула навлезе в атмосферата, бих могъл да съдя, че капитанът ни разположи почти с нулев страничен вектор, а за това може само да се мечтае. Почувствах се щастлив от факта, че не загубихме никакво време и щяхме да стигнем светкавично до целта. Един пилот, който те сваля на точното място, е в състояние да се покаже достатъчно находчив и прецизен и при оттеглянето.

Външната обвивка на капсулата ми изгоря и се отлюспи. Атмосферата веднага започна да разяжда втората обвивка. Продължих да се треса още по-силно, докато и тази обвивка бе прогорена и се разлетя на части. Едно от нещата, които помагат на война в капсулата да преживее достатъчно дълго, за да получи пенсия, е че отпадъците, които се разпръсват от защитния слой накапсулата му, не само забавят стремителното падане, те също така изпълват небето над прицелната територия до такава степен, че радарът улавя отраженията на десетки дребни обекти, всеки един от които би могъл да бъде или участник в десанта, или бомба, или нещо друго. Това е достатъчно да докара балистичния компютър до нервни кризи — и го прави. Като допълнително забавление, вашият кораб изхвърля поредица от фалшиви яйца-капсули непосредствено след скока на десантчиците — бутафории, които ще паднат по-бързо, защото не се лющят. Те се изсипват под вас, експлодират по повърхността, разчистват площадки за кацане, издигат естествени прикрития или просто отвличат вниманието и, накъсо казано, отварят доста работа на комитета за вашето посрещане на земята.

Междувременно корабът пренебрегва радарния „шум“, който е създал и поддържа радиовръзка чрез насочения сигнал на корабния капитан, а компютрите му пресмятат вариантите на бъдещата ви задача.

Когато и втората обвивка изчезна, третата автоматично отвори първия лентов парашут. Той не ми помагаше особено, но това не се и очакваше от него; последва едно силно дръпване и той пое по своя път, а аз — по моя. Вторият парашут се забави малко по-дълго, а третият се задържа доста след него; в капсулата взе да става твърде топло и аз започнах да мисля за приземяване.

Третата обвивка се разлетя, когато се отвори последният парашут и сега аз нямах нищо по себе си, освен моя боен костюм и пластичното яйце, вътре в което бях опасан с ремъци и не бях в състояние да се движа; бе време да реша къде и кога да се приземя. Без да използвам ръцете си (не можех), включих с палец източника за непосредствена информация и я прочетох, когато тя просветна върху апаратния рефлектор, които се намираше от вътрешната страна на шлема пред челото ми.

Миля плюс осемдесет метра. Малко по-близо, отколкото предпочитам, особено когато съм без компания. Яйцето беше достигнало постоянна скорост; никаква помощ не можех да очаквам, ако останех вътре. Засега неговата повърхностна температура показваше, че то няма да се отвори много скоро — така че притиснах един ключ с другия си палец и насила се освободих от подобието на бомба, в което се намирах.

Първото натискане отряза всички ремъци, с които бях привързан; второто отхвърли черупката на обкръжаващата ме пластична бомба далеч от мен, взриви я на осем отделни парчета — и аз се озовах навън. Бях свободен, „седях“ върху въздуха и виждах всичко със собствените си очи. Огряваше ме мисълта, че осемте изхвърлени пластикови парчета имаха тънко метално покритие и даваха на радарния екран същото отражение, каквото и един въоръжен човек в бронескафандър. Всеки радарен наблюдател, бил той живо същество или кибернетичен механизъм, имаше сега нелеката задача да определи моето местонахождение, като отдели индивидуалното ми присъствие от баласта наоколо. Кое от деветте парчета беше десантчикът? Да не говорим за хилядите други отломки, летящи на разстояние няколко мили във всевъзможни посоки. При обучението на мобилния пехотинец непременно му дават да види — както с просто око, така и на радарния екран, колко объркващ е един десант за бойните сили на земята. Защото когато се носиш във въздуха, ти се чувстваш ужасно уязвим и разсъблечен, лесно е да се паникьосаш, да отвориш парашута си твърде рано и да се превърнеш в „седящ паток“ (както го наричаме ние), или пък да не успееш да го отвориш въобще и да си счупиш глезените, гръбначния стълб или черепа.

И така аз се протегнах, изопнах се и се огледах на всички страни, после се сгънах и отново се изпънах. Вече бях заел позиция на „гмуркащ се лебед“, с лице надолу и се опитах да разгледам какво има под мен. На планетата цареше нощ и засега всичко вървеше според предварителния план. Инфрачервените очила позволяват да измерваш терена твърде точно, ако си свикнал да ги ползваш. Реката, която пресичаше диагонално града, беше почти отдолу ми. Тя прииждаше стремително и светеше, тъй като температурата на водата беше по-висока от тази на земята. Беше ми все едно от коя страна на реката щях да попадна; важното бе да не цопна в нея: това със сигурност би ме забавило.

Забелязах проблясък отдясно; някой от залегналите и неособено дружелюбни местни жители вероятно беше прострелял парче от моето яйце. Без да се туткам повече, аз веднага изхвърлих моя първи парашут, като възнамерявах, ако е възможно, да изчезна от полезрението на вражеския радар, който следваше целите в един затварящ се обсег. Аз се стегнах за евентуален удар, но продължих да се рея още около двадесет секунди, преди да разтворя нов парашут — не исках да привличам вниманието върху себе си, падайки със скорост, различна от тази на другите предмети около мен. Това май свърши работа; не ме подпалиха. Приблизително на шестотин фута височина освободих втория парашут… и видях, че се нося направо към реката. Щях да премина на около сто фута над нещо като склад с плосък покрив, намиращо се в непосредствена близост до водата. Отървах се от парашута и сетне кацнах достатъчно добре, (ако не ви прозвучи самохвално), като се приземих на покрива с помощта на реактивните двигатели на скафандъра. Веднага щом приключих с приземяването, се опитах да запеленговам насочващия сигнал на сержант Джелал.

И открих, че не бях се озовал на този бряг, на който трябваше; звездата на Джели се появи на облия компас от вътрешната страна на моя шлем, далеч на юг от мястото, където очаквах да бъде — значи самият аз се намирах твърде далеч на север. Притичах към края на покрива и се опитах в движение да установя връзка с командира на най-близката група. Той се оказа на около миля от мен. Беше Ейс, който сега заемаше моята довчерашна длъжност.

— Ейс! Подравни веригата! — провикнах се аз и хрърлих портативната бомба зад себе си, като стартирах рязко, за да пресека реката и да се добера до отсрещния бряг на двигатели. Ейс ми отвърна веднага, както можех да очаквам. Той ме бе засякъл, но не искаше да изоставя взода си; май не му харесваше да получава заповеди от мен.

Складът зад гърба ми експлодира и взривната вълна ме блъсна, докато прелитах над реката, макар да предполагах, че това ще стане, когато вече бъда защитен от постройките на отвъдния бряг. Нещо се бе повредило в системата на жироскопите ми и аз едва не пльоснах сред вълните. Бях настроил взривателя така, че бомбата да гръмне след петнадесет секунди… дали наистина го сторих? Внезапно осъзнах, че съм изгубил контрол над себе си — най-лошото, което може да те сполети, когато си в акция. „Също като на тренировка — както ме бе посъветвал Джели. — Вземи се в ръце и действай правилно, дори това да ти отнеме още половин секунда“.

След като се добрах до другата страна на реката, аз изпратих съобщение на Ейс и отново му наредих да преустрои взвода си. Той не отговори, но вече го правеше. Оставих го да действа. Докато Ейс вършеше работата си, можех да положа усилия да преглътна неговата враждебност — поне засега. Но на кораба (ако Джели ме оставеше да бъда помощник-командир) щяхме да си изясним отношенията и в крайна сметка щеше да се разбере кой е началникът. Ейс изпълняваше длъжността ефрейтор на кораба-носител. И аз, формално погледнато, бях още капрал, но той стоеше под мен, а когато е напечено, не можеш да си отваряш устата просто ей така.

Нямах време за повече размишления. Докато прескачах реката, забелязах една съблазнителна цел и исках да стигна до нея преди някой друг да я беше забелязал — една доста голяма група от съоръжения на хълма отсреща, които приличаха на обществени постройки. Някакви храмове, вероятно… или дворци. Бяха на няколко мили от територията, която трябваше да завладеем. Самото правило да рушиш и да бягаш ти позволява да изразходиш поне половината от мунициите си отвъд зоната, определена за прекосяване; по този начин врагът остава объркан относно това къде действително се намираш — разбира се, трябва да продължиш да се движиш и да се криеш. Винаги си многократно превъзхождан и практически си непрекъснато в движение; изненадата и бързината са двата фактора, на които трябва да разчиташ, ако искаш да си спасиш кожата.

Вече зареждах своята пускова ракетна установка, когато се свързах с Ейс и настоях за втори път да сложи нещата в ред. Гласът на Джели ме застигна точно в този момент по съобщителната мрежа, която свързваше всички ни:

— Отря-а-а-д! С прибежки! Напред!

Шефът ми, сержант Джонсън, поде:

— С прибежки! Нечетните номера! Настъпление!

Нямаше вече за какво да се безпокоя през следващите двадесет секунди, така че аз подскочих върху стоящата наблизо сграда, повдигнах ракетомета на рамото си, открих подходяща цел и дръпнах първия спусък; сега ракетата сама „огледа“ целта си — дръпнах втория спусък и проследих с поглед пътя й, после скочих обратно на земята.

— Второ отделение! Четните номера? — провикнах се аз, преброих, наум колкото трябваше и заповядах:

— Настъпление!

И аз самият изпълних своята команда, като прелетях над следващата редица от постройки, и още докато бях във въздуха, успях да подпаля със струята на ръчния си огнемет част от домовете до реката. Те, изглежда, имаха дървени конструкции, защото се разгоряха хубави пламъци. Имах късмет, някои от складовете съдържаха горивни продукти или дори експлозиви. Докато поразявах, Y-установката на моите рамене изстреля две малки Н.Е. бомби на около двеста ярда настрани по десния и левия ми фланг, но аз така и не видях какво направиха те, тъй като точно тогава избухна и моята първа ракета. Ако някога сте виждали блясъка на експлозия с автоматическа настройка, няма да го сбъркате. Е, това беше само раздразване на болното място, по-малко от два килотона номинална полезна работа, не е кой знае какво, но пък кой иска редом с него да стават космически катастрофи? Ракетата беше достатъчна да отреже върха на онзи хълм и да накара жителите на града да потърсят убежище срещу радиоактивния прах. Тези от тях, които случайно бяха навън и гледаха насам, нямаше да могат да видят нищо друго през следващите няколко часа. Блясъкът не ме беше заслепил, нито щеше да затрудни някой от нас; лицевите ни маски са плътно покрити със специален химически състав, носим над очите си и затъмнители за обзорното стъкло на шлема, те са част от цялостната екипировка на бронекостюма.

Затова аз само премигнах и веднага отворих очи, за да видя как един местен тип излезе от отвора на сградата пред мен. Той ме погледна и аз го погледнах. Той започна да повдига нещо — оръжие, предполагам, и то тъкмо когато Джели кресна:

— Нечетните номера! Настъпление!

Нямах право да се мотая повече: все още се намирах на петстотин ярда от мястото, където трябваше да бъда по това време. Продължавах да държа ръчния запалител в ръката си; включих го и подскочих над сградата, от която се беше появил местният абориген. Огнеметът е предназначен предимно за подпалвачески действия, но той е добро защитно оръжие срещу вражески особи в ограничени пространства; във всеки случай няма нужда да го насочваш много.

От вълнение и безпокойство, в желанието си да настигна другите аз хвръкнах прекалено нависоко и настрани. Винаги е изкусително да получиш всичко от своя механизъм за скачане — но никога не бива да го правиш! Иначе той те оставя да висиш във въздуха няколко дълги секунди, през които представляваш голяма тлъста мишена. Най-свестният способ за придвижване е да се приплъзваш над зданията и да не се задържаш на едно място повече от минута-две, за да не им даваш възможност да те вземат на мушка. Бъди навсякъде и никъде. Бъди в движение.

Този път сглупих — подскочих твърде много, за да прехвърля поредната редица от сгради и твърде малко, за да достигна зданията отвъд нея; открих, че пак се спускам към някакъв покрив. Но той не преставляваше удобна площадка, на която бих могъл да престоя три секунди, за да изстрелям нова ракета от клас А; този покрив беше една джунгла от тръби, стълбове и различни железарии — вероятно принадлежеше на някаква фабрика или химическа работилница. Въобще нямаше свободна територия за кацане. Нещо по-лошо, там ме причакваха половин дузина скинове. Тези туземци са хуманоиди, високи осем или девет фута, много по-мършави от нас и с по-висока телесна температура; те не носят никакви дрехи и се появяват върху инфраекрана на шлема ти като странно съчетание от светещи неонови тръбички. Те са още по-смешни, ако ги разглеждаш с невъоръжено око на дневна светлина, но сега не ми беше до смях — пред мен стоеше моята смърт. Все пак предпочитах да се бия с тях, отколкото с паякообразните — от онези гадини ми се повдига.

Ако тези синковци бяха попаднали тук тридесет секунди преди моята ракета да удари, тогава те не биха могли да видят нито мен, нито някое от другите момчета. Но аз не бях сигурен в нищо, дори в това, и не исках да рискувам в никакъв случай. Така че рипнах внезапно и докато все още бях във въздуха, разпръснах шепа десетсекундни „огнени хапчета“, за да създам грижи на скиновете, приземих се, скочих отново и креснах в микрофона:

— Второ отделение! Четните номера! Настъпление!

Едновременно с това продължих да се придвижвам, като се стараех да съкратя дистанцията между мен и отряда. Всеки път, когато скачах, се опитвах да набележа цел, която си заслужаваше за нея да се изхаби ракета. Разполагах с още три от малките А-ракети и не възнамерявах да ги замъкна обратно със себе си на кораба. Но в съзнанието ми се бе набила мисълта, че трябва да поразя с атомните оръжия нещо, което си заслужава — това беше едва втория път, когато получавах разрешение да ги използвам.

В този момент се мъчех да набележа тяхната водопроводна инсталация; едно непосредствено попадение в нея би могло да направи целия град необитаем, да ги принуди да се евакуират от него, без никой да бъде убит — точно тази пакост бе задачата, заради която бяхме изпратени долу. Водопроводът трябваше да се намира — според картата, която изучавахме под хипноза — на около три мили нагоре по течението на реката.

Но аз не можах да го видя; вероятно моят отскок не ме бе издигнал достатъчно високо. Бях изкушен да отида още по-нависоко, но си спомних какво ми беше казал Милиачо за медала и реших да се придържам към доктрината за водене на сражението. Превключих пусковата установка на автоматичен режим, който й позволяваше да изпраща по няколко портативни бомби всеки път, когато скачах. По този начин поразявах различни обекти в неголям радиус около мене и не преставах да търся с очи водопроводната инсталация или някаква друга по-значителна мишена.

Е добре, в диапазона на досегаемост се намираше нещо — не зная дали беше водопровод, но беше доста внушително. Така че аз подскочих на върха на най-високата постройка, която беше наблизо, прицелих се към него и изстрелях ракетата. Докато се спусках надолу, чух гласа на Джели:

— Джони! Ред! Започнете да свивате фланговете.

Аз потвърдих, че съм получил заповедта, изчаках другото потвърждение и включих своя предавател така, че да подава равномерен сигнал, за да може Ред да ме разпознае със сигурност. Настроих се на неговата вълна и произнесох:

— Второ отделение! Съберете се в пакет! Командирите на разчети да потвърдят заповедта!

Четвърта и пета група отговориха с „прието“.

— Ние вече го правим. Ти се размърдай — изломоти Ейс.

Сигналът на Ред показваше, че десният фланг е отишъл доста напред и е отдалечен най-малко на петнадесет мили. Боже мой! Ейс беше прав; трябваше да се побързам или никога нямаше да затворя пролуката навреме. Отгоре на всичко имах върху себе си още много амуниции и най-различни дяволски нещотии, които тепърва трябваше да изразходя. Бяхме се приземили V-образно, като Джели се намираше в самия ъгъл на V-то, а Ред и аз — по краищата; сега ни предстоеше да затворим веригата, за да обкръжим мястото на срещата за оттегляне… което означаваше, че двамата — Ред и аз — трябваше да изминем повече от останалите и все пак да участваме изцяло в заключителния етап на разрушението.

Най-сетне настъплението с прибежки приключи и ние едновременно започнахме да се събираме в кръг; можех да изоставя изчисленията и да се съсредоточа върху бързината на придвижването си. Опасността не бе намаляла от скоростта на действията ни. Бяхме започнали с огромното предимство на изненадата, бяхме стигнали до земята, без да ни засегнат (поне аз се надявах, че никой не е бил улучен, докато слизахме) и бяхме вилнели сред тях по начин, който ни позволи да стреляме на воля, без да се страхуваме, че ще се уцелим един друг, докато те имаха големия шанс да опукат своите собствени хора при стрелба по нас — ако въобще можеха да ни открият, за да ни изпозастрелят. (Не съм експерт по теория на игрите, но се съмнявам дали някой компютър би могъл да проанализира навреме какво вършехме ние във всеки един момент, за да предскаже какво би последвало.)

Въпреки това местната защита вече бе открила огън, независимо от факта, че не бе особено координирана. Усетих няколко неточни, но достатъчно близки експлозии, тъй че дори в бойния си екип изтраках със зъби и едва не си отхапах езика. Стори ми се, че за едно мигновение през мен премина някакво силно излъчване, което накара косите ми да се изправят и почти ме парализира, сякаш си бях счупил ключицата и не можех да помръдна, но после всичко отмина. Ако не бях успял една секунда преди това да заповядам на костюма си да скочи, предполагам, че въобще не бих се измъкнал от там.

Ситуации като тази те карат да се спреш и да започнеш да се чудиш защо изобщо си се захванал с военната служба — само че аз бях твърде зает, за да се спирам за каквото и да е било. Два пъти, докато скачах слепешком над постройките, аз се спусках точно в средата на някоя туземна група и пак подскачах, като пръсках напосоки жупел с ръчния си огнемет.

С бясно препускане наваксах наполовина изоставането си, вероятно четири мили за минимално време, без обаче да причинявам повече сериозни щети, освен някои дребни и непредвидени бели. Моята Y-установка се беше изпразнила с два отката назад; когато се намерих сам в нещо като вътрешен двор, аз спрях да поставям резервните си портативни бомби в нея и се опитах да установя връзка с Ейс — разбрах, че се намирах достатъчно далеч от фланговата група и можех да помисля за изразходването на последните си две А-ракети. Подскочих към върха на най-високата сграда в съседство.

Беше започнало да просветлява и видимостта се бе подобрила достатъчно. Вдигнах затъмнителите върху челото си и направих бърз оглед с просто око, търсейки нещо зад нас, по което си заслужаваше да се стреля, каквото и да е то — нямах време да бъда капризен в избора си.

На хоризонта имаше нещо по посока на тяхното космическо летище — администрация и инженерни съоръжения навярно, а защо не и междузвезден кораб. Почти по пряка линия и почти на половината път до там се намираше една огромна структура, но дори и приблизително не можах да определя какво всъщност представляваше. Космодрумът беше на предела на досегаемост, но аз дадох възможност на ракетата „да го види“. Казах й: „Върви да го откриеш, скъпа!“ Стрелях и опашката й се усука нататък. Сетне изпратих и последната ракета към най-близката цел и скочих.

Сградата, която напуснах, получи веднага един непосредствен удар. Явно местните сухари бяха решили (и с право), че си заслужава да я пожертват, за да накажат един от нас. Или някой от собствените ми колеги бе станал твърде невнимателен с огневата работа, забравяйки правилата за водене на боя. Което и да беше от двете, аз реших да си проправя път през следващите няколко постройки, вместо да прелитам над тях. Така че свалих тежкия огнемет от гърба си и едновременно с това смъкнах затъмнителите над очите си. Пробих изпречилата се отпреде ми стена като с нож, като използвах концентрирания и насочен огън. Един отрязък от стената падна встрани и аз щурмувах вътре.

И после излязох обратно навън дори по-бързо, отколкото бях влязъл.

Не знаех какво беше това, което бях отворил с насилие. Може би църква? Зала за духовни събрания? Или нощен приют за тукашните слабаци? Можеше да е всичко, дори тяхната отбранителна щаб-квартира. Каквото и да беше, тази зала бе изпълнена с повече мърши, отколкото бих искал да видя през целия си живот.

Вероятно не беше църква, защото някой пусна изстрел със средна сила по мен, докато се промушвах обратно навън — само един откос, който отскочи в бронята ми, накара ушите ми да запищят и ме разлюля, без да ме нарани. Но той ми напомни, че не бива да си отида, без да им оставя сувенир от своята визита. Откъснах от колана си първата попаднала ми под ръка нещотия и я метнах при тях — и чух, че тя започна да врещи. Както непрекъснато ни повтаряха при тренировките на базата, винаги е за предпочитане да предприемеш нещо моментално, отколкото да предначертаеш най-оптималния вариант, който да осъществиш по-късно.

По чиста случайност бях реагирал по най-правилния начин. Това беше една специална бомба, която беше дадена на всеки от нас за тази мисия с указание да я използваме, стига да ни се предостави възможност за ефикасната й упортреба. Врясъците, които чух, когато я хвърлих, бяха съобщение на езика на мършите, което в превод означаваше приблизително следното:

— Аз съм бомба с трийсетсекунден механизъм! Аз съм бомба, която ще се взриви след трийсет секунди! Двадесет и девет!… Двадесет и осем!… Двадесет и седем!

Предполагаше се, че подобна шега може да съсипе нервите им. Моите във всеки случай едва издържаха на това квакане. По-приятно е направо да избомбиш някого. Аз не изчаках края на отброяването; подскочих, като се чудех дали те щяха да намерят достатъчно врати и прозорци, за да се измъкнат навреме.

Улових мигащия сигнал на Ред на най-високата точка от отскока си, а с Ейс се свързах, докато се приземявах. Отново изоставах от тях — нямаше да е зле да се разбързам.

Но три минути по-късно ние затворихме кръга; Ред се намираше на разстояние половин миля по десния фланг. Той докладва това на Джели. Чухме облекченото ръмжене на Джели до целия взвод:

— Кръгът е затворен, но сигнал още няма. Движете се бавно напред и прочиствайте наоколо. Прибавете още малко пипер — но пазете момчетата от двете ви страни; гледайте да не устроите кървава баня на своите. Хубава работа свършихте досега — опитайте се да продължите без издънки. Започвайте да се събирате! Взво-о-од! По отделения!

И аз си помислих, че всичко беше наред. Голяма част от града гореше и макар че сега беше доста светло, трудно бе да се каже дали невъоръженото око е по-добро от газовата маска, защото димната завеса си оставаше все така плътна.

Джонсън, нашият отдельонен командир, изкомандва:

— Второ отделение, преброй се!

— Група четвърта, пета и шеста, обадете се и доложете! — подех аз. Разнообразието от резервни мрежи, с които разполагаше новият ни модел комуникационни апарати, несъмнено осигуряваше по-маневрена и бърза система от връзки; Джели можеше да говори с всеки и преди всичко със своите отдельонни командири; те на свой ред можеха да повикат не само подчинените си, но и колегите си по отделения; а самият отряд можеше да се събере за броени секунди. Вслушвах се в обаждането на четвърта група, докато правех равносметка за останалите ми неизразходвани муниции и дори успях да метна бомба по една мърша, чиято глава заничаше иззад ъгъла. Скинът драсна панически и се ската някъде, аз — също. „Прочиствайте наоколо“ — беше казал шефът.

Четвърта група се суетеше с преброяването, докато накрая командирът им си спомни, че трябваше да попълни бройката на Дженкинс; пета група изтрака като сметало и аз вече предчувствах удоволствието от завръщането… когато повикването спря след номер четири от разчета на Ейс.

— Ейс, къде е Дизи? — обадих се аз.

— Млъкни — каза той. — Номер шести! Обади се!

— Шести! — отвърна Смит.

— Седми!

— Шеста група, Дизи Флорз отсъства — довърши Ейс. — Отивам на издирване.

— Един човек липсва — докладвах на Джонсън. — Флорз, шеста група.

— Липсва или е мъртъв?

— Не зная. Командирът на шеста група и помощник отдельонният командир отиват да го търсят.

— Джони, нека Ейс да се заеме с това.

Но аз вече не го слушах, така че не му отговорих. Затова пък го чух да докладва на Джели и чух ругатнята на Джели, който прокле целия свят. Искам да ме разберете правилно — не се натисках да получа медал — беше работа именно на помощник отдельонния командир да проведе издирването; той е търсачът, „последният човек“, излишният. Предназначен е за самотен лов и отрано влиза в числото на разходите. Командирите на групи си имат други функции. На практика помощник отдельонният командир не е необходим, когато отдельонният командир е жив.

Точно в този момент се почувствах необичайно излишен, почти похарчен, стори ми се, че не ми е съдено да се върна. Причината за това беше най-сладкият звук във вселената, този на сигналния фар, защото спускаемият модул, който трябваше да ни прибере, скоро щеше да се приземи и да ни позове обратно. По принцип повиквателният сигнал се изпраща от една автоматическа ракета-робот, която се изстрелва от извеждащия кораб, зарива се като сонда в почвата и започва да разпръсква тази сладка приветствена музика. Спасителната лодка пристига три минути по-късно и по-добре да си наблизо, защото този автобус не може да чака, а друг скоро няма да има.

Но ти не си отиваш на безопасно място просто ей тъй, не и когато има възможност пропадналият десантчик да е още жив. Така е прието при Лудите глави на Рашчак, както и в която и да е друга част на Мобилната пехота. Опитваш се да го издириш.

До мен достигна заповедта на Джели:

— Горе главите, момчета! Свийте кръга и се гответе за оттегляне. Не забравяйте, че трябва да пазите гърбовете си! Действайте!

И аз чух ласкавата мелодия на сигналния фар:

„Вечна слава

на пехотата!

Да свети името,

да свети името

на Роджър Йънг!“

Колко близки на сърцето бяха тази музика и тези слова. Усещах сладкия привкус на мелодията върху устните си. Поисках да тръгна натам, но моят път лежеше в друга посока. Затова се насочих към Ейс, изразходвайки гранатите, „взривните хапчета“ и всичко останало, което ме теглеше надолу.

— Ейс, свърза ли се него?

— Да. Връщай се, безполезно е!

— Виждам тебе, но къде е той?

— Точно пред мен, вероятно на четвърт миля. Остави! Той е от моите хора.

Аз не отвърнах; просто кривнах леко наляво, за да настигна Ейс там, където според неговите думи се намираше Дизи.

И открих Ейс, застанал над него, няколко мърши лежаха убити и много други бягаха. Коленичих редом.

— Да свалим скафандъра му. Корабът ще бъде долу след броени секунди!

— Раната му е твърде тежка!

Погледнах и видях, че това беше истина — действително в бронескафандъра му имаше дупка и от нея течеше кръв. За да извършиш изтегляне на ранен, измъкваш го от бронята му… после просто го вдигаш на ръце и се чупиш надалеч. Един съблечен пехотинец тежи по-малко, отколкото снаряжението и мунициите, които трябва да изразходи.

— Какво ще правим?

— Ще го отнесем, както е — мрачно каза Ейс. — Хвани го здраво от лявата страна.

Той сграбчи пояса му отдясно и така изправихме Флорз на крака.

— Дръж го! Включвай! Сега… по ред на номерата, готов за отскок — едно, две!

Отскочихме. Не нависоко, но синхронизирано. Един човек сам не би могъл да го откъсне от земята; бронираният костюм е твърде тежък. Но разделиш ли тежестта пропорционално между двама души и това може да стане.

Ние отскачахме и отскачахме, отново и отново, и отново. Ейс ми подвикваше при всяко стартиране. Редувахме се да укрепваме Дизи при приземяването. Изглежда жироскопите му бяха излезли извън строя, защото ни беше много трудно да балансираме.

Чухме сигналния фар да издава последен звук, когато извеждащият кораб кацна — аз го засякох… Но това ставаше толкова далеч от нас. Чухме действащият взводен сержант да се провиква:

— По ред на номерата, готови за качване!

И веднага гласът на Джели:

— Последната заповед да не се изпълнява!

Най-сетне ние се добрахме до открита местност и видяхме, че корабът стоеше върху опашката си, чухме воя на неговия предупредителен сигнал за излитане. Взводът все още се намираше на земята и стоеше в кръг, образувайки по този начин защитна стена около кораба-майка.

Отново се раздаде гласът на Джели:

— Започнете изкачване по ред на номерата! И бъдете по-експедитивни!

А ние все още бяхме прекалено далеч! Виждах как се товари първа група, как се качват в кораба, додето кръгът от десантчици се смаляваше и се свиваше все повече.

Внезапно една самотна фигура се отдели от тях и се понесе към нас със скорост, която беше възможна само за офицерски скафандър.

Джели ни повика още докато бяхме във въздуха, сграбчи Флорз и ни помогна да приключим.

С три отскока достигнахме кораба. Всички други бяха вътре, но люкът оставаше отворен. Ние вмъкнахме Флорз и затръшнахме капака подире си. Корабният пилот ни извика, че сме я принудили да промени времето на срещата и че всички ще си получим заслуженото! Джели не й обърна внимание; положихме Флорз и се проснахме до него. Когато при оттласкването от земята стартовата вълна ни разтърси, Джели измърмори на самия себе си:

— Всички са налице, лейтенанте. Трима души са ранени, но всички са на борда!

Мисля, че вече ви споменах за капитан Деладрие: за по-свестен пилот от нея не бихте могли да мечтаете. Уговорената среща на спасителния модул с космическия кораб-майка, който стои на орбита, е точно изчислена. Не зная как, но това е факт, които ти не можеш да промениш. Не можеш.

Само тя можеше. Тя видя на монитора си, че корпусът на спасителната лодка не беше успял да се оттласне навреме; даде назад, изхитри се да забави, после отново ускори, изравни курса и ни понесе нагоре, само с очи и докосване на пръстите, нямаше време за никакви компютърни пресмятания. Ако Всемогъщият някога има нужда от помощник, за да задържи звездите в техните траектории, аз зная къде може да го открие.

А Флорз умря по пътя, при изкачването.