Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

25
Вашингтон,
неделя, 28-и декември 1980

Шериф Боби Джо Джентри беше бесен. Наетият форд „Пинто“ бе с автоматични предавки, но той удари скоростния лост от втора на трета, сякаш караше спортна кола с шестскоростна трансмисия. Веднага щом излезе от Околовръстното на Междущатско 85, той подкара протестиращото „Пинто“ с над сто и четирийсет, като предизвика следващия го зелен крайслер да го гони и хвърляше ръкавица на мерилендската пътна полиция да го спре. Джентри придърпа куфара си на предната седалка, порови малко във външния джоб, положи заредения рюгер на таблото за управление и метна куфара обратно отзад. Беше бесен.

Израелците го държаха до изгрев слънце, разпитваха го първо в проклетата им лимузина, а после и в някаква тайна къща близо до Роксвил, след което пак в проклетата кола. Бе се придържал към оригиналната история — Саул Ласки на лов за нацистки военнопрестъпник с идеята за уреждане на сметки — и се опитваше да свърже всичко това с Чарлстънските убийства. Израелците не прибягнаха до насилие — или, след първата забележка на Коен, дори до заплахата от насилие — но работеха на екипи, за да го изтощят чрез безкрайни повторения. Ако изобщо бяха израелци. Джентри имаше чувството, че са… вярваше, че Джак Коен е точно този, за когото се представя… приемаше факта, че Аарон Ешкол и цялото му семейство са били избити, но не беше сигурен в нищо друго. Знаеше само, че тази огромна и опасна игра се играе от хора, които сигурно го смятат за нещо като дребна пречка. Той пришпори пинтото де сто и петдесет, погледна към рюгера и забави до твърди сто и тридесет. Зеленият крайслер се придържаше на две коли зад него.

След дългата нощ на Джентри му се искаше да се завре в голямото легло в хотелската си стая и да спи до Нова година. Вместо това използва телефона във фоайето, за да се обади в Чарлстън. Нищо на секретаря. Обади се и в кабинета си. Лестър му каза, че не са му оставяни съобщения и го попита как я кара на почивката? Джентри отвърна, че е страхотно разглеждал всички забележителности. Обади се и на телефона на Натали в Сейнт Луис. Вдигна някакъв мъж. Шерифът попита за Натали.

— Кой, по дяволите, я търси? — изръмжа гневно мъжът.

— Шериф Джентри. С кого говоря?

— Мътните те взели, Нат ми спомена за теб миналата седмица. На мен ми звучиш като обикновен южняшки ченгеджийски задник. Какво, на майната си, искаш от Нат?

— Да говоря с нея. Тя там ли е?

— Не, мътните го взели, не е тук. И нямам време за губене с теб, мръсно ченге!

— Фредерик — изръмжа Джентри. — Аха?

— Ти си Фредерик. Натали ми спомена за теб! — Я режи жицата, човече.

— Не си слагал вратовръзка в продължение на две години, след като си се върнал от ’Нам — уточни Джентри. — Мислиш математиката за най-близкото до вечната истина нещо, което съществува. Работиш в компютърния център от осем заранта и до три през нощта всеки ден, освен в събота.

Отсреща надвисна мълчание.

— Къде е Натали? — притисна го шерифът. — Това е полицейска работа. Касае убийството на баща и. Собствената и сигурност може да е застрашена!

— Какво, на майната си, искаш да каж…

— Къде е тя? — отряза го Джентри.

— В Джърмънтаун — разнесе се гневен глас. — Пенсилвания.

— Да ти се е обаждала, след като е пристигнала там?

— Да. В петък вечерта. Не си бях вкъщи, но Стан е поел обаждането. Казала, че е отседнала в хотел на име „Челтън Армс“. Шест пъти й звънях, но така и не я заварих там. Не ми се е обаждала все още!

— Дай ми номера — Джентри си го записа в малкото тефтерче, което носеше.

— Какви неприятности си има Нат? — поиска да знае събеседникът му.

— Вижте, гусин Благородния — каза му шерифът, — госпожица Престън търси човека или хората, които са убили баща и. Не искам да ги намира, нито пък тези хора да намерят нея. Когато се върне в Сейнт Луис, трябва да се уверите, че — а) тя няма пак да хукне нанякъде и б) няма да остава сама през следващите няколко седмици. Ясно?

— Аха.

Джентри чу достатъчно бесен гняв в тона, за да е сигурен, че не би искал никога да се среща с онзи от другия край на жицата.

Вече му се искаше да си легне, да започне на чисто тази вечер. Вместо това се обади в „Челтън Армс“, остави свое съобщение за отсъстващата госпожица Престън, уреди си кола под наем — което не беше лесна задача в неделя сутрин — плати си сметката, събра си багажа и пое на север.

Зеленият крайслер се задържа на две коли зад него в продължение на осемдесет километра. Точно след Балтимор шерифът излезе по „Сноудън Ривър Паркуей“, покара една миля по Магистрала 1 и спря на първата закусвалня, която видя.

Крайслерът паркира от другата страна на магистралата, в далечния край на паркинга. Джентри си поръча кафе и поничка и спря един от помощник-сервитьорите, докато хлапето минаваше с поднос с мръсни чинии.

— Синко, искаш ли да спечелиш двайсет долара? Момчето подозрително го изгледа.

— Ей там има една кола, за която ми се ще да науча малко повече — обясни Джентри и му посочи крайслера. — Ако имаш възможност, поразходи се нататък, бих искал да зная какъв и е номерът и всичко друго, което забележиш!

Момчето се върна, преди той да си е допил кафето. Докладва задъхано, като завърши с:

— …Леле, не мисля, че ме забелязаха! Тъй де, аз просто си изнасях боклука в контейнера, както Ник редовно ме кара да правя по обед. Леле, кои са тия всъщност?

Джентри плати на сервитьорчето, отиде до тоалетната и използва телефона в задния коридор, за да се обади на балтиморското управление на тунела Харбър. Главният кабинет беше затворен в неделя сутрин, но на секретаря бе записан номер за спешни случаи. Вдигна една жена с уморен глас.

— Майка му, не требъше д’ви са обаждам, щот’ те ша ма убиат ’ко разберат — поде Джентри, — ама Ник, Луис и Делбърт тъкмо тука ша почват ревълюция, като ’дигнат във въздуфа тунела Харбър!

Гласът на жената вече не звучеше отегчено, когато тя го попита за името му. Джентри чу на заден план бибипване, когато се задейства записващото устройство.

— Нема време за туй, нема време! — изврещя той възбудено. — Делбърт, тоя има пушкала и Луис има трийсшес пръчки динамит от строежа, и тия пръчки са им в скривалището в багажника. Ник казва, че революцията ’почва днеска! Сготвил им е фалшиви карти и сичко.

Жената зададе някакъв въпрос и Джентри я прекъсна:

— Требе да се махам оттукъ. Ща ма убиат, ’ко разберат. Те са в колата на Делбърт… зеленшък „Ле Барон“ модел седемдесе и шеста, Мерилендски номер DB7269. Делбърт кара. Той е оня с мустаките, носи син костюм. О, Иисусе, те сички имат пушкала и цялата проклета кола е готова да гръмне! — шерифът прекъсна връзката, поръча едно кафе за из път, плати смеката и се върна в пинтото.

Беше само на няколко километра от тунела и не бързаше особено па стигне до там, тъй че покара към Мерилендския университетски град, остави пинтото да се помотае из гробището на Лоудън Парк и се спусна надолу към брега. Заради оредялото движение в неделя крайслерът бе принуден да изостане доста, но шофьорът бе добър и никога не губеше напълно колата на Джентри от поглед, нито пък се приближаваше прекалено много.

Шерифът последва знаците към тунела Харбър, плати си на касата и погледна в огледалото за задно виждане, докато бавно влизаше в осветения тунел. Крайслерът изобщо не стигна до будката за билети. Три коли на пътния патрул, черен микробус без маркировка и синя каравана го обградиха на петдесетина метра от входа. Четири други полицейски коли спряха движението зад тях. Джентри мерна за миг мъже, наведени на вратите с прицелени пушки и пистолети, видя и тримата в крайслера да вдигат ръце през прозорците, а после се занима с пришпорване на колата колкото се може по-бързо, за да се измъкне от тунела. Ако зад гърба му беше ФБР, спокойно можеха да се освободят след няколко минути. Бог да им помага, ако бяха израелците и имаха оръжие.

Джентри слезе от Тунелното шосе вднага щом излезе от тунела и се помота няколко минути из центъра, докато се ориентира. Най-сетне видя „Джон Хопкинс“[1] и хвана Магистрала 1 за извън града.

Движението не бе натоварено. Той забеляза изход за Джърмънтаун, Мериленд, на няколко мили от града, и се ухили на себе си. Колко ли Джърмънтауна има в Щатите? Надяваше се Натали да е избрала погрешния.

 

Джентри достигна южните покрайнини на Филаделфия в 10.30 и пристигна в Джърмънтаун в 11.00. Нямаше и следа от крайслера и ако някой друг бе подхванал следенето му, държеше се толкова добре, че той не успя да го открие в движението. „Челтън Армс“ изглеждаше като място, което е видяло далеч по-добрите времена на Челтън Авеню и няма да издържи толкова, че да дочака завръщането им. Шерифът паркира колата си на половин пресечка оттам, пъхна рюгера в колана на панталона си и тръгна пеша. Преброи пет пияндета — трима черни и двама бели — облегнати по входовете.

Госпожица Престън не отговори на повикването от рецепцията. На смяна беше дребничък бял с огромен нос, който сресваше трите си останали косъма на главата точно над лявото ухо и обратно до дясното. Изпъшка и поклати глава, когато Джентри поиска втория ключ от стаята. Той му показа значката си. Рецепционистът пак изпъшка:

— Чарлстън? Друже, ще ти трябва нещо къде-къде по-добро от няк’ва въшлива значка. Ченге от Джорджия няма юридсикция тука.

Джентри кимна, въздъхна, огледа празното фоайе и се обърна отново, за да сграбчи мазната вратовръзка на служителя на десетина сантиметра под възела. Дръпна само веднъж, но и това стигаше да приближи брадичката и носа на човечеца на една педя от плота.

— Слушай, друже — рече му Джентри меко, — тук съм по поръчка на шефа на детективите, капитан Доналд Романо, участък на Франклин Стрийт, отдел „Убийства“. Тази жена вероятно разполага с информация, която да доведе до залавянето на човек, убил хладнокръвно шестима. За да стигна дотук, будувах четирийсет и осем часа. Сега ми кажи дали да звънна на капитан Романо след като съм ти размазал тъпата физиономия в дървото няколко пъти, ей тъй, за забавление, или ще действаме по по-безболезнен начин?

Рецепционистът се порови зад гърба си и измъкна един ключ. Джентри го пусна и той отскочи назад като играчка на пружина, разтриваше адамовата си ябълка и преглъщаше колебливо.

Шерифът измина три от стъпалата към асансьора, завъртя се, с две широки крачки се върна до плота и отново сграбчи вратовръзката на рецепциониста, преди зачервеният мъж да успее да отстъпи.

Придърпа го към себе си, усмихна му се и каза:

— И, сине, окръг Чарлстън е в Южна Каролина, не в Джорджия. Запомни го. После ще те препитам!

 

В стаята на Натали нямаше труп. Нямаше и други петна кръв, освен няколко останки от смачкани мухи по тавана. Нямаше бележки. Куфарът й лежеше отворен на полицата, дрехите й бяха спретнато нагънати, на пода имаше чифт пантофи. Роклята, която бе носила на чарлстънското летище преди два дни, висеше в отворения шкаф. В банята не бяха извадени тоалетни принадлежности; душът беше сух, макар че единият пакет сапун бе разопакован и използван. Чантата на камерата й и апаратите липсваха. Леглото или вече е било оправено, или предишната нощ никой не бе спал в него. Като се имаше предвид ефикасността на „Челтън Армс“, Джентри предположи, че вторият вариант е по-вероятен.

Той седна на ръба на леглото и потри бузата си. Не се сещаше за нищо умно, което да предприеме. Единствената идея, която му изглеждаше смислена, беше да се поразходи из Джърмънтаун, като се надява на случайна среща, връща се на всеки кръгъл час до хотела и се надява, че рецепционистът или мениджърът няма да се обадят на филаделфийската полиция. Е, няколко часа разходки в суровата зима нямаше да му навредят.

Джентри си свали палтото и спортното сако, изтегна се на леглото, положи рюгера до дясната си ръка и заспа след две минути.

 

Събуди се в тъмната стая, замаян и с тежкото чувство, че нещо страхотно се е объркало. Ролсксът му — подарък от баща му — показваше 4:35. Навън се лееше слаба, сивкава светлина, но в стаята бе станало тъмно. Джентри отиде, до банята да си измие лицето и после се обади на рецепцията. Госпожица Прсстън не бе идвала и не бе проверявала съобщенията си.

Той се разходи до колата си, прехвърли куфара си в багажника и тръгна да се запознае с района. Насочи се на югоизток от Джърмънтаун Авеню, извървя няколко пресечки и мина покрай малък ограден парк. Би се радвал да спре някъде за една бира, но баровете бяха затворени. Денят не му изглеждаше като неделя, но не можеше и да реши като какъв ден от седмицата му изглежда. Леко валеше сняг, когато той спря да си вземе куфара и се върна в хотела. На смяна беше много по-млад и далеч по-любезен рецепционист. Джентри се регистрира, плати трийсет и два долара предварително и с радост се накани да последва пиколото до стаята си, когато се сети да попита за Натали. Резервният ключ още беше в джоба му; може би картофоносият се бе сменил и си бе заминал, без да спомене никому за случката.

— Да, господине — кимна младият рецепционист. — Госпожица Престън си взе съобщенията преди около петнайсет минути.

Джентри примигна.

— Тя тук ли е още?

— Качи се в стаята си за няколко минути, господине, но ми се струва, че я видях да влиза в трапезарията.

Джентри му благодари, даде на пиколото три долара, за да му занесе багажа в стаята, и се приближи до входа на малката столова.

Сърцето му подскочи, когато видя Натали седнала на малка маса отсреща. Тръгна към нея, но след това спря. Дребен мъж с тъмна коса и скъпо кожено яке седеше на масата и и говореше с нея. Натали се взираше в мъжа със странно изражение на лицето.

Джентри се поколеба само секунда, после се нареди на салатения бар. Не погледна отново в посока към Натали, преди да се настани. Приближи се сервитьорка и взе поръчката му за кафе. Той започна бавно да яде, като изобщо не поглеждаше право към масата на малката Престън.

Нещо не беше наред. Никак. Джентри познаваше Натали Престън по-малко от две седмици, но знаеше колко подвижна е тя. Бе започнал да изучава нюансите на израженията и, които представляваха толкова съществена част от личността и. Сега не виждаше нито подвижност, нито нюанси. Натали се взираше в мъжа отсреща, все едно бе упоена или оперирана. От време на време казваше по нещо и схванатите движения на устата и напомняха на Джентри за последната година на майка му след удара.

Прииска му се да вижда по-добре лицето на мъжа — каквото и да е, не само тъмната му коса, якето и бледите ръце, скръстени на плота на масата. Когато той се завъртя, шерифът успя да мерне притворените му очи, жълтеникавия цвят на кожата и малка уста с тънки устни. Какво ли търсеше? Джентри взе вестник от съседната маса и прекара няколко минути, изобразявайки самотен, дебел амбулантен търговец, който си яде салатата. Когато отново погледна към Натали, вече беше сигурен, че мъжът с нея е фокус на вниманието на поне още двама в стаята. Ченгета? ФБР? Израелците? Джентри довърши салатата си, остави едно доматче в чинията и се почуди за хиляден път в какво ли са се забъркали те с Натали.

А сега какво? Сценарий за най-лошия случай: мъжът с очите на гущер е един от тях, едно от умствените чудовища на Саул и намеренията му към Натали хич не са добронамерени. Сценката в ресторанта е застраховка за какъвто там ход е решил да предприеме мръсникът. Вероятно има още хора във фоайето. Ако те си тръгнат и Джентри ги последва, незабавно ще се открои. Трябваше да ги изпревари, а не да ги преследва — но как?

Той тъкмо си плати сметката и се върна за палтото си, когато Натали и мъжът станаха от столовете си. Тя гледаше право към шерифа и стоеше на не повече от десет метра, но в очите и не се четеше разпознаване; там нямаше нищо. Джентри бързо прекоси фоайето и спря на предната врата, като се престори, че закопчава палтото си.

Мъжът поведе Натали към асансьора, като спря за момент да направи неприличен жест на друг мъж, седнал на изтъркан диван. Шерифът се хвана за отворилата се възможност. Натали бе настанена в стая 312. Той самият бе поискал 310. В хотела имаше само три етажа със стаи. Ако мъжът с мъртвите очи я водеше другаде, а не в стаята и, Джентри щеше да им изгуби дирите.

Той бързо отиде до стълбите, взе стъпалата по две и три наведнъж и задъхан постоя десет секунди на горната площадка. Отвори вратата навреме, за да види мъжа да влиза след Натали в 312. Стоя на площадката поне минута, в очакване някой от останалите във фоайето да ги последва. Когато не се появи никой, той леко пое по коридора, като спря, докосвайки с три пръста вратата на стаята на Натали. Напипа дръжката на рюгера и после се отказа да го използва. Ако този тук беше като Полковника на Саул, спокойно можеше да накара Джентри да насочи револвера срещу самия себе си. Ако пък не беше като Полковника, според шерифа нямаше да му потрябва оръжие.

„Иисусе! — помисли си Джентри, — ами ако нахлуя и това е някой добър приятел на Натали, когото тя самата е поканила?“. Спомни си изражението на лицето и и тихо плъзна резервния ключ в ключалката.

Влезе на бегом, прескочи късото вътрешно антре, зърна мъжа седнал — да се обръща и да отваря уста да заговори. Шерифът похаби половин секунда да огледа полуголата Натали и ужаса, изписан на лицето и, след което вдигна ръка и я стовари; цапардоса с юмрук темето на противника си, сякаш забиваше огромен гвоздей с основата на китката си. Мъжът бе тръгнал да става; сега потъна дълбоко в провисналите възглавници, прерита два пъти и се просна в безсъзнание върху левия подлакътник на креслото.

Джентри се увери, че човекът е извън играта, и едва тогава се обърна към Натали. Блузата и беше разкопчана, сутиенът също, но тя не посегна да се прикрие. Цялото и тяло се разтрепера, сякаш досега е била вцепенена. Джентри свали палтото си и я загърна в него точно когато тя се срути напред в обятията му, а главата и се въртеше насам-натам в безмълвен отказ. Когато се опита да заговори, зъбите и тракаха толкова силно, че Боби Джо трудно я разбираше.

— О… Р-роб… то… то… той искаше д… д-да… аз… нннншцо… ннне… можех… ддда…

Джентри я прегърна, подкрепи я и я погали по главата. Чудеше се трескаво какъв ще бъде следващият ход.

— О, Бббоже, азз… шшшшщее… поввъррр… — Натали хукна към банята.

Джентри чу дращещи звуци иззад затворената врата. Наведе се над мъжа в безсъзнание, свлече го на пода и го претърси бързо и ефективно. Взе портфейла му. Антъни Харъд, Бевърли Хилс. Господин Харъд имаше около трийсет кредитни карти, карта „Плейбой“, карта, която го идентифицираше като високопоставен член на „Гилдията на писателите в Америка“, както и други пластмасови и хартиени документи от Холивуд. В джоба на якето му намери ключ от „Честнът Хил Ин“, Господинчото вече започваше да се размърдва полека, когато Натали излезе от банята — дрехите и горе-долу бяха оправени, но лицето и бе още влажно от миенето. Антъни Харъд изстена и се претъркули на хълбок.

— Проклет да си! — каза Натали прочувствено и здравата го ритна в слабините. Носеше стабилни обувки с ниски токове и вложената в удара енергия спокойно би могла да послужи за идеален гол от другия край на стадиона. Тя се целеше в тестисите на Харъд, но той се претъркули и ударът го улучи точно във вътрешността на бедрото, като го преобърна два пъти и здравата блъсна главата му в дървения крак на леглото.

— По-леко, по-леко — Джентри коленичи да провери пулса, и дишането на мъжа. Антъни Харъд от Бевърли Хилс, Калифорния, още беше жив, но съзнанието му хич го нямаше. Шерифът пристъпи към вратата. Стаята нямаше резе и верижка — другият ключ бе в ключалката. Той се върна и прегърна Натали.

— Роб — простена тя, — той беше в уууума ми. Нннакара ме да правя неща, да казвам неща, които…

— Всичко е наред — отвърна Джентри. — Точно сега ще се махнем оттук — събра другите и обувки, хлопна куфара и, помогна и да облече палтото си и преметна чантата за апаратите и през рамо. — Там отзад има авариен изход, който води до задната уличка. Смяташ ли, че ще можеш да стигнеш до долу, ако ти помагам?

— Да, но защо трябва да…

— Ще поговорим, когато се махнем оттук. Колата ми е наблизо. Хайде!

Навън бе тъмно. Аварийният изход беше гнил и плъзгав, и Джентри очакваше половината хотелски персонал да изтърчи навън, когато спусна няколкото метра скърцаща, ръждясала стълба, окачена на долната площадка. Но на задния вход не се появи жива душа.

Той помогна на Натали да слезе по последните стъпала и бързо пресякоха тъмната алея. Джентри подуши сняг и гниещ боклук. Излязоха на Джърмънтаун Авеню, повървяха на запад двайсетина метра, след което завиха зад ъгъла на десет метра от колата му. Наоколо не се виждаше никой; никой не излезе от тъмните магазини или далечния хотел-докато Джентри завърташе ключа, превключи на скорост и изкара колата на Челтън Авеню.

— Къде отиваме? — попита Натали.

— Не знам. Просто ще се махнем от това място и ще обсъдим положението.

— Добре.

Той зави на изток към Джърмънтаун Авеню и трябваше да натисне спирачките, понеже и един тролей напредваше в същата посока.

— По дяволите! — каза. — Какво?

— О, нищо. Просто си оставих куфара в стаята в твоя хотел!

— Нещо важно ли имаше в него?

Джентри си помисли за резервните риза и панталони и се засмя.

— Не. Пък и съм адски сигурен, че няма да се върна, дори да имаше.

— Роб, какво става?

Той поклати глава:

— Мислех си, че ти ще ми кажеш! Натали потрепери.

— Никога не съм… не съм изпитвала подобно нещо досега. Не можех да направя каквото и да е. Беше сякаш тялото ми вече не ми принадлежи!

— Значи вече знаем, че са истински — кимна Джентри. Натали се засмя малко пресилено.

— Роб, старицата… Мелани фулър… тя е тук. Някъде в Джърмънтаун е. Марвин и другите са я виждали. А и тя уби още двама от членовете на бандата снощи. Бях с…

— Чакай малко! — Джентри подмина тролея и градски автобус с надпис СЕПТА. Улицата се простираше права и празна пред тях. — Кой е Марвин?

— Марвин е водачът на бандата „Соул Брикярд“… — обясни фотографката. — Той…

Нещо удари пинтото изотзад. Натали политна напред и се подпря с две ръце, за да не блъсне челото си в предното стъкло. Джентри изпсува и се обърна да види кой е зад тях. Голямата радиаторна решетка изпълни задното стъкло на пинтото, когато автобусът ускори, за да ги удари пак.

— Дръж се! — извика Джентри и настъпи газта. Автобусът бързо ги догонваше и отново блъсна задницата на пинтото, преди малката кола да започне да набира скорост.

Шерифът ускори пинтото до сто и няколко километра, подскачаше и се люлееше по неравните павета и ръбовете на тролейните релси. Дори и през затворените прозорци се чуваше ревът на дизела на автобуса, докато голямото превозно средство напредваше през половин дузина скорости, за да ги догони.

— О, по дяволите! — изръмжа Джентри. Една пресечка пред тях някаква полукаравана отстъпваше в празно място за паркиране и отчасте бе препречила улицата. Той обмисли възможността да се качи на тротоара отдясно, видя един старец да рови в контейнер за боклук и зави рязко наляво, в странична пресечка. Задният край на пинтото се качи на тротоара в овладяно поднасяне. По звука Джентри предположи, че задната броня се е откъснала по време на първия сблъсък и сега се влачи зад тях. И от двете им страни се издигаха плътно долепени къщурки. Стари и нови коли, както и бракми без колела осейваха десния тротоар.

— Все още ни гони! — изписка Натали.

Джентри погледна в огледалото за задно виждане — навреме да види големия автобус да завива, подскачайки по тротоара. Помете два знака и една пощенска кутия, след което се засили по склона след тях в облак дизелови газове. Джентри видя малката дупка в широката предна броня — следата от първия удар.

— Направо не мога да повярвам! — промърмори.

Улицата стигаше до Т-образно кръстовище в подножието на хълма, заснежени релси се издигаха пред тях, а на изток и запад се простираха празни парцели и складове. Джентри зави рязко наляво, чу задната броня да се откъсва най-сетне и се вслуша в рева на малката четирицилиндрова машина, която направо си късаше сърцето.

— Могат ли да ни хванат? — издиша Натали, когато автобусът с трясък взе завоя зад гърба им и дори се покатери по основите на релсовите опори, преди да отскочи обратно на пътя. Джентри мерна шофьор в хаки, стиснал с изпънати ръце големия волан, а на пътеката зад него се виждаха тъмни силуети.

— Не може да ни догони, ако не направим нещо глупаво — каза Джентри. Тясната уличка завиваше остро надясно пред изоставена фабрика, слизаше около двеста метра по хълма сред празни руини и павирани парцели и завършваше задънена в основата на релсовия път. Нямаше знак за задънена улица.

— Като това ли? — попита Натали.

— Аха — отвърна той и плъзна пинтото странично по тесния завой. Спирачките изпищяха.

Джентри знаеше, че няма начин да покатери колата по десет метровия обсипан с боклук насип. От лявата им страна се виждаше тухлена постройка с висока порта и шест-седем метра верижйа ограда, която отделяше калния паркинг от улицата. Той си помисли, че е възможно пинтото да успее да си пробие път през портата, но се съмняваше, че паркингът ще им предостави възможност, по-различна от настоящото им положение. От дясната им страна редицата двуетажни постройки зяпаха със закованите си прозорци и врати, покрити с графити. Тясна алея се отделяше на изток от улицата.

Зад гърба им автобусът взе десния завой и се стрелна надолу по хълма. Изръмжа като улучен в корема звяр, когато шофьорът превключи две предавки наведнъж.

— Навън! — извика Джентри. Имаше време колкото да грабне куфара на Натали; тя си взе чантата с фотоапаратите. Хукнаха към алеята отдясно.

Автобусът направо летеше, когато удари пинтото странично по задния десен калник. По-малката кола подскочи, завъртя се на на триста и шейсет градуса, разхвърча се метал, задният прозорец се пръсна, а автобусът изби наляво, като едва не се преобърна, щом десните му колела заораха в релсовите основи. Стоповете му светнаха, когато разби оградата и спря в замръзналата кал на празния паркинг. Изръмжаха предавки и автобусът даде на заден към изтърбушената ограда, удари пинтото точно във вратата на пътника и избута колата под наем назад, докато не я шибна в тротоара на няма и десет метра от алеята, откъдето Джентри и Натали наблюдаваха безумната сценка. Пинтото се удари в пожарен кран и се преобърна със зловещ трясък на метал. От разбития кран не бликна вода, вместо това нощният въздух се изпълни със смрадта на бензин.

— Това е кошмар — промърмори Натали.

Джентри осъзна, че е извадил рюгера и го стиска в дясната си ръка. Тръсна глава и отново го пусна в джоба на палтото си.

Автобусът смени скоростта и се изтегли до средата на улицата, влачейки парчета хром и обвивайки ги в дизелови газове. Джентри издърпа Натали няколко крачки по-навътре в широката метър и нещо алейка.

— Кой прави това? — прошепна Натали.

— Не знам… — За пръв път, не просто като разсъждение, а като истина Джентри осъзна, че човешките същества са способни на онова, което Саул и Натали бяха преживели в действителност. Той си спомни как преди години е чел „Заклинателят“[2] и разбираше изумлението на агностика-свещеник, наблюдаващ сила, която по естеството си може да бъде единствено демонична.

Съществуването на демоните предполагаше, но не доказваше съществуването на Господ, в когото свещеникът се съмняваше. Но какво всъщност доказваше тази изумителна поредица събития? Човешката перверзност? Или беше израз на някакви параспихологични сили, които винаги са били част от човешката природа?

— Спира — констатира Натали. Автобусът се беше дръпнал до основата на релсите и зави наляво достатъчно остро, за да се обърне отново към стръмната улица.

— Може да е приключил — преположи Джентри. Обгърна с ръка треперещата млада жена до себе си. — Каквото и да стане, проклетият автобус не може да се завре тук!

Вратите на автобуса бяха от другата му страна, но и двамата чуха съскането на сгъстения въздух. Джентри различаваше силуети на бледата светлина на лампите в купето — пътниците се движеха напред или назад. Какво ли си мислеха те, сега след като вече са освободени от това безумно пътуване? Какво ли правеше сега шофьорът? Шерифът виждаше само високата сянка, присвита над волана. После седмина пътници пристъпиха колебливо, трима минаха пред автобуса, останалите — отзад. Вървяха като жертви на паралич със схванати крака — като зле управлявани марионетки. Останалите спряха, като от време на време един тръгваше напред, после друг. Някакъв старец най-отпред падна на четири крака и запълзя към алеята, като по време на движението си сякаш душеше асфалта.

— Мили Боже! — прошепна Натали.

Те изтичаха по тясната уличка — прескачаха боклуци, удряха си лактите и раменете в стените. Джентри осъзна, че все още носи куфара в лявата си ръка, а с дясната стиска момичето за китката. Краят на алеята бе преграден с ръждясала тел. Зад тях се чуваше тежко, животинско пъшкане — признак, че нови и нови преследвачи влизат в тесния проход. Той пусна ръката на Натали, използва куфара и собственото си тяло за таран и разкъса телта.

Излязоха на следващата улица. Тя се оказа задънена от дясната им страна, но отляво се спускаше надолу по хълма под тъмната сянка на релсите отгоре и после продължаваше на север покрай осветени къщи. Джентри зави наляво и побягна, а Натали го подмина, преди да стигнат разбит тротоар. Някой си проправяше път през телта зад гърба им. Шерифът погледна през рамо и видя мъж с бяла коса и делови костюм да се катери по килнатите купчини бетон като откачен доберман. Той извади рюгера и продължи да тича.

В мрака под релсовия мост имаше лед. Натали го достигна първа. Джентри видя как краката и излитат изпод нея и я чу здравата да тупва в мрака. Той самият разполагаше с време да се позабави, но все пак се завъртя и се хлъзна на едно коляно.

— Натали!

— Добре съм.

Той посегна в посока на гласа и и и помогна да се изправи. Каза и:

— Смятам да оставя куфара ти тук. Тя се изсмя лаещо.

— Давай!

След което излязоха от мрака на улица, стеснена от паркираните по нея коли, повечето от тях — развалини. Изгорените сгради се редуваха с наблъскани къщурки, зад прозорците на които светеха лампи. Нямаше улично осветление. Джентри чуваше зад гърба им стъпки, препускащи по хълма, отекващи под железопътния мост. Не се чуха викове или ругатни, когато преследвачът падна лошо — само драскане по леда и чакъла.

— Оттук! — подвикна Боби Джо и почти издърпа Натали нагоре към първата осветена къща на около стотина метра.

Беше се задъхал и вече се препъваше по времето, когато стигнаха трите стъпала пред бетонната веранда. Обърна се и остана да пази, докато Надали блъскаше по вратата и крещеше за помощ. Тъмен силует за момент дръпна настрани скъсаната завеска, но на вратата не излезе никой.

— Моля! — изпищя Натали.

— Натали — повика я Джентри. Мъжът в скъсания и просмукан с вода костюм се бе устремил по последните десетина метра към тях. В светлината от единствения прозорец шерифът успя да различи оцъклените му, забелени очи и зиналата уста, а слюнката се стичаше по брадичката му и по яката. Прицели рюгера и приложи достатъчно натиск да свали предпазителя. После го отпусна и наведе пистолета.

— По дяволите! — каза и приведе рамо, за да посрещне атаката. Нападателят удари Джентри с пълна скорост и излетя във въздуха, като се приземи по гръб на тротоара и най-долното стъпало. Главата му отскочи със зловещо издумкване. Шерифът се наведе към него и старецът мигновено скочи на крака, от разрошената му коса струеше кръв. Зъбите му щракаха, докато се хвърляше към гърлото на противника си. Боби Джо го вдигна за реверите и го метна обратно на улицата; нека си пада. Мъжът се удари в земята, търкулна се, издаде нечовешко ръмжене, което звучеше отчасти и като смях, и незабавно скочи на крака и замахна. Джентри го свали с дулото на рюгера. Жертвата му се просна по лице. Разтърсиха го конвулсии.

Шерифът седна на най-долното стъпало и сведе глава между коленете си. Натали риташе и блъскаше по вратата.

— Моля ви, пуснете ни вътре!

— Аз съм полицай! — извика Джентри с последни сили. — Отворете! Вратата си остана заключена.

Още стъпки отекваха изпод моста.

— Боже — изпъшка шерифът. — Мислех, че… Саул каза, че… Полковника може… да контролира само… по един…

От сенките под моста изникна силуетът на висока жена. Тичаше по чорапи, в дясната си ръка стискаше нещо остро.

— Хайде! — нареди Джентри. Бяха пробягали десетина метра нагоре по склона, когато чуха рева на автобуса зад завоя на улицата. По стените на къщите отляво блеснаха светлините на фаровете му.

Шерифът се огледа за някой проход, празен парцел, каквото и да е, но виждаше само солидните фасади на безконечна поредица долепени една до друга къщи, които се точеха чак до железопътния надлез.

— Там долу! — извика той. — По склона и на релсите!

Обърна се точно когато високата руса жена безмълвно покри последните два-три метра с обутите си в чорапи крака и се хвърли върху му. И двамата паднаха и се търкулиха по мократа улица, Джентри изтърва рюгера в опит да удържи главата и и щракащите и зъби далеч от гърлото си, като междувременно се постара да я задуши. Жената беше много яка. Тя извъртя глава и заби зъби дълбоко в лявата му ръка. Той сви юмрук и я удари в челюстта, но тя успя да извие глава надолу така, че ударът да попадне в черепа и. Джентри я отблъсна, опитвайки се да реши как да я прати в безсъзнание, без да я нарани трайно, и точно тогава тя замахна с дясната си ръка и го удари под рамото. Той усети студена вълна и можеше само да се взира неразбиращо, докато ножиците се спускаха за втори удар. Тя вдигна ръка да забие остриетата за трети път и тогава Боби Джо замахна с такава сила, че сигурно би й отнесъл главата, ако беше улучил. Не успя.

Блондинката отскочи две крачки назад и вдигна ножиците пред лицето си, когато Натали стовари чантата с фотоапарата си право върху главата и. Жената се просна безжизнена на улицата в мига, щом Джентри успя да се изправи на едно коляно. Лявата му страна и ръката му горяха. Чу се усилващ се рев и фаровете на прииждащия автобус ги замразиха в блясъка си. Шерифът зашари наоколо за рюгера, убеден, че трябва да е някъде наоколо. Автобусът бе на двайсетина метра от тях и здравата се засилваше по хълма.

Натали бе взела оръжието. Тя хвърли чантата с апарата и сега зае стабилна стойка, стиснала пистолета с две ръце, след което стреля четири пъти — както Джентри и беше показал.

— Не! — извика той още когато първият куршум улучи и угаси единия фар. Вторият разби широкото предно стъкло вляво от шофьора. Откатът запрати другите два твърде високо.

Боби Джо сграбчи чантата с фотоапарата и издърпа Натали към тротоара и верандата на най-близката къща, а рейсът зави наляво към тях. Отскочи от верандата, бликнаха искри, дясното колело премина през блондинката, без автобусът дори да потръпне при този сблъсък. Натали и Джентри си помогнаха взаимно в катеренето, докато рейсът се натрисаше в леда, завъртайки се на деветдесет градуса, и мина странично под железопътния мост. Разнесе се стържене на метал в дърво.

— Сега! — изпъшка Джентри и те се затичаха към склона. Той тичаше полуприведен, притиснал лявата си ръка към гърдите.

Дизеловият двигател изръмжа, гумите изсвириха и единственият, наклонен лъч на фара засия от далечната страна на тунела, докато задните колела на автобуса се въртяха, стъпиха на асфалт и забуксуваха отново. Дървената греда поддаде с пукот и задният край на машината се подаде навън, точно когато Джентри и Натали стигнаха склона и започнаха да се катерят по шумата и замръзналия чакъл. Ръждясала жица се заплете около глезена на шерифа и той тежко падна. За миг остана осветен от полуделия фар като набодена муха. Погледна надолу. Видя, че палтото му е накълцано на ивици и виси разтворено. По рамото и надъвканата му длан се стичаше кръв. Метна поглед през рамо, докато Натали посягаше към дясната му ръка и му помагаше да стане.

— Дай ми рюгера — каза и.

Рейсът даде на заден по хълма, за да се засили към тях.

— Пистолета!

Натали му връчи оръжието в мига, когато шофьорът превключи огромната машина на първа скорост. И двете тела на улицата вече бяха прегазени.

— Мърдай! — нареди Джентри. Натали се обърна и започна да се катери, като се придърпваше с ръце. Той я последва. Бяха изминали по-малко от половината път нагоре по склона, когато стигнаха до оградата.

Автобусът бързо набираше скорост, превключваше предавки, шумът отекваше в стените на къщите, а единственият фар се блещеше на-горе под такъв ъгъл, че осветяваше Джентри и Натали на склона.

Оградата не се виждаше отдолу. Бе увиснала и нагърчена така, че напомняше акордеон. Натали се закачи на втория пласт нагънат метал, Джентри откачи телта от крачола и, чу плата да се къса и я бутна на-горе. Тя се изкачи четири крачки и пак спря. Той се обърна, опря стабилно крака на склона и вдигна рюгера. Рейсът бе дълъг почти колкото височината на моста. Палтото на Джентри му се пречкаше. Той го свали и го метна встрани. Пак вдигна рюгера, притеснен от слабостта в ръката си.

Автобусът прегази телата, превключи скоростта, подскочи по невидимия тротоар, за да избегне удара на предницата в студената земя… И започна да катери хълма.

Джентри сведе прицела си, за да компенсира склонността да се стреля твърде високо, когато се целиш отгоре. Светлината се отразяваше от заснежения склон и ясно осветяваше шофьора. Беше жена в маскировъчно яке, очите и бяха оцъклени…

„Те… той… и бездруго няма да я остави жива!“ — оправда се наум Джентри и изстреля последните два патрона. Точно пред шофьора се появиха две звездички. Цялото предно стъкло побеля и се разпадна на прах. Шерифът се обърна и хукна здравата. Беше на десет крачки от Натали, когато автобусът го удари, а решетката го блъсна здравата и го подметна нагоре и настрани — като безгрижно подхвърлено към небето дете. Той падна лошо на лявата си страна, усети Натали до себе си, наведе се през една студена релса и се взря надолу.

Рейсът стигна на метър и половина от релсите, изгуби скорост и се пързулна обратно надолу, а фарът му се въртеше като откачен прожектор. Десният заден калник се закачи в настилката и с глух, окончателен трясък дългият автобус се опита да застане на задница, носът му се люлееше и се отдели на трийсет градуса от склона, преди бавно да се килне надясно, почти се прекатури и накрая падна настрани с въртящи се колела.

— Не мърдай! — прошепна Натали, но Джентри се пребори да се изправи на крака. Погледна надолу и почти се разсмя на глас, когато видя, че все още стиска рюгера в замръзналата си ръка. Накани се да го пусне в джоба на палтото си, откри, че вече не носи нито палтото, нито сакото си, и го затъкна в колана на панталоните.

Натали му помогна да стане.

— Какво ще правим сега? — попита тя много тихо. Джентри се опита да си прочисти главата.

— Ще чакаме ченгетата, пожарната… Линейките… — каза. Знаеше, че в тази мисъл има нещо погрешно, но беше прекалено уморен да я обмисля по-задълбочено.

Светлините в прозорците на повечето къщи бяха угаснали, но никой не излезе навън. Шерифът остана облегнат на Натали в продължение на няколко дълги, студени минути. Започна да вали сняг. Нямаше и следа от линейки.

Под тях се разнесе кухият звук на удари и един прозорец на хълбока на прекатурения автобус излетя и се счупи на земята. Оттам излязоха поне три тъмни силуета, които запъплиха по металния скелет на рейса като големи, черни паяци.

Без да кажат и дума, Джентри и Натали се обърнаха и бързо си запроправяха път през релсите. Веднъж той падна върху една и усети солидно, настоятелно бръмчене. Натали го издърпа и го прикани да тича. В далечината се чуваха стъпките на преследвачите им.

— Ето! — Натали внезапно зина. — Там! Знам къде сме!

Джентри отвори очи и видя триетажна стара къща, сгъчкана между празните парели. От дузина прозорци се лееше светлина.

Той се препъна и падна по стръмния склон. Нещо остро се заби в десния му крак. Изкуцука, изправи се и помогна на Натали да стане, а над главите им изтрещя работничеоки влак.

На верандата имаше хора. Гласове на чернокожи крещяха предизвикателства. Джентри видя двамина младежи с пушки. Затутка се да извади рюгера, но пръстите му не искаха да стиснат дръжката му.

Гласът на Натали се разнесе някъде от много далеч, настоятелен, твърд. Шерифът реши да затвори очи за миг или два, просто колкото да се вземе в ръце.

Нечии ръце го подхванаха точно преди да падне.

Бележки

[1] Известна клиника за лечение на наркомани и алкохолици — Бел. прев.

[2] Роман от Уилям Питър Блати, екранизиран през 1973 г. от режисьора Уилям Оридкин един от жалоните в областта на хоръра. — Бел. ред.