Дан Симънс
Лешояди (41)

39
10 000 метра над Невада,
събота, 4-и април 1981

— Пусни го отново, Ричард! — нареди К. Арнолд Барент.

В кабината на специално приспособения за нуждите му „Боинг“-747 се смрачи и образите отново затанцуваха по широкия видеоекран: президентът се обръща към някой, който му подвиква въпрос, вдига лявата си ръка да помаха на публиката и се намръщва. Разнасят се викове, настъпва хаос. Агентът от тайните служби скача напред и сякаш невидима жица го вдига на пръсти. Изстрелите прозвучават далечни и безплътни. В ръцете на друг агент като по магия се появява автомат „Узи“. Неколцина мъже събарят младия стрелец на земята. Камерата се завърта и се насочва към падналия, по плешивото му теме има кръв. Един полицай лежи по лице. Агентът с узито се присвива и с пълен глас реве заповеди, докато другите се борят със заподозрения. Вълна от телохранители избутва президента напред в лимузината му и дългата черна кола ускорява встрани от тротоара, като оставя зад себе си объркването и глъчката на тълпата.

— Добре, спри там, Ричард! — нареди Барент. Образът на отдалечаващата се лимузина застина на екрана, а лампите в кабината светнаха. — Господа? — обърна се магнатът.

Тони Харъд примигна и се огледа. К. Арнолд бе приседнал на ръба на голямото си извито бюро. Зад него проблясваха телефони и компютърни терминали. Зад прозорците на кабината цареше мрак и шумът на самолетните двигатели бе приглушен от тисовата ламперия във вътрешността на самолета. Джоузеф Кеплър седеше срещуположно на Барент в кръга. Сивият костюм на Кеплър изглеждаше прясно изгладен, черните му обувки сияеха. Харъд погледна към суровото му мъжествено лице и реши, че той много прилича на Чарлтън Хестън^[1], както и че и двамата са задници.

Сгърбен в креслото до магната, преподобният Джими Уейн Сътър бе скръстил ръце на обемистия си корем. Дългата му бяла коса сияеше на светлината на ярките крушки. Единственият друг човек в стаята беше новият асистент на Барент, Ричард Хейнс. Мария Чен и останалите седяха в очакване в предната кабина.

— На мен ми се струва — поде Джими Уейн Сътър, а трениранйят му глас на ритор се снижаваше и издигаше, — че някой се е опитал да убие любимия ни президент!

Устата на Барент се изкриви.

— Това е очевидно. Но защо Уили Бордън ще поема такъв риск? И Рейгън ли е бил мишената, или аз?

— Не те видях на филмчето — обади се Харъд. Барент стрелна с поглед продуцента.

— Бях на пет метра зад президента, Тони! Когато се разнесоха изстрелите, тъкмо излизах от страничната врата на „Хилтън“. Ричард и другите от охраната бързо ме върнаха обратно в сградата.

— Все още не ми се вярва, че Уили Бордън има нещо общо с това — намеси се Кеплър. — Сега вече знаем повече, отколкото миналата седмица. Хлапето — Хинкли — има досие, дълго цял километър, както и умствени проблеми в притурка. Водил си е дневник. Цялото изпълнение прилича на мания, каквато е имал и с Джоди фостър, за Бога! Просто не влиза в профила. Старецът можеше да използва собствените агенти на Рейгън от тайните служби или вашингтонско ченге като онова, което пое куршума. Освен това швабата е отдавнашен офицер от Вермахта, нали така? Не е толкова глупав, че да използва 22-калйбрено пукалце!

— Заредено с експлозивни куршуми — напомни Барент. — Само по случайност не са експлодирали!

— Само случайност е, че куршумът е рикоширал от вратата на колата и е улучил Рейгън! — възрази Кеплър. — Ако Уили бе замесен, той спокойно би изчакал вие с президента да се настаните удобно и тогава да накара агента с узито или Мак-10, или каквото там е онова чудо, да ви свали без риск от провал.

— Успокоителна мисъл — сухо се обади Барент. — Джими, ти какво мислиш?

Сътър попи веждата си с копринена кърпичка и сви рамене.

— Джоузеф има право, братко Кей! Момчето е доказан откаченярник. Изглежда абсурдно да се вложат толкова усилия за създаването на подобна добре подплатена история и после стрелецът да не улучи.

— Той не е пропуснал — възрази тихо Барент. — Президентът бе улучен в левия дроб.

— Имам предвид, да пропусне теб — обади се Сътър с широка усмивка. — В крайна сметка какво би имал старият ни приятел, продуцентът, против горкия беден Рони? Те и двамата са продукти на Холивуд!

Харъд се почуди дали Барент ще го пита за неговото мнение. В крайна сметка, това беше първата му поява като член на управителния съвет на Островния клуб.

— Тони? — прекъсна размисъла му магнатът.

— Не знам — призна той. — Просто не знам!

Барент кимна на Ричард Хейнс.

— Може би това ще помогне да разрешим колебанията си — каза важно. Светлините угаснаха и на екрана се появи нестабилно и люлеещо се изображение от зърнест осеммилиметров филм, прехвърлен на видеокасета. Виждаха се случайни сцени от тълпата. Пред камерата преминаха няколко полицейски коли и кавалкада лимузини и коли на тайните служби. Харъд осъзна, че гледа пристигането на предизента във вашингтонския „Хилтън“.

— Намерихме и конфискувахме колкото можахме фотоапарати и камери — поясни Барент.

— Кои „ние“, по-точно? — поинтересува се Кеплър. Магнатът вдигна вежда.

— Макар че ненавременната смърт на Чарлз е огромна загуба, Джоузеф, все още имаме някои връзки в определени агенции. Тук, ето тази част!

Филмът показваше най-вече празната улица и тиловете на хората. Харъд предположи, че е снет от поне петдесетина метра от мястото на събитията, от погрешната страна на улицата и от слепец с церебрална парализа. Почти нямаше опит да се стабилизира камерата. Нямаше и звук. Когато започна стрелбата, това пролича само по увеличеното движение в малката тълпа; снимащият изобщо не се интересуваше от президента по това време.

— Ето! — обади се Барент.

Филмът спря с един кадър, застинал на големия видеоекран. Ъгълът беше безумен, но лицето на стареца се виждаше между раменете на двама други зрители. Човекът, на вид на около седемдесет годишен, имаше бяла коса, която се подаваше под плетена шапка и напрегнато гледаше сцената от другата страна на улицата. Очите му бяха малки и студени.

— Това той ли е? — попита Сътър. — Можем ля да сме сигурни? — Не изглежда като снимките му, които съм виждал — намеси се Кеплър.

— Тони? — подкани го Барент.

Харъд усещаше струйки пот да избиват по горната му устна и по челото. Замръзналият кадър бе зърнест, изкривен от лошия обектив странния ъгъл и евтиния филм. В долната дясна третина на кадъра сияеше осмоъгълник от отразена светлина. Тони осъзна, че има изход — пя каже, че образът е твърде мътен и просто не е сигурен. Можеше да остане на майната си далеч от това.

— Аха — каза вместо това. — Туй си е точно Уили!

Барент кимна и Хейнс изгаси образа, светна отново лампите и се оттегли. В продължение на няколко секунди се чуваше само успокоителното съскане на самолетните двигатели.

— Само съвпадение, може би, а, Джоузеф? — попита К. Арнолд Барент. Заобиколи и седна зад ниското си, извито бюро.

— Не — отвърна Кеплър, — но дори и сега не виждам никакъв смисъл. Какво се опитва да докаже?

— Може би — че е още там, навън — обади се Джими Уейн Сътър. — Че чака. Че може да ни докопа, всеки от нас, когато си поиска… — той сведе брадичка така, че двойните му гуши щръкнаха и се усмихна на Барент над бифокалните си очила. — Предполагам, че в близко време няма да се показвате пред публика, братко Кей?

Барент сплете пръсти.

— Това ще бъде последната ни среща преди летния лагер на Островния клуб през юни. Ще съм извън страната… по работа… дотогава. Приканвам всички ви да вземете нужните предпазни мерки!

— Предпазни мерки за какво? — настоя да знае Кеплър. — Какво иска той? Предложихме му членство в Клуба по всички канали, за които се сетихме. Дори пратихме онзи еврейски психиатър със съобщение и сме сигурни, че е влязъл в контакт с Лухар, преди експлозията да ги убие и двамата…

— Идентификацията не беше пълна — напомни Барент. — Зъбните картони на доктор Ласки липсват от кабинета на зъболекаря му в Ню Йорк.

— Аха — съгласи се Кеплър. — И какво от това? Съобщението почти сигурно е било получено. Какво иска Уили?

— Тони? — попита магнатът. Сега и тримата се взираха в Харъд.

— Че откъде, на майната си, да знам какво иска?

— Тони, Тони! — укорително промърмори Барент, — бил си колега на господина години наред. Ял си с него, говорил си с него, майтапили сте се… какво иска той?

— Играта.

— Какво? — зина Сътър.

— Каква игра? — попита и Кеплър, като се наведе напред. — Иска да играе играта на Островния клуб — лова след летния лагер?

Харъд поклати глава и възрази:

— Ъ-ъ! Той знае за островните ви игри, но това е играта, която той харесва. То е като в старите времена — Германия, предполагам — когато той и двете стари чанти са били млади. Като шаха е. Уили е направо шибан маниак на шахмат. Веднъж ми каза, че дори го сънувал. Смята, че всички участваме в шибана партия шах.

— Шах — промърмори Барент и опря връхчетата на пръстите си едни в други.

— Аха — кимна Харъд. — Траск е направил лош ход — пратил е две от пешките си твърде навътре в територията на Уили. Бум! Траск е изхвърлен от дъската. Същото е и при Колбън. Нищо лично, само… шах.

— И онази старица — обади се председателят на Островния клуб, — тя доброволно ли е станала кралица или се явява просто още някоя от множеството пешки на Уили?

— Че откъде, по дяволите, да знам? — отряза Харъд. Изправи се и тръгна да обикаля малката конферентна зала, обувките му не вдигаха никакъв шум по дебелия килим. — Като познавам Уили — добави, — той не би се доверил на никого да му бъде съратник в подобно нещо. Може би се бои от нея. Едно е сигурно — той ни заведе при нея; защото знаеше, че я подценяваме!

— И се оказа прав! — съгласи се Барент. — Жената имаше изумителна Способност.

— Имаше? — усъмни се Сътър.

— Нямаме доказателства, че е още жива — уточни Джоузеф Кеплър.

— Ами наблюденията на къщата и в Чарлстън? — попита преподобният. — Някой поел ли е тази задача от групите на Нийман и Чарлз?

— Хората ми са там — изсумтя Кеплър. — Нямат какво да докладват.

— Ами самолетите и тъй нататък? — настоя Сътър. — Колбън бе сигурен, че тя се е опитвала да напусне страната, преди нещо да я изплаши в Атланта.

— Важният въпрос не е Мелани Фулър — прекъсна го Барент. — Както Тони толкова точно посочи, тя беше диверсия, фалшива следа. Ако е жива, можем да я игнорираме, а тъй или иначе, ролята, която тя играе не е важна. Сега пред нас стои въпросът как да отговорим на този последен… гамбит… на нашия германски приятел!

— Предлагам да не му обръщаме внимание — заяви Кеплър. — Инцидентът в понеделник е само начин старецът да ни покаже, че още са му останали зъби. Всички сме съгласни, че ако е възнамерявал да докопа господин Барент, досега да го е направил. Нека старият пръдльо се позабавлява! Когато приключи, ще поговорим с него. Ако разбира правилата, можем да запълним петото място в Клуба. Ако не… тъй де, дявол го взел, господа, между трима ни… извини ме, Тони, между четирима ни да си остане… имаме стотици платени хора от охраната на разположение. Колцина има Уили, Тони?

— Разполагаше с двама, когато напусна Лос Анджелис — уточни Харъд. — Янсен Лухар и Том Рейнолдс. Те не бяха платени, имай предвид, бяха си неговите лични домашни любимци.

— Е, виждате ли? — попита Кеплър. — Ще изчакаме, докато му омръзне да играе едностранчивата си игра и после ще се споразумеем. Ако той не приеме споразумението, ще пратим Хейнс и някои от хората ви, а също и някои от моите… водопроводчици.

— Не! — изрева Джими Уейн Сътър. — Твърде много пъти обръщахме и другата буза! „Господ отмъщава и е пълен в мъстта си… Кой може да устои пред властта Му? И кой може да устои на яростта на гнева Му? Яростта Му се излива като огън и скали се трошат под Него… Той ще преследва враговете Си до мрака!“ — Наум 1:2.

Джоузеф Кеплър потисна една прозявка.

— Кой говори за Бога, Джими? Сега става дума за това как да се оправим с един сенилен нацист с шахматна мания.

Лицето на Сътър почервеня и той насочи дебелия си пръст към Кеплър. В големия рубин на пръстена му се отразяваха лампите.

— Не се подигравай с мен — предупреди той с басово ръмжене. — Господ ми е проговорил и чрез мен и Той няма да бъде отречен… — Сътър се огледа. — Ако на някой от вас му липсва мъдрост, нека помоли Бог, който щедро я дава на всички човеци и без да мери, и ще му бъде дадено — изрева. — Съборно послание на апостол Яков 1:5.

— И какво казва Господ по този въпрос? — попита кротко Барент.

— Този тип спокойно може да се окаже Антихристът — отвърна Сътър, гласът му едва се чуваше в рева на самолетните мотори. — Бог казва, че трябва да го намерим и да го изкореним. Трябва да го приковем през ребрата и слабините му. Трябва да го намерим, а също и последователите му — „…същите ще пият виното на мъстта на Бога, и той ще бъде измъчван с огън и сяра в присъствието на светите ангели, и в присъствието на Агнеца; и димът от мъченията им ще се вие завинаги и вечно“.

Барент се усмихна леко.

— Джими, по онова, което казваш, съдя, че не си склонен да се пазариш с Уили и да му предлагаш членство в Клуба, така ли?

Преподобният Джими Уейн Сътър отпи голяма глътка от бърбъна в чашата си.

— Не — каза толкова тихо, че Харъд трябваше да се наведе напред, за да го чуе. — Мисля, че трябва да го убием!

Барент кимна и се завъртя в голямото си кожено кресло.

— Хайде да гласуваме — предложи. — Тони, ти какво смяташ?

— Пас съм — отвърна Харъд, — но мисля, че решаването е едно нещо, а действителното проследяване на Уили и виждането на сметката му са съвсем друга работа. Я вижте само каква бъркотия направихме с Мелани Фулър!

— Чарлз направи тази грешка и си плати за нея — отвърна Барент. Погледна към другите двама. — Е, след като Тони се въздържа по този въпрос, очевидно аз ще имам честта да вдигна решаващия глас.

Кеплър отвори уста, сякаш се канеше да заговори, след което размисли. Сътър допи бърбъна си в мълчание.

— Каквото и да е забъркал нашият приятел Уили във Вашингтон — продължи Барент, — аз не го оценявам. При все това, ще го интерпретираме като акт на перчене и засега ще го забравим. Може би разкритието на Тони за манията на Уили по шаха ще се окаже най-добрата пътеводна светлина, с която разполагаме. Имаме два месеца преди летния лагер на остров Долман и нашите… ъ-ъ… последващите ни действия там. Трябва да държим ясна сметка за списъка с приоритетите си. Ако Уили се въздържи от последващи нападения, ще разглеждаме преговорите в по-късен момент. Ако продължи да създава проблеми… дори и единичен инцидент… ще използваме всички ресурси, обществени и лични, да го намерим и отстраним по метод, който не е… ъ-ъ… много по-различен от цитираната от Джими извадка от Откровенията. Нали бяха Откровенията, братко Джи?

— Точно тъй, Братко Кей!

— Добре — кимна Барент. — Смятам да продължим нататък и да поспим малко. Имам среща в Лондон утре. Всички вие ще намерите спалните си помещения подготвени и в очакване. Къде бихте желали да ви оставя?

— Лос Анджелис — заяви Харъд.

— Ню Орлийнс — обади се Сътър.

— Ню Йорк — додаде Кеплър.

— Добре — съгласи се Барент. — Доналд ме информира преди няколко минути, че сме някъде над Невада, тъй че първо ще оставим Тони. Съжалявам, че няма да можеш да се насладиш както трябва на спалнята си, драги, но сигурно ще искаш да дремнеш малко преди кацането…

— Аха — съгласи се Харъд.

Барент се изправи и Хейнс незабавно се появи, като задържа отворена вратата към предния коридор.

— Докато се видим отново на летния лагер на Островния клуб, господа — каза магнатът, — чао и късмет на всички ви.

 

Слуга в син блейзър показа на Харъд и Мария Чен техните покои. Задната част на „Боинг“-а бе превърната в голям кабинет за Барент и прилепен до него салон, там се намираше и спалнята на милионера. Пред кабинета, отляво на коридора, който напомни на Харъд за отдавнашните му пътувания с европейските влакове, бяха разположени просторни апартаменти, декорирани в пастелни тонове — зелено и коралово. Състояха се от самостоятелна баня, ъгъл за спане с легло кралски размер, диван и цветен телевизор.

— Къде е огнището? — промърмори Харъд към слугата със синия блейзер.

— Струва ми се, че в самолета на шейх Музад има действаща камина — без следа от усмивка отвърна красивият младеж.

Тони си наля още една водка с лед и се присъедини към Мария Чен на дивана, но на вратата се почука тихо. Появи се млада жена по блейзър, идентичен с този на мъжа-слуга, и заяви:

— Господин Барент би желал да знае дали вие с госпожица Чен ще пожелаете да се присъедините към него в салона Орион.

— Салонът Орион? — повтори Харъд. — Ами добре, що пък не!

Последваха младата дама по коридора и през врата с кодова ключалка с карти, после нагоре по спирално стълбище. В нормалните 747, както Харъд знаеше, стълбището водеше до първокласния салон. Щом излязоха на тъмната горна площадка, и Тони, и Мария Чен застинаха изумени. Жената се върна обратно по стълбите, като заключи вратата най-долу и закри и последните отблясъци отразена светлина оттам.

Стаята беше със същия размер като салона на обикновен 747, но изглеждаше така, все едно някой е свалил покрива на самолета и е оставил платформата открита на десеткилометрова височина. Хиляди звезди сияеха над главите им — тук горе дори не трепкаха! — а отляво и отдясно се виждаха тъмните силуети на крилете, примигващите в червено и зелено навигационни светлини и килим от сияещи на звездните лъчи облаци, разположени на около два километра под самолета. Не се чуваше нито звук и отсъстваше усещането за преграда между мястото, където стояха, и безкрайното пространство на нощното небе. Само неясни силуети подсказваха за присъствието на невидимите мебели и самотен човек, настанен в просторния салон. Зад и под тях се простираше дългият метален корпус на самолета, върхът на фюзелажа^[2] му се очертаваше на светлината на звездите, а на високата опашка примигваше една ярка светлинка.

— Иисусе Христе! — промърмори Харъд. Чу как Мария Чен сепнато си поема дъх, след като се е сетила, че трябва и да диша.

— Радвам се, че ви харесва! — разнесе се от мрака гласът на Барент. — Елате и се настанете тук.

Харъд и Мария предпазливо се приближиха до няколкото ниски кресла, разположени около кръгла маса. Очите им постепенно се приспособяваха към звездната светлина. Входът към спиралното стълбище зад гърба им бе обозначен с една-единствена предупредителна ивичка червена светлина на горното стъпало, а входът към отделението за екипажа се очертаваше като черна полусфера на западното небесно полу-шарие. Двамата гости се отпуснаха на меките възглавници и продължиха да се взират в небето.

— Това е прозрачен пластмасов капак — уточни Барент. — Всъщност са повече от тридесет пласта, но е почти идеално прозрачен и много поздрав от плексиглас. Има и напречни ребра, но те са тънки като косъм и не пречат на нощния изглед. Външната повърхност поляризира дневната светлина и отвън изглежда като дебел, лъскав пласт черна боя. На инженерите ми им отне години да го разработят, а на мен самия ми трябваха две години да убедя Агенцията по въздухоплаване, че материалът е аеродинамичен. Ако зависеше от инженерите, самолетите изобщо нямаше да имат прозорци за пътниците!

— Прекрасно е — възхити се Мария Чен. Харъд се зазяпа в отраженията на звездната светлина в очите и.

— Тони, помолих ви да дойдете тук, защото въпросът касае и двамата — прекъсна съзерцанието му Барент.

— За какво става дума?

— За… ъ-ъ-ъ… динамиката на групата ни. Сигурно си забелязал лекото напрежение на атмосферата.

— Забелязах, че всички са на ръба да си загубят шибания акъл.

— Точно така — съгласи се магнатът. — Събитията през последните няколко месеца бяха, ъ-ъ-ъ, проблематични.

— Не разбирам защо — отвърна Харъд. — Повечето хора не се напикават, когато колегите им се взривят на парчета или се удавят в река Суилкил!

— Истината е — отвърна К. Арнолд Барент, — че положението стана прекалено сложно. Поддържаме нашия Клуб и действаме в определени насоки вече твърде много години… всъщност десетилетия наред… и, може би, малката вендета на Уили ни предложи необходимата възможност за… ъ-ъ-ъ… подкастряне.

— Стига никой от нас да не е следващият в списъка на градинаря! — съгласи се Харъд.

— Именно — Барент наля вино в кристален бокал и го постави пред Мария Чен.

Очите на Тони се бяха адаптирали и той различаваше ясно другите двама, но това само правеше звездите по-ярки, а млечната фосфоресценция на облачната повърхност — по-силна.

— Междувременно — продължи домакинът му, — няма начин да не се появи лек дисбаланс в динамиката на група, която е толкова стабилно установена при условия, които вече не са в действие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Харъд.

— Искам да кажа, че има вакуум във властта — обясни Барент с глас, студен като звездната светлина, която ги къпеше. — Или, по-точно, има впечатление за вакуум във властта. Уили Бордън направи възможно за малките хора да се смятат за гиганти. И заради това ще трябва да умре!

— Наистина ли? — полюбопитства Тони. — Значи всичките приказки за вероятни преговори и присъединяването на Уили към клуба… всичко е било блъф?

— Да — кимна Барент. — Ако е необходимо, ще ръководя клуба лично, но при никакви обстоятелства този бивш нацист няма да седне на масата ни!

— Тогава защо… — Харъд спря и се замисли за миг. — Смяташ, че Кеплър и Сътър са готови да направят своя ход?

Магнатът се усмихна:

— Познавам Джими от години! Първият път когато го видях, беше преди четири десетилетия, по време на проповед в една шатра. Способността му бе нефокусирана, но неустоима; можеше да накара пълна шатра потящи се агностици да направят каквото поиска от тях — и да го сторят щастливо, в името на Господ. Но Джими остарява и все по-малко и по-малко използва истинските си Сили за убеждаване, като разчита на апарата за вдъхване на вяра, който е построил. Знам, че миналата седмица те е разходил из малкото си фундаменталистко магическо кралство… — Барент вдигна ръка да прекъсне обяснението на Харъд. — Всичко е наред, Джими сигурно ти е казал, че ще разбера… и ще те разбера. Не вярвам, че му стиска да обръща колата, но той усеща възможна промяна във властта и иска да е на правилната страна, когато тя се осъществи. Намесата на Уили изглежда — поне повърхностно — променя много деликатно уравнението.

— Но не в действителност? — поинтересува се Харъд.

— Не — кимна Барент и меко изречената дума беше окончателна присъда, не по-лоша от точен изстрел с пушка. — Те забравят съществените факти… — той бръкна в чекмеджето на ниската масичка пред тях и извади двойнодействащ полуавтоматичен пистолет. — Вземи го, Тони!

— Защо? — попита продуцентът. Косъмчетата по ръцете му бяха настръхнали.

— Оръжието е истинско — уточни Барент. — Вземи го, ако обичаш! Харъд вдигна пистолета и го стисна колебливо с две ръце.

— Добре, и какво искаш от мен?

— Насочи го към мен, Тони!

Продуцентът примигва. Каквато и демонстрация да имаше наум Барент, той не искаше да участва в нея. Знаеше, че Хейнс и дузина други от охраната са на една врата разстояние.

— Не искам да се целя в теб — отвърна Харъд. — Мразя тези шибани игрички!

— Прицели оръжието, Тони.

— Я се шибай — най-младият член на Островния клуб се изправи с намерение да си тръгне. Махна презрително с ръка и се насочи натам, където сияеше обозначаващата горното стъпало червена светлинка.

Тони, разнесе се гласът на Барент, ела тук.

Харъд имаше чувството, че се е натъкнал на някоя от онези невидими пластмасови стени. Мускулите му се свиха в стегнати възли и по цялото му тяло изби пот. Той се опита да продължи напред — да се отдалечи от Барент! — но успя само да падне на колене.

Веднъж, преди четири години, по време на приятелски разговор, старецът се бе опитал да упражни силата си върху него. Бе го питал нещо за виенската Игра, с която Уили толкова се хвалеше. Вместо да усети топлата вълна на превъзходство, каквато продуцентът знаеше, че използва върху жените, почувства друго — ударът на Уили бе смътно, но ужасно налягане в главата му, бял шум с клаустрофобична близост, всичко наведнъж. Но не доведе до загуба на самоконтрол от страна на Харъд. Той незабавно бе осъзнал, че Способността на Уили е много по-силна от неговата — но макар да се съмняваше, че би могъл да Използва някой друг по време на нападението на Уили, нямаше чувството, че дъртакът би могъл да Използва него.

— Ja — каза му тогава Уили, — винаги е така. Можем да се нахвърляме един на друг, но онези, които Употребяват, не могат да бъдат Употребени, nicht wahr? Упражняваме силата си чрез други хора, ja? Много жалко. Но един цар не може да вземе друг цар, Тони. Не го забравяй! И Харъд не го бе забравял. До ден днешен.

— Ела тук — повтори на глас Барент. Гласът му още бе мек, добре модулиран, но сякаш отекваше, докато изпълни черепа на Тони, изпълни стаята, изпълни вселената така, че дори звездите поеха ехото му. Ела тук, Тони!

Харъд — на колене, с изпънати ръце, врат и тяло — отскочи гърбом назад като каскадьор, свален от коня с невидима тел. Тялото му се сгърчи и петите на обувките му заудряха по пода. Челюстите му се стегнаха и очите му се оцъклиха в орбитите си. Харъд усети писъка, който се готви да изригне от гърлото му и осъзна, че никога няма да го издаде, че ще го трупа в гърдите си, докато не експлодира, разхвърляйки късове плът през цялата стая. По гръб, със сковани и гърчещи се крака, Тони почувства как мускулите на ръцете му се свиват и разтягат, лактите му закопаха в килима, пръстите му се превърнаха в щипки и той запълзя назад към седналата сянка. Ела тук, Тони. Като парализирно десетмесечно бебе, което се учи да пълзи по гръб, Тони Харъд се подчини.

Когато главата му докосна ниската маса за кафе, той усети менгемето на контрола да го отпуска. Тялото му се сгърчи с такова облекчение, че почти се напика. Претъркули се и се изправи на колене. Подпря мишници на черното стъкло на плота на масата.

— Прицели пистолета в мен, Тони! — нареди Барент със същия разговорен тон, както и преди.

Харъд усети през тялото му да руква убийствен гняв. Ръцете му трепереха силно, докато посягаше към пистолета, напипа дръжката, вдигна го…

Дулото дори не бе изравнено, когато го порази гаденето. Преди години, по време на първата си година в Холивуд, бе получил криза — камъни в бъбреците. Болката беше невероятна, направо ужасяваща! По-късно един приятел му каза, че той лично си го представял като удар с нож в гърба. Харъд мислеше за друго нещо — бяха го пронизвали в гърба, докато бягаше с чикагска банда като малък. Бъбречният камък болеше повече. Беше все едно да те наръгат отвътре навън; все едно някой прокарва бръсначи през вътрешностите и вените ти. И заедно с невероятната болка от самия камък, придружаващите признаци са гадене, повръщане, крампи и треска.

Това бе по-лошо. Много по-лошо!

Преди дулото да се изравни, Харъд се бе свил на пода, повръщаше върху копринената си риза и се опитваше да се свие на възел. Заедно с болката, гаденето и унижението го преизпълваше и всепоглъщаша вина, че се е опитал да нарани господин Барент. Самата идея бе невероятна. Беше най-ужасната мисъл, която някога му е хрумвала. Плака, докато повръщаше и стенеше от болка. Пистолетът бе изпаднал от омекналите му пръсти и лежеше върху черния стъклен плот.

— О, май не ти е добре! — състрадателно промърмори Барент. — Може би госпожица Чек може да се прицели в мен?

— Не — изпъшка Харъд, свивайки се на още по-плътна топка.

— Да! — твърдо заяви магнатът. — Настоявам. Кажи и да насочи пистолета към мен, Тони.

— Насочи пистолета — изпъшка продуцентът. — Насочи го към него, за Бога!

Мария Чен помръдна бавно, сякаш се намираше под водата. Тя вдигна револвера, стабилизира го в малките си длани и го насочи към главата на Тони Харъд.

— Не! Към него! — работодателят и се присви, щом крампите отново го поразиха. — Към него!

Барент се усмихна.

— Не е необходимо да чува заповедите ми, за да им се подчинява, Тони!

Мария Чен издърпа предпазителя с палеца си. Черното дуло бе насочено право към лицето на Тони. Той виждаше ужаса и мъката, които се сгъстяват в дълбините на кафявите и очи. Тя не бе Използвана никога досега.

— Невероятно — зина Харъд, усещайки болката и гаденето да отслабват под напора на увереността, че му остава да живее само броени секунди. Успя да се надигне на колене и вдигна ръка като безполезен щит срещу куршума. — Невероятно… тя е Неутрална! — почти пищеше.

— А какво е неутралността? — настоя да научи К. Арнолд Барент. — Никога не съм срещал такъв човек, Тони! — извърна глава. — Моля те, натисни спусъка, Мария!

Предпазителят щракна. Харъд чу твърдия звук. Мария Чен натисна спусъка отново. И отново.

— Колко глупаво… — проточи Барент. — Забравихме да го заредим. Мария, ще помогнеш ли на Тони да седне на мястото си, моля те?

Харъд седна разтреперан, пот и повръщано прилепваха ризата му към корема, главата му се люлееше и се наложи да облегне лакти на коленете си.

— Дебра ще те заведе долу и ще ти помогне да се почистиш, Тони — заяви Барент, — а Ричард и Гордън ще оправят тук. Ако желаеш да се върнеш по-късно и да пийнеш в салона Орион, преди да кацнем, добре дошъл! Това е уникално място, Тони. Но моля те, не забравяй онова, което казах за съблазънта на другите да… ъ-ъ-ъ… променят естествения ред на нещата. Това е поне отчасти моя вина, Тони. Твърде много години минаха, откакто повечето от тях са изпитвали, ъ-ъ-ъ… демонстрация Спомените избледняват, дори и когато е в интерес на индивида да не става така — магнатът се наведе напред. — Когато Джоузеф Кеплър дойде при теб с предложението си, ще го приемеш. Разбра ли, Тони? Харъд кимна. По изцапаните му панталони капеше пот.

— Кажи да, Тони!

— Да.

— И ще се свържеш незабавно с мен, нали?

— Да.

— Добро момче! — похвали го К. Арнолд Барент и го потупа по бузата. Завъртя високото си кресло така, че се виждаше единствено облегалката — черен обелиск на фона на зведите. Когато то се обърна отново, седящият в него бе изчезнал.

Дойдоха хора да почистят и дезинфекцират килима. Минутка по-късно се появи младата жена с фенерче и хвана Харъд за лакътя. Той си издърпа ръката. Мария Чен се опита да го докосне по рамото, но той обърна гръб и на нея и се повлече надолу по стълбите самичък.

Двайсет минути по-късно кацнаха на ЛАКС. До самолета ги очакваше лимузина с шофьор. Тони Харъд не погледна назад да види как абаносовият 747 тръгва по пистата и излита.