Дан Симънс
Лешояди (36)

34
Мелани

Никак не ми се искаше да напускам Грумбълторп, но в момента нямах голям избор. Районът просто бе потънал в разруха; цветнокожите бяха избрали новогодишната нощ да вдигнат едно от безмислените си въстания, за които бях чела толкова време. Никога не се случваха такива неща преди тъй наречените „вълнения за граждански права“ от последните две-три десетилетия. Баща ми често казваше, че ако дадеш на негрото една педя, ще ти поиска пет метра и ще вземе километър.

Куриерът на Нина — цветнокожото момиче, което щеше да изглежда привлекателно, ако не беше сплъстената и коса, заради която приличаше на Пиканини — почти успя да ме убеди, че Нина не я е пратила, но прозрях през маската и. Гласовете ми казаха. Те бяха много силни онзи последен ден и нощта в Грумбълторп. Признавам, трудно ми беше да се съсредоточа над по-маловажните неща, докато се опитвах да разбера какво ми казват гласовете — със сигурност на младо момче и момиче, с напевен, почти английски акцент.

Някои от нещата бяха безсмислени. Те ме предупреждаваха за пожар, мост, река, дъска за шах. Чудех се дали това са истински събития от техния живот — може би последните катастрофи, отнесли техните млада животи. Но предупрежденията за Нина бяха достатъчно ясни.

Накрая двамата емисари на Нина — доведени през целия път от Чарлстън — се оказаха просто незначителни пречки. Жал ми беше да губя Винсент, но, ако трябва да си го призная честно, той си изигра ролята. Не си спомням съвсем ясно онези последни мигове в Грумбълторп. Помня, че имах ужасно главоболие от дясната страна на главата си. Когато Ани опаковаше багажа, преди да ме прибере, я накарах да ми донесе опаковка „Дристан“. Нищо чудно че синусите ме боляха в този студен, влажен, недоброжелателен северен климат.

Ани се наведе през предната седалка и ми отвори вратата на колата, щом излязох от Грумбълторп. Сградата от другата страна на улицата гореше — без съмнение, дело на проклетите негри бунтовници. Когато госпожа Ходжес идваше на гости и бъбрехме за последните изцепки на Севера, тя рядко пропускаше да отбележи, че предполагаемо бедните, потиснати и дискриминирани от обществото — без изключения — крадат скъпи телевизори и хубави дрехи при първа възможност. Тя смяташе, че цветнокожите са могли да окрадат белите до шушка, докато са им били слуги, и после са продължили да го правят — дори и сега, когато зависят от добруването им. Това беше едно от малкото мнения на тази шумна старица, които споделях.

На задната седалка на колата Ани бе натоварила три куфара. Единият от големите съдържаше моите дрехи, другият беше с парите в брой и останалите акции от спестяванията на домакинята ми, а в по-малкия имаше дрехи и лични вещи на самата Ани. Сламената ми чанта също беше там. На пода до задната седалка бе положена дванайсетзарядната пушка, която сладката Бишъп държеше у тях.

— Да вървим, скъпа — казах и се облегнах на седалката.

Ани Бишъп караше като костенурка. Напуснахме Грумбълторп и горящата сграда и поехме бавно на северозапад по Джърмънтаун Авеню. Погледнах зад нас и забелязах, че там, където „Куин Лейн“ излиза на булеварда, се води нещо като въоръжен сблъсък… или може би просто кавга? Микробус и две ниски, непривлекателни коли се бяха блъснали на кръстовището. Не се забелязваше полиция.

Подминахме Пен Стрийт и „Коултър“ и приближавахме Чърч Стрийт, когато два микробуса — съвсем обикновени на вид — излязоха пред нас на улицата, блокирайки пътя ни. Накарах Ани да отбие по тротоара отляво и да се пропъхне покрай тях. От единия бус наизскачаха някакви мъже и взеха да размахват оръжия, но много бързо ги прибраха, след като човекът, когото гледах, обърна револвера си в тяхна посока и започна да стреля по колегите си.

Пълна неразбория! Ако тези господа бяха дошли да арестуват цветнокожите метежници, нека се занимават със задачата си и да оставят две бели дами на спокойствие!

Излязохме на Маркет Стрийт. Бронзовият войник-янки, застанал на върха на паметника си, се забелязваше ясно дори в мрака. При едно от първите ни излизания Ани ми беше казала, че гранитът е от Гетисбърг.^[1]

Сетих се как генерал Лий отстъпваше в дъжда, разбит този ден, но не и победен, изнесъл от това ужасно клане цялата гордост на Конфедерацията непокътната, и се почувствах по-добре по отношение на сегашното си временно отстъпление от бойното поле.

Докато се спускахме до булеварда, наоколо проблясваха лампите на пожарни, полицейски коли и други специализирани автомобили. Зад нас единият от микробусите и тъмен седан ускоряваха в наша посока. Чух странен звук и надникнах да видя бляскащи зелени и червени светлини над покривите.

— Завий наляво — казах. Когато го сторихме, вече бях достатъчно близо, че да видя лицето на шофьора на една пожарна, с нахлупена каска на главата. Затворих очи и бутнах. Дългата пожарна кола зави рязко в средата на улицата, подскочи по релсите на тролея и се удари в микробуса — близо до вратата за пътниците. Бусът подскочи, претъркули се няколко пъти и спря с колелата нагоре на средата на Маркет Скуеър. Мернах тъмния седан да се пързаля странично в опит да избегне червения калник на пожарната, която сега блокираше улицата. След това се понесохме по „Скул Хаус Лейн“ и се отдалечихме от хаоса.

От всички дейности, с които помагах на Ани да се справи, най-трудно беше да я накарам да кара с повече от петдесет километра в час. Трябваше да съсредоточа цялата си воля, за да я накарам да управлява колата тъй, както аз искам. В крайна сметка точно през нейните сетива видях улицата да се осветява, чух звука на перките — все още зад нас — и гледах как малкото останали по улиците коли бързаха да се отдръпнат от пътя ни.

„Скул Хаус Лейн“ беше приятна улица, но не бе предназначена за преминаването на „Де Сото“ ’53 със скорост от над сто и двайсет километра в час. Зелена кола излетя на платното зад нас и ни последва. От време на време мярках хеликоптера, устремен над покривите, успоредно на нас отляво или отдясно. Накарах Ани да натисне спирачката и да качи колата на тротоара, после да ускори… и внезапно задният десен прозорец побеля и избухна навътре. Погледнах назад и видях, че в него са се отворили две дупки, големи колкото юмрука ми.

Чернокож без палто стоеше и махаше отстрани на пътя, когато приближихме Ридж Авеню. Щом зелената кола приближи, той хукна напред и се метна пред нея. Гледах в огледалото как преследвачът ни завива надясно, удря се в бордюра с поне сто и четирийсет километра в час и изпълнява пълно салто във въздуха, преди да се гмурне през стъклените витрини на сергията за хамбургери на Джино.

Порових в жабката за улична карта на Филаделфия, като същевременно се опитвах да карам чрез Ани. Търсех магистрала, която да ни изведе от този кошмарен град, и макар че наоколо имаше цял куп зелени знаци, стрелки и примигващи светофари, нямах представа по кой път да поема.

През счупения прозорец се разнесе невероятен звук и големият хеликоптер прелетя на десетина метра вдясно от нас. На светлината на уличнитне лампи видях пилота от другата страна и един човек с бейзболна шапка, който се наведе към нас. Хилеше се маниакално и държеше нещо в ръце.

Накарах Ани рязко да завие надясно по една изходна рампа. Лявото задно колело на „Де Сото“-то забуксува по меката пръст извън асфалта и за секунда се включих изцяло в управлението, контра-завъртането, натиска на газта и опитите на Ани да ни предпази от катастрофа.

Хеликоптерът изрева от лявата ни страна, докато завивахме по безкрайната детелина. Червена точка затанцува за част от секундата по прозореца и лявата буза на Ани. Незабавно я накарах да настъпи газта до дупка, старата кола подскочи напред, точицата изчезна и нещо удари задния ляв калник на колата с тежко издрънчаване.

Внезапно се озовахме на мост над реката. Не исках да съм на мост; търсех магистрала.

Хеликоптерът вече беше от дясната ни страна, на същото ниво като нас. Червената светлина засия за миг в очите ми, след което накарах Ани да завие наляво и да ни нареди до един микробус Фолксваген, за да го използва за щит между летящата машина и нас самите. Шофьорът на „щита“ внезапно се килна напред, а колата му зави надясно — право към перилата. Хеликоптерът приближи още — неясно как успяваше да лети странично със сто и шейсет в час.

Слязохме от моста. Ани зави остро наляво и ние заподскачахме по разделителната ивица, като на косъм се разминахме с полукаравана, която ни бибипна с клаксона си, след което излязохме при голям знак, на който пишеше „Президентски апартаменти“. Четири празни летни се разгъваха пред нас, а живачните лампи създаваха изкуствено дневно осветление. Червените и зелени светлинки проблеснаха, докато хеликоптерът ръмжеше на не повече от пет метра над главите ни, направи завой и увисна настрани на стотина метра пред нас.

Беше твърде ярко, твърде голо, твърде лесно. Пътят бе дълга галерия на стрелбище, а ние играехме ролята на малките метални патета.

Накарах Ани да завие рязко вляво. Гумите издадоха ужасен звук по асфалта и после намериха опора, изстрелвайки ни в тесен, небелязан черен път, не по-широк от алея към гараж.

Пътят вървеше на югоизток под издигнат участък от архитектурното чудо, което според картата пред мен трябваше да се нарича „Суилкил експресен път“. „Път“ е твърде щедро описание. Беше просто неравно, посипано с чакъл платно. Циментови стълбове и опорни греди проблясваха на светлината на фаровете ни и прелитаха край прозорците. Роклята и пуловерът на Ани бяха просмукани с пот. На лицето и бе изписано много странно изражение. Хеликоптерът се появи от лявата ни страна — летеше ниско над железопътната линия, успоредна на магистралата. Колоните минаваха между нас и тях, усилвайки усещането за висока скорост. Собственият ни стар спидометър показваше двеста километра в час.

Недалеч пред нас чакъленият път свършваше, а лабиринтът на разположената отгоре детелина създаваше гора от стотици колони, насечени бетонни стени и кръстосани участъци. Беше гора от метал и бетон.

Внимавах Ани да не заклини спирачките, но сигурно се пързаляхме половин дължина на футболно игрище, вдигайки облак прах, който ни покри и превърна фаровете ни в две изкривени шахти жълта светлина. Прахът отмина. Бяхме спрели на няма и два метра от една стена с размер на малка къща.

„Де Сото“-то пропълзя покрай нея и пое бавно между колоните, предпазливо преминавайки от едно пътно укритие към друго. Сигурно имаше поне петнайсет пътни ленти по детелините над нас, голяма част от които се отклоняваха към моста, а това добавяше още сумати камиони камъни и стоманена гора за укритие.

Преминахме поне стотина метра в този лабиринт, когато накарах Ани да спре до един циментов остров, да угаси двигателя и да изгаси фаровете.

Отворих очи. Бяхме като мишки, попаднали в странна катедрала. Огромни колони крепяха пътна настилка на по на петнайсет метра височина тук, двайсет и пет там, че дори и повече в основата на трите моста, които пресичаха тъмната Суилкил Ривър. Цареше тишина, като се изключи далечният шум на движението над главите ни и още по-далечната свирка на влака. Преброих до триста, преди да посмея да се надявам хеликоптерът да ни е изгубил и да е отлетял нататък.

Когато се появи, вдигна ужасяващ шум.

Пъклената машина висеше на десет метра под най-високия пътен участък, звукът на двигателя и перките му се отразяваше от всяка повърхност, а прожекторът се въртеше като побесняло око на циклоп. Хеликоптерът пое бавно, перките така и не доближиха колона или опора, а опашката се въртеше като главата на наблюдателна котка.

В крайна сметка прожекторът ни откри и ни прикова на място в немигащия си поглед. По това време вече бях изкарала Ани навън. Тя държеше пушката несръчно и я облегна на покрива на „Де Сото“-то за опора.

Веднага щом я накарах да стреля, разбрах, че е прекалено рано, че хеликоптерът още е твърде далеч. Трясъкът от изстрела се добави към вече непоносимия шум, но не постигна нищо друго.

Откатът тласна Ани две крачки назад. Ударът на високоскоростен куршум отметна пушката във въздуха и събори нея самата. Аз вече се бях проснала на пода, когато вторият изстрел разби предното стъкло и го пръсна на ситни парченца по предната седалка.

Ани съумя да стане, да изкуцука до колата и да завърти ключа на запалването с лявата си ръка. Дясната висеше безполезна, почти отделена от рамото. Под скъсаната дреха и вълната се виждаше гола кост.

Подкарахме направо под хеликоптера — отчаяна мишка, която се крие между краката на изумена котка — и после се понесохме с рев по посипания с чакъл път, временно насочени встрани от реката; в дървеняшки блъф се засилвахме към тъмния мост.

Хеликоптерът забърза след нас, но клоните на голите дървета от двете страни на чакълената пътека бяха сведени достатъчно ниско, за да ни закриват поне докато се движим. Излязохме на дървено мостче, платната на завиващата на юг магистрала бяха отдясно, а железопътната линия и реката — от лявата ни страна. Нямахме избор: хеликоптерът отново бе зад нас, дърветата тук бяха твърде нарядко за прикритие и нямаше как „Де Сото“-то да се спусне по стръмния и обрасъл склон към магистралата на стотина метра под нас.

Завихме наляво и ускорихме по тъмния мост. И спряхме. Това беше железопътен мост, много стар. Ниски каменни и железни перила го обграждаха от двете страни. На двайсет и пет метра над реката пред нас се простираха ръждясали релси, напукани траверси и пътека от сгурия.

На десетина метра нататък дебела барикада ни блокираше пътя. Не би имало никаква полза да я пробием; самият път бе прекалено тесен, твърде гол и щеше да ни забави прекомерно с неравното си легло от траверси.

Не бяхме спрели за повече от двайсет секунди, но и това време бе твърде много. Разнесе се рев, вдигна се и ни обви облак прах и клонки, а аз се гмурнах ниско, когато тъмен силует закри небето. На предното стъкло се появиха пет дупки, воланът и таблото се счупиха, а Ани Бишъп подскочи, когато куршумите я удариха в стомаха, гърдите и бузата.

Отворих вратата на колата и хукнах. Един от чехлите ми падна по склона и в храстите. Халатът и нощницата ми се вееха в ураганната буря от перките на хеликоптера. Той се понесе, плъзгайки се на метър и половина над главата ми, и изчезна отвъд железопътния мост.

Куцах по дървените траверси, надалеч от моста. Отвъд гребена и отразения ореол на светлините на магистралата различавах относителния мрак на феърмонт Парк. Ани ми беше казала, че това е най-големият градски парк в света, над четири хиляди акра гора около реката. Ако Успеех да се добера дотам…

Хеликоптерът се издигна над дърветата като паяк, който се катери по мрежата си. През страничния прозорец различих тънък червен лъч, който режеше прашния въздух. Обърнах се и закуцуках обратно към моста и спряната кола. Те точно това и искаха да направя.

През храстите, отдясно на склона, минаваше стръмна пътека. Обърнах се към нея, подхлъзнах се, изгубих си и другия чехъл и тупнах тежко на студената мокра земя. Хеликоптерът ревеше над главата ми, увиснал на петнайсетина метра над реката и включил прожектора си, за да претърси брега. Пързалях се по пътеката, плъзнах се пет-шест метра надолу по стръмния склон на хълма, падах през храсти и клонки, които раздираха кожата ми. Прожекторът отново ме прикова. Изправих се, заслоних очи и се втренчих в този блясък. Ако можех да Използвам пилота… Един куршум прониза полите на халата ми.

Паднах на четири крака и запълзях по протежение на склона, на петнайсетина метра под моста. Хеликоптерът се снижи и ме последва. Не, не Нина седеше в хеликоптера. Тогава кой? Отпълзях зад някакъв гниещ пън и изхлипах Два куршума се удариха в дървото. Опитах да се свия още по-плътно. Имах ужасно главоболие. Халатът и нощницата ми бяха подгизнали.

Хеликоптерът увисна почти на едно ниво с мен, на не повече от десетина-дванайсет метра височина, малко встрани от моста. Завъртя се около оста си — гладен хищник, почти готов да сложи края на играта.

Вдигнах глава и съсредоточих цялото си внимание върху машината и пътниците и. През агонията от главоболието протягах волята си все по-напред и по-силно, по-настойчиво от когато и да било преди. Нищо.

В машината имаше двама души. Пилотът беше Неутрален… дупка в тъканта на мисълта. Другият бе Потребител… не Уили… но алчен и жаден за кръв повече дори и от него. Без да го познавам, да съм го виждала и да съм се съревновавала с него, не бих могла да надмогна на Способността му достатъчно, за да го Използвам. Но той можеше да ме убие.

Опитах се да изпълзя напред, към каменната арка, която се издигаше на шест-седем метра по-нататък. Куршумът се удари в земята на няма и педя от ръката ми.

Тогава пробвах да се върна назад по тясната пътека до по-гъстите храсти. Следващият изстрел само дето не запали петата на крака ми.

Притиснах бузи към земята и гръб към изгнилия пън и затворих очя. Куршум проряза плесенясалото дърво на сантиметри от гръбнака ми. Друг се удари в прахта между краката ми.

Ани бе улучена от четири куршума. Един беше пронизал корема й и бе пропуснал на косъм гръбнака. Друг ударил третото й ребро, рикоширал в гръдния й кош и разбил лявата й ръка. Третият бе минал пред десния й дроб и заседнал в лопатката. Последният беше улучил лявата буза, бе откъснал езика й и избил повечето зъби, като накрая излязъл през дясната челюст.

За да я Използвам, трябваше да преживея цялата болка, която тя изпитваше по време на смъртта си. И най-малкото заглушаване щеше да е достатъчно да й позволи да се измъкне от мен, от всичко. Все оше не можех да й позволя да умре. Имах една последна задача за нея.

Ключът бе в запалването. Лостът за скоростите — автоматик — бе поставен на „стоп“. За да го премести на „напред“, Ани трябваше да снижи лице през счупения волан и да стисне металния лост с каквото бе останало от предните й зъби. По дългогодишен навик бе вдигнала ръчната спирачка. Използвахме коляното й да я спуснем и да натиснем бутончето на ръчката.

Зрението й потъмня и сетивата й се замъглиха. Насилих я да се върне, крепях я само на моята воля. Парчета кост от челюстта й се бяха забили в дясното и око. Нямаше значение. Тя отпусна ранените си рамене върху металния пръстен на клаксона и сви сгънатата си дясна ръка върху счупената пластмаса на волана.

Отворих собственото си око. Червена точка танцуваше върху мъртвата трева близо до мен, намери ръката ми, плъзна се по лицето ми. Изпилият пън бе разбит до едно голо нищо.

Опитах се да прогоня червената светлинка с примигване.

Звукът от ускоряването на „Де Сото“-то и ударът му пред перилата отгоре се чу дори и през шума от перката. Погледнах нагоре точно навреме, за да видя как двата фара излитат навън и надолу. Мернах за миг тъмната скоростна кутия и прогнилия резервоар, докато автомобилът падаше почти вертикално.

Пилотът беше много, много добър. Сигурно с периферното си зрение бе успял да зърне нещо над него и реагира почти незабавно. Двигателят на хеликоптера изпищя и опашката се обърна стръмно нагоре, още докато той се завърташе към откритата река. Само върхът на едната перка докосна падащата кола.

Това обаче беше повече от достатъчно.

Червеният лъч изчезна от окото ми. Чу се почти човешкият писък на изтерзан метал. Хеликоптерът сякаш прехвърли целия си въртящ момент от перката в опашката, докато изящната кабина се завърташе в по-сока, обратна на часовниковата стрелка, веднъж, втори път, пет пъти след което се удари в каменната подпора на железопътния мост.

Не избухна огън. Не последва експлозия. Разбитата маса метал, плексиглас и алуминий безмълвно се стовари двайсет метра надолу и плисна вода на няма и три метра оттам, където „Де Сото“-то бе изчезнало три секунди преди това.

Течението беше много силно. В продължение на няколко странни секунди прожекторът на хеликоптера продължи да свети, като показваше как мъртвата машина потъва все по-дълбоко и се носи все по-надолу по течението за по-кратко време, отколкото човек може да си представи. После светлината изгасна и тъмните води се затвориха над тях като кална плащеница.

Мина минута, преди да съумея да седна, и половин час, преди да се опитам да стана.

Не се чуваше нищо друго, освен мекото плискане на реката и далечните, постоянни шумове от невидимата магистрала.

След малко изтърсих клонките и праха от нощницата си, пристегнах колана на халата си и тръгнах бавно нагоре по пътеката.