Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

24
Вашингтон,
събота, 27-и декември 1980

Саул Ласки лежеше в стоманения си гроб и мислеше за живота. Той потрепери в лъхащия от климатика студ, вдигна колене към брадичката си и се опита да си припомни подробности от онази пролетна сутрин във фермата на чичо си. Мислеше за златната светлина, която докосва тежките къдрици на върбите и за полето с бели маргаритки, простряло се зад каменната крепост на хамбара на чичо му.

Саул умираше от болка; лявото рамо и ръка го боляха непрестанно, главата му пулсираше, пръстите му изгаряха, а вътрешността на дясната му ръка бе посиняла от инжекциите, които му слагаха. Той приветстваше болката, окуражаваше я. Болката беше единствената сигурна шамандура, с която разполагаше в гъстата мъгла на упойките и дезориентацията.

Саул донякъде бе изгубил връзка с времето. Понякога го осъзнаваше, но не можеше да направи нищо по въпроса. Подробностите си бяха на място — най-малкото до мига на взрива в сградата на Сената — но той не можеше да ги подреди в правилна последователност. В един миг лежеше на тесния си нар в ледената стоманена килия: вградена в стената койка, скарата на климатика отсреща, стоманена пейка и тоалетна, метална врата, която се плъзга навътре в стената; в следващата секунда се опитваше да се зарови в студеното сено, усещаше студения нощен въздух на Полша да нахлува през счупения прозорец и знаеше, че Полковника и германските пазачи скоро ще дойдат да го вземат.

Болката му бе пътеводна светлина. Няколкото минути ясно съзнание в онези първи дни след експлозията бяха подковани с болка. Силно го болеше, след като нагласиха счупената му ключица. Зелените докторски престилки и антисептичната обстановка може и действително да подсказваха, че се намира в хирургическа зала, в интензивно отделение… Но пък студеният шок на белите коридори и стоманената килия, хората в костюми, цветните обозначителни баджове, защипани на джобовете и реверите, болката от инжекцията, последвана от сънища и несвързани мигове… те говореха за друго.

Първите разпити му донесоха болка. Бяха двама мъже — плешивият и ниският, както и един рус с моряшка подстрижка. Плешивият беше ударил рамото на Саул с метална пръчка. Той изпищя, плака от внезапната болка на удара, но я приветства — приветства разчистването на мъглите и изпаренията в главата си.

— Знаете ли как се казвам? — питаше плешивият.

— Не.

— Какво ви каза племенникът ви?

— Нищо.

— На кого друг сте споменавали за Уилям Бордън и останалите?

— На никого.

По-късно — или преди това, Саул не беше съвсем сигурен — болката изчезна, потънала в приятната мъгла след инжекцията.

— Знаете ли как се казвам?

— Чарлз С. Колбън, специален заместник-помощник на заместник-директора на ФБР.

— Кой ви го каза?

— Аарон.

— Какво друго ви каза Аарон?

Саул повтори разговора толкова пълно, колкото можеше да си го припомни.

— Кой друг знае за Уили Бордън?

— Шерифът. Момичето… — и разказа за Джентри и Натали.

— Кажи ми всичко, което знаеш! Саул му каза всичко, което знаеше.

Мъглата и сънищата идваха и си отиваха. Стоманената стая често го заобикаляше, когато Саул отваряше очи. Нарът бе вграден в стената. Тоалетната беше прекалено малка и нямаше казанче; водата тръгваше автоматично, на нередовни интервали. Храната — на стоманен поднос — пристигаше, когато Пленникът спеше. Той ядеше на металната пейка, после оставяше подноса. Когато се събуждаше следващия път, вече го нямаше. От време на време мъже в бели лекарски престилки влизаха през металната врата да му удрят инжекции или да го водят през белите коридори до малки стаи с огледала на стената, срещу която го слагаха. Колбън или някой друг в сив костюм му задаваха въпроси. Ако той отказваше да говори, му слагаха още инжекции, следваха страховити сънища, в които той копнееше да се сприятели с тези хора, и им казваше онова, което им се искаше да научат. Няколко пъти усети как някой — Колбън? — се плъзга в ума му и го задавяха старите спомени за подобно на това насилване отпреди четирийсет години. Но се случваше рядко. Инжекциите бяха чести.

Саул се пързаляше напред-назад във времето; викаше сестра си Стефа във фермата на чичо Моше; тичаше, за да се задържи редом с баща си в гетото на Лодз; ринеше чакъл върху телата в Ямата; пиеше лимонада и си говореше с Джентри и Натали; играеше с десетгодишните Аарон и Исак във фермата на Давид и Ребека недалеч от Тел Авив…

Сега предизвиканите от наркотиците несвързани пропадания постепенно отслабваха. Времето се сглобяваше отново. Саул лежеше свит на голия матрак — не разполагаше с одеяло, а лъхащият от стоманената решетка въздух бе прекалено студен — и мислеше за себе си и лъжите си. Бе се лъгал от години. Издирването на Полковника беше лъжа — извинение да не предприема нищо. Животът му като психиатър беше лъжа, начин да държи маниите си на безопасно, научно обосновано разстояние. Работата му като лекар по време на трите израелски войни също беше лъжа, начин да избегне директния сблъсък.

Саул лежеше в сивите гранични земи между наркотичната нирвана и болезнената реалност и виждаше истината зад дългогодишните си лъжи. Бе се лъгал за смисъла на разказа си за Нина и Уили пред чарлстънския шериф и момичето. Тайно се беше надявал, че те ще предприемат нещо — ще свалят теглото на отговорността за отмъщение от него. Саул бе помолил Аарон да потърси Франсис Харингтън не защото беше прекалено зает, а защото тайно му се искаше Аарон и Мосад да направят онова, което е нужно. Знаеше вече, че и това е част от мотивите му да разкаже на Ребека за Полковника преди двайсет години — тайната и унизителна надежда, че тя пък ще разкаже на Давид и той на свой ред ще подхване нещата по солидния си, умел американо-израелски начин…

Саул потрепери, притисна колене към гърдите си и се взря в лъжите, които изграждаха живота му.

Като изключим редките минути, когато в лагера в Челмно бе готов да убие, вместо да го отнесат в нощта, целият му живот бе ода на бездействие и компромиси. Онези на власт очевидно го подушваха. Сега вече разбираше, че назначението му при Ямата в Челмно и работата в Собибор не са били нито късмет, нито случайност; копелетата с власт над него са усетили, че Саул Ласки е роден капо, колаборатор, някой, когото спокойно могат да използват. Този нямаше да окаже съпротива, да се бунтува или пък да жертва живота си или живота на другите — дори и за да спаси собственото си достойнство. Даже бягството му от Собибор и от ловния резерват на Полковника преди това като цяло бяха резултат на случайност, по време на която бе позволил на събитията да го понесат по течението.

Саул се изтъркули от леглото и разтреперан спря в средата на малката стоманена килия. Носеше сиви дрехи. Те му бяха взели очилата и сега металните плоскости само на метър-два от него изглеждаха замазани и донякъде нереални. Лявата му ръка бе била запъхната в превръзка, но сега висеше свободна. Той колебливо я помръдна и болката се стрелна по рамото и врата му — пронизваща, палеща, прочистваща съзнанието болка. Той я помръдна отново. И отново.

Накрая докуцука до стоманената пейка и тежко се стовари върху нея.

Джентри, Натали, Аарон и семейството му — всички те бяха в опасност. От кого?

Саул сведе глава към коленете си, щом го заля вълна на световъртеж. Защо се бе държал толкова глупаво, че да си мисли, че Уили и старите госпожички са единствените на света с такава ужасна сила? Как мнозина други споделяха способностите и пристрастията на Полковника? Саул се засмя дрезгаво. Беше замесил Джентри, Натали и Аарон, без дори да обмисли сериозен план за разправа, ако ще и само с Полковника. Беше си представял смътно някаква засада — Полковника си няма представа, приятелите на Саул са на безопасно място в анонимността си. А после какво? Звукът от двайсет и два калибровите берети на Мосад ли?

Саул се облегна на студената метална стена, допрял буза до метала. Колцина по-точно беше жертвал заради страхливостта и бездействието си? Стефа. Йозеф. Родителите си. Сега, почти със сигурност, шерифът и Натали. Франсис Харингтън. Простена лекичко, като си спомни последното Auf Wiedersehn в кабинета на Траск и последвалата експлозия. Около секунда преди това Полковника му бе позволил да надникне през очите на Франсис и Саул бе усетил ужасеното присъствие на съзнанието на момчето, затворник в собственото си тяло, очакващо неизбежното жертвоприношение. Точно той го беше изпратил в Калифорния! Приятелите на хлапето — Селби Уайт и Денис Лиланд: още две жертви на олтара на боязливостта на Саул Ласки.

Не знаеше защо този път са допуснали действието на наркотиците да отслабне. Може би бяха свършили с него; следващото им посещение щеше да приключи с отвеждането му за екзекуция. Не му пукаше. През нараненото му тяло препускаше гняв като електрически ток. Щеше да действа преди неизбежният, дълго отлаган куршум да се удари в черепа му. Щеше да нарани някого за отмъщение. И в този миг Саул Ласки с радост би отдал живота си, за да предупреди Аарон и другите двама, но би отдал и техните животи, стига само да можеше да си го върне на Полковника или на което и да е от арогантните копелета, които управляваха света и се мръщеха на болката на човешките същества, използвани от тях като пешки.

Вратата се плъзна в стената. В килията влязоха трима едри мъже в бели престилки. Саул се изправи и закуцука към тях, замахвайки с натежалия си юмрук към лицето на първия.

— Хей! — разсмя се едрият, докато с лекота прихващаше ръката му и я извиваше зад гърба — този дърт евреин иска да си играем!

Саул се бореше, но едрият го държеше така, сякаш е непослушно дете. Той се опита да не плаче, когато вторият му нави ръкава.

— Ще си спинкаш малко-малко — рече третият, доато забиваше иглата на спринцовката в тънката, насинена ръка на жертвата. — Порадвай се на пътуването, старче!

Те изчакаха трийсет секунди, пуснаха го и се обърнаха да излязат. Саул се помъчи да тръгне след тях със свити юмруци. Изгуби съзнание, преди вратата да се хлопне.

 

Сънуваше, че върви; че го водят. Разнасяше се вой на самолетни двигатели и миришеше на застоял цигарен дим. После отново вървя, на раменете му бяха положени здрави ръце. Светлините бяха много ярки. Когато затвореше очи, успяваше да чуе трака-трака-трака на металните колела по релсите, докато влакът ги караше всички към Челмно.

Саул се съвзе на удобна седалка в някакво превозно средство. Чуваше равномерно, ритмично твууп-твууп, но му отне няколко минути да го определи като шум от хеликоптерна перка. Очите му бяха затворени. Под главата му имаше възглавница, но бузата му бе облегната на стъкло или плексиглас. Усещаше, че е облечен и очилата отново са на носа му. Чуваше говор на хора и от време на време се разнасяше стърженето на радиовръзка. Саул продължи да държи очите си затворени, събра мислите си и се надяваше насилниците му да не забележат, че действието на упойката е отминало.

— Знаем, че си буден — каза съвсем наблизо някакъв мъж. Гласът бе странно познат.

Саул отвори очи, болезнено размърда врата си и нагласи очилата. Беше нощ. Той и други трима пътуваха на пътническите седалки на добре обзаведен хеликоптер. Пилотът и помощникът му седяха, окъпани в червената светлина на таблото. Не виждаше нищо през прозореца от дясната си страна. На седалката отляво седеше специален агент Ричард Хейнс, с куфарче в скута. Четеше документи на светлината на малката лампичка над главата си. Саул си прочисти гърлото и облиза пресъхналите си устни, но преди да успее да заговори, Хейнс се обади:

— Кацаме след минутка. Приготви се!

Под брадичката на агента от ФБР личаха следи от синина.

Саул си помисли за няколко въпроса и ги отхвърли. Погледна надолу и за пръв път осъзна, че лявата му китка е закачена с белезници за дясната ръка на Хейнс.

— Колко е часът? — попита, гласът му звучеше като зловещо грачене.

— Около десет.

Саул погледна назад в мрака и предположи, че е десет вечерта.

— Кой ден сме?

— Събота — изсумтя Хейнс с лека усмивка.

— А датата?

Агентът на ФБР се поколеба и леко сви рамене.

— Двайсет и седми. Декември месец.

Саул затвори очи, за да се пребори с внезапното главозамайване. Беше изгубил една седмица. Изглеждаше му много по-дълго. Лявата му ръка и рамото го боляха ужасно. Погледна надолу и осъзна, че е облечен в тъмен костюм, с вратовръзка и бяла риза. Не бяха негови. Свали си очилата. Диоптърът беше точен, но рамките — нови. Внимателно огледа петимата. Разпозна само Хейнс.

— Ти работиш за Колбън — каза. Когато агентът не отвърна, отбеляза. — Ти дойде в Чарлстън, за да се увериш, че местната полиция няма да открие какво се е случило в действителност. Ти си взел албума на Нина Драйтън от моргата!

— Затегни си колана — отвърна Хейнс. — Ще кацаме.

 

Беше една от най-хубавите гледки, които Саул бе виждал. В началото си помисли, че това е търговски презокеански кораб, обкичен със светлини, яркобели на фона на нощта. Оставяше фосфоресцираща следа в тъмнозелените води. Но докато хеликоптерът се снишаваше към осветения оранжев хикс на предната палуба, психиатърът осъзна, че това е частен кораб — яхта, дълга и бяла, и голяма като американски футболен стадион. Екипажът с ръчни фенерчета — сияйни пръчки — им сигнализираше за захода и хеликоптерът нежно докосна палубата в сиянието на лампите. Те четиримата излязоха и се отдалечиха от машината още преди перките да започнат да забавят въртенето си.

Неколцина от екипажа в бяло се присъединиха към тях. Когато вече можеха да стоят изправени, Хейнс отключи белезниците и ги пусна в джоба на сакото си. Саул разтри китката си точно под мястото, където бяха татуирани сините цифри.

— Оттук — процесията тръгна нагоре по трапа и напред по широки канижели.

Краката на Саул не го държаха добре, макар че корабът не се люлееше. Хейнс два пъти посегна да го задържи. Затворникът вдишваше с пълни гърди топлия, влажен тропически въздух — наситен с далечния аромат на растителност — и се взираше през отворените врати към богатия лукс на кабините, каюткомпаниите и баровете, които подминаваха. Всичко беше подплатено и застлано с килими, личеше опитната ръка на дизайнер, който не се бе свенил да използва големи количества бронз или злато. Корабът представляваше плаващ петзвезден хотел.

Подминаха рубката и Саул забеляза вътре униформен мъж на вахта, озарен от зеленикавото сияние на инструментите си. Един асансьор ги качи в частна каюткомпания с балкон — може би летяща рубка беше по-точният термин. Там, с висока чаша в ръка, седеше мъж в скъпо бяло сако. Саул се взря отвъд него и към острова на около два километра нататък в тъмните води. Палми и изобилие от тропическа растителност бяха обкичени със стотици японски фенери, пътеките бяха очертани с бели лампи, дългият плаж бе осветен от множество факли, а над всичко останало се издигаше замък с червен покрив, засиял в лъчите на вертикалните прожектори, които напомняха на Саул за филмите за Нюрнбергските ралита от трийсетте. Обградената с дървена стена постройка сякаш се рееше над скала от бял камък.

— Познаваш ли ме? — попита мъжът в плетения бамбуков стол. Саул му се намръщи.

— Това да не е някаква реклама за кредитни карти? Хейнс го ритна под коленете и го свали на палубата.

— Можеш да ни оставиш сами, Ричард!

Специалният агент и останалите си тръгнаха. Саул мъчително се изправи на крака.

— Знаеш ли кой съм?

— Вие сте Арнолд К. Барент — отвърна Саул. Бе прехапал бузата си. Вкусът на собствената му кръв се смесваше с аромата на тропическата растителност в ноздрите му. — Очевидно никой не знае какво означава това „К“.

— Кристиан[1] — обясни Барент. — Баща ми беше много предан на вярата човек, А имаше и нелошо чувство за хумор… — той посочи най-близкото кресло на палубата. — Моля, заповядайте, доктор Ласки!

— Не — Саул пристъпи към перилата на балкона, рубката или където и да беше, по дяволите. Водите шаваха в бялата пенеста бездна на около десетина метра под него. Той стисна по-здраво перилата и отново погледна към Барент. — Не поемате ли риск, като оставате насаме с мен?

— Не, доктор Ласки, нищо подобно — отвърна домакинът му. — Не поемам рискове.

Саул кимна към далечния замък, който сияеше в нощта.

— Ваш ли е?

— На фондацията — отвърна Барент. Отпи голяма глътка от студеното си питие. — Знаете ли защо сте тук, доктор Ласки?

Психиатърът нагласи очилата на носа си.

— Господин Барент, аз дори не знам къде е това „тук“. Или защо съм още жив.

Барент кимна.

— Второто ви изказване е по-уместно. Предполагам, че… ъ-ъ-ъ… лекарствата успешно са били изведени от тялото ви и вече сте способен да разсъждавате ясно по въпроса.

Саул прехапа долната си устна. Осъзнаваше колко несигурно е положението му в действителност… полуумрял от глад, отчасти дехидратиран. Вероятно пълното изчистване на наркотиците от кръвообращението му щеше да отнеме седмици.

— Предполагам, смятате, че аз съм вашият път към Полковника — каза накрая.

Барент се засмя.

— Полковника. Колко сладко! Представям си, че мислиш така за него, като се има предвид вашето… ъ-ъ-ъ… необичайната ви връзка. Кажи ми, доктор Ласки, бяха ли лагерите толкова ужасни, колкото ги представят сега? Винаги съм подозирал, че има някакъв опит — може би и подсъзнателен — да се пресилва случилото се, макар и малко. Да се изкупва подсъзнателната вина чрез преувеличение, може би?

Саул го зяпна. Огледа всяка подробност от безупречното кафяво копринено сако, спортните сандали „Гучи“, пръстена с аметист на кутрето на Барент. Не каза нищо.

— Няма значение — продължи домакинът му. — Ти си прав, разбира се. Още си жив, понеже си куриер на господин Бордън, а ние много бихме искали да си поговорим с него!

— Не съм му куриер — мрачно отвърна Саул. Барент махна с добре поддържаната си ръка.

— Негово съобщение тогава — отвърна. — Разликата е незначителна!

Прозвучаха серия трели и яхтата набра скорост, обръщайки се към пристанището, сякаш бе планирано да обиколи острова. Саул видя дълъг кей, осветен с живачни лампи.

— Бихме желали да предадеш едно съобщение на господин Бордън — заяви домакинът.

— Не мисля, че имам особена възможност да го сторя, както ме държите упоен в стоманена килия — възрази Саул. Почувства в стомаха си жилото на надеждата — за пръв път от експлозията насам.

— Това си е самата истина — съгласи се Барент. — Ще се погрижим да сторим всичко по силите си, за да получиш възможността отново да се срещнете… ъ-ъ-ъ… на място по наш собствен избор.

— Знаете ли къде е Полковника?

— Знаем къде… ъ-ъ-ъ… е решил да действа.

— Ако го видя — обеща Саул, — ще го убия! Барент се засмя меко. Имаше идеални зъби.

— Това е твърде слабо вероятно, доктор Ласки! При все това ще ви бъдем бладогарни, ако поне успеете да му предадете съобщението ни.

Саул вдъхна дълбоко морския въздух. Не се сещаше за причина, поради която Барент и групата му да имат нужда от него за пренос на съобщения, не виждаше и причина да му позолят да използва собствената си свободна воля да го стори и не можеше да си представи по какъв начин ще им бъде от полза да го оставят жив, щом изпълни задачата, която са му възложили. Чувстваше се замаян и леко дезориентиран.

— Какво е съобщението ви?

— Ще кажеш на Уили Бордън, че клубът ще бъде във възторг, ако той се съгласи да заеме освободеното място в управителния съвет.

— Това ли е всичко?

— Да — кимна Барент. — Искаш ли да пийнеш или да хапнеш, преди да си тръгнеш?

Саул затвори очи за малко. Усещаше вибрациите на кораба в краката и слабините си. Стисна много здраво перилата и отвори очи.

— Не сте по-различен от тях — каза на Барент.

— Какво имаш предвид?

— От бюрократите — обясни Саул, — комендантите и цивилната прислуга — всички, които станаха командоси от Айнзацгрупен; железопътните инженери, индустриалците на Фарбен и дебелите, смърдящи на бира сержанти, които си клатят краката на ръба на Ямата.

Барент се замисли за миг.

— Не — каза накрая, — предполагам, че в крайна сметка никой от нас не се различава от тях. Ричард! Изпрати доктор Ласки до крайната му цел, ако обичаш!

С хеликоптера прелетяха до широка писта на големия остров, после на север и запад с частен самолет, а небето розовееше зад гърба им. Саул поспа около час, преди да кацнат. Това му беше първият нормален сън от седмица насам. Хейнс го разтърси, за да го събуди.

— Виж това — нареди.

Саул се взря в снимката. Аарон, Дебора и децата бяха здраво вързани, но съвсем очевидно живи. Белият фон не му подсказваше къде биха могли да се намират. Светкавицата бе уловила опулените очи на децата и ужасените им изражения. Хейнс вдигна едно малко касетофонче.

— Чичо Саул — разнесе се гласът на Аарон, — моля те, стори каквото те искат от теб! Няма да ни наранят, ако ги слушаш. Изпълни инструкциите им и ще ни освободят. Моля те, чичо Саул… — записът секваше насред думата.

— Ако се опиташ да се свържеш с тях или с посолството, ще ги убием — прошепна Хейнс. Другите двама агенти спяха. — Прави каквото ти е казано и те ще са добре. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Саул. Облегна чело на студения пластмасов прозорец. Спускаха се над центъра на голям американски град. Под сиянието на уличните лампи различи тухлени постройки и белите шпилове между небостъргачите. Именно в този миг осъзна, че за никой от тях няма надежда.

Бележки

[1] Думата CHRISTIAN едновременно се, използва като собствено име — Кристиан или Крисчън, зависи от произношението (традиционен английски и американски английски) — и означава „християнин“. — Бел. прев.