Дан Симънс
Лешояди (59)

57
Остров Долман,
събота, 9-и май 1981 г.

Натали и Саул напуснаха Чарлстън със самолет, малко след 7:30 сутринта. Беше първият път от четири дни насам, когато тя излезе без телеметричния комплект с ЕЕГ-то и се чувстваше странно гола — и свободна — сякаш наистина са я пуснали от карантина.

Малката „Чесна-180“ зави над залива на Чарлстън, насочи се към утринното слънце, после се наклони отново надясно, щом пресякоха зелените и сини води там, където заливът се слеваше с океана. Остров Фоли се появи под дясното им крило. Натали ясно виждаше къде крайбрежният воден път се врязва на юг през объркана паяжина от каналчета, заливи, естуари и крайбрежни блата.

— Колко остава, как мислиш? — подвикна Саул на пилота. Седеше на дясната предна седалка, Натали — зад него. Голямата, обвита в найлон торба бе поставена в краката й.

Дарил Мийкс погледна към психиатъра, после се обърна през рамо и към негърката.

— Около час и половина — отвърна. — Ще е малко повече, ако духне вятър от югоизток.

Чартърният пилот изглеждаше точно както преди седем месеца, когато Натали се бе сблъскала с него на предната веранда на Роб Джентри — носеше евтини пластмасови слънчеви очила, моряшки обувки, рязани джинси и тениска с избелял надпис, който гласеше: КОЛЕЖ „УОБАШ“ На момичето все още й се струваше, че Мийкс изглежда като малко по-млада и дългокоса версия на Морис Юдал.

Натали си беше спомнила името му и факта, че старият приятел на Роб Джентри е чартърен пилот, след което им потрябва само една проверка в Жълтите страници, за да намерят офиса му на малко летище северно от Маунт Плезънт, от другата страна на реката, точно срещу Чарлстън. Мийкс също си я бе припомнил и след няколко минути разговор — най вече анекдоти от взаимните им спомени за Роб — се бе съгласил да заведе нея и Саул на обиколка над остров Долман. Очевидно бе приел обяснението им, че те двамата пишат статия за потайния милиардер К. Арнолд Барент и Натали беше сигурна, че пилотът им взима по-малко от обичайната си такса. Денят бе топъл и безоблачен. Ясно се виждаше мястото, където светлите крайбрежни води се сливаха с тъмнопурпурните дълбини на истинския Атлантически океан. В протежение на стотици километри накъсан бряг зеленото и кафявото на Северна Каролина оредяваха към замъгления от горещината хоризонт на югозапад. По време на полета тримата почти не разговаряха — Саул и Натали бяха потънали в мислите си, а Мийкс се занимаваше с обичайните радиоповиквания до контролната кула и очевидно бе доволен просто да си лети в такъв прекрасен ден. Той им посочи два далечни щриха на запад. Полетният им план ги отвеждаше все по-навътре в морето.

— Хилтън Хед на големия остров — каза лаконично. — Любимо местенце за големите клечки. Никога не съм ходил там. Другата буца е остров Перис. Лагер на военноморските сили. Преди доста време ми отпуснаха почивка там, с всички разходи за тяхна сметка. Тогава знаеха как да превръщат момчетата в мъже и мъжете — в роботи… за по-малко от десет седмици. И все още знаят, ако съдим по слуховете.

На юг от Савана отново завиха към брега и през прозорците се показаха дълги ивици пясък и зеленина, които Мийкс определи като островите Санта Катерина, Блекбиърд и Сапело. Той наклони самолета наляво, стабилизира го под ъгъл от 112 градуса и посочи към поредното възвишение на трийсетина километра по-навътре в морето.

— Туй е то остров Долман — обясни с престорено-пиратски акцент. Натали приготви апарата си — новичък „Никон“ с 300-милиметров обектив — и се облегна на страничния прозорец, използвайки монопод, за да стабилизира апарата. Бе приготвила много бърз филм. Саул положи клипборда и скицника в скута си и прерови диаграмите и картите, които беше взел от папката на Джак Коен.

— Подхождаме откъм северната му страна — подвикна Мийкс. — Ще приближим откъм морето, както ви казах, и ще заобиколим, за да погледнем към старото Имение.

Ласки кимна:

— Колко можеш да ни приближиш? Пилотът се ухили.

— Момчетата там наистина са големи нерваци. Технически, северната част на острова представлява голям резерват, включително главната писта на острова и тъй нататък, тъй че въздушните полети са ограничени. Но е факт, че голямата фондация „Наследство на Запада“ притежава цялото чудо и го пази, все едно е руска ракетна база. Едно кръгче е достатъчно и щом кацнете където и да е близо до брега, направо ви надъвкват задника и ви взимат лиценза от Агенцията за въздухоплаване веднага щом проверят регистрационните номера на самолета.

— Направи ли каквото предложихме? — попита Саул.

— Ахъ — отвърна Мийкс. — Не знам дали сте забелязали, но сума ти номера са майсторени с червено тиксо. То, значи, се отлепя, и хей ни на, имаме си друга регистрация. Добре, гледайте натам… — той посочи към яхта с високи мачти, която бавно се движеше на север, на около два километра източно от острова. — Това е една от техните охранителни лодки. С радар. Имат бързи патрулни катери, които сноват нагоре-надолу и ако някой беден глупак смята да отскочи до Долман за пикник и да погледа птичките, очаква го голяма изненада.

— Ами през юни, когато е в ход онзи лагер? — поинтересува се Саул. Мийкс се разсмя. Отвърна:

— Тогава в играта влизат Крайбрежната охрана и Флота. Нищо не може да се приближи до Долман по море, освен ако си няма покана. Според слуховете охраната има въоръжени реактивни хеликоптери, които обикалят въздушния район — ей сега ще ви го покажа по югозападната страна. Приятели ми казаха, че те свалят долу всеки лек самолет, който се опита да приближи на повече от пет километра. Добре, ето го северния плаж. Това е единствената пясъчна ивица, като изключим плувния басейн около имението и летния лагер… — Мийкс се обърна да погледне Натали. — Надявам се, че сте готова, ’спойце. От тази страна ще се разходим само веднъж.

— Готова съм! — подвикна тя и започна да щрака снимки, докато летяха на сто и двайсет метра, на около половин километър от брега. Беше благодарна за автоматичното пренавиване и огромния филм, макар че по принцип ги употребяваше много рядко.

И двамата със Саул бяха изучавали картите на Коен на острова, но действителността беше по-интересна, макар че преминаваше покрай тях като мъгла от палми, плитчини и полууловени поробности. Остров Долман бе типичен за бариерните и морени острови, които се намират по принцип по-близо до брега. Представляваше грубо подобие на буквата Г, което се простираше под почти идеален ъгъл на север и юг. Бе дълъг тринайсет километра и половина и широк в основата си малко над пет, като се стесняваше до по-малко от километър там, където островът завиваше на север в основата на Г-то. Отвъд дългия бял плаж на северния край на острова, на източния му бряг се виждаха следи от морски плитчини, блата и диви субтропични гори, които изпълваха северната му третина. Трескав хаос от бели криле, излитащи от палмите и кипарисите, потвърди, че районът е необитаем и е чудесно убежище за дивите животни. Натали щракаше филма толкова бързо, колкото автоматичното пренавиване позволяваше, и успя да улови изгорели каменни руини в храсталаците, разположени южно от каменист връх.

— Това са останките от старата робска болница — обясни Саул, поставяйки знак на картата си. — Гората е погълнала плантацията Дюбос отвъд нея. Също така има и гробище за роби някъде там… Виж, ето я охраняемата зона!

Натали вдигна очи от обектива. Земята се издигаше с приближаването им до основата на Г-то, гората все още бе много гъста и изглеждаше непристъпна, но постепенно отстъпваше на дъбове, кипариси и мура, вместо палми и тропически растения. Пред тях се мернаха ниски, полузаровени циментови постройки, които изглеждаха като бункерите по нормандския бряг, асфалтов път, черен и гладък между палмите, а после се появи район от около стотина метра, притиснат между високи огради — напълно лишената от каквато и да е растителност ивица минаваше напреки през целия остров. Изглеждаше така, сякаш земята е била павирана с остроъгълни черупки. Натали завъртя дългия обектив и направи снимки.

Мийкс си свали слушалките.

— Леле, требе да чуете ония ми ти работи, дето ги крещи момчето от радарната кула! Колко зле, че радиото ми се повреди! — той се ухили на Саул.

Приближаваха простиращия се от запад на изток участък от острова и пилотът зави стръмно, за да избегне прелитането право над него.

— По-високо! — подвикна му Саул.

Щом набраха височина, Натали получи значително по-добра видимост. Смени апаратите, като взе един „Рикох“, снабден с широкоъгълен обектив и без автоматично пренавиване. Въртеше филма колкото се може по-бързо и се надвеси над левия прозорец, за да щракне няколко снимки на дългия бряг, протегнал се назад по пътя, откъдето бяха дошли.

Северната страна на основата на Г-то изглеждаше така, все едно е друг остров: на юг от охраняемата зона се намираха дъбови и борови гори, а земята плавно се издигаше към гористите хъмове на надморска височина над двеста метра в далечния южен край. Имаше следи от внимателно облагородяване. Пътят продължаваше по протежение на брега, съвсем близо до плажа — идеално гладка панделка от асфалт, засенченс от палми и древни дъбове. Сред дърветата се мяркаха зелени покриви и докато се изравняваха на двеста метра, близо до центъра на острова се появиха наредени в кръг пейки на тревиста полянка.

— Бунгалата на летния лагер и амфитеатъра — обясни Саул.

— Дръжте се — отвърна Мийкс и те отново завиха рязко наляво, точно над нещо, което приличаше на пурпурна коса на риф, за да избегнат прелитането над изкуствения залив и дългия циментов кей в югоизточния край на острова.

— Не смятам, че ще започнат да стрелят по нас — ухили се пилотът, — но няма лошо да си излишно внимателен!

Отвъд залива завиха стръмно надясно, следвайки високия, каменист източен бряг. Мийкс кимна към един покрив по-далеч на юг, едва различим сред зелените корони на древните дъбове и живописните магнолии в най-високата точка на острова.

— Това е имението — обясни той. — Навремето е било плантацията на Вандерхуф. Старият пастор се оженил за пари. Построено е около 1770-а от кипарисови талпи. Има двайсет и една спални там на третия етаж… оцеляло е по време на четири урагана, земестресение и гражданската война. Има хеликоптерна площадка от тази страна на дърветата… ето я полянката…

Чесната отново зави надясно и изгуби достатъчно височина, за да се понесе успоредно с върховете на белите скали, които свършваха като отрязани на шейсетина метра по-надолу в бесния прибой. Натали засне пет снимки с дългия обектив и две широкоъгълни. Имението се виждаше в края на дълга зелена пътека от дъбове; огромна, обветрена сграда с почти километър прилично окосена морава, водеща към вертикалния сход на скалите.

Саул провери картата си и се намръщи, гледайки към покривите на Имението, когато изчезнаха зад дъбовете.

— Там би трябвало да има път… или улица, която идва към имението от север…

— Алеята на живите дъбове — отвърна Мийкс. — Над два километра, права като стрела от пристанището до основата на хълма от другата страна на имението, където са градините. Но няма път. Става въпрос за тревиста пътека, широка десет метра. Минава между дъбове, високи по трийсет метра и на възраст над двеста години. На дърветата са закачени матови осветителни тела — като японски фенери… нощем се виждат от двайсет километра… когато пристигнат важни гости, ги прекарват нагоре по Алеята на живите дъбове към Имението именно нощем. Ето я и полосата! Бяха летели близо пет километра на запад покрай основата на Г-то и скалите се бяха снишили до нисък, каменист бряг, след което прераснаха в широк бял плаж и тогава пред очите им се появи самолетната писта: дълъг, тъмен щрих, насочен на североизток в гората.

— Идват със самолет, после получават обиколката по Алеята на дъбовете — обясни Мийкс. — Не е кой знае какво. Пистата е първокласна Тук вероятно кацат повече 727-ици, отколкото на ЛАКС. Дръжте се!

Те се наклониха стръмно надясно, а когато излязоха иззад югозападния ъгъл на острова, красивият плаж изчезна зад тях. Напред правата черта на Г-то бе съсипана от зигзагообразно вдлъбване и оградена охраняема зона, която минаваше навътре в острова покрай истмуса. Стоте метра пустош изглеждаха шокиращи на фона на тропическото изобилие: Берлинската стена, прерязваща рая. На север от охраняемата зона, по протежение на западната страна на острова, не се забелязваше и следа от сътворени от хората постройки, нямаше дори и руини, а живописните палми, морски мури и магнолии стигаха чак до ръба на прибоя.

— И с какво обясняват охраняемата зона? — полюбопитства Саул. Мийкс сви рамене.

— Предполага се, че служи да отделя резервата от частното имение-обясни той. — Истината е, че всичко туй е частно. По време на летния им лагер — глупаво название, нали? — вкарват тук вагони министър-председатели и експрезиденти. Държат наистина важните хора на юг от границата, за да улеснят работата на охраната. Не че целият остров не е охраняем. А ей онова там е западният катер на охраната… — той кимна наляво. — След още три седмици там ще има купища кораби и катери на крайбрежната охрана… цяла глутница. Дори ако стигнете до острова, няма да изкарате много време там. Навсякъде ще е пълно с агенти от тайните служби и с частни охраните ли. Но след като правите статия за Арнолд К. Барент, сигурно вече знаете, че този човек обожава да пази личния си живот в тайна.

Приближаваха северния край на острова. Саул посочи към него и отбеляза:

— Мястото ми се струва подходящо за кацане! Мийкс обърна към него слънчевите си очила.

— Виж, приятел, фалшивият полетен план би могъл да мине. Може дори да не ни хванат, че се мотаем по ръба на въздушното пространство на Барент. Но ако само едно колело на тоя самолет стъпи на онази писта, никога вече няма да си го видя!

— Не говоря за пистата — обясни Саул. — Плажът в северния край е прав и добре утъпкан, и ми се струва достатъчно дълъг за кацане.

— Ти си откачен — промърмори Мийкс. Намръщи се и нагласи нещо на контролното табло. Зад северния край на острова се виждаше океанът.

Саул извади четири петстотиндоларови банкноти от джоба на ризата си и ги постави на таблото за управление.

Пилотът поклати глава:

— Това няма да стигне и за крилото на нов самолет, пък и няма да плати болничните разходи, ако се спънем в някой камък или затънем в мек пясък.

Натали се наведе напред и стисна пилота за рамото.

— Моля ви, господин Мийкс! — надвика тя рева на двигателя. — Много е важно за нас!

Той се завъртя, за да може да я погледне.

— Това не е просто статия за списание, нали?

Тя се спогледа със Саул и после отново се съсредоточи върху пилота. Поклати глава.

— Не, не става дума за това.

— Да има нещо общо със смъртта на Роб? — попита той подозрително.

— Да — кимна Натали.

— И аз така си помислих — съгласи се Мийкс. — Така и не останах доврлен от нито едно от проклетите обяснения за онуй, дет’ Роб го е вършил във Филаделфия и за какъв дявол и ФБР са се забъркали в тая работа. Тоз милиардер Барент забъркан ли е?

— Така мислим — призна негърката. — Но ни трябва малко повече информация.

Мийкс посочи към плажа, над който минаваха.

— И ако кацнем тука за няколко минутки, ще ви помогна да откриете нещо?

— Може би — съгласи се Саул.

— Ох, мамка му — промърмори пилотът. — Ами, ’се си мисля, че сте терористи или нещо таквоз, но терористите никога не са ми причинили зло, а копелетата като Барент ме прекарват с години. Дръжте се!

Чесната зави силно надясно и постепенно се обърнаха, за да минат отново над северния плаж, този път на шейсет метра височина. Ивицата пясък бе широка само три метра в най-хубавия участък и точно на ръба и се издигаше истинска стена от растителност. В северозападния край на плажа няколко потока и оврага бяха прорязали дълбоки ивици.

— Не е повече от сто и двайсе’ метра — подвикна Мийкс. — Трябва да кацна точно на ръба на прибоя и да се моля да не се натъкнем на дупка скала или нещо такова… — той провери контролните инструменти и победна към белите гърбици на прибоя и надвисналите корони на дърветата. — Вятърът е западен… — допълни. — Дръжте се!

Чесната отново зави стръмно надясно и полетяха над морето, губейки височина. Саул затегна колана на седалката си и се опря на таблото. На задната седалка Натали подсигури апаратите, пъхна колта автоматик под широката си блуза, провери собствения си предпазен колан и се хвана по-здраво.

Мийкс намали скоростта така, че чесната падаше бавно, все едно е увиснала над вълните на изток от острова — поне за цяла минута. Саул видя, че траекторията им ще ги отведе по-скоро в прибоя, отколкото на пясъка, но в последната секунда пилотът даде на самолета малко газ и се плъзна странично над няколко скали, които светкавично добиха притеснителния размер на канари, към които се спускаха, след което лекото самолетче стабилно се приземи на мокрия пясък на три метра от тях.

Носът бързо се наклони, покрай предното стъкло плисна солена вода и Саул усети лявото колело да докосва пясъка, след което Мийкс, целият настръхнал, бързо започна да дърпа газта, спирачката, контролния лост, елероните — всичко едновременно. Опашката се удари в земята и самолетът започна да забавя, но не достатъчно бързо, а приливните оврази, които бяха изглеждали толкова далеч от северозападния край на плажа, се втурнаха към тях през замъгления диск на забавящата перка. Пет секунди преди да хлътнат в първия овраг, Мийкс свали на земята и дясното колело — достатъчно ниско, че да хвърли пясък по прозореца откъм Саул — дръпна спирачките и газта така; че за да вдигне опашката и да я завърти. Стремително се пързаляха в широк, плавен завой, който отлепи и лявото колело от земята и завъртя дясното на сантиметри от оврага и дюните, преди самолетът да спре с въртяща се на празни обороти перка. Предното стъкло бе обърнато право на изток по протежение на ивицата влажен плажен пясък, белязана с три успоредни линии, които изобщо не бяха прави.

— Три минути — обяви Мийкс, намалявайки газта. — Ще бъда в източния край на плажа и ако вятърът спре или забележа около Робския нос да идва катер — adios. Мацето остава в самолета да ми помогне да вдигна опашката при завоя.

Саул кимна, разкопча колана си и изскочи през вратата. Дългата му коса се вееше на вятъра и поривите от перката. Натали избута навън дългата, тежка торба, увита в найлонов плик, от който стърчаха кожените й дръжки.

— Хей! — подвикна Мийкс. — Не каза нищо за…

— Тръгвай! — извика Саул и изтича към ръба на гората, близо до мястото, където изровеният от прибоя овраг изчезваше под гъстите корони на палмите и тропическата растителност.

 

Оказа се, че това е блато. Саул бе затънал до колене още на десетииа метра от плажа, където плетениците на магнолиите и палмите отстъпваха на древни кипариси и гнили дъбове, обрасли с испански мъх.

От голямо гнездо на няколко метра от главата на психиатъра с трясък излетя орел-рибар, а нещо преплува на десетина крачки от дясната му страна, оставяйки широко V по пътя си; това накара Саул да си припомни казаното от Джентри за лова на змии в тъмнота Трите му минути почти бяха изтекли, когато той сне показанията на компаса си и реши, че е влязъл достатъчно навътре. Носеше тежката торба преметната през лявото си рамо и сега се огледа. Видя стар кипарис, белязан от огън и светкавица; долните му два клона надвисваха над мътната вода като протегнати ръце на пищящ мъж. Задрапа към него и затъна до кръста, преди да стигне масивния му ствол. Ударът на светкавицата бе отворил назъбена пукнатина отстрани, разкривайки изгнилата вътрешност. Кал и подводни течения повлякоха левия крак на Саул под водата, докато той пъхаше дългата торба в хралупата, избута я нагоре и навътре, за да я скрие, и я натъпка добре. Направи й допълнителна подпора от късите, мъртви трески, които отчупи от сивия ствол. Отстъпи десетина крачки назад, остана доволен, че тежката торба изобщо не се вижда, и започна да запомня формата и местоположението на старото дърво спрямо оврага, другите дървета и късчето небе, което се виждаше между увисналите ивици мъх и сплетените клони. После се обърна и се постара да побърза към плажа.

Тинята го спъваше, опитваше се да го издърпа надолу и заплашваше да му изуе обувките или да му счупи глезените. Ризата му бе покрита с пласт смрадлива кал. Застоялата вода миришеше на море и гнилоч. Комари и мухи налитаха по главата му, орлякът жилещи насекоми висеше в гъст облак около потното му лице и рамене. На излизане растителността му се струваше много по-гъста, а борбата — безконечна. После премина през последната бариера от клони и се запрепъва по песъчливия, плитък овраг. Успя да прекоси дълбокия канал на плажа и осъзна, че — дори и снабден с компас — бе излязъл на близо трийсет метра по-далеч от мястото, където бе влязъл.

Чесната я нямаше. Саул замръзна за секунда, задавен от невяра, и после изтича двайсетина метра нататък, мернал за миг слънчево зайче върху метал и стъкло там, където самолетът си стоеше отдалечен на изумително разстояние покрай верига ниски дюни. Ясно чуваше нарастващия вой на двигателя, докато спринтираше към него по мокрия пясък. С отчуждение забеляза, че приливът като че ли се надига; вече бе покрил идващите откъм морето следи от колелата и бързо стесняваше използваемото разстояние от облян от слънце плаж. На две трети от пътя психиатърът вече толкова шумно се задъхваше, че не чу рева на катера, докато не го видя — пръскащ бяла пяна — да завива покрай североизточния край на острова. На носа стояха поне пет тъмни силуета с пушки. Саул се затича побързо, а обувките му пръскаха вода, докато се носеше по ръба на прива право пред чесната. Ако самолетът започнеше разгона за излитане сега, на Ласки щеше да му се наложи да избира дали да скочи във водата или перката да го пререже на две.

Беше на десет метра от целта, когато под лявото крило избухнахха три малки езика пясък — странна гледка, сякаш някакво подземно създание, гигантска пясъчна муха например, си пробива път към него. Секунда по-късно чу острото трак-трак-трак на изстрелите. Катерът бе на цели двеста метра, но напълно в обхвата на карабините. Саул прие, че единствено буйният прибой и скоростта на корабчето са попречили на правилния прицел на стрелеца.

Вратата от лявата страна се отвори. Психиатърът пробяга последните пет-шест метра, скочи в движение на пътническата седалка и се срина, просмукан от пот. Самолетът се устреми напред още когато той стигна до него, подскачаше и се люлееше по пътя си по стесняващата се ивица мокър плаж, докато Натали се бореше да затвори плъзгащата се врата. Чу се тежко издумкване от куршум, който се удари по метал зад тях, и Мийкс изпсува. Щракна нещо в таблото с превключвателите над главата си, издърпа ръчката за газта назад до отказ и се пребори с вибриращия контролен лост.

Саул седна по-удобно и надникна през предното стъкло точно навреме — чесната стигна края на плажа, все още не беше излетяла, и се понесе от пясъчната рампа над един овраг със солена вода и над тесните поточета. От северната страна ги очакваха остри скали и ниски листа.

Онзи метър въздух под тях се оказа ключов. Дясното колело пръсна още веднъж пяна и след това се издигнаха, преминавайки над скалите на по-малко от една педя, завиха надясно над вълните и се заиздигаха — първо осем метра, после десет… Саул погледна надолу и видя, че катерът се приближава, подскачайки по гребените на вълните. Право в очите му просветнаха отблясъците от изстрелите в дулата.

Мийкс настъпи здраво педалите и издърпа лоста назад, а след това напред, запращайки чесната в странна странична дъга и в ляв завой, който ги свали на метър и половина над вълните, а после ускори в стремеж да оставят между себе си и патрулния катер защитата на западния нос и неговата стена от растителност.

Саул още не бе успял да си закопчее колана, така че си удари главата в покрива, блъсна се в незатворената врата и стисна седалката и пулта за управление, за да се предпази от падане върху пилота и контролния лост.

Мийкс кисело го погледна. Психиатърът се закопча и се огледа.

Дърветата минаваха от лявата им страна. На около километър отпред три катера се бяха насочили право към тях, а носовете им стърчаха над водата.

Пилотът въздъхна и зави надясно толкова рязко, че Саул успя да различи тъмния силует на скат на три метра под водата, точно под него. Разстоянието между върха на крилото и водата бе по-малко от една ръка.

Самолетът се изравни и се понесе на запад, напускайки острова и катерите зад гърба си, но все още достатъчно ниско, за да може скоростта им да е съотносима, докато ускоряваха до близо триста километра в час. Саул си пожела чесната да има подвижни колесници и откри, че се противопоставя на желанието да вдигне крака от пода. Мийкс стисна лоста с колене, докато вадеше червена кърпичка от джоба си и шумно си секнеше носа.

— Ще трябва да прелетим целия път до частната писта на приятеля ми Терънс в Монк Корнър и да се обадим на Албърт, за да го накараме да изпълни онзи алтернативен полетен план — обясни пилотът, — в случай че те проверяват крайбрежните летища чак толкова на север. Каква проклета бъркотия! — той поклати глава, но съсипа ефекта от думите си, понеже се хилеше.

— Знам, че се договорихме за триста долара — заяви Саул, — но не смятам, че цената от онзи договор все още важи.

— Не — съгласи се Мийкс.

— Не — прие и психиатърът. Кимна иа Натали и тя порови в чантата на фотоапарата си, за да извади четирите хиляди долара в пачка от петдесетачки и двайсетачки. Саул я постави на ръба на седалката на пилота.

Мийкс взе пачката в скута си и я преброи.

— Вижте — каза, — ако поне с нещичко съм ви помогнал да се сдобиете с информация за това кой уби Роб Джеитри, тогава операцията си струва — поне за мен — и то без това допълнение.

Натали се наведе напред.

— Помогна — каза тя. — Но задръж премията!

— Вие двамата ще ми кажете ли как онова копеле Барент може да има нещо общо с Роб?

— Когато научим повече — съгласи се тя. — А може и пак да ни потрябва твоята помощ.

Мийкс се почеса по гърдите и се ухили.

— Винаги на ваше разположение, ’спойце. Само не започвайте революцията без мен, става ли?

Той включи транзисторчето, което висеше на ремъче от едно копче на таблото. Понесоха се към сушата под съпровода на метъл и испански романси.