Серия
Ендър Уигин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Xenocide, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
strix (2007)

Издание:

Орсън Скот Кард

КСЕНОЦИД

Американска

ИК „Ера“ & Co., София, 2001

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата


ПЪРВА ГЛАВА
РАЗДЯЛА

— Днес един от братята ме попита: „Не е ли ужасно ограничение да не можеш да помръднеш от мястото си?“

— И ти отговори…?

— Отвърнах, че сега съм по-свободен от него. Неспособност

та да се движа ме освобождава от задължението да действам.

— О, вие, говорещите същества, какви лъжци сте!

Хан Фейдзъ седеше в поза лотос на голия дървен под до смъртното ложе на жена си. Допреди миг вероятно е бил задрямал, не беше сигурен. Сега обаче вниманието му бе насочено към промяната в дишането й; промяна, ефирна като полъха от крилцата на прелитаща пеперуда.

Дзян Цин, от своя страна, сигурно също беше усетила някаква промяна у него, защото заговори.

Гласът й бе много тих, ала Хан Фейдзъ я чуваше съвсем ясно, защото в къщата цареше пълна тишина. Беше помолил приятелите и прислужниците си да не вдигат никакъв шум в заника на живота на Дзян Цин. Имаше достатъчно време за безгрижна врява през настъпващата дълга нощ, когато нямаше да чува вече приглушените думи от устата й.

— Още не съм умряла — прошепна тя.

Посрещаше го с тези слова всеки път щом се събудеше през последните няколко дни. Отначало думите й му се струваха иронични, но сега знаеше, че в тях се крие разочарование. Тя копнееше за смъртта, и не защото не беше обичала живота, а защото смъртта бе неизбежна — а онова, което не може да бъде избегнато, трябва да се приема с готовност. Такъв бе Пътят. Дзян Цин не беше стъпвала и крачка встрани от Пътя през целия си живот.

— Значи боговете са милостиви към мен — отвърна Хан Фейдзъ.

— Към теб — повтори тя с въздишка. — Върху какво размишляваме?

Това бе характерният й начин да го подкани да сподели с нея мислите си. Когато други го молеха да сподели съкровените си мисли, той се чувстваше, сякаш го шпионират. Дзян Цин обаче го питаше само за да може и тя да мисли в същата насока — двамата се бяха слели в една обща душа.

— Размишляваме върху естеството на желанието — отвърна той.

— Чие желание? И за какво?

„Моето желание твоите кости да оздравеят и да заякнат така, че да не се чупят при най-слабия натиск. Да можеш отново да се изправиш или поне да вдигнеш ръка, без собствените ти мускули да отчупват парченца от костите ти. Да не гледам как вехнеш, докато теглото ти не спадне до осемнайсет килограма. Никога не съм си давал сметка колко сме били щастливи, преди да научим, че не можем да останем заедно.“

— За моето желание — отвърна той. — За теб.

— „Човек копнее само за онова, което не притежава.“ Кой бе казал това?

— Ти. Някои казват: „за онова, което не може да притежава.“ Други: „за онова, което не е писано да притежава“. Аз казвам: „Човек може да желае истински само онова, на който никога няма да се насити.“

— Аз съм твоя завинаги.

— Ще те загубя довечера. Или утре. Или другата седмица.

— Нека размишляваме върху естеството на желанието — прекъсна го Дзян Цин; както винаги, използваше философските теми, за да разсее растящата му меланхолия.

Той опита да й се противопостави, но само за да се пошегува:

— Ти си строг владетел. Както предшественичката на сърцето си, и ти не позволяваш на другите хора да показват слабостите си.

Дзян Цин бе кръстена на една жена, революционен водач от древността, която опитала да поведе хората по нов Път, но била предадена от страхливци. Не беше справедливо, мислеше Хан Фейдзъ, съпругата му да умира преди него: нейната предшественичка на сърцето бе надживяла мъжа си. Освен това жените трябва да живеят по-дълго от съпрузите си. Жените са по-съвършени създания. А и по-голяма част от тях остава да живее в децата им. Те никога не са толкова самотни, колкото един мъж.

Дзян Цин не му позволи да се върне към мрачните мисли:

— За какво копнее един мъж, когато жена му умре?

Без да се замисля, Хан Фейдзъ й отговори по най-лъжливия възможен начин:

— Да легне до нея.

— Желанието на тялото.

Тъй като тя бе решена да продължи този разговор, Хан Фейдзъ продължи размишленията си в тази насока:

— Желанието на тялото е да действа. То включва всички докосвания, ежедневни и интимни, и обикновените движения. Така, ако с периферното си зрение мъжът мерне нещо да се движи и му се стори, че мъртвата му жена се е появила на прага, той няма да се успокои, докато не отиде до вратата и не се увери, че не е била тя. А ако се събуди от сън, в който е чул гласа й, той ще й отговори, сякаш тя е там и може да го чуе.

— Какво друго? — поинтересува се Дзян Цин.

— Омръзна ми това празно философстване. Може би гърците са се утешавали с него, но не и аз.

— Желанието на духа — настоя Дзян Цин.

— Тъй като духът произлиза от земята, той е тази част от човека, която създава ново от всичко старо. Съпругът копнее за всички незавършени неща, които е вършил заедно с жена си, преди тя да почине, и за всички неосъществени мечти за онова, което биха правили, ако беше жива. Така мъжът се гневи на децата си за това, че приличат прекалено много на него, а не на мъртвата му съпруга. Намразва дома, в който са живели заедно, защото или отказва да го промени, така че той е също толкова мъртъв, колкото нея, или защото го е променил и той вече не носи спомена за нея.

— Няма защо да се гневиш на малката Цинджао.

— Защо? Това ще те накара ли да останеш и да ми помогнеш да я възпитам като жена? Всичко, на което мога да я науча, е да бъде като мен — студена и твърда, остра и силна, като обсидиан. Ако израсне такава, макар да прилича толкова много на теб, как да не се гневя?

— Защото можеш и да я научиш да бъде такава, каквато съм аз.

— Ако имах поне частица от теб у себе си, нямаше да се налага да се женя за теб, за да се превърна в завършена личност. — Сега той я подмамваше с философски размишления, за да отклони разговора от болезнената тема. — Това е желанието на душата. Защото душата е изтъкана от светлина и блуждае в ефира, това е тази част от нас, която пази представите ни, особено представата за собственото ни аз. Съпругът копнее за цялото си същество, което е изградено от мъжа и жената ведно. Така той никога не вярва на собствените си мисли, защото в съзнанието му винаги остава един въпрос, на който единственият отговор са били мислите на жена му. Затова целият свят му се струва мъртъв, защото за него нищо не може да запази значението си пред този мъчителен, неразрешим въпрос.

— Много дълбоки размишления — отбеляза Дзян Цин.

— Ако бях японец, щях да си направя сепуку, да разпилея вътрешностите си върху урната с праха ти.

— Твърде лепкаво и мръсно.

Той се усмихна:

— Ако бях древен индус, щях да се хвърля в кладата ти, за да изгоря с теб.

На нея обаче вече не й беше до шеги.

— Цинджао — прошепна.

Така му напомняше, че не е уместно да прави каквото и да било, за да умре с нея, колкото и показно да е то. Трябваше да се грижи за малката Цинджао.

Затова Хан Фейдзъ попита съвсем сериозно:

— Как мога да я науча да бъде като теб?

— Всичко добро у мен идва от Пътя. Ако я научиш да се подчинява на боговете, да почита предците, да обича хората и да служи на владетелите, тя ще приеме точно толкова от мен, колкото и от теб.

— Аз ще я възпитам в ценностите на Пътя като част от мен.

— Не така. Пътят не е част от теб, съпруже. Въпреки че боговете ти говорят всеки ден, ти продължаваш да вярваш в свят, където всичко има логично обяснение.

— Аз се подчинявам на боговете.

Нямаше друг избор, помисли си той с горчивина: дори малкото забавяне в изпълнението на заръките им му причиняваше страдания.

— Ала ти не ги познаваш. Не обичаш творенията им.

— Пътят включва само любовта към хората. На боговете ние просто се подчиняваме.

„Как мога да обичам богове, които постоянно ме унижават и ме измъчват при всяка възможност?“

— Ние обичаме хората, защото са творения на боговете.

— Не ми чети проповеди.

Тя въздъхна.

От тъгата й го заболя като от ужилване от оса.

— Бих искал да ми четеш проповеди вечно — поправи се Хан Фейдзъ.

— Ти се ожени за мен, защото знаеше, че обичам боговете, а ти си напълно лишен от такава любов. По този начин аз те допълвах.

Как можеше да спори с нея, след като добре съзнаваше колко мрази боговете — за всичко, което му бяха причинили; за всичко, което го бяха накарали да стори; за всичко, което му бяха отнели…

— Обещай — призова го Дзян Цин.

Той знаеше какво означава тази дума. Тя чувстваше наближаването на смъртта и искаше да прехвърли бремето на живота си върху него. Бреме, което той с готовност щеше да приеме. Бремето да продължи по Пътя без нея, от което се беше боял толкова дълго.

— Обещай да научиш Цинджао да обича боговете и да върви винаги по Пътя. Обещай да я възпиташ да бъде толкова моя дъщеря, колкото и твоя.

— Дори никога да не чуе гласа на боговете?

— Пътят е за всички, не само за онези, които чуват боговете.

Може би, помисли си Хан Фейдзъ, ала за онези, които чуваха боговете, следването на Пътя бе много по-лесно; защото всяко отклоняване им причиняваше ужасни страдания. Обикновените хора бяха свободни, можеха да се отклонят от Пътя и да не почувстват болка заради това с години. Онези, които чуваха гласа на боговете, не можеха да го напуснат и за миг.

— Обещай.

„Ще го направя. Обещавам“ — помисли си той. Ала не успя да изрече тези думи на глас. Не знаеше защо, но нещо у него се противеше.

В тишината, докато тя чакаше отговора му, по чакъла пред входната врата на къщата се чу звук от тичащи крака. Това можеше да е само Цинджао, връщаща се от градината на Сун Чаопи. Само на нея бе разрешено да тича и да вдига шум в тези дни на мълчание. Те зачакаха, знаеха, че детето ще дойде първо да види майка си.

Вратата се плъзна почти безшумно. Дори Цинджао бе повлияна от атмосферата на траур. Но макар че стъпваше на пръсти, тя сякаш танцуваше, припкаше едва ли не в галоп. Не притисна болната в прегръдките си — помнеше този урок, макар че ужасната синина вече бе изчезнала от лицето на Дзян Цин; преди три месеца Цинджао беше прегърнала майка си и бе счупила челюстта й.

— Преброих двайсет и три бели шаранчета в потока в градината — изчурулика Цинджао.

— Толкова много…

— Струва ми се, че нарочно се показваха, за да ги видя. За да ги преброя. Никой не искаше да остане незабелязан.

— Обичам те — прошепна Дзян Цин.

Хан Фейдзъ чу нова промяна в гласа й — лек звук като от пукане, сякаш от гърлото й излизаха мехурчета.

— Мислиш ли, че като съм видяла толкова много шаранчета, означава, че боговете ще говорят и на мен? — попита Цинджао.

— Ще се моля на боговете да ти говорят.

Дишането на Дзян Цин стана накъсано. Хан Фейдзъ коленичи и се вгледа в жена си. Очите й се бяха разширили, в тях се четеше ужас. Мигът бе настъпил.

Тя раздвижи устни. „Обещай“ — искаше да каже, макар че вече не можеше да издаде звук.

— Обещавам — каза Хан Фейдзъ.

Дишането й секна.

— Какво ти казват боговете, когато ти говорят? — попита нищо неподозиращата Цинджао.

— Майка ти е много уморена — каза Хан Фейдзъ. — Остави я.

— Ама тя не ми отговори. Какво казват боговете?

— Споделят тайни. Никой, който ги чуе, няма право да ги издава.

Цинджао кимна. Отстъпи назад, сякаш се канеше да си тръгне, но спря.

— Мога ли да те целуна, мамо?

— Леко по страната — отвърна Хан Фейдзъ.

На Цинджао, дребничка за четиригодишно момиченце, не й се наложи да се навежда много, за да допре устни до лицето на майка си.

— Обичам те, мамо.

— Остави ни сега, Цинджао — настоя Хан Фейдзъ.

— Ама мама не ми отговори, че и тя ме обича.

— Каза го по-рано. Не помниш ли? Сега е много уморена и отслабнала. Тръгвай.

Той изрече последните думи достатъчно строго, така че Цинджао излезе, без да задава повече въпроси. Едва след като тя затвори вратата, Хан Фейдзъ си позволи други чувства освен любов към нея. Той коленичи до тялото на Дзян Цин и опита да си представи какво се случваше с нея в момента. Душата й бе излетяла и вече беше на небето. Духът й щеше да се забави повече; може би щеше да остане в тази къща, ако наистина тук е била най-щастлива приживе. Суеверните вярваха, че всички духове на мъртвите са опасни, и оставяха талисмани, за да ги държат далеч. Онези, които следваха Пътя обаче, знаеха, че духът на един добър човек никога не може да предизвика пакости или злини, защото добрината им произлизаше от любовта на духа им към съзиданието. Духът на Дзян Цин щеше да носи благополучие на дома години занапред, ако избереше да остане.

Ала въпреки че опитваше да си представи душата и духа й според учението на Пътя, една частичка от сърцето му с мъчителна студенина чувстваше, че единственото, останало от Дзян Цин, е това крехко, съсухрено тяло. Тази нощ то щеше да изгори като суха хартия и от нея нямаше да остане нищо освен спомена в сърцето му.

Дзян Цин бе права. Без нея той вече започваше да се съмнява в боговете. И те го забелязваха — нищо не им убягваше. Изведнъж той почувства непреодолимо желание да извърши ритуала на пречистване, докато не се освободи от всички нечестиви мисли. Дори сега те не можеха да го оставят ненаказан. Дори сега, пред смъртното ложе на жена му, боговете настояваха да засвидетелства почитта си към тях, преди да е пролял и една сълза за нея.

Отначало той помисли да го отложи, да остави ритуала за по-късно. Беше се научил да го забавя с цял ден, без да показва вътрешните си терзания. Можеше да го стори и сега, но само ако затвори напълно сърцето си. Нямаше смисъл. Истинската тъга можеше да дойде едва след като задоволи боговете. Затова, коленичил на пода, той започна ритуала.

Още се гърчеше, когато един прислужник надникна в стаята. Макар че слугата не каза нищо, Хан Фейдзъ чу тихото плъзгане на вратата и веднага се досети какво си е помислил: „Дзян Цин е мъртва, а Хан Фейдзъ е толкова благочестив, че разговаря с боговете още преди да е обявил смъртта й пред домакинството.“ Без съмнение някои щяха да решат, че самите богове са слезли да отнесат Дзян Цин, тъй като тя бе известна с необикновената си святост. Никой нямаше да се досети, че дори когато изпълняваше религиозния ритуал, сърцето му бе пълно с обида, задето боговете си позволяват да изискват това от него.

„О, богове — помисли си той, — да бях сигурен, че като отрежа едната си ръка или част от черния си дроб, ще се отърва от вас завинаги, щях да грабна нож и с готовност да приема болката и загубата в името на свободата.“

Тази мисъл също бе нечестива и изискваше допълнително пречистване. Трябваше да минат часове, преди боговете най-сетне да го освободят, а тогава той бе твърде изтощен, твърде замаян, за да скърби. Изправи се и повика една прислужница, за да приготви Дзян Цин за изгаряне.

В полунощ той бе последният, който дойде при кладата, със сънената Цинджао на ръце. Тя стискаше трите листчета, които бе написала с детския си почерк. „Риба“, „книга“ и „тайна“ — това бяха нещата, които Цинджао даваше на майка си да отнесе на небето. Хан Фейдзъ опита да отгатне какво е мислила, докато ги е писала. „Риба“ — несъмнено заради шараните в градината. И „книга“ — разбираемо, защото четенето на глас беше едно от последните неща, които Дзян Цин бе в състояние да прави за дъщеря си в последните си дни. Ала защо „тайна“? Какви тайни имаше Цинджао за майка си? Не можеше да я попита. Никой не обсъждаше писмените си дарове за мъртвите.

Хан Фейдзъ остави Цинджао на земята; не беше заспала дълбоко, отвори очи и премигна. Хан Фейдзъ й прошепна нещо, тя сви листчетата и ги пъхна в ръкава на майка си. Явно не чувстваше погнуса от докосването на изстиналата плът — беше твърде малка и не се бе научила да потреперва от допира на мъртвец.

Хан Фейдзъ също не се поколеба да докосне кожата на жена си, докато пъхаше своите три листчета в ръкава й. Какъв смисъл да се страхува от смъртта сега, когато бе извършила най-лошото си деяние?

Никой не знаеше какво бе написал, иначе щяха да останат ужасени. „Моето тяло“, „моят дух“ и „моята душа“. Така той щеше да се изгори в кладата на Дзян Цин и да я придружи, където и да отиваше.

Сетне доверената прислужница на Дзян Цин, Мупао, допря факлата от свещено дърво до кладата и тя лумна в пламъци. Горещината от огъня бе болезнена и Цинджао се скри зад баща си, поглеждаше само от време на време иззад него, за да види как майка й потегля на вечното си скитане. Хан Фейдзъ, от своя страна, посрещна с готовност сухия пек, който пареше кожата му и похабяваше коприната на мантията му. Тялото й се оказа не толкова съсухрено, колкото изглеждаше; дълго след изгарянето на хартийките и възнасянето на пепелта им към небето плътта й още съскаше, а тежкият аромат на тамян около кладата не можеше да скрие миризмата на изгоряло месо.

„Какво горим тук: месо, риба, леш, едно нищо. Не и моята Дзян Цин. Само облеклото, което носеше приживе. Онова, благодарение на което това тяло бе жената, която обичах, е все още живо, трябва да е живо.“

И за момент му се стори, че чува или някак си чувства преминаването на Дзян Цин.

„Във въздуха, във водата, в огъня. Аз съм с теб.“