Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

59
Чарлстън,
неделя, 10-и май 1981 г.

Саул следеше Натали и Джъстин в парка и подслушваше разговора им по микрофон, а който тя бе закачила за яката на блузата си. Внезапно компютърът нададе пискливата си аларма. Очите на психиатъра подскочиха към екрана на преносимия компютър на пътническата седалка на караваната. В първия миг си помисли, че може би са отказали телеметричният комплект, сензорите или акумулаторът на задната седалка, но не и че ги е сполетяло събитието, от което и двамата се бояха. Един поглед му подсказа, че не става дума за грешка в оборудването. Чертите на тета-ритъма бяха съвсем ясни, а алфа-ритъмът вече показваше пикове и спадове на REM. В този миг той откри и отговора на проблема, с който се бореше месеци наред — и в същата секунда осъзна, че животът му е в опасност.

Саул надникна навън и видя Натали да се обръща в неговата посока, още докато той грабваше пистолета със стрелички и се изтъркулваше през вратата на колата, бързайки да се отдалечи от фургона, като се опитваше да държи нея и другите коли между себе си, партньорката си и момчето едновременно. „Не, това не е Натали!“ — помисли си той, докато спираше близо до последната кола на паркинга, на десетина метра от форда.

Защо старицата бе решила да Използва Натали точно сега? Саул се почуди дали не се е провалил в опита си да ги проследи. Бе принуден да се придържа плътно към тях — микрофонът и предавателят, който бяха добавили на колана на Натали, имаха обхват по-малко от половин километър — а движението не беше натоварено. Те двамата проявяваха прекалена самоувереност в резултат от успехите си през последната седмица и експедицията им до острова предишния ден. Саул изруга тихо и се присви да погледне през прозореца на бял форд „феърмонт“, докато Натали крачеше към караваната.

Момчето вървеше на петнайсетина крачки зад партньорката му, понесло клон, който беше вдигнало от тревата. В този миг Саул усети всепоглъшашо желание да убие детето, да изпразни целия пълнител на колта автоматик от джоба на сакото си право в това малко телце. Да прогони демоните чрез смърт. Саул си пое дълбоко дъх. В колумбийския, ай в други университети, бе преподавал на тема странното в перверзно акцентиране върху съвременното насилие в такива книги и филми като „Заклинателят“, „Поличбата“[1] и безбройните имитации, които се връщаха назад чак до „Бебето на Розмари“[2].

В лекциите си бе разглеждал безбройните описания на демонични деца като симптом на залегнали по-дълбоко страхове и омрази; неспособността на „старото поколение“ да поеме ролята на отговорни родители с цената на загубата на собственото си неприключило детство, прехвърлянето на вината от развода — детето в действителност не е дете, ами по-старо, зло създание, способно да заслужи всяка обида, резултат от егоистичните действия на възрастните — и гнева на цялото общество, който избухва след две десетилетия култура, доминирана от „младежкия вид“ или посветена главно на представителите му, ориентираната към младата публика музика, инфантилните филми и телевизионни и кино-хитове за възрастния-дете, който неизбежно е по-мъдър, по-спокоен и по-отворен, отколкото децата-възрастни в домакинството. В крайна сметка Саул бе учил слушателите си, че страхът от децата и омразата към тях прозират в популярните предавания и книги и имат ирационални корени в споделената вина, споделеното недоволство и всеобщото угризение от възрастта. Бе предупреждавал, че националната вълна малтретиране, небрежност и безсърдечност към децата си има исторически предшественици и ще продължи по курса си, но че трябва да се направи всичко възможно да се избегне и елиминира този клон на насилието, преди да е отровил Америка.

Саул приклекна и надникна през задния прозорец към изумителната гледка на малката твар, била някога момченце на име Джъстин Уардън, и реши да не стреля по него. Още не. Освен това прострелването на петгодишно детенце в парка в неделя следобед не беше най-добрият начин да свалят пред Чарлстън булото на досегашната си анонимност.

Натали заобиколи караваната и надникна вътре, навеждайки се леко да погледне и към задната седалка, с гръб към Саул. В този миг момчето се обърна да наблюдава хората на близката маса. Психиатърът се надигна, стисна пистолета с упойващите стрелички, облегна го на покрива, стреля и веднага се прикри.

В продължение на няколко секунди бе убеден, че не е улучил, че разстоянието е било прекалено голямо за малката стреличка с газово задвижване, но после мерна червени следи по гърба на блузата на Натали — точно в мига преди тя да падне. Прииска му се да изтича към нея да провери дали не е пострадала от упойката или при падането на земята, но Джъстин отново се обърна в тази посока и Саул се сви на четири крака зад форда. Порови в кутийката с упойващи стрелички и отвори пистолета, за да зареди още една.

Две къси, голи крачета изтичаха и спряха на два метра от лицето на Ласки. Той вдигна глава навреме да види едно момченце на около осем или девет годинки да си взима синята топка. Момчето се взря в Саул и въздушния пистолет.

— Хей, господине — каза с детинско любопитство, — ша стреляш ли по някого?

— Я се махай-изсъска психиатърът.

— Ти да н’ си ченге или иещо таквоз? — попита момчето заинтригувано.

Саул поклати глава.

— Туй да не е узи или нещо таквоз? — продължи хлапето и пъхна топката под мишница. — Малко прилича на узи със заглушител, да ’найш!

— Обирай си крушите! — изсъска Саул, използвайки любимата фраза на окупиралите Палестина британски войници, когато се срещаха с улични бандити.

Момчето сви рамене и се върна към играта си. Той пък вдигна глава, навреме да види Джъстин също да тича, с гръб към паркинга, махайки с пръчката в дясната си ръчичка.

Саул бързо взе решение и тръгна енергично към поляната за пикник, отдалечавайки се от колите. Виждаше тъмната тъкан на полата на Натали там, където тя бе паднала на земята. Вървеше бързо, като държеше дърветата между себе си и Джъстин. Никой в парка май не бе забелязал падането на момичето. Два мотора спряха на паркинга с истински взрив от шум.

Саул вървеше решително, като се добра на около петнайсет метра от мястото, където Джъстин стоеше, опрял гръб на оградата над реката. Момчето гледаше с втренчен, разфокусиран поглед. Устата му висеше отворена и по брадичката му се стичаше лига. Ласки облегна гръб на едно дърво, пое си дъх и провери индикатора за въглероден двуокис на дръжката на оръжието.

— Хей! — подвикна най-близкият мъж в костюм на „Брукс Брадърс“, — това пушкало е доста готино. Имаш ли лиценз да носиш такова нещо?

— Не — отвърна Саул и надникна зад дървото, за да се увери, Джъстин все още се взира невиждащо в нищото. Момчето бе на двайсетина метра от него. Твърде далеч.

— Готино! — продължи младият мъж със сивия костюм. — С 22-и калибър ли стреля, или с капси, или с к’во?

Партньорът по разговор на сивия костюм, млад рус мъж с мустачки, тупирана коса и син летен костюм, се намеси:

— Откъде може да си купи човек такова нещо, друже? Има ли ги в „Кей-Март“?

— Извинете ме — отвърна Саул. Заобиколи дървото и тръгна най-спокойно към оградата. Главата иа Джъстин не се завъртя към него. Празният поглед на момчето бе съсредоточен в някаква точка над покрива на колите на паркинга. Психиатърът криеше пистолета зад гърба си, докато вървеше покрай оградата към застиналата фигурка на петгодишното детенце. На двайсет крачки от него спря. Малкият не помръдна. С усещането, че е котка, която побутва мишка-играчка, Саул измина последните петнайсет крачки, завъртя пистолета и стреля с увенчана в синьо стреличка по голото краче на момченцето. Когато Джъстин рухна напред, все още вцепенен, психиатърът вече бе на място, за да го улови. Очевидно никой не забеляза случката.

Той се въздържа да не хукне обратно към паркинга, но все пак крачеше доста забързано. Двамата дългокоси мъже, които бяха слезли от моторите, бяха застанали на пътеката и зяпаха отпуснатото тяло на Натали. Нито един от двамата не правеше опити да й помогне.

— Извинете ме, моля — каза Саул, пъхна се покрай тях, прекрачи Натали и отвори лявата задна врата на караваната. Внимателно настани Джъстин до акумулатора и радиоприемателя.

— Хей, човече — подпита по-дебелият от двамата мотоциклетисти, — тя мъртва ли е или к’во?

— О, не — увери го Саул с пресилена веселост, като изпъщка от усилието да вдигне негърката на предната седалка и да я набута колкото може по-навътре. Лявата й обувка падна и тупна на земята с мек звук. Той я вдигна и се усмихна на изумените мотоциклетисти. — Аз съм лекар. Тя просто има малък проблем с леки припадъци, предизвикани от неврологично породен кардиопулмонарен едем — той влезе в караваната, пусна пистолета със стреличките зад седалката и продължи да се усмихва на мотоциклетистите. — Също и момчето. И… ъ-ъ-ъ… предава се в семейството… — той превключи на скорост и даде назален, целият стегнат от очакването да се появи кола, пълна със зомбитата на Мелани Фулър, които да го хванат, преди да е излязъл на улицата, Но не се появи друг автомобил.

Саул покара наоколо, докато се увери, че не ги следят, след което се върна в мотела. Бунгалото им почти не се виждаше от пътя, но той изчака движението съвсем да спре, преди да ги внесе вътре — първо Натали и после момчето.

ЕЕГ-сензорите на приятелката му още бяха на мястото си — скрити в косата й, но действащи. Микрофонът и телеметричният комплект продължаваха да работят. Саул се поколеба за миг, преди да откачи компютъра и да го внесе вътре. Тета-ритъмът бе изчезнал, отсъстваха и пиковете на REM. Показанията на ЕЕГ-то бяха символ за дълбок, лишен от сънища и предизвикан от упойката сън.

След като внесе оборудването, Саул настани удобно Натали и Джъстин и провери жизнените им показатели. Активира втори телеметричен комплект, свърза електродите към черепа на момчето и набра кода, който инициираше програмата, която щеше да показва на компютърния екран и двете ЕЕГ едновременно. Натали продължаваше да показва нормалните индикации за дълбок сън. При детето се виждаха традиционните равни линии на клинична мозъчна смърт.

Саул провери пулса, сърцебиенето и реакцията на ретините при момчето, сне показанията на кръвното му налягане и опита върху него разнообразни стимули — звук, мирис, болка… Компютърът продължаваше да показва, че липсват каквито и да е по-висши неврологични функции. Саул изключи телеметричния комплект и сензорите, провери захранването на предавателя в самостоятелно предаване и използва допълнителна електродна паста и два допълнителни електрода. Показанията останаха идентични с първите. По всички законови определения петгодишният Джъстин Уардън бе с мозъчна смърт — буквално нищо повече от примитивна мозъчна система, която поддържаше биенето на сърцето, работата на бъбреците и движенията на дробовете, които вкарваха въздух в лишеното от разум парче месо.

Саул сведе глава, закри лицето си с ръце й остана в това положение много дълго време.

 

— Какво ще правим? — попита Натали. Пиеше втората си чаша кафе. Упойката я бе държала в безсъзнание едва по-малко от час, но й трябваха още петнайсет минути, преди да започне да мисли ясно.

— Ами, ще го държим упоен, предполагам — отвърна той. — Ако го оставим да се съвземе от дълбокия сън, Мелани Фулър може да си възстанови контрола. Малкото момче, какъвто е бил Джъстин Уардън — спомени, обич, страхове, всичко човешко — вече не съществува.

— Абсолютно ли си сигурен? — попита със задавен глас Натали.

Саул въздъхна, остави собствената си чаша с кафе и добави в нея един пръст уиски. Призна:

— Не, не и без по-добро оборудване, по-сложни тестове и наблюдение на момчето при голям набор положения. Но с толкова равни линии бих казал, че практически не съществува вероятност да си възстанови каквото и да е подобие на човешко съзнание, да не говорим за спомени или личностни характеристики — той отпи голяма глътка.

— И всичките ни мечти да ги освободим… — поде Натали.

— Да — Саул остави празната чаша на масата. — Има смисъл, като се замислиш по-сериозно. Колкото по-щателно ги дресира старицата, толкова по-малка възможност има личността да оцелее. Подозирам, че възрастните са снабдени с някакъв вид маска за прикритие… дори са запазили по нещо… очевидно за нея няма да е полезно да отвлече медицински персонал, както е сторила, ако нямат достъп до предишните си умения. Но дори и тогава усиленият умствен контрол на… този умствен вампир… сигурно убива оригиналната личност след известно време. То е като зараза, тумор в мозъка, който расте с времето — лошите клетки убиват добрите.

Натали потри слепоочията си. Главоболието пулсираше зад челото й.

— Значи е възможно някои от нейните… нейните хора… да бъдат контролирани по-малко от други? Да са по-слабо заразени?

Саул махна небрежно с ръка.

— Възможно ли е? Да, предполагам. Но ако са дресирани — ако се е бъркала в главите им — достатъчно, за да им има доверие като слуги, боя се, че личностите им и функциите от висш порядък са били сериозно увредени.

— Да, но Полковника те е използвал — възрази Натали без какъвто и да е емоционален подтекст. — И мен самата Харъд ме овладя два пъти, старата вещица — също.

— Е, и? — попита Саул, като си свали очилата и потри носа си.

— Е, те нараниха ли ни? Дали ракът расте и в нас точно сега? Или ние сме различни, Саул? Различни ли сме?

— Не знам — отвърна той. Остана неподвижен, докато Натали не отклони поглед встрани.

— Съжалявам — обади се тя. — Просто е толкова… ужасно… тази грозна стара вещица да рови из мозъка ми. Най-ужасното усещане за безпомощност, което съм изпитвала… сигурно е по-кошмарно, отколкото да те изнасилят. Поне когато някой насилва тялото ти, съзнанието ти все пак си остава непокътнато. А най-лошата част… най-лошото е… след като стане веднъж-дваж… ти… — Натали не можа да продължи.

— Знам — отвърна Саул и я стисна за ръката. — Част от теб иска да го изпита отново. То е като ужасен наркотик с болезнени странични ефекти, но и много пристрастяващ. Знам!

— Никога не си говорил за…

— Не е въпрос, който човек иска да разисква!

— Не е — Натали потрепери.

— Но не рака обсъждаме в случая — добави Ласки. — Сигурен съм, че това пристрастяване се поражда с интензивната дресировка, която тези твари извършват при избрано малцинство. Което ни води до друга морална дилема.

— Например?

— Ако следваме плана си, ще ни трябват седмици да дресираме поне един човек… а може би и повече… и той ще бъде невинна жертва.

— Няма да е същото… ще е временно, за определена функция.

— За нашите цели ще е временно — поправи я Саул. — Както вече знаем, ефектът остава постоянен.

— Проклятие! — изръмжа Натали. — Няма значение. Такъв ни е планът. Да се сещаш за друг?

— Не.

— Тогава продължаваме по този — твърдо каза тя. — Продължаваме, дори ако това ни струва и мозъците, и душите. Продължаваме, дори ако се наложи да пострадат и други невинни. Продължаваме, защото трябва; защото го дължим на нашите мъртви. Семействата ни и хората, които обичахме, платиха цената, а сега ние продължаваме… ще накараме убийците им да си платят… не може да има правосъдие, ако спрем сега! Без значение каква е цената, трябва да продължим!

Саул кимна.

— Права си, разбира се — каза меко. — Но точно това е същият императив, който кара гневния млад палестинец да постави бомба в автобуса, а баския сеператист — да стреля в тълпата. Те нямат друг избор. Толкова ли е различно от следваните от Айхман заповеди? Изпълнение на команди, без влагане на лична отговорност?

— Да — отговори Натали, — различно е. И точно сега съм прекалено разочарована, дявол го взел, за да давам и пукната пара за етичните ти тънкости! Просто искам да видя какво трябва да се направи и да го сторя.

Саул се изправи.

— Ерик Хофър казва, че за разочарованите свободата от отговорност е по-привлекателна от свободата от ограничения.

Тя поклати решително глава. Ясно се виждаха черните жички на ЕЕГ-сензорите, които влизаха под яката на блузата й.

— Не съм тръгнала да търся свобода от отговорност — заяви момичето. — Напротив, поемам отговорността! Точно сега се опитвам да реша дали да върна това момче на Мелани Фулър.

Изненадата на Саул се изписа на лицето му.

— Да го върнеш? Та как бихме могли… Той…

— Той е с мозъчна смърт — прекъсна го Натали. — Тя вече го е убила, точно както уби и сестрите му. А ще ми бъде от полза, когато се върна там довечера.

— Не можеш да идеш там отново, не и днес — промърмори Саул, втренчен в нея така, сякаш вижда пред себе си различен човек. — Прекалено избързваш. Тя е твърде нестабилна…

— Точно затова трябва да се върна сега — заяви Натали твърдо. — Докато тя се колебае и е несигурна. Половината дъски на старицата хлопат, но тя не е глупачка, Саул. Трябва да знаем дали е убедена. И не можем да се мотаем и ден повече! Трябва да престана да крия коя съм аз… куриер… неизвестно чий… и да се превърна в Нина Драйтън пред това дърто чудовище.

Саул поклати глава.

— Работим на несигурна почва, базираме се на неадекватна информация…

— И това е всичко, което имаме — допълни Натали. — Ще се оправим и с толкова! Обвързани сме — няма смисъл да предприемаме частични действия. Трябва да говорим, ти и аз, докато намерим нещо, което само Ница Драйтън би могла да знае — нещо, което ще изненада дори Мелани Фулър.

— Досиетата на Визентал — подметна Саул, потривайки отсъстващо челото си.

— Не — отвърна партньорката му, — нуждаем се от нещо по-силно. Нещо, което ще извадиш от двата си сеанса с Нина Драйтън, когато е дошла при теб в Ню Йорк. Тя си е играела с теб, но ти все пак си й бил терапевт! Хората се разкриват повече, отколкото предполагат…

Саул сплете пръсти и за момент се взря в нищото.

— Да — кимна. — Има една подробност… — фокусира тъжните си очи върху Натали. — Но поемаш ужасен риск!

Негърката кимна.

— Значи ще можем да продължим със следващата фаза, където ти поемаш риск, от който ми се гади само като си помисля за това… — каза. — Да започваме тогава!

 

Говориха пет часа, обсъждайки подробности, които бяха преговаряли безброй пъти преди, но които сега наостряха като меч преди битка.

Приключиха към единайсет вечерта, но Саул предложи да изчакат още няколко часа.

— Смяташ ли, че тя спи? — попита Натали.

— Вероятно не, но дори и демоните все пак би трябвало да се поддават на токсините на умората. Поне при пешките й трябва да става така. Освен това си имаме работа с наистина параноидна личност и нахлуването в нейния дом — нейната територия. Разполагаме с разнообразни доказателства, че тези умствени вампири охраняват територията си, точно както предполага примитивната им употреба на хипоталамуса. Ако е така, тогава нашествието през нощта ще е по-ефективно. Гестапо бе превърнало в стандартна практика пристигането нощно време.

Натали погледна към списъка с бележки, който си бе водила.

— Значи с параноята ще работим? Ами ако приемем, че при нея са развити класическите симптоми на параноидна шизофрения?…

— Не само това — поправи я Саул. — Трябва да не забравяме, че си имаме работа с Ниво Нула на Колберг. Мелани Фулър не е преминала отвъд инфантилния етап на развитие в много области. Може би всъщност в никоя от тях. Паразитната способност на враговете ни е проклятие, което не им позволява да преминат нивото на искане и очакване на незабавно удовлетворение. Всичко, което пречи на волята им, е неприемливо, оттам и неизбежната параноя и пристрастяване към насилието. Тони Харъд може би е по-напреднал от останалите — вероятно физическата му способност се е развила по-късно и по-неуспешно — но и неговата употреба на тази ограничена сила служи просто за удовлетворяване на мастурбационните му фантазии от ранното юношество… в най-добрия случай. Съчетано с инфантилното его и напредналата параноя на Мелани Фулър, ето го бокала на ученическа ревност и неразпознато хомосексуално привличане, включени в продължителното й съперничество с Нина.

— Страхотно! — възкликна Натали. — В еволюционни термини те са свръхчовеци. В психологическо отношение са умствено изостанали. В етично отношение са под-човеци.

— Не под-човеци — каза Саул. — Изобщо нямат нищо общо с човечеството.

Възцари се продължителна тишина. Не бяха хапвали от закуската преди дванайсет часа. Линиите на осцилоскопа на компютърния екран показваха активните пикове и спадове на гъмжащите в главата на Натали мисли.

Психиатърът пръв се отърси от размислите си. Заяви:

— Разреших проблема с постхипнотичния стимулационен спусък.

Натал и се надигна.

— Как, Саул?

— Грешката ми е, че се опитвах да въведа реакция на тета-ритъма или изкуствен алфа-пик. Не мога да пресъздаде първия, а вторият е прекалено несигурен. Всъщност спусък трябва да стане именно състоянието на „бърз“ сън.

— Можеш ли да го възпроизведеш, докато си буден? — попита Натали.

— Вероятно — отвърна той. — Но не е съвсем сигурно. Вместо това ще въведа междинен стимул — може би звънче — и ще използвам състоянието на естествен REM, за да го задействам.

— Сънища — промърмори партньорката му. — Ще имаме ли време?

— Разполагаме с кажи-речи месец — отвърна Саул. — Ако можем да използваме Мелани да дресира хората, които ни трябват, ще надделея над собственото си съзнание, за да се дресирам!

— Но всички онези сънища, които ще имаш… — потрепери Натали. — Умиращи хора… безнадеждността на лагерите на смъртта…

Саул се усмихна бледо.

— И бездруго ги сънувам — отвърна той.

 

Минаваше полунощ, когато Саул я закара до Стария квартал и паркира на половин пресечка от къщата на фулър. В микробуса нямаше оборудване; Натали не носеше нито микрофон, нита сензорите си.

Улицата и тротоарът бяха пусти. Тя вдигна Джъстин от задната седалка, нежно бръсна кичур коса, който бе паднал на челото му, и каза на Саул през отворения му прозорец:

— Ако не се върна, продължавай с плана!

Психиатърът многозначително кимна към задната седалка, където близо десет килограма от останалия им пластичен експлозив бяха увити в пакети и закачени на ластичен колан.

— Ако не се върнеш — заяви той, — ще дойда да те спася! Ако тя те нарани, ще ги избия всичките и ще продължа с плана колкото мога по-добре.

Натали се поколеба, после каза само:

— Добре!

Обърна се и понесе Джъстин към къщата, която беше осветена единствено от зеленото сияние на втория етаж.

 

Натали остави изгубилото съзнание момче на старинния диван. Къщата миришеше на плесен и прах. „Семейството“ на Мелани Фулър се бе събрало наоколо като множество трупове в морга — огромният мъж с вид на умствено изостанал, когото старицата наричаше Къли; по-ниският, мургав мъж, когото Натали сметна за баща на Джъстин, макар че той дори не погледна към детето; двете жени в мръсни сестрински престилки, едната от които носеше дебел слой грим — толкова зле положен, че изглеждаше като сляп клоун; и другата жена в скъсана, парцалива блуза и неподходяща щампована пола. Единствената светлина идваше от самотната капеща свещ, която внесе Марвин. Бившият водач на „Соул Брикярд“ държеше дълъг нож в дясната си ръка.

На Натали Престън не й пукаше. Тялото й бе напомпено с адреналин. Сърцето й биеше бясно. Съзнанието й до такава степен кипеще от личността, която бе наливала в него през изминалите седмици и месеци, че тя просто искаше да се случи нещо. Каквото и да е щеше да е по-добре от това чакане, страх, бягство…

— Мелани — изръмжа тя с най-добрия си продран южняшки акцент, — ето ти момченцето! Никога повече не опитвай такива номера!

Планината бяла плът, наречена Къли, пристъпи напред и погледна към Джъстин:

— Мъртъв ли е?

— Мъртъв ли е? — подигра го Натали. — Не, скъпа моя, не е мъртъв. Но можеше да е и вероятно ще е, а и ти също. За каква, по дяволите, се мислиш?

Къли промърмори нещо за това, че не знае дали чернокожата е наистина пратеник на Нина. Натали се разсмя.

— Притесняваш се, че Използвам тази чернилка? Или просто ревнуваш, скъпа? Не ти е пукало за Барет Крамер, поне доколкото си спомням. Колко от асистентките ми си харесала през годините, а, мила моя.

Сестрата с клоунския грим заговори:

— Докажи се!

Натали се завъртя към нея.

— Проклета да си, Мелани! — изкрещя. Сестрата отстъпи крачка назад.

— Избери с коя уста ще ми говориш и се придържай към нея. Уморих се от тези игрички. Изгубила си всякакво чувство за гостоприемство! Ако се опиташ отново да прихванеш куриерката ми, ще убия онзи, когото си ми пратила, а после ще дойда и за теб! Силата ми нарасна безмерно откакто ме застреля, миличка. Никога не си ми била равна по Способност, а сега изобщо нямаш шанс да се състезаваш с мен. Ясно ли ти е? — Натали изкрещя последните думи по сестрата с внимателно размазано по бузата червило. Куклата на Мелани отстъпи още една крачка назад.

Момичето се обърна, огледа поред всяко восъчно лице и седна на най-близкото до масичката кресло.

— Мелани, Мелани, защо трябва да става така? Скъпа моя, простих хи задето ме уби. Имаш ли представа колко е болезнено да умреш? Имаш ли представа колко трудно е да се съсредоточиш с това топче олово от глупавия ти стар пистолет, вкарано в мозъка? Ако мога да ти простя за това, тогава защо си толкова глупава да застрашаваш Уили и себе си — всички ни — заради старите спорове? На миналото пепел и черта, скъпа моя, или, Бог ми е свидетел, ще изгоря това гнездо на плъхове, ще го сравня със земята и ще продължа без теб!

В стаята имаше петима от хората на Мелани, като не броим Джъстин. Натали заподозря, че на горния етаж при старицата се намират и други, а може би поне още неколцина се криеха в къщата на Ходжес. Когато спря да крещи за момент, и петимата в синхрон отстъпиха назад. Марвин се удари във високия бюфет от дърво и кристал. На полиците се залюляха чинии и нежни, прозрачни фигурки.

Натали пристъпи три крачки напред и се втренчи в лицето на свстрата-клоун:

— Мелани — каза тя, — погледни ме. — Това беше твърдо нареждане. — Познаваш ли ме?

Нацапотената уста на сестрата се изкриви.

— Аз… не съм… трудно е да… Натали кимна бавно.

— След всичките години още ти е трудно да ме познаеш? Толкова ли си затънала, Мелани, че не осъзнаваш, че никой друг не би могъл да знае за теб… за нас… или ако знаят, просто щяха да те елиминират като опасност за тях?

— Уили… — промърмори сестрата-клоун.

— А, Уили! — подигра я Натали. — Добрият ни стар приятел Вилхелм. Мислиш ли, че Уили е достатъчно умен за това, Мелани? Или толкова изтънчен? Би ли уредил Уили нещата с теб така, както го направи с онзи художник в „Империал Хотел“ във Виена?

Сестрата поклати глава. От очите й капеше спирала; сенките й бяха положени на толкова плътен пласт, че на светлината на свещта лицето й изглеждаше като череп.

Натали се наведе по-близо и изсъска в начервената буза на жената:

— Мелани, ако съм убила собствения си баща, защо смяташ, че ще се поколебая да убия теб, ако отново ми се изпречиш на пътя? Времето в тъмната къща сякаш спря. Струваше й се, че се намира в една стая с несръчно облечени, повредени манекени. Сестрата-клоун примигна, изкуствените й мигли бяха изкривени, клепачите се движеха като на забавен кадър.

— Нина, никога не си ми казвала, че…

Натали отстъпи назад, изумена да усети истински сълзи по бузите си.

— Не съм казвала никому, скъпа — прошепна тя, наясно, че животът и е обречен, ако Нина Драйтън е споделила с приятелката си Мелани онова, което бе казала на Саул Ласки. — Бях му ядосана. Той чакаше тролея. Аз бутнах… — тя бързо вдигна очи и се втренчи в слепия взор на сестрата. — Мелани, трябва да се видя с теб!

Боядисаното лице се раздвижи напред-назад… или просто сенките танцуваха по него? Отрицателно поклащане на главата, може би?

— Невъзможно е, Нина. Не се чувствам добре. Аз…

— Не е невъзможно — отряза Натали. — Ако ще продължаваме това усилие заедно… да възстановим вярата си… трябва да знам, че си тук, жива!

Всички в стаята, освен нея и лежащото в безсъзнание момченце, заклатиха глави в унисон.

— Не… не е възможно… не съм добре… — разнесе се от пет усти.

— Сбогом, Мелани — каза Натали и се извърна да излезе. Сестрата изтича да я хване за ръката, преди тя да стигне двора.

— Нина… скъпа… моля те, остани. Толкова съм самотна тук! Няма с кого да си играя.

Натали спря неподвижно, цялата настръхнала.

— Добре — съгласи се сестрата с лице като череп. — Оттук. Но първо… без оръжия… без нищо!

Къли пристъпи наблизо и претърси Натали. Огромните му ръце смачкаха гърдите й, плъзнаха се нагоре по краката й… Пипаха навсякъде, търсеха, опипваха. Тя не го погледна. Стисна зъби и прехапа езика си, за да спре истеричния писък, който искаше да се изтръгне от гърлото й.

— Ела — каза сестрата.

Заедно с Къли, който носеше свещта — зловеща процесия — те преминаха от антрето към входното фоайе, през фоайето нагоре през широко стълбище и от стълбището към площадка, където сенките подскачаха по четириметровите стени и коридорът бе тъмен като тунел. Вратата към спалнята на Мелани Фулър беше затворена.

Натали си спомни как влезе в същата стая преди шест месеца, с пистолета на баща си в джоба на палтото, вслушана в тихото шумолене във високия гардероб — и в него откри Саул Ласки. Тогава нямаше чудовища.

Доктор Хартман отвори вратата. Внезапното течение духна свещта, оставяйки само мекото зелено сияние от медицинските монитори от двете страни на високото легло с балдахин. Изящни дантелени завеси висяха от балдахина като изгнили обелки от банан; досущ като гъстата паяжина в леговището на черна вдовица.

Натали пристъпи три крачки напред, но на прага на стаята я спря бързият жест на мръсната ръка на доктора.

Достатъчно близо беше.

Онази твар в леглото някога бе представлявала жена. Косата й бе изпопадала на големи кичури, но останките бяха внимателно сресани така, че лежаха на голямата възглавница като корона от болестотворно сини пламъци. Лицето бе състарено и сбръчкано, покрито с ранички и прорязано от зловещи бръчки; лявата половина висеше като мъртвешка восъчна маска, приближена прекомерно до пламъците. Беззъбата уста се отваряше и затваряше като паст на многовековна хаплива костенурка. Дясното око на съществото се движеше неспокойно и безцелно — сега се местеше към тавана, а секунда по-късно се забелваше нагоре, докато се покаже само бялото — яйце, пъхнато в черепа и покрито с хлабави гънки пожълтял пергамент.

Зад сивата дантела лицето се обърна към Натали, а костенурчата уста издаваше влажни, мляскащи звуци.

Сестрата-клоун зад момичето прошепна:

— Подмладявам се, нали, Нина?

— Да — съгласи се Натали.

— Скоро ще съм млада, досущ както когато ходихме в „Симплс“ преди войната! Помниш ли онзи миг, Нина?

— „Симплс“ — кимна Натали. — Да. Виена.

Докторът ги избута назад и затвори вратата. Петимата останаха на площадката. Къли внезапно посегна напред и стисна малката длан на Натали в огромния си юмрук.

— Нина, скъпа — каза с момичешки, почти превзет фалцет. — Каквото и да пожелаеш да сторя, ще го получиш. Кажи ми какво да направя сега!

Негърката се отърси и погледна към китката си в дланта на Къли.

Стисна я и потупа рамото му със свободната си ръка. — Утре, Мелани, ще те взема за втора разходка. Джъстин ще бъде буден и готов сутринта, ако искаш да го Използваш.

— Къде ще ходим, Нина, скъпа? — Да започнем подготовката — отвърна Натали. Стисна мазолестата ръка на гиганта за последен път и се насили просто да слезе, а не да тича по безкрайно дългото стълбище. Марвин стоеше до вратата. В замъглените му очи не видя дори и искрица от предишната личност. В ръката си той стискаше дълъг нож. Когато момичето стигна фоайето, той й отвори вратата. Тя спря, използва последните капчици сила на волята си да погледне към стълбите и безумната групичка, строена в мрака горе, усмихна се и каза:

— Adieu до утре, Мелани. Не ме разочаровай отново!

— Няма — отвърнаха петимата в унисон. — Лека нощ, Нина! Натали се обърна и излезе, като позволи на Марвин да й отключи външната порта и не се обърна да погледне назад, дори и когато подмина Саул в паркирания микробус, поемайки си все по-дълбоко и по-дълбоко дъх, докато вървеше; и само със силата на волята си се сдържаше да не се разхлипа.

Бележки

[1] Роман от Дейв Залцер. — Бел. ред.

[2] Роман от Айра Левин, екранизиран от Роман Полански. Едно от големите постижения на литературата на ужаса през ХХ век. — Бел. ред.