Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

75
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

— Е, това беше — каза пилотът.

Веднага щом обстрелът спря, Мийкс прекара чесната ниско над самолетната писта. Самата стрелба бе изкопала само няколко кратера — напълно възможно беше да ги избегнат при добро пилотиране и още по-добър късмет — но напряко на пистата, близо до южния й край, имаше паднали дървета, а северният бе озарен от горящото авиационно гориво. Един служебен самолет гореше на главната отсечка и още няколко пушещи руини стояха на обиколната алея и край купчините пепел и отломки, представлявали доскоро хангар.

— Това е всичко, което можем да постигнем — додаде Мийкс. — Опитахме се да помогнем! Горивният индикатор показва, че е време да тръгваме за вкъщи. Като гледам ще трябва да се прибираме на изпарения.

— Имам идея — подметна Натали. — Можем да кацнем някъде другаде!

— Ъ-ъ — отвърна Мийкс и поклати глава. Козирката на синята му бейзболна шапка се раздвижи напред-назад. — Видя плажа от северния край, когато заобиколихме преди няколко минути… вълните са високи и бурята го е размазала. Няма шанс.

— Прав е, Нат! — додаде Джаксън уморено. — Няма какво да правим повече тук.

— Разрушителят… — поде пилотът.

— Самият ти каза, че вече е на десет километра от югоизточния край — възрази Натали.

— Да, ама има дълги зъби — обади се той. — И, въобще, какво точно си си наумила, хлапе?

Приближаваха южния край на самолетната писта и извършваха вече трети заход.

— Обърни наляво — каза Натали. — Ще ти покажа!

— Сигурно се майтапиш! — възкликна Мийкс, докато се въртяха на неколкостотин метра от скалите.

— Мисля, че е идеално! — възрази тя. — Хайде да приключваме, преди лодката да се е върнала.

— Корабът — поправи я пилотът автоматично. — И ти си луда! Храсталаците още горяха по ръба на скалата, където ракетата се бе самоунищожила преди двайсет минути. Небето на запад бе осветено от пожара на пистата. На шест километра зад тях парчетата и останките от „Антоанет“ още пушеха като въглени върху черна пепел. След като разрушителят бе приключил с пистата, се върна от изток по протежение на брега, за да вкара поне дузина експлозивни откоса в и около Имението. Покривът на голямата сграда гореше, източното крило бе разрушено, дим замъгляваше оцелелите прожектори, а изглежда и един от снарядите се бе приземил близо до патиото от южната страна, като бе счупил прозорците и бе разбил фасадата, която гледаше към дългата морава, обърната към морските скали.

Самата морава изглеждаше недокосната, макар че част от нея бе затъмнена — там, където липсваха прожекторите. Огънят на скалите разкриваше ниски храсталаци и дървета-джуджета на ръба на скалите, които щяха да са невими, ако не беше близкият пожар. Последните двайсетина метра от моравата изглеждаха достатъчно равни, като изключим един кратер от снаряд и изровеното от него недалеч от патиото.

— Идеална е — посочи я Натали.

— Пълна лудост е — възрази Мийкс. — Трябва да катеря трийсетградусов ъгъл по времето, когато стигна Имението!

— Идеална е за кацане — повтори работодателката му. — Ще ти трябва по-малък разбег. Нали заради това британските самолетоносачи имат скосена палуба?

— Тук те спипа, човече — обади се и Джаксън.

— Глуупости — проточи Мийкс. — Трийсет градуса! Освен това, дори и да успеем да спрем, преди да се врежем в горящата сграда, онези тъмни петна на ливадата… и повечето от нея е тъмна… може да има счупени клонки, ями, някакви каменни алпинеуми… Пълна лудост е!

— Аз гласувам „за“! — отсече Натали. — Трябва да се опитаме да намерим Саул!

— За — съгласи се Джаксън.

— Каква е тази дивотия с гласуването! — подозрително попита пилотът. — Откога на самолета цари демокрация? — подръпна бейзболната си шапка и погледна към оттеглящия се на изток разрушител. Заяви. — Я ми кажете истината! Това е просто началото на революцията, нали?

Натали се спогледа с Джаксън и реши да рискува.

— Да — отвърна. — Така е!

— О-оо — промърмори Мийкс. — Знаех си! Е, да ви кажа, момичета и момчета, летите с единствения награждаван от държавата социалист в окръг Дорчестър! — извади незапалена пура от джоба на ризата си и я подъвка нервно. — О, какво пък, мамка му! — каза накрая, — и бездруго сигурно ще ни свърши горивото, преди да сме се върнали!

 

С укротен двигател, самолетът сякаш бе застинал, докато се носеше странично към скалната стена, която сияеше бяла на звездната светлина. Натали никога не бе изпитвала такава възбуда. Наведе се напред, опънала широкия колан така, че направо й спираше дъхът, и стисна таблото, когато скалите се втурнаха към тях със задавяща внезапност. На трийсет метра височина тя осъзна, че се намират твърде ниско — чесната щеше да се удари право в канарите…

— Насрещният вятър ни оказва страхотна проклета услуга! — изръмжа Мийкс. Пусна малко газ и леко издърпа ръчката. Изкатериха ръба на скалите и храстите с три метра разлика и влязоха в мрака на пътеката между високите дървета. — Господин Джаксън, уведомете ме, ако забележите да идва кораб!

Джаксън издаде неопределим звук откъм задната седалка.

Намираха се на трийсетина метра от първия осветен от прожекторите участък и Мийкс спусна колесника на чесната точно в началото на бялата ивица светлина. Кацането бе по-грубо, отколкото Натали си беше представяла. Вкуси кръв и осъзна, че си е прехапала езика. След секунди се озоваха в мрака между ивиците светлина. Тя със закъсняла тревога си помисли за паднали клони и алпинеуми.

— Дотук добре — обади се Мийкс. Самолетът заподскача през поредната ивица светлина и се гмурна отново в мрака. На Натали й се струваше, че катерят вертикална стена от павета. Нещо се удари и запъна в дясното колело, чесната се приплъзна и за малко да се преобърне със сто километра в час. Пилотът, досущ като откачен органист, комбинира газта, спирачките и педалите на елероните в недоловима за ухото симфония. Самолетът се успокои и премина през последната осветена ивица, светлината се лееше през предното стъкло и ги заслепяваше. Южната стена на горящото Имение приближаваше към тях прекалено бързо.

Те се носеха през облаци прах и тромаво се завъртяха в завой, който изпрати дясното крило над ръба на кратера от снаряд. Патиото се намираше на пет метра встрани. Скъсан слънчобран излетя от порива на преминаването им.

Мийкс спря рязко машината с нос към склона. Натали бе сигурна че е стояла на върха на заледени ски-писти, които са били по-малко стръмни. Техният пилот извади пурата си и се взря в нея, сякаш току-що бе открил, че не е запалена.

— И тъй, спираме за кратка почивка — обяви той. — Всички, които не са се върнали след пет минути или при първата поява на враждебно настроени аборигени, ще вървят пеша до вкъщи… — той извади 38-и калибър пистолет със седефена дръжка измежду седалките и почука дулото в слепоочието си в примитивен поздрав. — Viva la revolution!

— Хайде — каза Натали, като се помъчи да отвори вратата и да разкопчее колана ся. Почти изпадна от самолета, изтърва си чантата и за малко да си изкълчи глезена. Измъкна колта, остави останалото да си лежи на земята и отстъпи встрани, когато Джаксън скочи долу. Той носеше само черната си лекарска чанта и фенерче, но беше вързал червена кърпа през челото си.

— Накъде? — надвика той шума на все още въртящата се перка. — Сигурно все някой е забелязал пристигането ни. По-добре побързай!

Натали кимна към голямата зала. Електрическото осветление беше изключено в тази част на Имението, но оранжевото сияние на огъня очертаваше смътни силуети в задимената бездна, която се виждаше през счупените прозорци. Джаксън си проправи път през нападалите камъни от патиото, изрита изкъртената предна врата, за да я отвори и завъртя мощното си фенерче. Лъчът прониза гъстия дим и освети голяма, покрита с плочки площ, по която блестяха счупени стъкла, както и късчета мазилка. Натали излезе пред Джаксън, вдигнала високо пистолета. Прикри устата и носа си с кърпичка, за да диша по-лесно в целия този дим. В далечния край вляво, зад разчистен участък от пода, бяха разположени две маси с храна, питиета и катурната купчина електронно оборудване. Между вратата и масите подът бе отрупан с предмети, които Натали за момент помисли за смачкани вързопи пране, преди да осъзнае, че всъщност са мъртви тела. Джаксън задържа фенерчето стабилно и пристъпи предпазливо към първия поред. Лъчът освети безжизненото лице на прекрасната евроазиатка, която бе стояла в колата при Тони Харъд, когато Саул се срещна с него в Савана преди три дни.

— Не й свети така в очите! — обади се познат глас от мрака от лявата й страна. Натали се присви и завъртя пистолета, докато Джаксън насочваше лъча на фенерчето към звука. Харъд седеше с кръстосани крака на пода до един преобърнат стол, а наблизо имаше още тела. В скута на продуцента бе гушната наполовина празна бутилка вино.

Натали отстъпи към Джаксън, махна му да й даде фенерчето и му връчи колта.

— Той Използва жени — каза, като посочи към Харъд. — Ако мръдне или аз започна да се държа странно, убий го!

Обектът на нареждането й поклати мрачно глава и отпи голяма глътка вино.

— С това е приключено — заяви завалено. — Всичко свърши!

Натали погледна нагоре. Ясно различаваше звездите през строшения покрив три етажа по-нагоре. Ако се съди по звука, автоматичната система на пръскачката още работеше някъде, но огънят очевидно добре се бе окопал на втория и третия етаж. В далечината се чуваше трясъкът на картечни пистолети.

— Виж! — повика я Джаксън. Лъчът освети трите тела близо до масивен стол.

— Саул! — извика Натали и се втурна напред. — О, Боже, Джакс! Мъртъв ли е? Боже мой, Саул! — тя го претъркули встрани от другото тяло, като откачи пръстите му от ризата на противника. Веднага разбра, че мъртвият мъж би трябвало да е Полковника — Саул й беше показвал снимките от вестника и тези на „Уилям Бордън“ от досието си — но изкривеното, почерняло лице и оцъклените очи, покритите със старчески петна ръце, застинали с изкривени пръсти… всичко това не й се струваше човешко, да не говорим за разпознаваемо. По-скоро сякаш Саул лежеше върху трупа на някаква извратена, мумифицирана твар.

Джаксън коленичи до Саул и потърси пулса му, вдигна единия клепач и светна с фенерчето. Натали виждаше само кръв; кръв покриваше лицето на евреина, а също така раменете, ръцете, гърлото и дрехите му. Според нея беше очевидно, че е мъртъв.

— Жив е — обяви Джаксън. — Има пулс. Слаб, но се напипва!

Той разкопча гащеризона с рязко дръпване и внимателно преобърна психиатъра, като прокара фенерчето по протежение на тялото му. Отвори торбата си, приготви една спринцовка и я заби в лявата ръка на Саул, забърса гърба му и започна да поставя чисти марли по раните.

— Иисусе! — промърмори. — Улучили са го два пъти. Кракът му не е голяма работа, но ще трябва да спрем кървенето от това рамо. Някой е поработил наистина сериозно с ръката и гърлото му! — погледна към пожара. — Трябва да се махнем оттук, Нат! Ще пусна да му вливам плазма в самолета. Подай ми ръка, става ли?

Саул простена, когато те го изправиха. Джаксън го подпря под лявата ръка и го вдигна тромаво.

— Хей — обади се Харъд от тъмното. — Мога ли да дойда и аз?

Натали едва не изтърва фенерчето, докато забързано спираше и вдигаше колта от мястото, където Джаксън го беше оставил на пода. Пъхна оръжието в лявата ръка на фелдшера и подкрепи Саул, така че спътникът й да успее да освободи ръката си.

— Той ще ме Използва, Джакс! — изхленчи. — Застреляй го!

— Не!

За нейно учудване го каза именно Саул. Клепачите му потрепнаха. Дори устните му бяха насинени и подути. Облиза ги, преди да се опита да заговори отново.

— Помогна ми — изхърка и завъртя глава в посока на Харъд. Едното му око беше затворено от спечената кръв, но другото се отвори и се втренчи в лицето на спасителката си. — Хей, — каза меко, — какво те забави?

Опитът му да се пошегува докара Натали до сълзи. Тя се хвърли да го прегръща, но разтвори обятията си веднага щом го видя да се мръщи при натиска над ребрата си.

— Да вървим! — настоя Джаксън. Трясъкът на картечния огън се приближаваше.

Натали кимна и завъртя лъча на фенерчето около Голямата зала за последен път. Пламъците вече се приближаваха и пожарът се бе развихрил из съединените коридори на втория етаж, а яркото червено сияние превръщаше сцената в детайл от гравюра за Ада на Йеронимус Бош. Счупените стъкла горяха като очите на незнаен брой демони в мрака. Тя за последно погледна трупа на Полковника, смален до нищо от смъртта.

— Да вървим — съгласи се.

 

И трите оцелели прожектора на хълма бяха угаснали. Натали тръгна напред с фенерчето и колта, докато Джаксън подкрепяше Саул. Психиатърът отново бе изпаднал в безсъзнание, още преди да преминат през френските прозорци. Чесната все още си беше на мястото, перката й се въртеше, но пилотът липсваше.

— О, Иисусе! — промърмори Натали и прокара лъча по задната седалка и земята близо до самолета.

— Можеш ли да летиш с това чудо? — попита Джаксън, докато настаняваше Саул на допълнителната задна седалка и приклякаше близо до него. Вече беше отворил пакетите стерилни превръзки и подготвяше плазмата.

— Не — отвърна Натали. Погледна надолу по хълма. Онова, което преди донякъде приличаше на самолетна писта, сега тънеше в пълен мрак. Заслепени от фенерчето, очите й не можеха да различат дори линията на дърветата.

Разнесе се пъшкащ, задъхан звук откъм хълма и тя изравни лъча с лявата си ръка, докато стабилизираше колта с дясната. Дарил Мийкс вдигна длан да прикрие очи от светлината и се преви с хриптене и задъхване.

— Къде беше? — поиска да знае Натали, навеждайки фенерчето. Той се опита да заговори, плю, хриптя секунда-две и обясни:

— Светлините угаснаха.

— Това го знаем. Къде…

— Качвайте се — той попи лицето си с бейзболната шапка с надпис: ЙОКОХАМА ТАИЙО УЕЙЛС.

Натали кимна и изтича около самолета, за да се качи от своята страна, вместо да припълзява покрай таблото за управление и да рискува да ритне ръчната спирачка или нещо друго. Под крилото оттатък я причакваше Тони Харъд.

— Моля! — изскимтя той. — Трябва да ме вземете с вас. Наистина му спасих живота, честно! Моля ви!

Натали усети съвсем слабото докосване от досег, пъхващ се в съзнанието й, като опипваща в тъмното ръка, но не изчака това да свърши. Бе се приближила веднага щом Харъд започна да говори и сега го ритна здраво в тестисите с такъв замах, колкото разстояние имаше, доволна, че носи здрави туристически обувки вместо маратонки. Продуцентът изтърва бутилката, която още стискаше, и се сви на тревата с две ръце между краката.

Натали стъпи на прага и се затутка с отварянето на вратата. Не знаеше колко концентрация е нужна на умствения вампир да извърти номера си, но прие, че е повече, отколкото Тони Харъд можеше да организира в момента.

— Тръгвай! — извика тя, но беше излишно; Мийкс бе подкарал самолета напред още преди вратата й да хлопне.

Тя се порови за колана си, не успя да го намери и се примири с това да се хване за таблото с две ръце, но колтът й пречеше. Ако кацането нагоре по хълма се бе оказало възхитително изживяване, спускането обратно щеше да бъде като Космическата планина, Маршрутът Матерхорн и любимият на баща й — влакчето „Дива котка“ — взети заедно. Натали видя внезапно и с какво се е забавлявал Мийкс. Два железопътни семафора на разстояние десет метра един от друг сияеха в края на дългия коридор от мрак.

— Тряб’да знам къде свършва земята и почва пропастта! — надвика Мийкс нарастващия рев на двигателя и дрънченето на подскачащия колесник. — Навремето много добре вършеше работа, докато ние с Пап играехме на челик в тъмното. Слагахме си цигарите на колове…

Не им остана повече време за приказки. Подскачането се влоши, семафорите се устремиха към тях и те внезапно ги подминаха, а Натали осъзна какъв е най-лошият страх на возещия се на влакче на ужасите — какво би се случило, когато стремглаво се спуснеш по някой от онези хълмове и релсите свършат, а ти продължиш нататък?

Натали беше пресметнала — в един по-спокоен момент, когато информацията й се струваше поне донякъде интересна — че морските скали под Имението са с височина седемдесет метра. Чесната бе паднала на половината от това разстояние и не показваше признаци за чудотворно възстановяване, когато Мийкс направи нещо странно; сведе носа на самолета надолу и наду газта, за да ги стрелне по-бързо към белите гребени на прибоя, които изпълваха предното стъкло. По-късно Натали не можеше да си спомни да е пищяла или несъзнателно да е дърпала спусъка на колта, но впоследствие Джаксън я увери, че писъкът бил впечатляващ, а дупката от куршум в покрива на самолета говореше сама за себе си.

Мийкс се цупеше по повод това през по-голямата част от пътуването обратно. Веднага щом излязоха от острия вираж, който им даде предостатъчна скорост, и започнаха да се изкачват на запад до нормална височина, Натали насочи вниманието си към други въпроси.

— Как е Саул? — попита тя, като се обърна на седалката.

— В безсъзнание — осведоми я Джаксън. Все още беше коленичил в претрупаното пространство. Бе се грижил за Саул и по време на екстремното им излитане.

— Ще живее ли? — попита момичето.

Фелдшерът я погледна изпитателно; очите му едва се различаваха на слабата светлина на уредите.

— Ако успея да го стабилизирам — обясни, — вероятно да. Не мога да преценя за останалото — вътрешните кръвоизливи, сътресението… Куршумът в рамото не му е причинил толкова вреда, колкото си мислех. Изглежда, че чудото е изминало доста път и е рикоширало, преди да го улучи. Мога да го напипам на няма и пет сантиметра, точно до костта тук. Саул сигурно е бил наведен, когато го е сполетяла бедата. Ако е бил изправен или легнал, щеше да пробие десния му дроб при излизането. Изкървил е доста, ио го наливам с плазма. Имам предостатъчни запаси. И… знаеш ли какво, Нат?

— Какво?

— Чернокожите са измислили кръвната плазма. По-точно, един тип на име Чарлз Дрю. Някъде четох, че кървял до смърт след автомобилна катастрофа през петдесетте, понеже някаква откачена севернокаролинска болница нямала „негърска кръв“ в хладилника и отказала да му прелее „бяла“.

— Това не ми се струва от особено значение днес — отряза Натали. Джаксън сви рамене.

— Саул би го харесал. Този човек има много по-добро чувство за хумор от теб, Нат. Вероятно защото е психар.

Мийкс извади пурата от устата си.

— Не ми се ще да прекъсвам това романтично гугукане — обади се, — но приятелят ви има ли нужда да се добере до най-близката болница?

— Имаш предвид някъде другаде, освен Чарлстън? — полюбопитства Джаксън.

— Аха — съгласи се пилотът. — Савана е на час път по-близо от Чарлстън, а Брунсуик и Меридиан, че и други, са дори още по-близо и от нея. Ще ми е по-спокойно и за свършващото гориво, също тъй!

Джаксън се спогледа с Натали.

— Дай ми десет минути с него — помоли пилота. — Нека му вкарам малко кръв и да проверя как е, тогава ще видим!

— Ако можем да се върнем до Чарлстън, без да подлагаме на опасност живота на Саул, бих искала да се прибера — намеси се Натали, като изненада дори себе си. — Налага ми се!

— Ваше право си е — сви рамене Мийкс. — Мога да се насоча по права линия, вместо да обикалям брега, но си плачем за истинско мокро кацане, ако сгреша положението с горивото.

— Ами не го греши! — предложи му тя.

— Да, най-добре ще е — съгласи се той. — Да имаш дъвка или нещо такова?

— Съжалявам, не си нося — озъби се озадачена Натали.

— Е, тогава си пъхни пръста в дупката, която направи в покрива ми — нареди той. — Този свирещ звук ми лази по нервите!

Накрая именно Саул реши, че ще се върнат в Чарлстън. След близо литър и половина плазма, положението му изглеждаше стабилно и той приключи последващите спорове, като отвори здравото си око и каза:

— Къде сме?

— На път към къщи — отвърна Натали и коленичи до него. Те с Джаксън си смениха местата, след като медикът провери жизнените показатели на Саул и обяви, че и двата му крака са се вцепенили. Мийкс не одобри размяната и отбеляза, че хората, които се изправят в канута и самолети, са откачени.

— Ще се оправиш — додаде Натали и погали челото на психиатъра.

Той кимна.

— Малко странно се чувствам!

— Това е от морфина — обясни Джаксън, като се обърна назад и провери пулса му.

— Всъщност добре се чувствам — допълни Саул и изглеждаше готов отново да задреме. Внезапно и двете му очи се отвориха и гласът се повиши. — Полковника! Мъртъв ли е наистина?

— Да — потвърди Натали. — Видях го. Той накъсано си пое дъх:

— Барент?

— Ако е бил на яхтата си, и него го няма — уточни спътничката му.

— Както го планирахме ли?

— Донякъде. Нещата не тръгнаха както трябва, но Мелани все пак се справи накрая. Нямам представа защо. Ако не ме лъжеше, последното, което чух, беше, че те с Полковника и господин Барент се разбират чудесно…

Саул раздвижи подутите си устни в болезнена усмивка.

— Барент елиминира госпожица Сиуъл — поясни той. — Това сигурно е раздразнило Мелани… — завъртя глава, за да се намръщи направо към Натали. — Какво правите вие двамата тук? Никога не сме говорили да идваш на острова!

Тя сви рамене.

— Да те върнем ли пак там и да започнем отначало? Ласки затвори очи и каза нещо на полски.

— Трудно ми е да се съсредоточавам — допълни на завален английски. — Натали, можем ли да отложим последната част? Да се оправяме с нея после? Тя е най-лошата от тях, най-силната… Мисля, че дори Барент се боеше от нея накрая. Не можеш да се справиш сама, Натали! — гласът му отслабваше на ръба на съня. Промърмори: — Всичко приключи, миличка! Спечелихме.

Натали стисна ръката му. Когато усети, че той вече се унася, каза тихичко:

— Не, още не е свършило. Не съвсем! Летяха на северозапад към несигурния бряг.