Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

13
Чорлстън,
сряда, 24-и декември 1980

Беше най-самотната Бъдни вечер, която Натали Престън някога бе преживявала, и тя реши да направи нещо по въпроса. Взе чантата си и своя „Никон“ със 135-милиметров портретен обектив, излезе от къщи и подкара бавно към Стария квартал на Чарлстън. Беше около четири следобед, но зимната светлина вече гаснеше.

Докато караше покрай старите къщи и магазинчетата, слушаше коледна музика по радиото и остави съзнанието си да се рее.

Баща й й липсваше. Макар че го бе виждала все по-рядко и по-рядко през последните години, мисълта, че той не е там — не е никъде — не мисли за нея, не я чака — я караше да се чувства така, все едно нещо в сърцето й се е спукало, то спада като пробит балон и дърпа със себе си самата тъкан на съществото й. Искаше й се да плаче.

Не бе плакала, когато чу новината по телефона. Не плака, когато Фред я закара до сейнтлуиското летище — той настоя да я съпроводи, тя пък настояваше да не идва с нея и накрая той й позволи да го убеди. Не плака и на погребението или в часовете и дните на хаотичната въртележка на приятели и роднини, които прииждаха ли, прииждаха… Едва пет дни след убийството на баща й и четири, откакто се бе завърнала в Чарлстън, докато късно през нощта търсеше някаква книга, мъката и проби. Не й се спеше и реши да вземе новото издание на смешките на Джийн Шепърд от „Дел“, а книгата се отвори и там, в полето, с криволичещия широк почерк на баща й, бе изписано „Да я дам на Нат тази Коледа“. И тя прочете страницата, описваща истерично-смешното и ужас ващо посещение на едно момче в търговския център на дядо Коледа силно й напомняше как собствените й родители я бяха завели в центъра, когато беше на четири, и чакаха на опашка цял час, само за да може дъщеря им да избяга панически в най-ключовия момент… Щом свърши с четенето, Натали се смя, докато смехът й не се обърна на сълзи, а сълзите — в рев; онази нощ тя плака много, спа само час призори, но когато се събуди със зимния изгрев, се чувстваше празна, изсушена, но по-добре — както жертвата на гадене се чувства след първия спазъм на болестта. Най-лошото бе останало зад гърба й.

Натали зави наляво и пое покрай тухлените къщи на „Рейнбоу Роу“ — живописни фасади, сега притъмнели, докато се включваха газовите лампи. Чудеше се.

Беше грешка да остане в Чарлстън. Госпожа Кълвър от съседния вход идваше кажи-речи на всеки час, но Натали смяташе разговорите с възрастната вдовица за уморителни и болезнени. Започна да подозира, че тази врана се е надявала да стане втората госпожа Престън и от тази мисъл й се приискваше да иде в стаята си и да се скрие, когато чуе познатото, досадно почукване на вратата.

Фредерик се обаждаше от Сейнт Луис всяка вечер, точно в осем и Натали можеше да си представи напрегнатото изражение на тъмното лице на нейния приятел и някогашен любовник, докато казва: „Бейби, ела си тука. Не си правиш добро, като висиш в къщата на баща си. Липсваш ми, бейби. Ела при Фредерик“. Но „вкъщи“ — нейният малък апартамент в университетското градче — вече не й изглеждаше като дом… И претрупаната стая на Фредерик на улица „Аламо“ беше за него само място за спане между четиринайсетчасовите смени в компютърния център, докато той се сражава с математиката на разпределението на масата в галактическите купове, Фредерик — умното, но бедно и образовано момче, за което тя бе научила от бившите му приятели — се завърнал след две „смени“ във Виетнам със смъртоносен нрав, яростен защитник на човешкото достойнство и с революционен дух, който впрегнал за превръщането си в изумителния математик-изследовател, когото Натали познаваше и — поне през последната година — обичаше. Бе си мислила, че го обича. „Връщай се тука вкъщи, бейби“ — казваше гласът му всяка вечер и тя — самотна, измъчвана от раните на загубата, които още гнояха в душата й — отвръщаше: „Само няколко дни още, Фредерик. Само няколко дни“.

„Няколко дни за какво?“ — питаше се тя. Големите стари къщи по Саут Батъри грееха в светлината на прозорците, осветяващи редици веранди, палмето, куполи и балюстради. Тя винаги бе обичала тази част от града. Когато беше момиченце, с баща й обичаха да се разхождат по Батъри. Стана на дванайсет, преди да осъзнае, че тук не живеят чернокожи — че всички изящни стари къщи и изящни стари магазинчета са собственост само на бели. Години по-късно се чудеше как тъй подобно откровение бе навестило толкова късно чернокожо момиченце, растящо в Юга през шейсетте. Толкова неща идваха по естествен път, толкова много от старото време трябваше да бъде отблъсквано ежедневно, че тя не можеше да повярва, че никога не е забелязвала, че улиците на вечерните й разходки — големите стари домове от мечтите й като дете — са извън нейния обхват и този на расата й, също както някои от плувните басейни, кината и църквите, където никога не би си и помислила да влезе. По времето, когато Натали порасна достатъчно, за да обикаля чарлстънските улици сама, натрапчивите знаци вече бяха махнати, обществените фонтани наистина бяха станали обществени, но навиците си оставаха; границите, установени от два века традиция, все още си стояха. Тя сметна за невероятно, че все още може да си спомни деня — влажен, студен ноемврийски ден през 1972-а — когато стоеше шокирана недалеч от това място по Саут Батъри и се взираше в големите къщи, и осъзнаваше, че никой от рода й не е живял тук, нито пък някога ще живее. Втората част на мисълта й обаче изчезна толкова бързо, колкото и се появи. Натали бе наследила очите на майка си и гордостта на баща си. Джоузеф Престън беше първият черен бизнесмен, който бе купил и държеше магазин в престижния крайбрежен квартал. Тя пък беше дъщеря на Джоузеф Престън.

Натали се спусна по Док Стрийт и мина покрай подновения „Док Стрийт, Тиътър“ — декоративните плетеници от ковано желязо висяха по балконите на втория етаж като някакъв избуял метален бръшлян.

Беше си вкъщи вече десети ден и всичко, случило се преди, й изглеждаше като преживяно в различен живот. Джентри вече би трябвало да е излязъл от дежурство, да пожелава „Лека вечер!“ и „Весела Коледа!“ на заместниците и секретарките си, както и на другите бели, които обитаваха стария скелет на Градската управа. Вече би трябвало да и позвъни.

Натали паркира близо до епископалната църква „Сейнт Майкъл“ и се замисли за Джентри. За Робърт Джоузеф Джентри.

След като миналия петък изпратиха Саул Ласки до летището, двамата прекараха по-голямата част от деня заедно. И следващия също. Разговорите им онзи първи ден в по-голямата си част касаеха историята на нюйоркския психиатър — и цялата тази работа с хора, които могат с умствено усилие да използват другите. „Ако професорът е луд, то е от тихите луди и е безвреден — отбеляза Джентри. — Ако обаче не му хлопа дъската, неговата версия идеално обяснява защо пострадаха толкова хора“.

Натали разказа на шерифа как шпионираше от стаята си, когато изтощеният нюйоркски психиатър се връщаше от банята до разтегаемото легло в дневната й. Беше бос, носеше само гащета и фланела, която тя описа като „старческа долна риза“. Тогава не се сдържа и огледа добре десния му крак. Малкият пръст липсваше, а по бледата кожа личаха стари белези като бели червеи.

— Това не доказва нищо — напомни й Джентри.

В неделя говориха и за други неща. Той сготви вечеря за двама в лома си. Натали обикна от пръв поглед къщата му — стара викторианска постройка, разположена на десетина минути път от Стария квартал. Кварталът преживяваше промени; някои къщи се съсипваха от липса на грижи, други пък преминаваха цялостно възстановяване. Районът, в който Джентри живееше, бе населен предимно с млади двойки — и черни, и бели — и на алеите пред къщите имаше детски велосипедчета, на спретнатите полянки пред входните врати бяха захвърлени въжета за скачане, а откъм задните дворове се носеха смях и глъчка.

Трите стаи на първия етаж бяха пълни с книги: великолепни вградени книжни рафтове в библиотеката до входното антре, ръчно изработени полици от двете страни на просторните прозорци в трапезарията и скъпи метални стелажи, окачени на неизмазаната тухлена стена в кухнята. Докато Джентри кълцаше марулите и зеленчуците за салата, Натали — с благословията на шерифа — скиташе от стая в стая, възхищаваше се на старите, обвити в кожа томове, обърна внимание и на полиците с книги с твърди корици, посветени на история, социология, психология и дузина други науки, и се усмихна на отрупаните рафт след рафт шпионски романи, мистерии и джобни издания съспенс. В ателието на Джентри изпита остро желание незабавно да се сгуши в някое кресло с книжка в скута. Огромното бюро беше подвижен капак, затрупано с хартии и документи, коженото кресло и кушетката също бяха накамарени с тях, вградените в ените полици буквално преливаха от книги. Тя сравни всичко това със спартанската си работна стая в Сейнт Луис. Шериф Боби Джо Джентри имаше кабинет, който е обитаем и се явява център на живота на собственика на къщата. До голяма степен й напомняше за онова, което тъмната стаичка на баща й винаги й бе внушавала. След като салатата беше нарязана и лазанята — пъхната в печката, двамата с Джентри седнаха в кабинета, насладиха се на превъзходен чист скоч и отново говориха — разговорът им пак се въртеше около Саул Ласки, доколко може да му се вярва и на собствената им реакция на историята му.

— Цялата Работа носи типичния привкус на параноя — отбеляза Джентри, — нo пък, ако някой европейски евреин бе предсказал подробностите за Холокоста примерно десетилетие преди той да започне, всеки добър психиатър — дори и да е евреин — би го диагностицирал като вероятен параноиден шизофреник.

Те погледаха как последните лъчи гаснат отвъд прозорците, докато похапваха леката вечеря. Джентри се бе спуснал в добре зареденото с винени бутилки мазе и буквално се изчерви от притеснение, когато се върна с две бутилки великолепно „Каберне Совиньон“, което сервира с храната. Натали сметна вечерята за великолепна и му изказа комплимент като главен готвач. Той го отхвърли с възражението, че жените които могат да готвят, да, тях ги наричат „добри готвачи“; а на старите ергени, които се оправят в кухнята, им викат „главен готвач“. Натали се смя и обеща да зачеркне този конкретен стереотип от списъка си.

Стереотипи. Сама в коледната вечер, седнала в бързо изстиващата кола близо до епископалната църква, тя отново се замисли за стереотипите.

Саул Ласки според нея беше идеалният пример за стереотип, поне на пръв поглед: нюйоркски полски евреин с брадата и тъжните семитски очи, които сякаш се взираха към нея от някакъв европейски мрак, който тя дори не можеше да си представи, още по-малко да разбере. Професор… психиатър… с мек чуждестранен акцент, който спокойно би могъл да звучи и като виенския диалект на Фройд, доколкото непривикналото ухо на Натали можеше да възприеме. Човекът носеше очила, залепени с тиксо, за Бога, също като лелята й Елен, която страдаше от сенилност — или, както днес го наричат, Алцхаймер — в продължение на единайсет години (по онова време по-голямата част от живота на малката), докато накрая умря.

Саул Ласки изглеждаше различен, звучеше различно, действаше различно, беше по-различен от повечето хора — и черни, и бели — които Натали познаваше, макар че стереотипът й за евреин бе по-скоро наброска — тъмни дрехи, странни обичаи, специфичен облик за този етнос, привързаност към парите и властта за сметка на безразличието на собствената й раса към тези двете — не би имала проблем да нагласи основните странности на Саул Ласки спрямо този стереотип.

Но не стана така. Натали не си правеше илюзии, че се смята за твърде интелигентна, за да свежда хората до стереотипи; бе само на двайсет години, но беше виждала интелигентни хора като баща си и Фредерик — интелигентни хора — които просто нагласят стереотипите, за да паснат на другите. Баща й — колкото и чувствителен и щедър да беше, горд от расовата си принадлежност и наследството си — виждаше издигането на тъй наречения Нов Юг като опасен експеримент, манипулация на радикалите и от двата цвята за промени в системата, която най-накрая се бе изменила достатъчно в собствените си рамки, за да позволи известен успех и достойнство на онези от същия като неговия цвят, които здраво си плюят на ръцете.

Фредерик пък виждаше хората като пионки на системата, мениджъри на системата и жертви на системата. Тази „система“ бе абсолютно прозрачна по негово мнение; същата политическата структура, направила неизбежна войната във Виетнам, структурите на властта, които я подкрепяха, и социалните структури, които го бяха пъхнали в зиналите челюсти на политическата машина. Отговорът на Фредерик бе двузначен: да излезе извън системата в нещо също тъй нецелесъобразно и невидимо като изследователската математика, и да стане толкова добър в своята област, че да има силата на духа да остане там и да отрича системата и през останалата част от живота си. Междувременно Фредерик живееше заради часовете, които прекарваше свързан с компютрите си, избягваше усложненията на междучовешките отношения, любеше се с Натали толкова яростно и умело, колкото се бореше с всички, които се мъчеше да отрича, и обучаваше приятелката си да стреля с 38-калибровия револвер, който държеше в претрупаното си жилище.

Натали потрепери и запали двигателя, за да заработи климатикът. Подкара покрай „Сейнт Майкъл“, загледа се в хората, които се събираха за нещо като ранна служба по Коледа, и зави по Броуд Стрийт. Сети се за сутрешните коледни служби, на които бе присъствала с баща си години наред, в баптистката църква на три пресечки от къщи. Бе решила да не го съпровожда тази Коледа, да не бъде лицемерна към всичко това. Знаеше, че отказът й ще го нарани и ще го ядоса, но се бе подготвила да отстоява своята гледна точка. Натали усети как празнотата в нея като че ли прераства в бездна от мъка, която беше физически болезнена. В момента би дала всичко, за да загуби онзи спор и да присъства в църквата утре заран, заедно с баща си.

Майка й бе починала при нещастен случай през лятото, когато Натали стана на девет години. Беше нещастен случай, каза й баща й онази вечер, коленичил до дивана, стиснал дланите на дъщеря си между своите; майка й се прибирала от работа пеша, пресякла малък парк, няма и трийсет метра от улицата, а едно кабрио, натоварено с пет бели колежанчета, всичките пияни, минало напреки на моравата, на майтап. Колата поднесла около един фонтан, хлапетата изгубили управление на меката почва на поляната и ударили трийсет и две годишната жена, която се прибирала у дома да се присъедини към съпруга и дъщеря си за петъчен следобеден пикник. Тя забелязала опасността чак в последната секунда. Според свидетелите погледнала към връхлитащата кола с израз, който един зяпач описваше като „нито шок, нито ужас — само чиста проба изумление“.

На първия ден в четвърти клас учителят на Натали поръча на всички да напишат есе за онова, което им се е случило по време на лятната ваканция. Тя зяпа разчертаната със сини редове хартия в продължение на десетина минути и накрая написа, много внимателно, с най-добрия си краснопис и новата си писалка, купена едва миналия ден в „Кийнър’с Дръгс“: Това лято ходих на погребението на майка ми. Майка ми беше много сладка и добра. Обичаше ме много. Беше прекалено млада, за да умре това лято. Едни момчета, които не е трябвало да се качващ но кола, я прегазиха и я убиха. Те не влязоха в затвора и не пострадаха. След погребението на майка ми ние с баща ми отидохме на гости на леля Лея за три дни. Но после се върнахме. Мама ми липсва ужасно много. След като завърши това есе, Натали помоли за разрешение да отиде до тоалетната, бързо се отдалечи от познатите й все пак странни коридори и тихо, многократно повръща в третата кабинка в дамската тоалетна.

Стереотипи. Натали зави по Броуд Стрийт към дома на Мелани Фулър. Минаваше оттам всеки ден, изпитваше познати болка и гняв; знаеше, че това е същият инстинкт, който кара езика да попипва болен зъб, но въпреки това минаваше оттам. Всеки ден поглеждаше към къщата — тъмна, както и съседната сега, когато жената от другия вход — госпожа Ходжес — се бе преместила — и мислеше за миналия вторник, когато се вмъкна след мъжа с брадата в онази къща.

Саул Ласки. Изглеждаше като лесна жертва на стереотип и същевременно не беше. Натали си спомни тъжните му очи и мекия глас и се зачуди къде ли е той сега. Какво ставаше с него? Според уговорката щеше да се обажда всеки втори ден, но нито тя, нито Джентри се бяха чували с него, откакто го изпратиха до чарлстънското летище в петък. Вчера — четвъртък — шерифът набра поред телефоните на Саул вкъщи и в университета. Никой не вдигна на домашния, а в катедрата по психология в Колумбийския една секретарка обясни, че доктор Саул Ласки е в почивка до шести януари. Не, не се е свързвал с кабинета, каза им тя, откакто заминал за Чарлстън на шестнайсети декември, но със сигурност ще се върне на шести януари. По това време започват лекциите му.

В неделя, докато те с Джентри седяха в кабинета му и разговаряха, Натали бе показала на шерифа една вестникарска изрезка от Вашингтон за експлозия в кабинета на сенатор, станала миналата нощ. Имаше четирима убити. Дали това имаше нещо общо със загадъчната среща на Саул същия ден?

Джентри се усмихна и й напомни, че един пазач от същата сграда бил загинал в този инцидент, а също и че и вашингтонската полиция, и ФБР били убедени, че става дума за изолирана терористична атака — никой от четиримата, обявени за мъртви, не е идентифициран като Саул Ласки и, в крайна сметка, поне част от безсмисленото насилие по света няма нищо общо с описания от психиатъра кошмар.

Натали се усмихна в съгласие и отпи от скоча си. Три дни по-късно все още нямаше ни вест, ни кост от Саул.

 

В понеделник сутринта Джентри й се обади от работа.

— Дали ще имаш нещо против да ни помогнеш с официалното разследване на убийствата в „Менсърд Хаус“? — попита той.

— Защо не? — прие Натали. — Какво мога да сторя?

— Е, става дума за издирване на снимка на Мелани Фулър — обясни Джентри. — Според момчетата от отдел „Убийства“ в града и местния клон на ФБР, не съществуват снимки на тази дама. Те не могат да намерят никакви роднини, а съседите казват, че нямат нейни снимки, пък и претърсването на къщата й не помогна да намерим. Бюлетините, които ще разпращат, ще съдържат само нейно описание. Но мисля, че може да е един вид полезно да имаме нейна снимка, как смяташ?

— И с какво да помогна? — попита Натали.

— Да, се видим след петнайсет минути пред входа на къщата на Фулър — отвърна Джентри. — Ще ме познаеш, понеже ще съм човекът с роза на ревера.

Той пристигна и действително носеше роза, затъкната в бутониерата на униформената си риза. Предложи й я с патос, докато приближаваха заключената дворна врата пред къщата на Фулър.

— По какъв повод? — попита Натали, след като помириса бледорозовото цвете.

— Може да е единствената отплата, която ще получиш за това продължително, разочароващо и вероятно безплодно търсене — обясни Джентри. Извади огромна връзка ключове, намери сред тях един тежък и старомоден и отключи с него портата.

— Нима наново ще претърсваме къщата на Фулър? — полюбопитства Натали. Никак не й се искаше пак да влиза вътре. Спомни си как преди пет дни бе последвала Саул… Потрепери, въпреки че денят бе сравнително топъл.

— Нъц — Джентри я поведе през малкия двор към другата стара тухлена сграда, с която деляха двора. Потърси нов ключ на връзката и с негова помощ се справи с гравираната дървена врата. — След като съпругът и внучката й бяха убити, Рут Ходжес замина при дъщеря си в Шерууд Форест, в западния край на града. Имам разрешението й да поровя тук.

Вътрешността на къщата беше тъмна — промаслено дърво и стари мебели — но не носеше гнилото, болестотворно усещане за необитаема сграда, което Натали бе изпитала в дома на Фулър. На втория етаж Джентри светна настолна лампа в малката дневна с работна маса, диван и големи снимки на състезателни коне в рамки, накачени по стените.

— Това е било „свърталището“ на Джордж Ходжес — поясни шерифът. Докосна албум с колекция марки, внимателно прелисти твърдите страници и вдигна една лупа. — Бедният старец никога не е сторил нищо лошо. Трийсет години е бил чиновник в Пощенските служби и през последните девет е работил като нощен пазач в яхтклуба. После тази история се развихря и… — той поклати глава. — Във всеки случай жена му казва, че допреди три години е имал фотоапарат и го ползвал редовно. Беше сигурна, че госпожа фулър никога не би му позволила да я снима… но Джордж щракал сума ти пози и вдовицата му беше готова да се закълне, че все нейде ще се намери някоя на Мелани Фулър…

— Значи искаш да прегледам филмите и да видя дали не е там — кимна Натали. — Става. Само че никога не съм виждала въпросната дама.

— Аха — съгласи се Джентри, — но ще ти дам копие от описанието, което разпратихме. Като начало, извади всички снимки на жени около седемдесетте и нагоре — той се поколеба. — Случайно с баща ти да имате фотографска маса с лампа или нещо като сортировчик на снимки?

— В студиото има — обясни Натали. — Голяма маса, дълга е около два метра. Но защо просто не ползваме фенерче?

— Може да е по-бързо с маса с крушка — обясни Джентри и отвори вратата на килера.

— Добри ми небеса! — сега вече тя разбра смисъла на забележката му. Килерът беше голям и целият облицован в самоделни рафтове. На тези отляво бяха подредени книги и кутии, надписани „Марки“, но задната и дясна стени от пода до тавана бяха затрупаните дълги кутии без капаци, пълни с жълти кутийки за филми „Кодак“.

Натали хвърли още един, по-внимателен поглед и се обърна към Джентри.

— Тук са хиляди — каза. — Може и десетки хиляди да са!

Той разпери безпомощно ръце и я награди с най-широката си и най-момчешка усмивка.

— Казах, че търся доброволци за тази работа — въздъхна. — Бих я възложил на някой заместник, но единственият, който има свободно време в момента, е Лестър, а той е един ревльо… много готин човек, но има акъл колкото на прасето задницата… и Се боя, че даже няма да се опита да внимава.

— Хм-м-м — проточи Натали. — Страхотна препоръка от чарлстънския здравеняк.

Джентри продължи да и се усмихва.

— Ами какво пък — въздъхна и тя, — не че имам друга работа, пък и студиото е свободно, докато Лорн Джесъп… адвокатът на баща ми… или приключи с продажбата на това чудо на франчайзърите от „Шътърбърг Шопс“, или продаде цялата сграда. Добре, да започваме!

— Ще ти помогна да занесеш кутиите до колата си — предложи шерифът.

— Много благодаря — кимна Натали. Помириса отново розата и въздъхна.

 

Имаше хиляди филми и всеки един беше на нивото „аматьорски снимки“, че и по-зле. Натали знаеше колко трудно е да се щракне истински добра поза — бе похабила години в опити да зарадва баща си, след като й бе подарил първия й апарат, евтина ръчна „Яшика“, за деветия й рожден ден. Но, небеса, ако човек изщрака хиляди филми в протежение на, както изглеждаше, две-три десетилетия, просто няма начин да не направи поне една-две интересни снимки.

Не обаче и Джордж Ходжес. Имаше семейни снимки, снимки от ваканции, снимки на семейството на ваканция, снимки на къщи и кораби, снимки от важни събития, снимки от празници — в крайна сметка Натали се запозна с всяка една коледна елха на семейство Ходжес от 1948-а до 1977 година — и снимки ей тъй на, но всяка една от тях беше некачествена. За осемнайсет години снимачна кариера Джордж Ходжес така и не се беше научил да „стреля“ слънцето, обектите му да не застават на осветено място, нито пък да са пред дървета, стълбове и други неща, които сякаш растяха от ушите им или им служеха за налудничава прическа и къдрици; хоризонтът да не се криви, позиращите му хора да не са застинали сковани, а мъртвите предмети да не изглеждат така, сякаш са на хиляда километра; да не разчита на светкавицата си за Предмети или хора, които са много близо или далеч от обектива и да не включва целия човек в снимката.

Именно последния аматьорски навик доведе Натали дотам, че да открие снимка на Мелани Фулър.

Минаваше седем вечерта, Джентри бе дошъл в студиото с китайска храна за двама и те ядоха, застанали до масата с лампата, и Надали му показа малката си купчинка вероятни открития.

— Не мисля, че е някоя от посочените старици — допълни. — Всички те позират доброволно и повечето от тях ми изглеждат твърде млади или твърде възрастни. Но поне господин Ходжес си е обозначил кутиите по години.

— Аха — кимна Джентри и разтегна филмите на масата, за да ги прегледа набързо. — Никоя от тези не съответства на описанието. Косата им не е както трябва. Госпожа Ходжес казва, че тази Фулър ходела с една и съща прическа от шейсетте насам… Най-малкото. Късо подстригана накъдрена и синя. Малко като цвета, дето го докарваш, когато се чувстваш тъй, както сега.

— Благодаря — каза Натали, но се ухили, докато оставяше бялата кутия със сладко-кисело свинско и сваляше гуменото ластиче от поредното жълто кащонче. Започна да вади филмите по ред. — Най-трудното е да не хвърляш всеки филм на пода, след като си го прегледал — добави. — Смяташ ли, че госпожа Ходжес някога ще поиска да ги сортира?

— Вероятно не — отвърна Джентри. — Каза, че една от причините Джордж накрая да се откаже от фотографията, била, че тя нито веднъж не хвърлила и един поглед на филмите му.

— Не се сещам защо ли — обади се Натали и остави пачка от към триста пози на сина Лоурънс и снахата Надин — повечето от филмите бяха надписани — застанали в двора, намръщени срещу яркото слънце, вдигнали гърчещото се бебе Лаурел, а тригодишната Катрин бе притисната към твърде късата поличка на майка си и също ревеше. Лоурънс носеше бели чорапи и черни обувки.

— Я чакай малко! — обади се Натали.

Реагирайки на внезапната, възбуда в гласа й, Джентри остави другите филми и се наведе напред.

— Какво има?

Тя почука с пръст на десетата поза във филма.

— Гледай. Виждаш ли? Тези двамата. Високият плешив мъж сигурно е… как се казваше?

— Господин Торн — уточни шерифът, — наричан също Оскар Феликс Хопт. Да, да, да! А тази дама с торбестата рокля и късите сини къдри… Е-е, здравейте, госпожице Фулър! — те и двамата се приведоха по-ниско и използваха голяма увеличителна лупа, за да разгледат позата.

— Тя май не забелязва групата, която се е подредила за снимка — меко отбеляза Натали.

— А-ха — съгласи се Джентри. — Странно защо.

— Като се има предвид броя на позите в тази семейна сбирка — отвърна негърката, — бих казала, че господин Ходжес е строявал родата на същото място поне двеста дни в годината. Сигурно Фулър ги е помислила за нови статуи в двора.

— Аха — кимна Джентри с широка усмивка. — Хей, тези снимки ще станат ли? Само нея, имам предвид.

— Би трябвало — отвърна Натали с далеч по-различен тон. — Според мен е използвал „Кодакром“ 64 за дневни снимки — този тип филм позволя-ва сериозни увеличения, преди зърнестата структура да проличи прекалено силно. Ще ни трябва негативна резачка за по-добро качество на снимката. Като резнеш тук, тук и тук, получаваш чудесен профил в три четвърти.

— Супер! — възкликна Джентри. — Свърши чудесна работа! Сега ще… хей, какво има?

Тя вдигна поглед към него и по-здраво притисна ръце пред гърдите си за да овладее треперенето. То не искаше да спре. Каза:

— Тя не е достатъчно стара, за да бъде на седемдесет или осемдесет. Джентри пак погледна снимката.

— Снимана е… я да видим… преди пет години, но не, права си. Изглежда… на шейсет или някъде там. Но в съда има документи, удостоверяващи, че къщата е нейна собственост и те са датирани още от края на двайсетте. Но не това те притеснява, нали?

— Не — съгласи се Натали. — Видях толкова много снимки на малката Катлийн! Все забравям, че детето е мъртво. И дядо й също… той ги е снимал… и той е мъртъв!

Джентри кимна. Погледна събеседничката си, а тя на свой ред не можеше да откъсне очи от снимката. Той вдигна лявата си ръка, посегна към рамото й и после се отдръпна. Натали дори не забеляза. Беше се привела съвсем ниско над филма.

— И това е чудовището, което вероятно ги е убило! — додаде тя. — Тази безвредна дребна старица. Безвредна като голям паяк „черна вдовица“, която убива всичко, което влезе в бърлогата й. И когато излезе оттам, умират и други хора. Включително баща ми — Натали изключи лампата под масата, връчи филма на Джентри и заключи. — Ето, ще прегледам останалите филми сутринта, за да проверя дали няма още някоя поза. Междувременно ги дай да извадят снимки и ги налепи на заповедите, бележките, многоцелевите бюлетини или каквото там използваш.

Джентри кимна и колебливо задържа филма на една ръка пред себе си, сякаш беше паяк — все още жив и много, много опасен.

 

Натали паркира колата от другата страна на къщата на Фулър, погледна към старата сграда — част от вечерния ритуал — след което включи на скорост да подкара нанякъде, да се обади на Джентри и да го покани на вечеря може би… И внезапно застина. Паркира колата и угаси двигателя. С треперещи ръце вдигна никона си и надникна през визьора, облягайки 135-милиметровия обектив на отчасти отворения прозорец 0ткъм вратата на шофьора, за да го стабилизира. В дома на Фулър имаше светлина. На втория етаж. Не в някоя от стаите, които гледаха към улицата, а достатъчно близо, за да се просмуква лъчът в коридора на втория етаж и през капаците. Натали всяка вечер минаваше оттук по здрач. Досега не бе забелязвала в къщата да свети.

Тя свали апарата и си пое дълбоко дъх. Сърцето й препускаше като побеснял кон. Нямаше рационално обяснение за подобно нещо. Старица, та не би могла просто тъй да се прибере вкъщи и да започне да шета из стария си дом, докато полицията в дузина щати (и ФБР на туй отгоре) ровят като бесни да я открият.

Защо не?

„Не — помисли си Натали. — Има обяснение. Може би Джентри или някой от другите детективи е бил там днес. Сигурно са били гражданчетата.“

Джентри й бе казал, че те смятат да приберат вещите на старицата, докато приключат разследванията и проучванията. Сигурно имаше хиляди логични обяснения.

Светлината угасна.

Натали подскочи, все едно някой я бе докоснал по врата. Потутка се с апарата, вдигна го. Прозорецът на втория етаж изпълни визьора. Светлините между бледите капаци вече не се виждаха.

Тя внимателно нагласи фотоапарата на пътническата седалка и се облегна, няколко пъти вдиша и издиша за успокоение, взе чантата си от таблото за управление и я сложи в скута си. Без да сваля очи от тъмната фасада на къщата, тя порови в чантата, извади пистолета „Лама автоматик“ трийсет и втори калилър и върна чантата на място. Седеше си, а дулото на малкото оръжие бе облегнато в долната крива на волана. Налягането на ръката й автоматично освободи предпазната лента. Имаше и още един предпазител, но да го плъзне назад щеше да отнеме по-малко от секунда. Вторник вечерта Джентри я бе завел в едно частно стрелбище и й беше показал как да зарежда пистолета, и да стреля с него. Сега беше зареден със седем патрона, стегнати като метални яйца в подплатените им с пружини гнезда. Индикаторът за заряда беше червен като кръв.

Мислите на Натали се въртяха като лабораторна мишка в търсене на изхода от лабиринт. Какво да прави, по дяволите? Защо изобщо да прави нещо? И преди бяха влизали крадци… Саул например беше крадец… Къде, по дяволите, беше Саул? Дали не е пак той? Натали отхвърли това като абсурд дори преди мисълта да се оформи. Кой тогава? Тя разполагаше със снимката на Мелани Фулър и нейния господин торн от филма. Не, той поне бе мъртъв. Мелани Фулър вероятно също беше мъртва. Тогава кой?

Натали стисна дръжката на пистолета, като внимаваше да държи показалеца си далеч от спусъка, и погледна към тъмната къща. Дишането й беше ускорено, но се владееше.

Махай се. Обади се на Джентри.

Къде? В кабинета му или на домашния телефон? Надали ще го открие. Да говори с някой заместник тогава? Седем вечерта, на Бъдни вечер. Колко бързо биха реагирали от шерифския офис или градската полиция? И къде ли се намира най-близкият телефон? Натали се опита да си представи един и се сети само за тъмните магазини и ресторанти, покрай които бе преминала по пътя насам.

Значи ще трябва да кара чак до Градската управа или дома на Джентри. Само на десет минути е. Който и да е в къщата, ще си е тръгнал след десет минути. Добре.

В едно нещо Натали бе сигурна — в никой случай не трябваше да влиза в къщата лично. Първия път бе постъпила глупаво, но бе водена от гняв, мъка и смелост, породена от безразличие. Да влезе днес там ще бъде престъпна глупост. Без значние дали си имаше пистолет.

Когато беше малко момиченце, обожаваше да остава до късно в петък и събота вечер, за да гледа шоуто „Крийчър фичър“. Баща й я оставяше да се сгуши на разтегаемото легло, за да може да заспи веднага след като серията свърши… или, което се случваше по-често, докато екранът още примигва. Понякога се присъединяваше към нея — той в пижама на синьо и бяло рай, тя в нейната фланелена пижамка — и заедно се изтягаха, ядяха пуканки и коментираха невероятните кървища и действие. От все сърце се съгласяваха с едно: никога не съжалявай героиня, която действа глупаво. Младата жена в дантелена нощница получава множество предупреждения ДА НЕ ОТВАРЯ ЗАКЛЮЧЕНАТА ВРАТА В КРАЯ НА ТЪМНИЯ КОРИДОР. И какво прави тя, щом всички изчезнат от полезрението й? Настъпеше ли мигът, когато петъчно-вечерната им героиня отключваше заключената врата, Натали и баща й започваха да се чудят какво ли чудовище е залегнало в засада. Джоузеф Престън имаше една поговорка за подобно поведение: „Глупостта си има цена и винаги трябва да я плащаш“.

Натали отвори вратата на колата и излезе на улицата. Автоматичният пистолет тежеше странно в дясната й ръка. Постоя за секунда, загледана в двете тъмни къщи и делящия ги двор. Улична лампа на около десетина метра от нея осветяваше тухли и дървесни сенки. „Само до вратата!“ — каза си Натали. Ако някой излезе, винаги можеше да избяга. Вратата и бездруго щеше да е заключена.

Тя пресече тихата улица и се приближа до желязната порта. Беше отключена и леко открехната. Жената докосна студения метал с лявата си ръка и се взря в тъмните прозорци на къщата. Адреналинът караше сърцето й да блъска в ребрата, но и я правеше силна, пъргава, бърза. Това в ръката й беше истински пистолет. Тя щракна предпазителя, както Джентри й бе показал. Ще стреля само ако я нападнат… нападнат, все едно как… но ще стреля.

Тя си знаеше, че й е време да се върне в колата, да подкара нанякъде и да се обади на Джентри. Бутна портата и пристъпи в двора.

Големият стар фонтан хвърляше гъста сянка, която я прикри в продължение на минута. Натали стоеше в подножието му и гледаше прозорците и предната врата на къщата на Фулър. Чувстваше се така, все едно е на десет годинки и се е осмелила да докосне предната врата на местната къща с духове. Там бе имало светлина.

Ако имаше някой вътре, спокойно можеше да е излязъл през задния вход, както те със Саул преди време. Не биха минали през предната врата, на всеобщо обозрение откъм тротоара. Във всеки случай, тя бе дошла достатъчно близо. Време беше да се връща в проклетата кола и да си обира крушите оттук.

Натали бавно се приближи до малката площадка, като леко повдигна пистолета. Застанала там, можеше да види онова, което досега криеха сенките от покривчето на верандата; предната врата бе леко отворена. Натали се задъхваше, почти се бореше да си поеме дъх, но все пак не можеше да вкара достатъчно въздух в дробовете си. Дълбоко вдиша три пъти поред и на третия задържа издишването. Постепенно и дишането, и пулсът й се стабилизираха. Посегна напред с автоматика и бутна леко вратата. Тя безшумно се завъртя навътре, сякаш по магия, разкривайки дървените ламперии на входното антре и част от долните стъпала на стълбището. Натали си представи, че може да види петната там, където Катлийн Ходжес и онази Крамър са намерили смъртта си. Някой слизащ по стълбите сега би се появил в полезрението й като две стъпала, после тъмните крака…

„Майната му!“ — помисли си Натали, обърна се и побягна. Токът на обувката й се закачи на едно хлабаво паве и тя за малко да падне точно преди да стигне до портата. Успя да запази равновесие, хвърли ужасен поглед през рамо към отворената врата, тъмния фонтан, сенките на тухла, стъкло и камък, а после се измъкна през портата и притича през улицата, запипка се с бравата на колата си, отвори вратата и скочи вътре.

Хлопна вратата, успя да запази достатъчно здрав разум да пусне предпазителя на пистолета, преди да го метне на седалката до себе си, и посегна към ключа, като се молеше да го е оставила на запалването. Там беше. Двигателят изрева от раз.

Натали посегна към скоростния лост точно когато две ръце изникнаха откъм задната седалка — едната длан притисна устата й, а другата я стисна за гърлото с опитно движение. Чернокожата изпищя веднъж, после втори път, докато грубият натиск на ръката върху гърлото й заглушаваше звука и натикваше изблика на дъха й обратно в стегнатото й гърло. И двете й ръце бяха свободни и тя ги заби в дебелите, плътни ръкавици, стиснали устата и гръкляна й. Надигна се яростно на шофьорската седалка в отчаян опит да се освободи от натиска, да докопа с ръце и нокти нападателя си.

Пистолетът! Натали посегна с дясната си ръка, но не можа да достигне шофьорската седалка. Поблъска няколко секунди скоростния лост, после отново бръкна зад гърба си. Тялото й вече бе вцепенено, измъкнато наполовина от седалката, коленете й се намираха над долния ръб на волана. Нечие лице се притискаше тежко и влажно до врата и дясната й буза. Пръстите на лявата й ръка се забиха в плат, може би дебела шапка. Хватката на устата й се отпусна и се премести на гърлото. Дългата дясна ръка на нападателя й се стрелна към пътническата седалка и Натали чу пистолетът да пада на гумената постелка долу. Тя задраска по дебелите ръкавици, щом ръката се върна на гърлото й. Опита се да издере и лицето над врата си, но нападателят с лекота отблъсна атаката й. Устата й сега беше свободна, но не й беше останал въздух да изпищи. Ярки точици танцуваха в ъгълчетата на полезрението й и в ушите й се носеше ревът на кръвта.

„Значи така става, когато те душат…“ — помисли си тя, докато драскаше по плата, риташе таблото и се опитваше да вдигне коленете си достатъчно, за да удари клаксона на волана. В огледалото за задно виждане мерна кървавочервени очи точно до врата си, зачервена буза… и после осъзна, че собствената й кожа е червена, светлината е червена и червени точици изпълват полезрението й.

Плът се притисна към бузата й, усети парещия повей на нечие дишане по кожата си. Плътен глас прошепна в ухото й:

— Искаш да намериш жената, а? Провери в Джърмънтаун.

Натали се изви високо и завъртя глава встрани колкото се може по-бързо. Болката от удара на черепа й в плът и кост беше повече от задоволителна.

Натискът отслабна за част от секундата, тя се килна напред, насили се да вкара болезнен дъх в тръпнещото си гърло и дробове, пое си въздух още един път и се наведе надясно. Присви се напред и зашари с пръсти покрай скоростния лост и основата на седалката — отчаян опит да намери пистолета.

Пръстите отново се стегнаха около гърлото й, още по-болезнен този път. Търсеха да напипат някакво жизненоважно място. Нападате лят отново я дръпна нагоре.

Червени искри се завъртяха в главозамайващ въртоп пред очите на Натали. Прикова я пронизваща болка във врата. След това нямаше нищо.