Дан Симънс
Лешояди (70)

68
Чарлстън,
вторник, 16-и юни 1981 г.

Минаваше полунощ и Натали Престън се чувстваше като в капана на кошмар, от който бе страдала като дете. Едно събитие, случило се вечерта след погребението на майка й, я събуждаше с писъци и името на баща й на уста, в течение на месеци наред през онези отдавнашни лято и есен.

Погребението бе старомодно, с часове за посещения в стария погребален дом. Приятели и роднини бяха пристигнали и се тълпяха около отворения ковчег в продължение на, както се струваше на Натали, дни наред, докато тя стоеше мълчалива редом с баща си. Бе плакала в течение на предишните два дни и сега сълзите й бяха пресъхнали, тъй че седеше, стиснала ръката на баща си; в някакъв момент обаче усети нарастваща нужда да отиде до тоалетната и шепнешком го сподели с татко си. Той стана, за да я заведе до тоалетната, но поредната групичка възрастни роднини се приближи към него точно по това време. Една от възрастните лелички предложи да я заведе. Старата госпожа я хвана за ръката и я преведе по коридорите, през няколко врати и нагоре по стълбите, преди да й посочи една бяла врата.

Когато Натали излезе, дърпайки надолу полата на колосаната си, тъмносиня рокля, възрастната леля беше изчезнала. Малката уверено зави наляво вместо надясно, мина през вратите, по коридорите и стълбищата и се изгуби за няма и минута. Това не я уплаши. Знаеше, че параклисът и приемните стаи заемат по-голямата част от първия етаж и ако отвори достатъчно врати, ще намери баща си. Това, което не знаеше, беше, че задното стълбище слиза директно в мазето.

Натали провери две врати, които се отваряха към празни, необзаведени стаи, и когато дръпна поредната, лампите в коридора осветиха стоманени маси, редици големи бутилки, съдържащи тъмна течност, и дълги, кухи стоманени игли, свързани с тънки гумени дюзи. Тя прикри устата си с ръце и отстъпи назад по коридора, като се обърна да изтича през масивните двойни порти. Бе прекосила до средата голямата, изпълнена с кутии стая, преди очите й да се приспособят към слабата светлина, която се процеждаше през малките прозорчета със завески.

Натали спря в средата на стаята. В натежалия въздух не се чуваше нито звук. Предметите около нея не бяха кутии; представляваха ковчези. Тежкото, тъмно дърво на лака им сякаш поглъщаше разсеяната светлина. Няколко от капаците бяха отворени, точно като този на майка й. На няма и два метра от Натали се намираше малка бяла кутия с кръст на капака. Години по-късно тя най-сетне осъзна, че случайно се е натъкнала на склад за ковчези или изложбена зала, но по онова време беше сигурна, че стои сама под слабото осветление заобиколена от десетки пълни ковчези. Очакваше всеки миг белоликите трупове да седнат, люлеейки се сковано, главите им да се обърнат и очите им да се отворят и да се втренчат в нея — точно както се случваше в петък-вечерните вампирски серии на „Крийчър фийчър“, които те с баща й гледаха.

Имаше и още една врата, но тя изглеждаше сякаш се намира на километри и за да стигне до нея, Натали трябваше да извърви ужасяващата дължина на четири или пет тъмни ковчега. Все пак го стори, втренчена право във вратата; крачеше бавно, като очакваше белите ръце и пръсти да се вкопчат в нея, но героично сдържаше писъка си. Денят бе твърде важен; беше погребението на майка й, а тя обичаше мама.

Натали премина през вратата, изкачи добре осветено стълбище и излезе в коридора близо до входната врата.

— А, ето те, миличка! — възкликна възрастната леля, която я върна при баща й в съседното помещение, като шепнешком я предупреждаваше да не хукне отново нанякъде да си играе.

Не си беше спомняла за стария си кошмар от сигурно десетина години, но докато седеше в гостната на Мелани Фулър с Джъстин отсреща, втренчен в нея с лудите си старешки очи, сияещи на бледото му подпухнало личице, реакцията на Натали беше същата, както и в съня й. Там капаците на ковчезите се отваряха и дузина трупове наистина сядаха сковано в тях след което две дузини ръце я хващаха и я влачеха — съпротивляваща се, но все още без да пищи — към малкия бял ковчег, който стоеше отворен и очакваше нейното пришествие.

— Давам пени да ми кажеш какво мислиш! — обади се старческият глас от устата на детето срещу нея.

Натали сепнато се събуди напълно. След безсмисления им спор и крясъците, които детето бе наддавало преди двайсетина минути, старицата я заговаряше за пръв път.

— Какво става? — попита я момичето.

Джъстин сви рамене, но усмивката му беше твърде широка. Млечните му зъбки изглеждаха така, сякаш са били заострени като игли.

— Къде е Саул? — притисна я Натали. Пръстите й се приближиха до наблюдателния пакет на колана. — Кажи ми! — изръмжа.

Саул бе изработил връзката между телеметричния пакет и експлозивите, но се притесняваше тя да я използва в действителност, когато е при Мелани. Бяха постигнали компромиса да сложат монитор, който да предаде предупреждение до втори приемник в колата при Джаксън, вместо да взривява експлозива. Именно Натали преподреди жиците обратно към С-4 на колана й, след като Саул замина за острова. По време на последните двайсет и седем часа често се улавяше, че се надява — поне отчасти — старото чудовище да опита да овладее съзнанието й и по този начин да задейства детонатора. Натали бе уморена и изтощена от страх и на моменти дори й се струваше за предпочитане просто да приключи с това. Не знаеше дали С-4 със сигурност ще убие старицата от това разстояние, но беше сигурна, че зомбитата на Мелани няма да я допуснат и на крачка по-близо до нещото на горния етаж.

— Къде е Саул? — повтори гневно.

— О, те го взеха — каза безгрижно момченцето.

Натали се изправи. В съседните стаи се размърдаха сенки.

— Лъжеш! — отряза тя.

— Така ли? — усмихна се Джъстин. — Че защо ли пък да го правя?

— Какво стана?

Детенцето отново сви рамене и потисна една прозявка.

— Часът ми за лягане отдавна мина, Нина. Защо не продължим този разговор сутринта?

— Кажи ми! — изкрещя Натали. Пръстът й напипа копчето на монитора.

— О, добре де — нацупи се хлапето. — Твоят израелски приятел избяга от пазачите, но човекът на Уили го хвана и го върна обратно в Имението.

— Имението! — изпъшка Натали.

— Да, да — отряза момченцето. Ритна с крачета по облегалката на стола. — Уили и господин Барент искат да говорят с него. Те играят една игра.

Натали се огледа. Във фоайето нещо мръдна.

— Саул ранен ли е? Джъстин сви рамене.

— Жив ли е още? — поиска да знае момичето. Малкият направи гримаса.

— Казах, че искат да говорят с него, Нина. Не могат да разговарят с мъртвец, нали?

Натали вдигна свободната си ръка и захапа единия нокът.

— Време е да сторим каквото беше планирано — заяви.

— Не, не е — измрънка петгодишното дете. — Ситуацията изобщо не е като онази, която ми каза да очаквам. Те просто играят!

— Лъжеш ме — отвърна негърката. — Не биха могли да играят, ако човекът на Уили е навън, а Саул е в Имението!

— Не тази игра — обади се хлапето, като поклати глава при очевидната проява на глупост от нейна страна. За Натали беше трудно да не забравя, че това е само марионетка от плът и кръв, управлявана от старата вещица на горния етаж. — Играят шах! — поясни детето.

— Шах — повтори тя.

— Да. Победителят ще трябва да реши правилата на другата игра. Уили иска да играе с по-големи залози… — Джъстин поклати глава в старчески жест. — Той винаги е бил вманиачен по Рагнарок и Армагедон… също като Вагнер. Върви с немската кръв, убедена съм!

— Саул е ранен и заловен в Имението, а те играят шах — повтори Натали монотонно. Спомни си един следобед преди седем месеца, когато те с Роб слушаха как Саул Ласки преразказва историята си за лагерите и срутения замък, скрит в полската гора, където младият Полковник бе предизвикал Дер Майстер на последна игра.

— Да, да — отвърна Джъстин весело. — Госпожица Сиуъл също играе. В отбора на господин Барент. Той е много красив!

Натали отстъпи назад. Двамата със Саул бяха обсъждали как да постъпи, ако планът се провали. Той й препоръча да хвърли колана с нагласения четирийсетеекунден таймер и да избяга, дори ако това означаваше да остави Барент и останалите да се спасят. Втората възможност беще да продължи с блъфа. Да изиграе ръката на Мелани с надеждата все пак да се докопа до магната и, може би, до останалите членове на Островния клуб.

Сега Натали видя трета възможност. Оставаха поне още шест часа тъмнина. Тя осъзна, че макар желанието за справедливост и отмъщение за смъртта на баща й да са все още силни в нея, любовта към Саул е по-силна. Знаеше също, че разговорът с нея за плановете за измъкване е бил само празни приказки; партньорът й не е правил планове за бягство.

Натали осъзна, че справедливостта изисква тя да остане и да следва първоначалния план, но справедливостта бе на второ място в сърцето й в този момент спрямо нарастващата нужда да спаси Саул, ако изобщо имаше някакъв шанс за това.

— Ще изляза за няколко минути — заяви твърдо. — Ако Барент се опита да напусне или влязат в сила другите условия, направи точно каквото сме планирали. Наистина го имам предвид, Мелани! Няма да допусна провал тук. Собственият ти живот зависи от това. Ако се провалиш, Островният клуб със сигурност възнамерява да те убие, но ще закъснеят твърде много, понеже аз ще те убия първа. Разбираш ли, Мелани?

Джъстин се втренчи в нея, с лека усмивка на пухкавкото си лице.

Натали се обърна стремглаво и тръгна към вратата. Някой бързо се изтегли в тъмното пред нея, като мина през вратата към трапезарията. Джъстин я последва. Някой от другите мръдна на площадката в основата на стълбите и от кухнята се чу шум. Тя спря във фоайето, все още с пръст на червения бутон. Кожата на скалпа я сърбеше под облите лепенки на електродите.

— Ще се върна преди изгрев слънце! — обеща.

Джъстин й се усмихна. Лицето му хвърляше меки отблясъци на слабото зелено сияние от втория етаж.

 

Кетфиш стоеше на пост вече повече от шест часа, когато Натали излезе от къщата на Фулър. Този елемент отсъстваше в плана на нощния набег. Той стисна предавателния бутон на евтиното уоки-токи — Джаксън го наричаше „гадното джапало“ — и се сви в храстите да провери какво става. Все още не беше виждал Марвин, но видеше ли го, щеше да предприеме нужното, за да спаси стария водач на бандата от лапите на Вуду-дъртата, все едно какво щеше да стане.

Натали вървеше бързо, когато пресече двора. Изчака, докато някакъв тъпанар, когото Кетфиш не виждаше, й отключи портата.

Тя пресече улицата без да се озърне и зави надясно точно покрай задната уличка на Кетфиш, вместо да завие наляво, където Джаксън беше паркирал колата. Това бе предварително уговореният сигнал, че вероятно ще си има опашка. Младежът натисна джапалото три пъти, като по този начин осведоми Джакс за нуждата да обиколи квартала до сборното място, след което се сви още по-ниско и зачака.

Някакъв мъж излезе от сенките в двора на Фулър и притича през улицата — полуприсвит — в мига, когато Натали изчезна от поглед. Кетфиш мерна отразената светлина от улична лампа върху синята стомана на дулото на пистолет. Голям автоматик, ако се съди по вида.

— Мамка му! — прошепна, изчака минута, за да се увери, че никой друг няма да излезе, след което се плъзна в сянката на паркираните коли от източната страна на улицата.

Типът с пистолета беше онзи, дето Кетфиш не го разпозна — твърде дребен беше, за да е чудовището Къли, което бе сързял в двора, и твърде бял, за да е Марвин.

Кетфиш безшумно се придвижи до ъгъла и припълзя през няколко закриващи го гъсталака, за да подаде глава навън. Натали бе прекосила половината каре, готвеше се да пресече от другата страна. Белият смотаняк с пистолета вървеше наистина бавно в сенките, по този тротоар. Младежът натисна джапалото четири пъти и го последва. Черните му панталони и шушлякът го правеха абсолютно невидим.

Надяваше се Натали да е разкачила онзи експлозивен боклук. Такива неща нервираха Кетфиш. Беше виждал парченцата и късчетата — единствените остатъци от най-добрия му приятел Лерой, след като шибаният глупак взриви динамита, който носеше. Той самият нямаше нищо против умирането — никога не бе очаквал да доживее до трийсет — но силно предпочиташе ухиленото му тяло да бъде положено в земята като цяла, пищна, тлъста мръвка. При това да е издокарано в най-хубавия му седемстотиндоларов костюм, та Марси, Щейла и Белинда да има над какво да поплачат.

Предупреден от четирикратния сигнал, Джаксън ускори по улицата и зави покрай левия тротоар, за да заслони Натали, докато я прибира в колата. Типът с пистолета стисна оръжието си с две ръце, опря го на покрива на едно спряно волво и се прицели в отражението на уличната лампа върху предното стъкло, точно пред лицето на фелдшера.

„Нещата с Вуду-дъртата не са минали гладко тази нощ — помисли си Кетфиш. — Старата чанта сигурно е пикала газ!“. Тръгна напред. Тичаше безшумно в адидаските си за петдесет долара и онзи изобщо не го усети, чак докато изрита краката му изпод него. Брадичката на мъжа се удари в покрива, едновременно с това Кетфиш блъсна лицето му в прозореца от страната на пътника — за всеки случай — като успя да сграбчи оръжието и да го изтръгне от ръката на гада, както се беше упражнявал в затвора. По филмите хвърлят пушкалата като играчки, но той бе виждал братя, застреляни от оръжия, които просто са паднали. „Не хората убиват други хора — помисли си, докато полагаше белия тип на тъмния тротоар. — Шибаните оръжия ги убиват!“.

Джаксън натисна два пъти джапалото, когато потегли с Натали. Кетфиш се огледа, провери, за да се увери, че белият тип е в безсъзнание, но още диша, след което натисна бутона на предавателя.

— Хей, братле — каза, — какво става?

Гласът на Джаксън бе изкривен от евтиния говорител и намаления звук.

— Мацката е наред, човече. При теб как е?

— Един тип с голяма полицейска четирс’петка. Не ти хареса мутрата, човече! Сега спинка.

— Колко спинка? — изстърга гласът на Джакс.

— Само дремва, човече. Какво искаш да правя с него? — Кетфиш си носеше ножа, но бяха решили, че ако намерят тела в такъв висококласен бял район, няма да е добре за бизнеса им.

— Тури го на някое тихо място — отвърна Джаксън.

— Аха, страхотно — отвърна Кетфиш.

Издърпа тъпия смотаняк в храстите под една върба. Като му свали дрехите, пак натисна предавателния бутон.

— Вий двамата ще се връщате ли, или се каните да се погушкате, или що?

Гласът на Джаксън бе отслабнал от разстоянието. Младежът се почуди накъде, по дяволите, са тръгнали.

— После, човече — обясни събеседникът му. — Дръж се. Ще се върнем. Скрий се някъде.

— Мамка му! — рече Кетфиш по уоки-токито, — ти ходи разходи пичката, пък аз да кютам в пиканите улички!

— Е, правото на възрастта, човече — отвърна Джаксън, гласът му едва се чуваше. — Бях в „Соул Брикярд“ още докато ти си бил пъпка на оная работа на татко ти. Крий се, братче!

— Шибай се и ти, Стю — рече Кетфиш, но не получи отговор. Предположи, че са излезли от обхват. Прибра уоки-токито и бързо и тихо се върна в задната си уличка, като проверяваше всяка сянка, за да се увери, че Вуду-чантата не е пратила още някой преследвач.

Беше преседял в скривалището си между контейнера за боклук и старата ограда по-малко от десет минути и тъкмо превърташе на висока скрост и със стоп-кадри един от любимите си спомени за Белинда в леглото в „Челтън Армс“, когато в уличката зад него се чу едва доловим шум.

Кетфиш се изправи незабавно, като отвори ножката си, още докато се надигаше. Мъжът зад него обаче беше твърде огромен и плешив, за да е истински.

Къли изби ножа от ръката на Кетфиш с един замах на масивната си длан. С дясната си ръка стисна слабия негър за гърлото и го вдигна над земята.

Кетфиш усети как въздухът му секва и зрението му се замъглява, но дори когато масивната купчина плът го вдигна високо, успя да ритне мъжа-планина два пъти в топките и удари е длани ушите му — достатъчно силно, за да му пукне тъпанчетата. Чудовището дори не примигна. Пръстите на младежа посегнаха към очите на шибаняка, но в този миг хватката на гърлото му се стегна по-силно — невероятно силно — и се чу силно пукане, когато ларинксът на Кетфиш се пръсна.

Къли хвърли агонизиращия, борещ се за въздух младеж върху плочите на алеята и безстрастно проследи битката му. На Кетфиш му трябваха почти три минути да умре; смазаният му ларинкс се подуваше и спря напълно преминаването на въздух. Накрая Къли трябваше да настъпи мятащото се, тръшкащо се тяло с масивния си, обут в ботуш крак. Когато Кетфиш свърши, гигантът извади ножа и направи няколко проби, за да се убеди, че чернокожият е мъртъв. После зави зад ъгъла, вдигна изгубилия съзнание Хауърд и без усилие занесе и двете тела от другата страна на улицата, след това ги вкара в къщата, където единственото осветление идваше от зеленото сияние от втория етаж.

 

Дъждът отново започна, когато бяха преполовили пътя до Маунт Плезънт. Джаксън се опита да повика Кетфиш по уоки-токито, но бурята и двайсетте километра, които ги деляха, очевидно надмогваха на слабите апаратчета.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита Натали. Бе свалила колана с С-4 веднага щом влезе в колата, но си запази ЕЕГ-монитора. Ако се появеше тета-ритъм, щеше да отекне аларма. Този факт не подобряваше особено настроението й. Единствената й надежда се криеше в досегашното колебание на Мелани да постави под въпрос контрола на Нина. Натали се почуди дали си е подписала собствената смъртна присъда, като каза на дъртото чудовище, че не е „питомка“ на бившата й приятелка.

— Кетфиш ли? — попита я Джаксън. — Аха, бая свят е видял! Не е глупак той. Освен туй все някой трябаше да остане, за да се увери, че Вуду-дъртата няма да избяга! — той погледна към спътничката си. Чистачките монотонно дращеха по залятото с дъжд стъкло. — Промяна в плана ли има, Нат?

Тя кимна.

Фелдшерът прехвърли клечката за зъби от лявата в дясната страна на устата си.

— Значи отиваш на острова, така ли? Натали затаи дъх.

— Откъде разбра?

— Пилотът живее в тази посока. Същият, на когото се обади следобед и му каза да се навърта наоколо, понеже може да имаш някаква работа за него… нали?

— Да — отвърна тя, — но си мислех за утре, когато всичко това приключи.

Джаксън пак премести клечката за зъби. — А всичко това ще приключи ли до утре, Натали? Тя се взираше право пред себе си през стъклото, което бе станало непрозрачно от пороя.

— Да — отвърна твърдо. — Ще е свършило.

 

Дарил Мийкс стоеше в кухнята на караваната си. Износена хавлия обгръщаше тънкото му тяло. Намръщи се към двамата си прогизнали до кости гости.

— Откъде да знам, че не сте двама черни революционери, които се опитват да ме забъркат в някакъв безумен план? — попита той.

— Няма откъде да знаеш — отвърна Натали. — Просто ще трябва да ми се довериш. Точно Барент и групата му са престъпници. Те държат приятеля ми Саул и ще трябва да го измъкна оттам!

Мийкс потри сивата си четина.

— По пътя насам някой от вас да забеляза, че се лее дъжд и се вихри ураганна буря?

— Аха — отвърна Джаксън, — забелязахме!

— И въпреки това искате да си платите билетче за самолетче, тъй ли?

— Аха — кимна Натали.

— Не съм сигурен каква е цената за подобна екскурзия — отбеляза пилотът, докато издърпваше халката на една бира.

Момичето извади дебелия плик от пуловера си и го положи на кухненската маса. Мийкс го отвори, кимна и отпи от бирата си.

— Двайсет и една хиляди, триста седемдесет и пет долара и деветнайсет цента — уточни Натали.

Той се почеса по главата.

— Да не би да си счупила своето прасенце-касичка за билетчето, а? — отпи още една дълга глътка от бирата, преди да каже: — Ами че какво пък, хубава нощ за малко хвъркане. Вие двамата чакайте тук, докато се преоблека. Обслужете се с по бира, ако не е против правилата на КГБ.

 

Натали гледаше как дъждът се лее на двора и пистата на завеси, които затъмняваха малия хангар под светлината на прожекторите, макар и да се намираше на няма и четирийсет метра.

— И аз идвам — обади се Джаксън. Тя се огледа и каза с напрегнат глас.

— Не.

— Върви на майната си — изръмжа фелдшерът. Вдигна тежкия черен сак, който бе донесъл от колата. — Имам плазма, морфин, бойни превръзки… целия шибан комплект. Какво ще стане, ако се провалите с туй тъпо изпълнение и старецът се нуждае от доктор? Помисли ли за това, Нат? Ами ако го вземеш и кърви до смърт при пътуването насам — това ли искаш да стане?

— Добре — съгласи се тя след малко.

— Готов съм! — извика Мийкс от коридора. Носеше синя бейзболна шапка с надпис: ЙОКОХАМА ТАИЙО УЕЙЛС^[1], избродиран с бяло.

Бе навлякъл древно кожено пилотско яке, джинси, зелени гуменки и на кръста му се мъдреше колан с кобур, в който лежеше „Смит и Уесън“ 38-и калибър, със седефена дръжка и дълго дуло.

— Важат само две правила — уточни Мийкс. — Първо, когато кажа, че не можем да кацнем, това значи, че не можем да кацаме. Въпреки това ще задържа една трета от парите. Второ, да не си извадила онзи проклет колт отново, освен ако не смяташ да го използваш, а най-добре хич не си и помисляй да си уреждаш сметките с мен по такъв начин, иначе ще трябва да преплуваш целия път за насам.

— Съгласна съм — кимна Натали.

 

Натали се бе качвала на влакче^[2] в увеселителен парк веднъж — с баща си — и бе проявила достатъчно здрав разум повече да не се вози на такова чудо.

Този полет се оказа хиляда пъти по-лош.

Кабината на чесната бе малка и пълна с пара, предното стъкло приличаше на стена от вода и Натали дори не беше в състояние да каже кога точно се издигнаха над земята, с изключение на факта, че люлеенията, подскоците, пропаданията и хързулването встрани станаха по-силни. Осветено изотдолу от червената светлина на панела, лицето на Мийкс изглеждаше едновременно демонично и идиотско. Натали бе сигурна, че собственият й вид е също тъй малоумен, плюс допълнителния елемент на чист ужас. От време на време Джаксън подскачаше около задната седалка и казваше:

— Мамка му, човече — и след това се възцаряваше тишина, с изключение на дъжда, вятъра и разнообразните измъчени механични звуци, бурята и жалостиво неадекватния слаб вой на двигателя.

— Засега прекрасно — рече Мийкс. — Няма да успеем да се качим над тази гадост, но ще я подминем още преди Сапело. Дотук всичко върви по мед и масло — той се обърна към Джаксън и попита: — ’Нам?

— Аха.

— Морски?

— Доктор, 101-а.

— Кога те демобилизираха?

— Не успяха. Аз и още двамца братя се прецакахме на мисия, когато някъв дребен от ракетните, Кит Карсън, се препъна в собствения си „Клеймор“^[3], когато се бяхме напушили.

— Другите двама измъкнаха ли се?

— Ъ-ъ. Пратиха ги вкъщи в чувалчета. Дадоха ми поредната лентичка и ме натириха към Щатите точно навреме, че да гласувам за Никсън.

— И гласува ли?

— Ма-амка му! — отвърна Джаксън.

— Аха — съгласи се Мийкс. — Не си спомням кога за последен път някой политик ми е правил услуга.

Натали ги зяпна и двамата.

Чесната внезапно се освети от ярка светкавица, която сякаш мина през дясното им крило. В същия миг нов порив на вятъра се опита да ги обърне с корема нагоре, а едновременно с това подът сякаш изчезна, докато пропадаха на шейсетина метра като асансьор със скъсано въже. Пилотът настрои нещо над главата си и потупа някакъв инструмент, който показваше черно-бяла топчица, люлееща се бясно, и се прозя.

— Оста’ат ’коло час и двайсе минути — каза и се прозя повторно, — Господин Джаксън, там отзад има един голям термос, някъде в краката ти. Има също туинкис и други работи, тъй мисля. Що не пийнете малко кафе и да ми го подадете? Ще взема да се направя на домакиня. ’Спойце Престън, искате ли нещо? За първа класа нашите авиолинии осигуряват безплатно хапване.

Натали извърна лице към прозореца.

— Не, благодаря — отвърна. Светкавици пронизваха надвисналия буреносен облак на стотина метра под нея, като разкриваха участъци от черни куполи, раздърпани като дрипите по дрехата на някоя вещица. — Засега нищо — допълни.

Опита се да затвори очи.