Дан Симънс
Лешояди (55)

53
Чарлстън,
понеделник, 4-и май 1981 г.

По-късно Натали си го спомняше като шестстотинкилометров сън.

Започна с чудото с камиона.

Цяла нощ бяха карали през мрака на кливлъндския горски парк, връщаха се често и слизаха от главния пожарникарски път, след като видеха светлини пред тях от върха на поредния хълм или завой. Пълзяха на юг по пътища, които бяха по-скоро тесни пътеки… После пътищата секнаха и единствено сравнително гол участък в гористата долина им позволи да продължат напред. В началото, в продължение на около осем километра, следваха пресъхнало русло на поток, а бусът подскачаше и дрънчеше. После се спуснаха по поредния полегат гребен, като удряха ниски пънове и камъни, скрити в тревата. Минаваха часове. И неизбежното се случи. Вече караше Саул, Натали дремеше при все клатушкането, подскачането и люлеенето, неизбежно свързани с шофирането през пресечена местност. Последният невидим камък се намираше на половината път по стръмен склон, който бусът катереше на втора скорост. Предният мост по незнаен начин мина над него, но назъбеният камък откъсна маслопровода, разби висящите части на скоростната кутия и ги остави увиснали на каквото беше останало от задната броня.

Саул пропълзя под колата с фенерче и се измъкна след половин минута.

— Дотук бяхме — докладва. — Сега сме пеша!

Натали беше прекалено уморена да се разплаче, твърде уморена дори да изпита порив за плач.

— Какво ще вземем? — попита.

Саул освети вътрешността на буса с фенерчето.

— Парите — реши. — Раницата. Картата. Малко храна. Пистолета, тъй мисля… — погледна двете карабини. — Има ли причина да ги взимаме с нас?

— Ще стреляме ли по невинни полицаи? — осведоми се Натали.

— Не.

— Тогава да оставим и пистолетите — тя огледа озарената от звездите нощ и тъмната стена на хълма и дърветата над тях. — Знаеш ли къде се намираме, Саул?

— Тръгнали бяхме към Мюриета — отвърна той, — но завивахме толкова пъти, че си нямам и най-бегла представа къде сме в момента.

— Те ще успеят ли да ни проследят?

— Не в тъмното… — той погледна часовника си. Беше четири сутринта. — Когато се съмне, ще открият по кой път сме тръгнали. Първо ще претърсят горските пътища. Рано или късно някой ще забележи буса от въздуха.

— Има ли смисъл да се опитваме да го замаскираме?

Саул погледна към хълма. До най-близките дървета имаше стотина метра. Щеше да им трябва остатъкът от нощта да начупят достатъчно борови клони, че да покрият корпуса… а трябваше и да ги пренесат.

— Не — отвърна. — Нека просто си съберем багажа и да тръгваме! Двайсет минути по-късно те пъхтяха и се задъхваха по пътя нагоре към хълма, Натали бе натоварена с раницата, а Саул носеше тежкото куфарче, пълно с пари, и папките, които отказа да изостави. Когато стигнаха дърветата, спътничката му помоли:

— Спри за малко!

— Защо?

— Защото трябва да ида до тоалетната, ето защо! — тя порови в раницата за салфетки, взе фенерчето и тръгна през дърветата.

Саул въздъхна и седна върху куфара. Откри, че стига да си затвори очите, задрямва за броени секунди — и всеки път, когато задрямваше, един и същи образ изплуваше на повърхността на съзнанието му: Ричард Хейнс, с побеляло лице и изненадано изражение, устните му мърдат, но звукът се чува по-късно, като в зле озвучен филм. „Помогни ми. Моля!“.

— Саул?

Той се събуди стреснато, издърпа колта, който бе взел със себе си, и изтича към горския масив. Натали се намираше на десетина метра навътре в гъсталака и прокарваше фенерчето по лъскава червена „Тойота“ с двойно предаване, напомняща на външен вид британски „Лендроувър“.

— Да не сънувам? — попита тя.

— Ако сънуваш, значи споделяме един и същ сън — уточни Саул.

Колата беше толкова нова, че мястото й сякаш бе на подиума в изложбената зала. Той прокара фенерчето си по земята; нямаше път, но се виждаше откъде е минало превозното средство, за да го вкарат под дърветата. Изпробва вратите и задния капак: всички бяха заключени.

— Виж! — отбеляза Натали. — Има нещо под чистачката! — тя издърпа парчето хартия и го вдигна под лъча на неговото фенерче. — Бележка е: „Скъпи Алън и Сузана няма проблем да стигнете. На лагер сме на пет километра надолу в Малката Маргарита. Донесете бирата. С любов, Хийгьр и Карл“. — Тя светна с фенерчето през задния прозорец. В товарното отделение се виждаше опаковка бира „Коорс“. — Възкликна — Супер! Дали да не я вържем на късо и да се махнем оттук?

— А знаеш ли как се пали кола без ключ? — полюбопитства Саул и отново седна на куфара си.

— Не, но по телевизията изглежда много просто!

— На екрана всичко е просто — отвърна той. — Преди да тръгнем да си играем със системата на запалването — която вероятно е електронна и извън нищожната ми способност да я надхитря — нека се замислим за момент. Как точно Алън и Сузана би трябвало да извадят бирата? Вратите са заключени.

— Втори комплект ключове? — предположи Натали.

— Може и тъй да е… но не е ли по-вероятно да има предварително уговорен тайник за първия комплект?

Ключовете се намериха на второто място, където погледна момичето — в тръбата на ауспуха. Ключодържателят беше нов като колата и на него бе изписано името на дилъра на „Тойота“ в Сан Диего. Когато отключиха вратата, миризмата на нова тапицерия и нова кола направо докараха Натали до сълзи.

— Смятам да, видя дали можем да я свалим спокойно по хълма — каза Саул.

— Защо?

— Ще трябва да прехвърля нещата, които ни трябват — експлозива и Детонаторите, както и ЕЕГ-оборудването.

— Смяташ, че ще ни потрябват отново?

— Нужни са ми за биологичната част от работата — запъна се психиатърът. Отвори й вратата, но Натали отстъпи назад. Попита я: — Нещо не е наред ли?

— Не, просто ме прибери, когато се върнеш обратно по хълма.

— Да не си забравила нещо? — попита Саул.

Спътничката му изсумтя.

— Един вид. Забравих за какво тръгнах всъщност!

 

Натъкнаха се на блокада. С двойното си предаване тойотата спокойно минаваше дори и по пресечен терен, пък и само на три километра по-нататък те се натъкнаха на груби коловози, които се превърнаха в черен път, който пък водеше до друг, насипан с чакъл. Някъде преди изгрев осъзнаха, че от известно време карат успоредно на висока телена ограда и Натали извика на Саул да спре, докато тя огледа знака, поставен на два метра височина: ПРАВИТЕЛСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ НА САЩ — НЕ ПРЕМИНАВАЙ!!! — ПО ЗАПОВЕД НА КОМЕНДАНТА, ЛАГЕР „ЛЕНДЪЛТЪН“, ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ НА САЩ.

— Изгубили сме се повече, отколкото предполагахме — отбеляза Саул.

— Амин — отвърна Натали. — Искаш ли още една бира?

— Засега не!

Натъкнаха се на блокадата на около два километра нататък по асфалтовия път, на един хвърлей от малкото селище фалбрук. Веднага щом стигнаха настлания път, Натали се сви в пространството между предната и задната седалки, придърпа над главата си синьо войнишко одеяло и се опита да се намести удобно върху буцата на предавателната кутия.

— Няма да продължи дълго — обеща Саул, като подреди снаряжението и опаковката с бира върху малкото й свободно пространство. — Те търсят млада чернокожа и неидентифициран мъж, пътуващи в тъмен микробус. Надявам се, че един кротък старец в новата си тойота ще ги измами. Как мислиш?

Натали само изсумтя в отговор.

Той я събуди пет минути по-късно, когато наближиха полицейска пътна блокада. Една самотна патрулна кола стоеше напреки на пътя, а двама сънени офицери пиеха кафе от метален термос, застанали близо до задния калник на колата си. Саул вкара тойотата в тясната ивица и спря.

Единият офицер остана зад полицейската кола, а другият прехвърли чашката си в лявата ръка и тръгна бавно към колата.

— Добро утро! Ласки кимна.

— Добро утро, офицер. Какво става?

Патрулният се наведе да погледне през прозореца. Втренчи се в купчината снаряжение отзад.

— От резервата ли идвате?

— Аха — отвърна Саул. Тенденцията на виновните, както знаеше, беше да приказват твърде много и да предлагат прекомерно количество обяснения за всичко. Когато за кратко бе работил с полицията в Ню Йорк като консултант върху случая с убийствата на Сина на Сам, полицейският лейтенант — експерт по разпити — му каза, че винаги хваща умните виновни, поне же те бързо измислят хубави, смислени истории. — „Невинните хора имат склонност към подозрителни несъответствия“ — казваше лейтенантът.

— Там горе, само една нощ? — попита офицерът и се премести малко по-назад, за да надникне към пространството, където лежеше Натали, затрупана под одеяло, раница и опаковка бира.

— Две — поправи го Саул. Погледна към другия полицай, който пристъпи към партньора си изотзад. — Какво става?

— На лагер ли сте били? — полюбопитства ченгето. Отпи от кафето си.

— Ахъ — отвърна психиатърът, — и да изпробвам новата колица с двойно предаване.

— Прекрасна е — съгласи се щатското ченге. — Чисто нова, а? Ласки кимна.

— Откъде я купихте?

Саул му каза името на дилъра, гравирано на ключодържателя.

— Къде живеете? — попита ченгето.

Той се поколеба за миг. Фалшивият паспорт и шофьорската книжка, която му беше дал Джак Коен, даваха нюйоркски адрес. Накрая каза:

— Сан Диего. Преместих се преди два месеца.

— В Сан Диего… къде точно? — полицаят преливаше от дружеско любопитство, но Саул забеляза, че дясната му ръка е отпусната на дървената дръжка на пистолета и че кожената обезопасителна ивица е разкопчана.

Ласки бе ходил в Сан Диего само веднъж — преди шест дни, когато Джак Коен ги бе прекарал по Междущатското. Напрежението му и умората от пътуването бяха толкова големи, че онази нощ всеки знак и звук му бяха оставили незабравимо впечатление. Можеше да си спомни поне три от табелите над изходите.

— Шерууд Истейтс — обясни. — „Спръс Драйв“ № 1990, точно след рампата за Линда Виста Роуд.

— О, да — кимна ченгето. — Зет ми държеше по едно време зъболекарски кабинет в Линда Виста. Близо до университета ли сте?

— Не много — отвърна Саул. — Както схващам, явно няма да ми кажете какво е станало.

Патрулният огледа задната част на тойотата, сякаш се опитваше да отгатне какво точно има в кутиите там.

— Някаква бъркотия горе към езерото Елсинър — призна. — Та къде казахте, че сте били на къмпинг?

— Не съм казал — отвърна Саул, — но бях на Малката Маргарита. И ако не се прибера бързо вкъщи, съпругата ми ще изтърве църковната служба и ще загазя яко.

Ченгето кимна.

— Случайно да сте видели нагоре по пътя син или черен бус? — Нъц.

— И аз така си мислех. Няма свързващи пътища между тази област и околностите на езерото Куут. Ами някакви пешаци? Чернокожа жена? На около двайсет? И възрастен — може би палестинец?

— Палестинец ли? — изуми се Саул. — Не, не видях никой освен двойка младежи, бели, на име Хийтър и Карл. Те са горе на меден месец. Постарах се да се държа по-далеч от пътя им. Да не би да става някаква бъркотия с близкоизточни терористи?

— Може и тъй да е — съгласи се ченгето. — Търсим чернокожа и палестинец, и двамата носят истински арсенал. Не можах да не забележа акцента ви, господин…

— Гроцман — представи се Саул. — Саул Гроцман.

— Унгарец ли сте?

— Поляк — отвърна той. — Но съм американски гражданин от самото начало, точно след войната.

— Да, господине. Тези числа значат ли онова, което си мисля? Психиатърът погледна надолу към отпуснатата си на прозореца ръка. Беше с навит ръкав. Каза:

— Да, това е татуировка от нацистки концентрационен лагер. Патрулното ченге кимна леко.

— Досега не бях виждал. Господин Гроцман, наистина съжалявам, че ви забавих, но имам още един много важен въпрос!

— Да?

Полицаят отстъпи назад, положи отново ръка на револвера си и погледна към багажника на тойотата.

— Колко горе-долу струва една такава японска джунджурийка? Саул се разсмя.

— Според съпругата ми твърде много, полицай. Наистина ужасно много! — Кимна и на двамата и подкара нататък.

 

Минаха през Сан Диего и поеха на изток по Междущатско 8 към Юма, където паркираха тойотата на една странична уличка и обядваха в „МакДоналдс“.

— Време е да се сдобием с нова кола — реши Саул, докато отпиваш от млечния си шейк. Понякога се чудеше какво ли точно би казала него вата спазваща кошер баба, ако можеше да го види.

— Толкова скоро ли? — учуди се Натали. — Тук ли ще се учим как да палим кола без ключове?

— Е, ако много настояваш… — той се усмихна. — Но си мислех за по-лесен начин… — и кимна към една борса за коли втора употреба. — Можем да заделим част от трийсетте бона, които прогарят дупка в куфара ми.

— Добре — съгласи се спътничката му, — но нека вземем нето с климатик. През следващите ден-два ни предстои голямо пътуване през пустинята!

 

Напуснаха Юма в тригодишен шевролет-фургон с климатик, хидравличен волан, хидравлични спирачки и електрически стъкла. Саул два пъти изуми продавача — първия, когато попита дали има и електрически пепелници, и втория, когато плати първоначалната цена, без да се пазари. Беше добре, че не губиха време за покупката. Когато се върнаха до страничната уличка, където бяха оставили тойотата, групичка хлапета с кафеникава кожа тъкмо се занимаваха с чупене на страничния прозорец с камък. Те избягаха със смях и показаха на Саул и Натали среден пръст.

— Това щеше да е много сладко — отбеляза психиатърът. — Чудя се какво ли щяха да правят с пластичния експлозив и автоматичното оръжие!

Натали го погледна странно.

— Не ми каза, че си помъкнал и онази проклета карабина. Саул нагласи очилата си и се огледа.

— Ами, трябва ни малко повече преднина, отколкото този район може да ни осигури… Последвай ме!

Те подкараха към най-близкия търговски център, където той прехвърли цялото оборудване и остави ключовете в колата, при това при спуснат прозорец.

— Не искам да я чупят — обясни. — Просто да я откраднат.

 

След първия ден пътуваха само нощем и Натали, която винаги бе искала да обиколи югозападните щати, остана с бегли спомени, свързани само с яркото звездно небе, еднакво навсякъде над междущатските магистрали, както и за невероятните пустинни изгреви, които пръскаха фонтани от розово, оранжево и индигово в сивия свят, и блъскането и чукането на климатиците в малките мотелски стаи, миришещи на застоял цигарен дим и дезинфектанти.

Саул се затваряше все повече в себе си, като позволяваше на Натали да кара през повечето време, и спираше рано всяка сутрин, така че да може да прекара известно време, с папките и машините си. Когато стигнаха източен Тексас, той остана цяла нощ в задната част на буса, седнал със скръстени крака пред компютъра и ЕЕГ-машината, свързана с акумулаторната батерия, която беше купил от магазина на „Радио Шах“ във Форт Уърт. Натали дори не можеше да пуска радиото иа колата, от страх да не го притесни.

— Нали разбираш, тета-ритъмът е ключът — казваше той няколкото пъти, когато изобщо говореше с нея. — Той е идеалният сигнал, непогрешим индикатор. Не мога да го генерирам лично, но мога да го преповтарям чрез биооборудването, така че знам показанията. Като се тренирам да реагирам на този първоначален алфа-пик, мога да си устроя собствен стартов механизъм на постхипнотично внушение.

— По този начин ли действат техните… сили? — попита Натали. Саул нагласи очилата си и се намръщи.

— Не, всъщност не! Съмнявам се, че има начин действително да се наподоби такава способност, ако не я притежаваш лично. Би било интересно да се изпробва разнообразие от индивиди в контролирана…

— Тогава какъв смисъл има? — изстена Натали, разтреперана.

— Предоставя ни възможност… възможност — обясни психиатърът, — да създадем нещо като ранна предупредителна система в церебралния кортекс. С подходящата подготовка и достатъчно работа с оборудването за обратна връзка мисля, че мога да използвам появата на тета-ритъм, за да стартирам постхипнотични внушения и да си спомням данните, които съм запомнил.

— Данни ли?! Имаш предвид всички онези часове в Яд Вашем и Домът на борците от гетото…

— Лохамеи ХаГета’от — поправи я Саул. — Да. Четейки досиетата, които Визентал ти прати, запомняйки снимките, биографиите и касетите, докато инициирам автоприпомняне в лек, самопредизвикан транс…

— Но какъв смисъл има да се споделя болката на всички онези хора, след като няма защита срещу тези умствени вампири? — поинтересува се Натали.

— Представи си апарат за прожекция на диапозитиви — отвърна психиатърът. — Полковника и другите имат способността да задействат тази неврологична прожекционна машина по желание и да поставят в нея свои снимки, да налагат собствената си организирана воля и суперего върху онзи вързоп спомени, страхове и предубеждения, които ние наричаме личност. Аз проето се опитвам да пъхна още снимки в машината.

— Но не си сигурен дали ще сработи?

— Не.

— И не смяташ, че би работило и при мен?

Той си свали очилата и потри гърба на носа си.

— Нещо подобно може да е възможно и при теб, Натали, но ще трябва да е уникално приспособено към собствения ти начин на живот, травматизираши преживявания и начини на съпреживяване. Не мога да създам хипнотични индукционни сесии, които да доведат до нужните… ъ-ъ-ъ… снимки.

— Но ако това нещо сработи при теб, няма да действа срещу никой от умствените вампири, с изключение на Полковника.

— Според мен — не. Само той споделя същия времеви период, нужен да облече в плът личността, която създавам… мъча се да създам… в тези емпатични сесии.

— И това всъщност не може да го спре? Само ще го обърка за няколко секунди, ако всички онези месеци в работа и ЕЕГ-дивотиите изобщо сработят?

— Точно така!

Натали поклати глава и се взря в двата тунела ярка светлина, които осветяваха безкрайната ивица асфалт пред тях.

— Тогава откъде накъде това ти коства толкова време, Саул? Ласки отвори папката, която изучаваше — младо момиче, бяло лице, ужасени очи, тъмно палто и шал. В горния ляв ъгъл на снимката се виждаха черните панталони и високите ботуши на войник от СС. Момичето се бе обърнало към апарата доста бързо, тъй че лицето й бе силно размазано. В дясната си ръка носеше малка пътна мешка, а с лявата притискаше към гърдите си стара, ръчно изработена кукла. Половин страница машинописен немски и ситния ръкопис на Симон Визентал — само това придружаваше снимката.

— Дори ако се проваля, това си струва изгубеното време — каза тихо Саул Ласки. — Властимащите са получили своя дял от вниманието на света, пък макар и тази власт да бе показана чрез чистото зло. Жертвите си остават безименни. Те са хиляди. Лежат в масови гробове. Тези чудовища оплодиха нашия век с масовите гробове на жертвите си и е време безвластните да проимат имена и лица — и гласове! — той изключи фенерчето и се облегна назад. — Съжалявам! — каза — но манията ми може би замъглява здравия ми разум.

— Започвам да разбирам маниите — отвърна Натали.

Саул я погледна на приглушената светлина на таблото на автомобила.

— Все още ли искаш да измислиш своя версия? Тя се изкикоти нервно.

— Не се сещам за никакъв друг начин, а ти? Но с всеки изминат километър се плаша все повече.

— Не се налага да продължим нататък — възрази Саул. — Можем да идем до летището на Шревпорт и да излетим за Израел или Южна Америка.

— Не, не можем!

След малко той се съгласи:

— Права си, не можем.

Смениха си местата и Саул кара в продължение на няколко часа. Натали дремна. Сънуваше очите на Роб Джентри и шокирания му и невярваш поглед, когато острието се вряза в гърлото му. Сънуваше, че баща й се е обадил в Сейнт Луис и й е казал, че всичко това е грешка, че всички са наред и дори майка й си е вкъщи, здрава и в добро състояние, но когато се прибра, къщата беше тъмна и стаите бяха пълни с лепкави паяжини, а в мивката се бе събрала тъмна гъста течност. Натали, внезапно превърнала се отново в малко момиченце, изтича разплакана в стаята на родителите си. Но баща й не бе там, майка й също, а когато нещо се надигна от поръсените с паяжини чаршафи, изобщо не беше нейната майка. Бе разлагаш се труп с лице — на практика череп със засъхнала, тук-там по него плът — на което сияеха очите на Мелани Фулър. И трупът се смееше.

Натали се събуди стресната, сърцето й биеше до полуда. Бяха на междущатската магистрала. Навън май просветляваше.

— Призори ли е вече? — попита Натали.

— Не — отвърна Саул и гласът му бе натежал от умора. — Не още!

 

Навлизаха в Стария Юг и градовете представляваха съзвездия от предградия между изходите от магистралата: Джаксън, Меридиън, Бирмингам, Атланта. Напуснаха Междущатското в Огъста и се качиха на магистрала 78, която пресичаше южната трета на Южна Каролина. Дори нощем пейзажът се струваше познат на Натали — Сейнт Джордж, където бе ходила на летен лагер, когато беше на девет, онова безкрайно, самотно лято веднага след смъртта на майка й; Дорчестър, където бе живяла нейната леля, преди да умре от рак през 1976-а; Съмървил, където обичаше да ходи през неделните следобеди, за да снима някои от старите имения… Чарлстън.

Чарлстън!

Влязоха в града на четвъртата нощ от пътуването си, малко след четири сутринта, в онзи бездиханен час, когато човек наистина е най-паднал духом. За Натали познатите сцени от детството й се появяваха изкривени и объркани; бедните, спретнати предградия на Сейнт Андрюз бяха някак безплътни — като зле прожектирани образи на неравен екран. Къщата и бе тъмна. Отпред нямаше знак „Продава се“, нито непозната кола на алеята. Натали нямаше и най-малка представа кой се е занимавал с продажбата на собствеността и кой е собственик след внезапното й изчезване. Погледна към странно познатата къща с малката й веранда, където само допреди пет месеца тримата със Саул и Роб бяха обсъждали онази глупава история за умствените вампири и пиеха лимонада. Не изпита и най-слабо желание да влезе вътре. Почуди се кой ли е наследил снимките на баща й — Кънингам и Милито, както и собствените скромни снимки на татко — и остана изумена да открие, че очите й внезапно се изпълват със сълзи. Продължи нататък по улицата, без да намалява скоростта.

— Не е задължително да навлизаме в Стария квартал още тази нощ — предупреди я Саул.

— Напротив, налага се — отвърна Натали и продължи на изток, през моста и към стария град.

Само една лампа светеше в къщата на Мелани Фулър — в старата и стая, на втория етаж. Не беше електрическа крушка, не беше дори и пламък на свещ, а болезнено пулсиране на слабо зелено сияние: като извратена флуоресценция от гниещо дълбоко в блатния мрак дърво.

Натали стисна здраво волана, за да спре треперенето си.

— Оградата отпред е била заменена с тази висока стена и двукрила порта — отбеляза Саул. — Тази къща е цяла крепост!

Момичето гледаше как бледозеленото сияние пулсира и се лее през капаците и сенките.

— Не знаем дали е тя — допълни психиатърът. — Информацията на Джак беше от втора ръка и с неколкоседмична давност.

— Тя е — отвърна Натали.

— Да вървим — подкани я Саул. — Уморени сме! Ще намерим къде да поспим днес и утре ще потърсим място, където да разтоварим нещата си, за да няма възможност да ни безпокоят.

Натали превключи буса на скорост и бавно се отдалечи по тъмната улица.

 

Намериха евтин мотел в северния край на града и спаха като мъртъвци в продължение на седем часа. Натали се събуди по обед, чувстваше се объркана и уязвима, като че ли още не бе напуснала света на обърканите и трескави сънища, в които ръце посягаха да я сграбчат през счупените стъкла на незнайни прозорци.

И двамата бяха уморени и раздразнителни, почти не говореха, купиха си пиле на грил и ядоха в парка в Северен Чарлстън, близо до реката. Денят беше горещ и влажен, а слънчевата светлина им се струваше ярка като лампите в операционна зала.

— Струва ми се, че не бива да ходиш посред бял ден — каза Саул. — Някой може да те познае!

Натали сви рамене.

— Те са вампири, пък ние да ставаме нощни скитници? Не ми се струва редно.

Психиатърът се смръщи през слънчевото сияние над водата.

— Доста си мислих за заместника и пилота.

— Какво по-точно?

— Ако не бях накарал заместника да се обади на Хейнс, пилотът още щеше да е жив — обясни той.

Натали отпи от кафето си.

— Да, също и Хейнс.

— Така е, но с времето осъзнах, че ако се налагаше да жертвам и пилота, и заместника, щях да го направя. Само за да се добера до третия човек…

— Той уби семейството ти — уточни спътничката му. — Опита се да убие и теб.

Саул поклати глава.

— Това просто не е от значение — обясни. — Не виждаш ли накъде води всичко това? В течение на двайсет и пет години обвинявам палестинските терористи с техните шарени шамии, задето посягат сляпо на невинните, понеже са твърде слаби да се изправят и да се бият открито. Сега ние използваме същата тактика, понеже също сме твърде слаби да се изправим лице в лице с тези чудовища.

— Глупости — отвърна Натали. Гледаше едно семейство — петима души — които си правеха пикник край водата. Майката предупреждаваше малкото детенце да стои далеч от брега на реката. — Не използваш заредена с взрив кола или бус с картечница. Не ние убихме онзи пилот — Хейнс е виновен!

— Ние предизвикахме смъртта му — възрази Саул. — Замисли се за миг, Натали. Нека приемем, че всички те — Барент, Харъд, онази Фулър, Полковника… всички те… да речем, се намират на борда на пътнически самолет с поне стотина невинни цивилни. Ще пожелаеш ли да го свалиш с една бомба?

— Не.

— Помисли по-добре — настоя той. — Тези чудовища носят отговорност за смъртта на стотици — не, на хиляди! И смъртта на още стотина невинни ще приключи този кошмар. Завинаги. Няма ли да си струва?

— Не — твърдо каза Натали. — Не става по този начин! Саул кимна.

— Права си, не става така. Като мислиш с пренебрежение за жертвите, ставаш един от тях. Но подценявайки живота на пилота, ние вече тръгнахме надолу по този път.

Негърката раздразнено се надигна.

— Какво се опитваш да сториш, Саул? Говорихме за това в Тел Авив, в Йерусалим, в Кесария. Знаехме какви са рисковете. Виж, баща ми беше невинна жертва. Роб също — както и Аарон, Дебора и близначките… и Джак, и… — тя спря, скръсти ръце и погледна към водата. — Какво целиш? Саул също се изправи.

— Прецених, че няма да продължиш със следващата част. Натали се обърна и се втренчи в него.

— Ти си луд! Това е единствената ни възможност да се докопаме до тях!

— Глупости — отвърна психиатърът. — Просто не сме измислили по-хитър начин… все още. Но ще успеем. Бързахме прекалено много!

— Бързали сме прекалено много ли? — извика тя. Семейството до водата се обърна към нея. Тя понижи глас, но заговори с настоятелен шепот. — Твърде много сме бързали? ФБР и половината ченгета в страната ни търсят. Знаем момента — единствения момент — когато всичките тези кучи синове ще се съберат на едно място. С всеки изминал ден те стават все по-силни и по-предпазливи, а ние — по-слаби и по-ужасени. Сега сме само ние двамата и аз се страхувам толкова много, че след още една седмица изобщо няма да съм способна на нищо… и ти ми казваш, че прекалено много сме бързали! — при последните си думи тя вече викаше с пълен глас.

— Добре — съгласи се той, — но реших, че не е задължително да бъдеш точно ти!

— За какво ми говориш? Разбира се, че трябва да съм аз. Решихме го още във фермата на Давид.

— Но сгрешихме — отряза Саул.

— Тя ме помни!

— Е, и? Ще трябва да я убедим, че е бил пратен втори емисар.

— Ти, а?

— Има смисъл.

— Не, няма — озъби се Натали. — Ами всичките онези купища факти и числа, дати и смърти, както и места, които запомням от Свети Валентин насам?

— Те не са чак толкова важни — отвърна психиатърът. — Ако тя е луда, както подозираме, логиката почти няма да й повлияе. А ако е с всичкия си, фактите ни са прекалено малко и историята ни е доста тромава.

— О, страхотно, проклет да си! — изръмжа негърката. — В продължение на пет месеца си затягам болтовете на смелостта до отказ, само за да се опитам да сторя подобно чудо, а сега ми разправяш, че не било нужно и нямало да сработи и бездруго.

— Не съм казал такова нещо! — възрази Саул. — Просто споменах, че би трябвало да заделим време да обмислим алтернативите и че не вярвам, че ти си нужният човек, който да го стори, все едно какъа е случаят.

Натали въздъхна.

— Добре. Какво ще кажеш да не говорим за това до утре? Уморени сме от пътуването. Нуждая се от една нощ нормален сън!

— Добре — съгласи се Саул. Хвана я за ръката и леко я стисна, докато се връщаха обратно към колата.

 

Решиха да платят двуседмичен наем в мотела за бунгало с две съседни стаи. Саул пренесе биооборудването си за обратна връзка и работи върху него до девет, когато Натали го накара да спре и да хапне от вечерята, която тя беше сготвила.

— Става ли? — попита тя. Ласки поклати глава.

— Възвратните процедури невинаги са успешни и в най-леките случаи. А този не е лек. Убеден съм, че нещата, които съм заредил в паметта си, са готови да бъдат извикани чрез постхипнотично внушение, но не мога да задействам спусъчния механизъм. Тета ритъмът просто не може да се възпроизведе и не съм способен да стимулирам алфа-пика!

— Значи цялата работа е отишла на вятъра — заключи Натали.

— Засега да — съгласи се Саул.

— Ще си лягаме ли? — попита го тя.

— По-късно — отвърна той. — Смятам да поработя върху това поне още няколко часа.

— Добре — прие момичето. — Ще направя кафе, преди да се оттегля в стаята си.

— Чудесно!

Тя отиде в малкия кухненски бокс, свари вода на котлона, сипа по една допълнителна половин лъжичка във всяка чаша с кафе, за да го направи адски-силно и внимателно разбърка в него точната доза фентиазин, която Саул й бе показал в Калифорния, в случай че се наложи да упоява Тони Харъд.

Саул се намръщи малко, когато отпи първата глътка.

— Как е? — попита Натали и си глътна от собствената си чаша.

— Хубаво и силно — отвърна той. — Точно каквото го харесвам. Ти най-добре върви си лягай. Може да постоя до късно!

— Добре — съгласи се тя, целуна го по бузата и мина през вратата към съседната стая.

Трийсет минути по-късно се върна тихо, облечена в дълга пола, тъмна блуза и светъл пуловер. Саул бе заспал в зеленото пластмасово кресло, компютърът и ЕЕГ-то още бяха включени, а в скута му имаше купчина с папки. Натали изключи оборудването, постави папките на масата — и кратката си бележка върху тях — свали очилата на психиатъра и го зави с тънко одеяло. Преди да излезе, нежно го стисна за рамото.

Натали се увери, че в колата не е останало нищо ценно. Експлозивът бе прибран в килера на стаята й, детонаторите — в този на Саул. Тя си спомни за ключа от мотела и го занесе в стаята си. Не взе нито чантичка, нито паспорт — нищо, което може да разкрие допълнителна информация.

Караше внимателно към Стария квартал, като се подчиняваше на светофарите и спазваше ограничението за скоростта. Паркира фургона близо до ресторанта „При Хенри“, точно където беше казала на Саул в бележката, че ще я остави. Извървя пеша няколкото пресечки до къщата на Мелани Фулър. Нощта бе тъмна и влажна, тежките листа сякаш се бяха сговорили да се съберат над главата й, да задушат звездната светлина и да изпият кислорода.

Когато стигна до къщата на Фулър, не се поколеба. Високата порта беше заключена, но имаше орнаментирано чукало. Натали удари с метала по метал и изчака в мрака.

С изключение на зеленото сияние в стаята на Мелани Фулър, нямаше други лампи. Не светнаха и впоследствие, но след минута двама мъже се приближиха в мрака. По-високият от двамата вървеше напред — безкосместа планина плът с мънички очички, разфокусиран поглед и микроцефален череп, присъщ за хората със сериозно умствено изоставане.

— Какво искаш? — промърмори той. Всяка дума беше натъртена, сякаш бе създадена чрез развален звуков синтезатор.

— Искам да говоря с Мелани — обяви високо Натали. — Кажи й, че Нина е тук!

Нито един от двамата не помръдна и мускул в продължение на повече от минута. Насекомите издаваха разни звуци под дърветата и нощна птица изсвистя по пътя си от една висока палма близо до обзорния прозорец на втория етаж на къщата. На няколко пресечки по-нататък еднократно изпищя сирена — задавен звук на болка — и замлъкна. Натали се съсредоточи в това да устои права на крака, омекнали от страх.

Най-накрая едрият мъж заговори.

— Ела! — той отвори портата с едно завъртане на ключа и рязко дръпване, след което издърпа и момичето вътре в двора. Заключи зад нея.

Някой отвори предната врата отвътре. Отвъд Натали съзря само мрак. Влезе в къщата, крачейки бързо между двамата мъже, а дясната й ръка все още беше приклещена в хватката на гиганта.