Дан Симънс
Лешояди (21)

19
Вашингтон,
събота, 20-и декември 1980

— Не знаеш нищо за истинското естество на насилието — каза на Саул Ласки съществото, което някога бе представлявало Франсис Харингтън.

Вървяха на изток през някакъв площад. Насочваха се към Капитолия. Студените струи следобедна светлина осветяваха белите гранитни сгради и белите клъбца газове на автобусите и колите. Няколко гълъба подскачаха игриво около почти празните пейки.

Саул усещаше с мъчителна яснота издайническото треперене на стомашните си мускули и тези на хълбоците. Знаеше, че не е просто реакция на студа. Още с напускането на Националната галерия за изкуство го обхвана смъртна умора. След всичките тези години.

— Ти си въобразяваш, че си експерт по насилието — каза Харингтън на немски, език, който Саул никога не бе чувал от устата на момчето, — но не знаеш нищо за него.

— Какво имаш предвид? — попита го на английски. Пъхна ръце в джобовете на палтото си. Главата му постоянно се движеше — поглеждаше към мъж, излизащ от Източното крило на галерията, мръщеше се на самотна фигура на пейка в далечния парк, опитваше се да надникне през поляризираното стъкло на бавно движеща се лимузина. Къде си, Полковник? Мисълта, че нацистският офицер е някъде наоколо, стягаше мускулите на диафрагмата на Саул в болезнена конвулсия.

— Ти смяташ насилието за отклонение — продължи Харингтън на безпогрешен немски, — а истината е, че всъщност то е нормално. То е залегнало в самото естество на човешкото състояние.

Саул се постара да обръща внимание на разговора. Трябваше да изчисли къде е Полковника… да намери някакъв начин да освободи Франсис от контрола на стареца… и да намери самия него, разбира се.

— Това са глупости — възрази. — Често срещан порок е, но в този дух на нещата може да се каже, че и болестта е естествено човешко състояние. Вече унищожихме зарази като детския паралич и едрата шарка. Можем да унищожим и насилието в човешките отношения — той неволно вкара в употреба професионалния си тон. Къде си, Полковник?

Харингтън се засмя. Беше старчески смях — накъсан, пълен с храчки Саул се взря в младежа до себе си и потрепери. Имаше ужасното чувство че лицето на Франсис — късата червеникава коса, дори луничките по бузите му — изглеждат като маска от плът, навлечена върху нечий чужд череп. Тялото под дългия шлифер беше някак си странно сковано, сякаш хлапето бе натрупало тлъстина или носеше няколко пласта пуловери.

— Не можеш да унищожиш насилието, както не би могъл да премахнеш любовта, омразата или смеха — заяви гласът на Вили фон Борхерт от устата на Франсис Харингтън. — Любовта към насилието е съществен аспект на човечеството. Дори и слабият иска да е силен, най-вече за да може да размаха камшика.

— Глупости — заяви Саул.

— Глупости ли? — попита го частният детектив. Бяха пресекли „Мадисън Драйв“ през площада под отразителния купол на Капитолия. Сега Харингтън приседна на една пейка, обърната към Трета улица. Саул също седна, като внимателно оглеждаше лицата на всички наоколо. Минувачите не бяха много. И никой не приличаше на Полковника.

— Скъпо ми еврейче — рече Харингтън, — та вземи за пример Израел.

— Какво? — стресна се Саул и погледна спътника си. Не беше същият човек, когото познаваше. — Какво имаш предвид?

— Скъпата ти осиновена страна е известна с безжалостното си насилие върху враговете — отбеляза Харингтън. — философията ви е „око за око“, политиката ви е потисническа, гордеете се с ефикасността на армията и въздушните си сили.

— Израел сам се защитава — възрази Саул. Нереалността на този разговор му замайваше главата. Над тях куполът на Капитолия сияеше в последните вечерни лъчи.

Харингтън отново се засмя.

— О, да, моя вярна пешко. Насилието в името на защитата е просто приемливо оправдание. Също като във Вермахта — той натърти на Wehr — защита. — Израел си има врагове, nicht wahr? Но същото се отнася и за Третия Райх. И, не на последно място, сред враговете са същите онези паразити, които се преструваха на безпомощни жертви, докато се опитваха да разрушат Райха, а сега се преструват на герои, докато стовар насилие върху палестинците.

Саул не отвърна на това обвинение. Антисемитизмът на Полковника бе детинска провокация.

— Какво искаш? — попита тихо. Харингтън вдигна вежди и каза на английски:

— Че какво му е лошото да потърся стар познат, за да проведа интересен разговор?

— Как ме намери?

Младежът сви рамене:

— Бих казал, че ти ме намери — отбеляза със странно, гърлено ръмжене, което изобщо не наподобяваше гласа на Франсис Харингтън. — Представи си колко се изненадах, когато научих, че моята скъпа пешка пристига в Чарлстън! Младият ми Скитник Евреин много се е отдалечил от Челмно.

Саул се накани да попита: Как ме позна?, но се спря. Тези часове преди почти четирийсет години, през които те двамата бяха споделяли тялото му, бяха създали помежду им близка интимност, по-дълготрайна, отколкото можеше да се опише с думи. Саул знаеше, че ще познае Полковника мигновено — беше го познал — при все разрушенията на времето. Тъй че вместо това попита:

— От Чарлстън ли си ме следил?

Харингтън се усмихна:

— Би ми доставило голямо удоволствие да чуя някоя от лекциите ти в Колумбийския. Може би ще поговорим за етиката на Третия Райх?

— Може би — отвърна Саул. — А може да обсъдим и относително нормалното мислене на бясно куче. За такова заболяване има само едно лекарство. Застрелваш кучето.

— О, д-а-а-а-с-с — изсъска Харингтън. — Последното разрешение на проблема, поднесено в друга форма. Вие, евреите, никога не сте били подчинена раса.

Саул потрепери. Зад спокойния глас и човешката марионетка се намираше човек, който бе убил стотици — че и хиляди — човешки същества. Саул се сещаше само за една-единствена възможна причина Полковника да го потърси и да го проследи чак от Чарлстън: за да го убие. Полковник Вилхелм фон Борхерт, същият Уилям Бордън, бе положил големи усилия да убеди света, че е мъртъв. Нямаше причина да се разкрива на вероятно единствения човек на Земята, който го познава лично, освен ако това не е последната игра на котка и мишка. Саул порови по-дълбоко в джоба си и сви пръсти около рулото четвъртаци, което държеше там. Единственото оръжие, което бе носил от Гората на бухалите в Полша преди трийсет и шест години.

Ако успееше да нокаутира Франсис — много по-трудна задача, както знаеше, отколкото изглеждаше по телевизията и на снимка — какво ще прави тогава? Да бяга? Но какво би спряло Полковника да влезе в неговия мозък? Саул потръпна при мисълта да изпита онова умствено изнасилване отново. Не би допуснал да стане жертва на нападение, просто друг пострадал; разсеян професор, който се пъхнал насред натоварена вашингтонска улица точно по здрач…

Не би могъл да изостави и Франсис. Саул стисна още по-здраво четвъртаците и бавно започна да вади ръката си. Не знаеше дали момчето може да бъде върнато — един поглед към маската вместо лице му стигаше да предположи, че не е възможно — но бе длъжен да опита. Как човек пренася тяло в безсъзнание по Площада на разстояние каре и половина чак до наетата си кола? Познавайки Вашингтон, Саул заподозря, че и такива неща са били правени тук. Той реши да остави момчето на пейката, да изтича до колата и да се върне бързо до Трета улица, да спре на тротоара и да хвърли тялото на високия си спътник на задната седалка.

Не можеше да измисли начин да спре Полковника да го сграбчи. Пък и нямаше значение. Спокойно извади юмрука си с парите от джоба, блокирайки видимостта с обърнатото си настрани тяло.

— Искам да се срещнеш с някого — заяви Харингтън.

— Какво? — сърцето на Саул биеше така яростно, че той едва успя да заговори.

— Тук има някой, с когото трябва да се срещнеш — повтори Полковника и накара пешката си да стане. — Мисля, че срещата ще те заинтересува!

Саул не помръдна от мястото си. Ръката му трепереше от напрежението, с което стискаше юмрука си.

— Идваш ли, еврейче? — немският език и тон бяха почти идентични на онези, които Полковника бе използвал преди трийсет и осем години в Челмно.

— Да — каза Саул и стана. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и последва Франсис Харингтън в плътния зимен мрак.

 

Беше най-късият ден в годината. Само малцина заклети туристи чакаха автобуси или бързаха към колите си. Двамата преминаха по Кънстйтюшън Авеню покрай Капитолия и спряха до изхода за паркинг-гаража на Сената. След няколко минути автоматичните врати се отвориха и излезе една лимузина. Харингтън побърза надолу по рампата и Саул го последва, като се наведе, щом металната врата започна да се спуска. Двама пазачи стояха и ги зяпаха. Единият — червендалест и доста дебел — тръгна към тях.

— Мътните ви ’зели, нямате достъп тук! — извика той. — Обръщайте и се махайте, преди да съм ви арестувал, задници такива!

— Хей, съжалявам! — отвърна Харингтън със своя собствен глас или поне така звучеше. — Работата е, нали разбирате, че имаме пропуски да се видим със сенатор Келог, но вратата, която той ни каза да използваме, е заключена и никой не отвори, когато почукахме…

— Главната врата — поясни пазачът, все още с разперени ръце. Другият още стоеше до металната решетка. Дясната му ръка бе положена на дръжката на револвера и гледаше Саул и Харингън много внимателно. — Не се допускат никакви посетители след пет. Сега си обирайте крушите оттук или ви арестувам. Мърдай!

— Добре — дружелюбно каза Харингтън и извади автоматичен пистолет от палтото си. Застреля дебелия пазач в дясното око. Другият стоеше смръзнат. Саул бе скочил встрани при първия изстрел и сега забеляза, че неподвижността на пазача не е просто естествена реакция от страх. Той се напъваше с все сили да помръдне дясната си ръка, но ръката му просто трепереше като парализирана. Пот изби по челото на пазача и по горната му устна, а очите му се оцъклиха.

— Твърде късно — каза Харингтън и вкара четири куршума в гърдите и врата на човека.

Саул чу звуците — пуф-пуф-пуф-пуф — и осъзна, че част от дългото дуло всъщност представлява заглушител. Понечи да мръдне и после замръзна, когато спътникът му завъртя пистолета към него:

— Вкарай ги вътре.

Ласки изпълни нареждането. Дъхът му замъгляваше студения въздух, докато той влачеше тежките тела по изходната рампа и в караулката им.

Харингтън извади пълнителя и с рязък замах на ръката вкара новия в гнездото. Наведе се да прибере петте празни гилзи.

— Да се качваме горе — нареди.

— Те имат видеокамери — изсумтя Саул.

— Да, в самата сграда — отвърна Харингтън, отново заговорил на немски. — Но в мазето имат само телефон.

— Ще търсят пазачите — предупреди по-твърдо психиатърът.

— Без съмнение — съгласи се Франсис. — Предлагам да се качваш по-бързичко по тези стълби.

Те излязоха на първия етаж и прекосиха някакъв коридор. Човек от охраната озадачено вдигна поглед от вестника си.

— Съжалявам, господа, но това крило е затворено след…

Харингтън стреля два пъти в гърдите му и извлачи тялото до стълбите. Саул се облегна на дървената каса. Усещаше краката си като втечнени и се зачуди дали няма да припадне. Обмисли възможността да побегне, обмисли и възможността да изкрещи, но не стори нищо друго, освен да се притиска за опора към дъбовата каса на вратата. — Асансьорът — нареди Харингтън.

Коридорът на третия етаж беше празен, макар че Саул чу разговор и смях някъде иззад ъгъла. Спътникът му отвори четвъртата врата отдясно. Свариха млада жена, която тъкмо слагаше антипрахов калъф на пишеща машина IBM.

— Съжалявам — каза тя, — но минава…

Харингтън завъртя пистолета в дъга, която завърши точно в лявото и слепоочие. Тя се стовари на пода, почти без да вдигне шум. Младежът вдигна пластмасовия калъф от мястото, където тя го бе изпуснала, и го нагласи на пишещата машина. После хвана Саул за палтото и го издърпа през празна чакалня и голям, тъмен кабинет. Ласки успя да мерне осветения купол на Капитолия между спуснатите завеси. Харингтън отвори и друга врата и влезе през нея.

— Здрасти, Траск — рече на английски.

Мъжът зад бюрото вдигна глава — леко изненадан — и в същия миг от кушетката до тях скочи як мъж с кафяв костюм. Харингтън стреля два пъти по бодигарда, отиде да вземе малкия пистолет, който той бе изтървал, и после стреля още веднъж, зад лявото му ухо. Дебелото тяло подскочи, подритна веднъж по дебелия килим и застина.

Нийман Траск не беше мръднал. Все още държеше тефтер в лявата си ръка с три пръстена и златна писалка „Крос“ в дясната.

— Седни — нареди Харингтън и посочи на Саул кожения диван.

— Кой си ти? — попита Траск. В гласа му звучеше само леко любопитство.

— Въпросите и отговорите после — отвърна Франсис. — Първо те моля да разбереш, че приятелят ми тук — той посочи Саул, — трябва да бъде оставен на мира. Ако мръдне от дивана, ще си отворя левия юмрук.

— Да си отвориш юмрука ли? — изуми се Траск.

Когато влязоха в стаята, лявата ръка на Харингтън бе празна; сега държеше пластмасов пръстен колкото длан, с малка пъпка в центъра. Нагоре по ръкава на шлифера му минаваше вплетена жица. Палецът му натискаше средата на пъпката.

— О, ясно — кимна Траск уморено и остави на бюрото тефтера си. Стисна златната писалка с две ръце. — Експлозив ли е?

— C-4 — уточни Харингтън и използва ръката, с която стискаше пистолета, да разкопчае шлифера си. Отдолу носеше торбест рибарски гащеризон и всичките му джобове бяха издути до пръсване. Саул ясно различи малките пръстенчета жица. — Близо шест килограма пластичен експлозив.

Траск кимна. Изглеждаше спокоен, но връхчетата на пръстите му бяха побелели върху писалката.

— Повече от достатъчно — каза. — Какво точно искаш?

— Само да поговорим — отвърна Харингтън и седна на един стол на метър и половина от бюрото на домакина си.

— Ами чувствай се поканен! — заяви той и се облегна в удобна поза. Стрелна Саул с поглед и отново се втренчи в посетителя. — Нека започнем!

— Свържи се с Колбън и Барент по конферентната линия — нареди Харингтън.

— Моля? — Траск остави писалката. Разпери пръсти. — Колбън е на път за Чеви Чейс в момента, а, доколкото знам, господин Барент е извън страната.

Харингтън кимна.

— Ще броя до шест — каза. — Ако не се обадиш, ще отпусна палеца си. Едно… две…

Траск вдигна телефона, когато той беше стигнал до четири, но му отне още няколко минути, докато осъществи всички необходими връзки. Хвана Колбън в лимузината му на „Рок Крийк Експресуей“ и Барент някъде над Мейн.

— Включи интеркома — нареди Харингтън.

— Какво става, Нийман? — разнесе се плавен глас със следа от кеймбриджски акцент. — Ричард, и ти ли си там?

— Аха — отвърна тътенът на Колбън. — Не знам що за шибана история е това. Какво става, Траск? Държиш ме в очакване вече две шибани минути!

— Имам малък проблем тук — обясни Траск.

— Нийман, това не е кодирана линия — обади се мекият глас, който според Саул принадлежеше на Барент. — Сам ли си?

Траск се поколеба и погледна Харингтън. Когато Франсис само се Усмихна, той отвърна:

— А, не, господине! Тук в кабинета на сенатор Келог има още двама души освен мен.

Гласът на Колбън бе изкривен от говорителя на телефона:

— Що за шибана работа става там, Траск? Какво става, питам?

— По-кротко, Ричард — отвърна гласът на Барент. — Давай, Нийман! Траск вдигна ръце към Харингтън, с дланите навън — „след теб“.

С цинична усмивка Франсис обясни:

— Бихме искали да встъпим в един от клубовете ви!

— Съжалявам, но вие имате предимство пред мен, господине — 0тбеляза Барент.

— Казвам се Франсис Харингтън — заяви частният детектив. — Работодателят ми е доктор Саул Ласки от Колумбийския университет.

— Траск! — изрева гласът на Колбън. — Какво става?

— Млък — изсъска Барент. — Господин Харингтън, доктор Ласки, радвам се да се запознаем. Как мога да ви помогна?

На дивана Саул Ласки издаде уморена въздишка. Докато Полковника не каза името му, той все още крепеше някаква надежда, че ще излезе жив от този кошмар. Нямаше представа що за игра играе германецът и каква е връзката на тези хора с триото на Уили, Нина и онази Фулър, но се съмняваше, че Полковника ще го назове, освен ако не желае да го пожертва.

— Споменахте някакъв клуб — настоя гласът на Барент. — Можете ли да сте по-точен?

Харингтън се ухили ужасяващо. Лявата му ръка остана вдигната, палецът бе на спусъка на детонатора.

— Искам да вляза във вашия клуб! — уточни той. Гласът на Барент прозвуча развеселено.

— Член съм на много клубове, господин Харингтън. Имате ли нещо против да сте по-конкретен?

— Интересува ме само най-селективният възможен — отвърна частният детектив. — И винаги съм страдал от силно увлечение по островите!

Говорителят на телефона изпука.

— Също и аз, господин Харингтън, но макар че господин Траск е чудесен препоръчител, боя се, че повечето от клубовете, към които принадлежа, изискват допълнителни препоръки. Споменахте, че работодателят ви доктор Ласки е там. Той също ли иска да кандидатства, а?

Саул не можа да се сети за нищо, с което да подобри положението. Запази мълчание.

— Може би вие… ъ-ъ-ъ… представяте още някой друг? — попита Барент.

Харингтън само се изкиска.

— Той разполага с шест килограма пластичен експлозив и пале му е на пусковия бутон — вметна Траск безразлично. — Смятам, че това е впечатляваща препоръка. Защо не се уговорим да се срещнем някъде другаде и да обсъдим въпроса?

— Хората ми са на път — каза Колбън рязко. — Дръж фронта, Траск!

Нийман въздъхна, потри веждата си и се наведе по-ниско над микрофона на телефона.

— Колбън, ти, мръсно говедо, ако сложиш някой на по-малко от десет пресечки от тази сграда, лично аз ще ти изтръгна проклетото сърце. Сега стой далеч от тази работа. Барент, още ли си там?

К. Арнолд Барент заговори, сякаш не бе чул и дума от предшестващия диалог.

— Ужасно съжалявам, господин Харингтън, но съм взел за личен девиз никога да не участвам в комисията по приема в клубовете, където съм член. Наслаждавам се на възможността да подкрепя по някой кандидат от време на време, това е всичко. Може би бихте проявили любезността да ми дадете адресите на някои перспективни членове, които се надявах да привлека?

— Давай — кимна Харингтън.

Точно в този момент Саул Ласки усети как Траск се плъзва в главата му. Беше извънредно болезнено — все едно някой забива дълга, остра жица в лявото му око. Трепна веднъж, но не му позволиха да простене. Очите му се преместиха към автоматика, който още лежеше на пода, на една крачка от протегнатата ръка на мъртвия бодигард. Усети през съзнанието му да се стрелкат студените като дълбоководни риби изчисления на Траск за времето и усилието: две секунди за скока, секунда да вдигне оръжието и да стреля в главата на Харингтън, докато същевременно сграбчва ръката му и стиска спусъка върху пръстена на граната. Саул усети как ръцете му се свиват леко, изпъват се като на бегач преди състезание. Изтласкван все по-назад и по-назад в безпомощния таван на съзнанието си, той искаше да изкрещи, но нямаше избор. Нима това бе усещането, което Франсис изпитваше от седмици насам?

— Уилям Бордън — каза Барент.

Саул почти беше забравил за какво става дума. Траск премести леко десния му крак, промени центъра на тежестта му и стегна дясната ръка.

— Не познавам такъв — спокойно отвърна Харингтън. — Нататък? Саул усещаше как всички мускули в тялото му се стягат, докато Траск го подготвя. Усещаше леката промяна на плана. Онзи в главата му искаше да удари Харингтън в движение, да го бутне назад и да удържи лявата ръка на марионетката си върху спусъка на гранатата, докато избута Франсис в кабинета на сенатора, после психиатърът да’ блокира ударната вълна на експлозията с тялото си, докато Траск се крие под масивното дъбово бюро. На Саул му се искаше да изпищи, за да предупреди Полковника.

— Мелани Фулър — каза Барент.

— О, да — съгласи се Харингтън. — Смятам, че можете да я откриете в Джърмънтаун.

— Кой Джърмънтаун по-точно? — намеси се Траск, докато подготвяше Саул за скока. Не обръщай внимание на оръжието. Стисни ръката. Насили го назад, встрани. Дръж тялото си между Харингтън и бюрото на Траск.

— Предградието на Филаделфия — уточни дружелюбно Харингтън. — Не мога да си спомня точния адрес, но ако проверите по „Куин Лейн“, със сигурно ще откриете дамата в някоя от къщите.

— Чудесно — отвърна Барент. — И още нещо. Искам да…

— Само за момент — прекъсна го Харингтън. Отново се засмя със старческия смях. — Мили Боже, Траск, да не мислиш, че не мога да го усетя? Не би могъл да овладееш този тук и за месец… Mein Gott, човече, проникваш и групираш като тийнейджър, който се опитва да изчука някоя… нали това е изразът?… на балкона на киното. И пусни бедния ми еврейски приятел, щом тъй и тъй си се хванал. Само да мръдне, отварям ръка. Бюрото ще стане на хиляди парченца. А, така е по-добре…

Саул се срути на дивана. Мускулите му се сгърчиха в конвулсия при внезапното освобождение от стегнатата хватка.

— Та, докъде бяхме стигнали, господин Барент? — попита Харингтън.

Секунда-две се чуваше само пращене, преди от говорителя на телефона отново да се разнесе спокойният глас на Барент:

— Съжалявам, господин Харингтън, но говоря с вас от личния си самолет и се боя, че ще трябва да затварям вече. Оценявам обаждането ви и се надявам отново да си поговорим!

— Барент! — извика Траск. — Ти, мръсник такъв, остани на…

— Довиждане — отряза Барент. Чу се щракане. От отворения телефон се носеше само бял шум.

— Колбън! — изпищя Траск. — Кажи нещо! От телефона се разнесе плътен глас.

— Ами добре. Заври си го отзад, Нийман, стари друже — и последваха ново щракване и съскане.

Нийман вдигна глава. На лицето му бе изписано изражение на притиснато в ъгъла животно.

— Всичко е наред — успокои го Харингтън. — Ще оставя съобщението си при теб. Все още можем да мелим заедно, господин Траск! Но бих предпочел да е на четири очи. Доктор Ласки, ако обичате!

Саул нагласи очилата си и примигна. Изправи се. Траск го стрелна с поглед. Харингтън се усмихна. Ласки се обърна, бързо мина през кабинета на сенатора и вече тичаше по времето, когато стигна чакалнята. Бе излязъл от кабинета и препускаше по коридора, преди да си спомни за секретарката. Поколеба се, после хукна отново.

Далеч пред него, иззад ъгъла завиха четирима. Саул се обърна, видя още петима в тъмни костюми да тичат от другата страна, двама се отклониха към кабинета на Траск.

Той се огледа навреме да види още трима в края на коридора да вдигат револверите си в почти синхронно движение, с изпънати ръце, черните кръгчета на дулата изглеждаха много големи дори от разстояние. Внезапно Саул се озова на съвсем друго място.

Франсис Харингтън изкрещя безмълвно в собствения му ум. И той смътно усещаше присъствието на Саул там, в мрака, при него. Двамата заедно видяха с очите на Харингтън как Нийман Траск крещи нещо и се надига от стола си, вдигнал умолително ръце.

— Auf Wiedersehn! — каза Полковника с гласа на Франсис Харингтън и освободи пръстена.

Южните врати и стената на коридора избухнаха навън в топка оранжев пламък. Саул внезапно полетя във въздуха и към тримата в тъмни костюми. Техните вдигнати ръце се отместиха назад, един от револверите изгърмя — безшумно във всепоглъщащата буря от шум, която изпълваше коридора — и после те също литнаха, затъркаляха се назад и се удариха в стената в края на коридора за част от секундата, преди Саул да се стовари върху нея.

След удара, докато покривалото на мрака се спускаше над него, Саул чу ехото — не от експлозията, а от гласа на стареца, който каза: „Auf Wiedersehn!“.