Дан Симънс
Лешояди (39)

37
Кесария, Израел,
четвъртък, 2 април 1981

Натали Престън кацна на летището „Давид-Бен Гурион“ близо до Лод с полета на Е1А1 от Виена в 10:30 местно време. Израелските митници бяха спокойни и ефикасни, макар че служителите им не се отличаваха с прекомерна любезност.

— Честито завръщане в Израел, госпожице Харшоу! — поздрави я мъжът зад гишето, докато проверяваше двете и чанти. Това бе третото и идване в страната с фалшивия паспорт и сърцето и все още се разтупкваше, докато чакаше. Съвсем леко успокоение и беше, че Мосад, самата израелска разузнавателна служба, бе автор на въпросните фалшиви докумети.

След като мина през митницата, тя се качи на автобусчето до Тел Авив и слезе на спирката на шосе „Джафа“ до филиала на „ITS/AVIS“ на улица „Хамасгер“. Плати такса за една седмица и остави 400 долара депозит за зелен опел модел 1975-а със спирачки, които дърпаха наляво всеки път, когато и се налагаше да ги натисне.

Беше вече ранен следобед по времето, когато Натали напусна грозните предградия на Тел Авив и подкара на север по брега по шосе „Хайфа“. Денят бе слънчев, температурата — близо двайсет и пет градуса и Натали си сложи слънчевите очила, щом обедният блясък се отрази от пътя и Средиземно море. След около четирийсет километра тя премина през Нетания, малко, накамарено курортно градче, построено на скалите над плажа. На няколко километра оттам видя знака за Ор Акива и напусна четирилентовата магистрала, като я смени с по-тесен асфалтиран път, който се виеше през пясъчните дюни и към плажа. Мерна за момент римския акведукт и масивните силуети на Града на кръстоносците, както и „Кесария хотел“ с игрището му за голф с 18 дупки, скрито зад висока ограда и спирали бодлива тел.

Зави на изток по насипан с чакъл път и се ориентира по знака за кибуца Ма’аган Микаел. Впоследствие друг, по-тесен път пресече този, по който се движеше тя. Опелът упорито заподскача нагоре по хълма, измина около километър през редици насаждения от рожкови, криволичеше около гъсти храсталаци пистачо и покрай отделни борови дървета, преди накрая да спре пред заключена с катинар порта. Натали слезе от колата, раздвижи отеклите си крака и махна към бялата къща на върха на хълма. Саул Ласки излезе на шосето да я пусне. Бе отслабнал и си беше избръснал брадата. Тънките му крака стърчаха от торбестите шорти с маскировъчна шарка, а тесният му гръден кош под бялата тениска би го превърнал в пародия на затворник от „Мостът над река Куай“, само че на око се набиваше по-скоро тъмно загорялата му кожа, опъната над стегнати мускули. Плешивината му се виждаше по-ясно заради слънчевото изгаряне, но остатъкът от косата му бе посивял още повече и по-дълги киручи се виеха над ушите и по врата му. Бе сменил счупените си очила с рогови рамки за чифт сребърни авиаторски, които потъмняваха на силно слънце. Белегът на лявата му ръка още беше червен като сурово месо. Той отключи портата и двамата се прегърнаха за Кратко.

— Добре ли мина? — попита той.

— Много добре — отвърна Натали. — Симон Визентал каза да ти предам поздрави.

— Той добре ли се чувства?

— В чудесно здраве за човек на неговата възраст е.

— И успя ли да те насочи към правилните източници?

— Дори нещо по-добро — усмихна се тя, — той лично извърши разследването. Каквото не се намери в онова негово странно кабинетче, изследователите му донесоха от различни виенски библиотеки, регистри и подобни организации.

— Прекрасно — кимна Саул. — А другите неща?

Натали махна към големия си куфар на задната седалка.

— Пълен е с фотокопия. Ужасна работа, Саул! Все още ли ходиш до Яд Вашем два пъти седмично?

— Не — отвърна той. — Има едно местенце недалеч от тук, Лрхамеи ХаГета’от, построено е от поляците.

— И е като Яд Вашем?

— В по-малък мащаб — кимна той. — Ще свърши работа, ако разполагам с имената и историите на отделните случаи. Хайде, подкарай тази колица, а аз ще заключа портата и се качвам при теб.

 

На върха на хълма се издигаше много голяма бяла къща. Натали мина по пътя покрай нея и продължи надолу по южния склон, където на ръба на портокалова горичка се издигаше малко варосано бунгало. Гледката беше изумителна. На запад, зад горичката и обработваемите земи, се простираха пясъчни дюни, руини и терасирани вълноломи, разсичащи синьото Средиземно море. На юг, блестящи на обедната омара в далечината, се издигаха гористите скали на Негания. На изток се намираха верига хълмове и ароматната портокалова долина Шарон. На север, отвъд тамплиерските замъци — крепости още от времето на Соломон — и зеления гребен на планината Кармел, се простираше Хайфа с тесните и улички от свлачищни камъни. Натали се радваше да се завърне тук.

Саул задържа отворена вратата, за да внесе тя багажа си. Бунгалото си беше точно както го бе напуснала преди осем дни. Малка кухня и трапезария, съчетани в дълга стая с камина: простичка дървена маса и три стола, още един до камината, малки прозорци, през които върху варосаните стени се лее богата светлина; и две спални. Натали занесе чантите в собствената си стая и ги хвърли на голямото легло. Саул беше сложил свежи цветя в бялата ваза на нощното и шкафче.

Той вареше кафе, когато тя се върна в общата стая.

— Как пътува? — попита я. — Имаше ли проблеми?

— Никакви — отвърна Натали. Извади няколко папки и ги положи на плота на масата, направен от рендосани дъски. — Сара Хапшоу ще види всички места, които Натали Престън никога не е виждала!

Саул кимна и постави пред нея бяла халба гъсто, тъмно кафе.

— Някакви проблеми тук? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Не се и очакват.

Тя си сипа захар от синята купа и разбърка кафето. Осъзна, че е много уморена. Саул се настани срещу нея и я потупа по ръката. Макар че слабото му лице бе белязано с бръчки и гънки, тя си помисли, че изглежда по-млад, отколкото когато носеше брада. Преди три месеца. Преди цели векове.

— Има новини от Джак — допълни той! — Ще искащ ли да се поразходим?

Тя погледна към кафето си.

— Вземи го с теб — посъветва я Саул — Ще пообиколим до хиподрума. Той се изправи и влезе за малко в спалнята си. Когато се върна, носеше широка риза с маскировъчна шарка, извадена над панталоните. Тя не скриваше напълно подутината на 45-калибровия автоматик, пъхнат в ластика на шортите му.

 

Пообиколиха на запад, надолу по хълма, покрай огради и портокалови насаждения, там където пясъчните дюни пълзяха към обработваемите земи и зелените частни ливади на вилите. Саул слезе от върха на една дюна и стъпи на повърхността на акведукта, който се издигаше на десетина метра над пясъка и продължаваше с километри към групичката руини и нови сгради покрай морето. Млад мъж с бяла риза изтича към тях, викаше и размахваше ръце, но Ласки му заговори кротко на иврит, мъжът кимна и се обърна. Саул и Натали се разходиха по грубата стена на акведукта.

— Какво му каза? — попита негърката.

— Обясних му, че се познавам с фрова, Ави-Йонах и Неджев — обясни психиатърът. — Те тримата ръководят разкопките още от 1950-а.

— И това ли е всичко?

— Да — кимна Саул. Спря и се огледа. Средиземно море се простираше от лявата им страна, а на около километър и нещо пред тях групичка нови сгради сияеха на слънцето.

— Когато ми каза за местенцето си тук, си представих колиба в пустинята — обясни Натали.

— Така си беше, когато пристигнах, точно след войната — отвърна психиатърът. — Първо построихме и разширихме кибуците Гааш, Кфар Виткин и Ма’аган Микаел. След Войната за независимост Давид и Ребека построиха фермата си тук…

— Това е имение! — възрази Натали.

Саул се усмихна и изпи последните глътки кафе от чашата си.

— Това, което притежава барон Ротшилд — то е имение. Сега е петзвездният хотел „Дан Кесария“ ей там.

— Харесвам руините — смени темата Натали. — Акведукта, театъра, Града на кръстоносците… Толкова е… старо.

Саул кимна.

— Когато бях в Америка, ми липсваше усещането за напластяването на епохите.

Натали свали червената раничка, която носеше, и пъхна в нея празните им чаши за кафе, като внимателно ги уви в една хавлия.

— Липсва ми Америка — каза. Притисна колене и се вгледа над пясъчната шир, която се издигаше около жълтия каменен акведукт като кафеникаво замръзнало море. — Струва ми се, че ми липсва Америка. Тези последни дни бяха толкова кошмарни…

Саул не каза нищо и мълчанието им се проточи няколко спокойни минути, докато седяха един до друг.

Натали заговори първа:

— Чудя се кой е отишъл на погребението на Роб.

Ласки я погледна, очилата му с поляризирани стъкла отразяваха светлината.

— Джак Коен ми писа, че шериф Джентри е погребан в чарлстънското гробище, присъствали са членове на няколко местни агенции и полицейските сили.

— Да — въздъхна Натали, — но исках да питам кой негов близък е бил на погребението. Отишли ли са членовете на семейството му? Приятелят му Дарил Мийкс бил ли е там? Някой, който да го е… обичал… — тя си прехапа езика.

Саул и подаде кърпичката си.

— Щеше да е лудост от твоя страна да отидеш — каза той тихо. — Те щяха да те познаят. Освен това не беше и в състояние. Докторите в йерусалимската болница казаха, че глезенът ти е бил счупен много зле — той и се усмихна и си прибра кърпичката. — Забелязах, че днес почти не куцаш!

— Да — кимна Натали, — много по-добре съм вече… — и му върна усмивката. — Добре, кой ще говори пръв?

— Ти, струва ми се — отвърна Саул. — Джак имаше някои много интересни новини, но първо ми се ще да науча за откритията от Виена!

Момичето кимна.

— Хотелските регистрации потвърдиха, че те са били там… госпожици Мелани Фулър и Нина Хоукинс… това е било моминското име на онази Драйтън… Отсядали са в „Хотел Империал“ — през 1925-а, 26-а и 27-а. Хотел „Метропол“ — 33-а, 34-а и 35-а. Може да са идвали и в други години, но останалите хотели са изгубили книгите си — заради войната или по други причини. Господин Визентал още проверява.

— А фон Борхерт? — поинтересува се Саул.

— Няма хотелски регистрации — отвърна Натали, — но Визентал потвърди, че Вилхелм фон Борхерт е наел малка вила в Перчтолдсдорф, точно до самия град, и я е държал от 1922-а до 1939-а. Била съборена след войната.

— Ами… другите? — попита психиатърът. — Престъпленията?

— Убийствата — уточни събеседничката му. — Обичайният набор улични престъпления, политически убийства… убийства от страст и тъй нататък. После, през лятото на 1925-а, има три странни, необясними убийства. Двама важни господа и една жена — обещаваща виенска социалистка — са убити от свои познати. И в трите случая убийците нямат мотиви, алиби, извинение. Вестниците го наричат „лятното безумие“, защото всеки от убийците се клел, че не си спомня „подвизите“ си. И тримата са обявени за виновни. Единият престъпник е бил екзекутиран, другият се е самоубил, а третият… жената… пратили я в лудница, където се удавила в басейнчето с рибки — седмица, след като я въдворили в заведението.

— Звучи така, сякаш нашите млади умствени вампири едва са започвали играта си — обади се Саул. — Придобивали са апетит за кръв.

— Господин Визентал не можа да разбере връзката — обясни Натали, — но продължи да търси по описанието, което му предоставихме. Седем необяснени убийства през лятото на 1926 г. Единайсет между юни и август 1927-а… но това е лятото на превратния пуч… тогава осемдесет работници загинали по време на демонстрация, която излязла извън контрол… виенските власти са имали и други притеснения, не само смъртта на някакви си граждани от ниската класа.

— Значи нашето трио си е сменило мишените — констатира Саул. — Може би смъртта на членовете на собственият им обществен кръг се е оказала прекомерно тежък товар за тях.

— Не можахме да намерим доклади за престъпления, които да се вместват в зимния или летния период за 28-а година — продължи Натали, — но през 1929-а има седем мистериозни изчезвания в австрийското курортно градче Бад Ихл. Виенската преса споменава за „заунерския върколак“, понеже всички, които изчезнали — неколцина от тях били много важни личности във Виена или Берлин — за последен път са били видени в шикозното кафе „Заунер“ на Еспланадата.

— Но няма потвърджение, че нашият млад германец и двете американски дами са били там? — попита Саул.

— Не още — отговори Натали. — Обаче господин Визентал посочва, че в района е имало немалък брой частни вили и хотелчета, за съжаление — отдавна унищожени или закрити.

Ласки кимна със задоволство. Те и двамата вдигнаха глави, когато формация от пет израелски F-16 прелетяха ниско над Средиземно море, насочени на юг.

— Все е някакво начало — заяви Саул. — Ще ни трябват още подробности, много повече подробности, но и това е начало…

Поседяха смълчани още няколко минути. Слънцето се спускаше ниско на югозапад, техният акведукт хвърляше сложни сенки надалеч през дюните. Светът като че ли бе обвит в червен и златист блясък. Накрая психиатърът промълви:

— Ирод Велики, раболепен доносник, основал този град през 22 г. пр.Хр., посветил го на Цезар Август. Бил център на властта до 6 г. сл.Хр., а театърът, хиподрумът и акведуктите били сияйно бели. В продължение на десетилетие префект тук бил Пилат Понтийски.

Натали сви вежди.

— Разказа ми по-голямата част от историята, когато за пръв път дойдох тук през февруари — напомни му тя.

— Да — съгласи се Саул. — Виж… — и посочи към дюните, които посягаха алчно към каменните арки. — Голямата част от строежа е била погребана през последните хиляда и петстотин години. Акведуктът, на който стоим, е бил разкопан едва в началото на шейсетте.

— Е и? — изуми се Натали.

— Е, и каква полза от властта на Цезар? — попита я той. — Какво значение имат напоителните системи на Ирод? Каква полза от страховете и колебанията на апостол Павел, когато е бил затворен тук? — той изчака няколко секунди. Въздъхна: — Всичко е мъртво. Мъртво и покрито с пясъците на времето. Властта е изчезнала, а артефактите на властта са разрушени и погребани. Не е останало нищо освен камъни и спомени.

— Какво искаш да кажеш, Саул? — попита Натали.

— Полковника и онази Фулър сигурно са поне на седемдесет години — обясни той. — Снимката, която Аарон ми показа, беше на шейсетгодишен човек. Както веднъж спомена Роб Джентри, те са смъртни. Няма да се вдигнат на следващото пълнолуние.

— И какво, просто ще си стоим тук? — изръмжа Натали, в гласа и кипеше гняв. — Просто ще се мотаем тук, докато тези… тези чудовища умрат от старост или се избият едно друго?

— Тук или на някое друго безопасно място — съгласи се Саул. — Знаеш какви са алтернативите. Защото ние също ще трябва да отнемем живот!

Негърката се изправи и тръгна да обикаля напред-назад по тясната каменна стена.

— Забравяш, приятелю, не вече съм отнемала живот! Застрелях онова ужасно момче — Винсент — онзи, когото използваше старицата…

— Той вече беше само парче месо — възрази Саул. — Не си отнела живота му, Мелани Фулър го направи. Ти само освободи тялото му от нейната власт.

— Те всички са парчета месо, доколкото мен ме е грижа — отвърна Натали. — Трябва да се върнем!

— Да, но… — поде психиатърът.

— Не мога да повярвам, че сериозно ми предлагаш да се откажем от преследването! — възкликна Натали. — Всички рискове, които Джак Кoен пое заради нас във Вашингтон, като използва компютрите си да изрoвят информация. Седмиците ми търсения в Торонто, Франция и Виена. Стотиците часове, които си прекарал в Яд Вашем… Саул също се изправи. — Това беше просто предложение — обясни той. — Най-малкото, може и да не е нужно и двамата да…

— А, значи това било! — възкликна Натали. — Е, забрави, Саул! Те убиха баща ми. Убиха Роб. Бдин от тях ме докосна с мръсното си съзнание. Тук сме само ние двамата и аз все още не зная какво точно бихме могли да сторим, но аз смятам да се върна. С теб или без теб, Саул аз се връщам на бойното поле!

— Добре — каза Саул Ласки. Връчи и раничката и ръцете им се докоснаха. — Просто исках да се убедя в това.

— Аз съм сигурна — заяви Натали. — А сега ми кажи какви са новините от Коен.

— По-късно — възпротиви се психиатърът. — След вечеря.

Леко докосвайки ръката и, той я обърна назад за продължителна разходка по акведукта. Сенките им се сплитаха, танцуваха, гънеха се и се въртяха по високите брегове от обкръжаващ ги пясък.

 

Саул приготви превъзходна вечеря от салата с пресни плодове, домашна питка, която той нарече багеле — на вид и вкус изобщо не наподобяваше хляб — шилешко, приготвено по ориенталски, и сладко турско кафе. Вече се бе стъмнило, когато влязоха в стаята му да поработят и включиха съскащия и припукващ фенер.

Дългата маса бе затрупана с папки, купчини фотокопирани документи, купища снимки — най-горните показваха жертви от концентрационни лагери, които пасивно се взират в нищото — и дузини жълти бележници, пълни със сбитите криволици на Саул. По грубите бели стени бяха накачени големи листове, покрити с имена и дати, имаше и карти на концентрационни лагери. Натали забеляза вехто фотокопие на вестникарската снимка на младия полковник и още неколцина офицери от СС, всички — ухилени до уши; намираше се до уголемена цветна снимка на Мелани Фулър и нейния слуга, пресичащи двора на чарлстънската къща.

Настаниха се в удобните, тежки кресла и Саул придърпа една дебела папка.

— Джак смята, че сме открили Мелани Фулър — каза той. Натали се надигна нащрек.

— Къде?

— В Чарлстън — обясни той. — В собствената и стара къща! Събеседничката му бавно поклати глава.

— Невъзможно! Не може да е толкова глупава.

Саул отвори папката и погледна писмотр, напечатано на бланка на израелското посолство.

— Къщата на Фулър е била запечатана в очакване на окончателното законово определение на статута на Мелани Фулър. Ще отнеме известно време съдът да я обяви за легално мъртва и доста повече, за да бъде продаден имотът на търг. Очевидно няма живи роднини. Междувременно някой си Хауърд Уордън се появява, като твърди, че е праплеменник на Мелани Фулър. Показва писма и документи — включително завещание с дата от осми януари 1978-а — в което тя му прехвърля къщата и цялата си собственост оттогава нататък… не в случай на смъртта си… и същевременно му предоставя пълните правомощия на неин адвокат. Уордън обясни, че старата дама е била загрижена за западащото си здраве и своя тъй наречен „здрав разум“. Според него цялата история била формалност и очаквал пралеля му да изживее и остатъка от живота си в къщата, само че изчезването и предполагаемата и смърт го накарали да сметне за важно някой да поддържа мястото. В момента живее там със семейството си.

— Дали наистина е отдавна изгубен роднина? — усъмни се Натали.

— Слабо вероятно — отвърна Саул. — Джак успя да намери известна информация за Уордън. Израснал е в Охайо и се е преместил във Филаделфия преди около четиринайсет години. Бил е асистент наземен суперинтендант в градския парк в продължение на четири години, като през последните три е живял в самия феърмонт Парк…

— Феърмонт Парк! — зина Натали. — Не е далеч от мястото, където изчезна Мелани Фулър!

— Именно — кимна психиатърът. — Според източници във Филаделфия, Уордън — той е на трийсет и седем — има съпруга и три деца, две момичета и момченце. Жената, с която живее в Чарлстън, съвпада с описанието, но има само едно дете… петгодишно момче на име Джъстин.

— Но… — поде Натали.

— Чакай, има и още — прекъсна я Саул. — Къщата на Ходжес в съседство. Тя също е продадена през март. Купена е от доктор по медицина на име Стивън Хартман. Доктор Хартман живее там със съпругата си и тяхната двайсет и три годишна дъщеря.

— И какво не е наред в случая? — полюбопитства момичето. — И аз на мястото на госпожа Ходжес не бих искала да стъпя повече в тази къща!

— Да — съгласи се Саул и побутна авиаторските си очила нагоре по носа си, — само дето доктор Хартман също е от Филаделфия… невролог с много успешна кариера… който внезапно изоставил практиката си, оженил се и напуснал града през март. Същата седмица, когато и Хауърд Уордън и семейството му изпитали нужда да се преместят на юг. Новата съпруга на доктора — третата поред, приятелите му са изумени, че пак се е оженил! — се казва Сюзън Олдсмит, бивша главна сестра във филаделфийската общинска болница, работила доскоро в интензивното отделение…

— Е, няма нищо извънредно необичайно в това доктор да се ожени за сестра, нали? — поинтересува се Натали.

— Не — въздъхна Ласки, — но според източниците на Джак Коен, връзката на доктор Хартман със сестра Олдсмит може да бъде описана най-точно като ледено-професионална до седмицата, преди и двамата да напуснат и да се оженят. Може би по-интересното е, че нито един от двамата щастливи младоженци няма двайсет и три годишна дъщеря…

— Тогава коя?…

— Младата дама от Чарлстън, позната днес като Констанс Хартман, притежава удивителна прилика с някоя си Кони Сиуъл, сестра от интензивното отделение във филаделфийската болница, която напуснала през същата седмица като сестра Олдсмит. Джак не е успял да постигне положителна идентификация, но госпожица Сиуъл напуснала апартамента и приятелите си и ни вест, ни кост от нея, след като си заминала.

Натали се изправи и тръгна неспокойно из малката стая, като не обръщаше внимание на съскането на фенера и драматичните сенки които хвърляше по стената.

— Значи приемаме, че Мелани Фулър е била ранена или е пострадала по време на лудостта във Филаделфия. Във вестникарските статии споменаваха за кола и тяло, намерени при Суилкил, горе-долу там, където се е разбил хеликоптерът на ФБР. Не е била тя. Знаех си, че е жива! Усещах я. Добре, значи е била ранена. Хваща този от парка да я закара в местната болница. Коен проверил ли е болничните записи?

— Разбира се — кимна Саул. — Открил е, че ФБР — или някой, който се е представил за техен агент — е минал оттам преди него. Няма записана Мелани Фулър. Има куп старици в болницата, но никоя не съвпада с профила на чарлстънската ни мишена.

— Това няма значение — възрази Натали. — Старото чудовище е успяло да си прикрие следите все някак. Знаем какво може да прави… — тя потрепери и потри ръце. — Та когато тръгва да се възстановява, Мелани Фулър кара групата си дресирани зомбита да я заведат в Чарлстън. Нека позная… господин и госпожа Уордън си водят майка-инвалид…

— Майката на госпожа Уордън — съгласи се Саул с лека усмивка. — Съседите не са я виждали, но са споменали пред Джак, че е било внесено медицинско оборудване. Двойно по-странно, защото разследванията на Джак във Филаделфия доказват, че майката на Нанси Уордън е починала през 1969-а.

Натали възбудено продължи да крачи.

— И докторът, каквото му беше името…

— Хартман.

— Аха… та той и сестра Олдсмит са там, за да продължат с първокласното здравно обслужване… — Натали спря и знна. — Но, мили Боже, Саул, толкова рисковано е! Ами ако властите… — тя спря.

— Именно — кимна приятелят и. — Кои власти? Чарлстънската полиция изобщо не подозира майката-инвалид на господин Уордън в престъпния факт, че е изчезналата Мелани Фулър. Шериф Джентри можеше и да се заинтересува… Роб имаше изумителен начин на мислене… но той е мъртъв.

Натали бързо сведе поглед и си пое дълбоко дъх.

— Ами групата на Барент? — попита тя. — Ами ФБР и останалите?

— Сигурно са сключили временно примирие — отвърна Саул. — Вероятно господин магнатът и оцелелите му приятели не могат да понесат повече публичност от рода на получената през декември. Ако беше на мястото на Мелани Фулър, Натали, бегълка от сродни същества на нощта, които не искат кървавите им дела да бъдат забелязвани, къде би отишла ти?

Натали бавно кимна.

— В същата къща, която е получила национално внимание заради серията странни убийства. Невероятно.

— Да — кимна Саул. — Невероятно — и невероятно добър късмет за нас. Джак Коен свърши всичко, което можеше да направи, без да предизвика мъстта на вишестоящите си. Пратих му кодирано съобщение, в което му благодаря и го моля да задържи последващите разследвания, докато не получи сведения от нас.

— Стига само другите да ни вярваха! — изплака Натали. Той поклати глава.

— Дори Джак Коен знае само част от историята и, слава Богу, вярва в нея. Това, което е научил със сигурност, е че някой е убил Аарон Ешкол и цялото му семейство, и че аз съм казвал истината, когато твърдях, че Полковника и щатските власти са замесени по начин, който не разбирам.

Натали седна.

— Господи мили, Саул, какво е станало с другите две деца на Уордън? Двете момичета, които Джак Коен е споменал?

Ласки затвори папката и поклати глава:

— Джак не е открил нищо. Няма следи от погребение. Няма смъртни актове във Филаделфия или Чарлстън. Вероятно са били отпратени при близки роднини, но Джак няма начин да го провери, без да се разкрие пред всички. Ако те до един служат на Мелани Фулър, напълно вероятно е старата дама просто да се е отегчила от толкова много деца наоколо!

Устните на Натали побледняха. Прошепна:

— Тази кучка трябва да умре!

— Да — съгласи се Саул. — Но мисля, че ще трябва да се придържаме към плана си. Особено сега, след като я открихме.

— Предполагам — каза събеседничката му, — но мисълта, че не сме я спрели…

— Ще ги спрем — увери я той, — всичките! Но ако искаме да получим тази възможност, задължително трябва да разполагаме и с план. Моя беше вината, че Роб Джентри умря. Моя беше вината, че Аарон и семейството му загинаха. Мислех, че опасността няма да е голяма, ако успеем да се доближим до тези хора незабелязани. Но Джентри беше прав, когато каза, че това ще е все едно да се опитваш да ловиш отровни змии със затворени очи — той придърпа още една папка към себе си и прокара пръсти по корицата и. — Ако ще се връщаме в блатото, Натали, трябва да станем ловци, не просто да чакаме тези смъртоносни чудовища да нанесат удар!

— Не си я виждал — прошепна Натали. — Тя е… не е човек. И аз имах възможност, Саул! Вниманието и беше отклонено. Държах зареден пистолет в ръце… но стрелях в погрешното нещо. Не Винсент уби Роб тя беше. Не мислех достатъчно бързо!

Саул здраво я стисна за рамото.

— Спри. Веднага! Мелани Фулър е само една от кобрите в гнездото. Ако беше елиминирала нея в онзи миг, останалите щяха да останат на свобода. Дори щяха да са повече на брой, ако приемем, че именно Фулър е убила Чарлз Колбън!

— Но ако…

— Стига толкова — настоя Саул. Потупа я по главата и я погали по бузата. — Много си уморена, приятелко моя! Утре, ако желаеш, можеш да се разходиш с мен до Лохамеи ХаГета’от.

— Да — каза Натали, — ще ми хареса!

Тя се поклони, когато Саул я целуна по челото. По-късно, когато си беше легнала, той отвори малката папка с етикет „Харъд, Тони“ и почете известно време от нея. Накрая я остави настрани и отиде до предната врата. Отключи я. Луната бе изгряла и къпеше хълмовете и далечните дюни в сребро. Голямата къща на Давид Ешкол си стоеше тъмна и тиха на върха на хълма. Ароматът на портокалите и морето лъхаше от запад с бриза.

След няколко минути Саул заключи и залости вратата, провери капаците и влезе в собствената си стая. Върху купчина банални формуляри — полски граждански двуезични и груби писани на ръка бележки от Вермахта — беше зашипана снимка на еврейско момите на осемнайсет или деветнайсет години с малка уста, хлътнали бузи, тъмна коса, скрита под памучен шал и големи, тъмни очи. Саул погледа снимката няколко минути, като се чудеше за какво е мислила девойката, докато се е взирала в обектива на правителствения фотоапарат, чудеше се как и къде е умряла тя, чудеше се кой я е погребал и дали някой от отговорите може да се намира в папката; поне голите факти за това кога е била арестувана за тежкото престъпление, че е еврейка; кога са я превозили и може би… само може би… кога е било приключено досието и, а заедно с това и всичките и надежди, мисли, обич, потенциал, представлявали кратичкия и живот, са били разпилени като шепа пепел в студен вятър. Саул въздъхна и отвори папката.

 

На следващия ден станаха рано и Саул приготви една от онези огромни закуски, за които твърдеше, че били израелска традиция. Слънцето едва се беше показало над хълмовете на изток, когато те метнаха раницата на задната седалка на древния му Лендроувър и се понесоха на север по крайбрежната магистрала. Четирийсет минути по-късно стигнаха пристанищния град Хайфа, полегнал в подножието на планината Кармел.

— Главата ти венчае те като Кармел, а къдрите ти веещи са като пурпур — изрецитира Саул над шума на вятъра.

— Хубаво е — отбеляза Натали. — „Песента на Соломон“?

— „Песен на песните“.

Когато наближиха северния край на залива Хайфа, започнаха да се появяват знаци с надпис „Акко“ и превод и като „Акър“, и като „Свети Йоан от Акър“. Натали погледна на запад към белия, ограден град, сияещ на пищната утринна свелина. Денят обещаваше да е горещ.

Тесен път водеше от магистралата Акко-Нахарийя към кибуц, където сънлив пазач от охраната махна на Саул да премине. Подминаха златните поля и комплекса на кибуца и спряха пред голяма правоъгълна сграда, пред която имаше знак, който я обявяваше на иврит и английски за: „Лохамеи ХаГета’от, Дом на бойците от гетото“ и описваше работното време. Дребен човечец с три липсващи пръста на дясната ръка излезе през вратата и поговори със Саул на иврит. Психиатърът пъхна пари в ръката на посрещача и той ги поведе навътре, като се усмихваше и повтаряше „Шалом!“ на Натали.

— Тода раба — отвърна тя, щом влязоха в сумрачната централна зала. — Бокер тов!

— Шалом — усмихна се дребният. — Л’хитра’от!

Натали проследи оттеглянето му и после се разходи покрай стъклените витрини, в които имаше списания, ръкописи и реликви от безнадеждната съпротива на варшавското гето. Пожълтелите снимки по стените описваха живота в гетото и нацистките злодейства, които бяха нарушили реда там.

— Различно е от Яд Вашем — заключи накрая. — Не е толкова потискащо, струва ми се. Може би защото таванът е по-висок.

Саул си бе придърпал една ниска пейка и сега седна с подвити крака. Положи купчина папки от лявата си страна и малък, захранван с батерии стробоскоп от дясната.

— Лохамеи ХаГета’от е посветен по-скоро на идеята на съпротивата, а не на спомените от Холокоста — обясни той.

Натали стоеше загледана в снимката на семейство, което слизаше от камион за добитък. Вещите им бяха нахвърляни на купчина на земята пред тях. Бързо се извърна.

— Можеш ли да ме хипнотизираш, Саул? Той си намести очилата.

— Мога. Ще отнеме много повече време. Но защо? Натали сви рамене.

— Предполагам, че просто ми е интересно да видя как става. Изглежда го постигаш толкова… лесно.

— Години опит — отвърна Саул. — От много време използвам сходна форма на автохипноза, за да се боря с мигрената.

Тя вдигна една папка и погледна към снимката на младо момиче в нея.

— Наистина ли можеш да превърнеш това в част от подсъзнанието си? Ласки потри бузата си.

— Има различни нива на съзнанието — каза. — На определено ниво просто се опитвам да възстановя спомени, които вече са си там, като се старая да… блокирам блокировките, може да се каже. В друг смисъл, опитвам се да залича до определена степен собствената си личност, като емпатизирам с другите, които са споделяли подобно преживяване…

Натали се огледа.

— И всичко това помага ли?

— О, да! Особено за подсъзнателното запомняне на някои биографични данни.

— С колко време разполагаш? — попита тя.

Саул погледна часовника си:

— Около два часа, но Шмуелик обеща да връща туристите, докато приключа.

Натали подръпна тежката си раница.

— Ще се поразходя и ще започна да подреждам и запомням някои от сведенията от Виена.

— Шалом — отвърна Саул. Когато остана сам, прочете първите три папки внимателно. После се обърна настрани и включи малкия стробоскоп, като нагласи таймера. Един метроном започна да тиктака в ритъм с пулсиращата светлина. Психиатърът се отпусна напълно, изпразни съзнанието си от всичко, освен от ритмичното пулсиране на светлината, и се разкри за друго време и друго място.

По стените около него бледи лица се взираха надолу през дима, огъня и годините.

 

Натали стоеше пред квадратната сграда и гледаше младите кибуцници, които си вършеха работата — последен камион работници, заминаващи за полето. Саул и беше казал, че този кибуц е основан от оцеленци от варшавското гето и концентрационните лагери, построени в Полша, но повечето от работниците, които тя видя, бяха сабра — местно-родени израелци — стегнати и почернели досущ като младите араби.

Отиде бавно до края на нивата и седна в сянката на единственото евкалиптово дърво, докато висока пръскачка разпръскваше вода над посевите с пулсиране, хипнотично като метронома на Саул. Натали извади бутилка макабска бира от дъното на раницата си и използва отварачката на новото си швейцарско ножче, за да махне капачката. Бирата вече се бе стоплила, но имаше чудесен вкус и прекрасно си отиваше с неочакваната топлина на деня, звука на пръскачките и миризмата на мокра почва и растящи посеви.

Мисълта за завръщането в САЩ караше стомаха и да пулсира в ритъма на сърцето. Натали имаше само смътни спомени от онези часове и дни след смъртта на Роб Джентри. Спомняше си пламъците и мрака, както и примигващите светлини и сирените, все едно са били сън. Помнеше как проклина Саул и го удря, задето е оставил тялото на Роб в онази проклета къща, спомняше си как психиатърът я носи през мрака, а болката в крака и я кара да идва в съзнание и да го губи като плувец, който се издига над вълните в бурно море и после пропада. Спомняше си — или поне си мислеше, че си спомня — един по-възрастен мъж на име Джаксън, който тича редом с тях, преметнал на рамо отпуснатото тяло на Марвин Гейл — странно и напомняше за спасяващ човешки живот пожарникар. По-късно Ласки и каза, че Марвин бил в безсъзнание но жив… Поне когато двете групи оцелели са се разделили онази нощ в тъмните алеи и под писъка на сирените.

Спомняше си, че лежи на някаква пейка в парка, докато Саул се обажда от близкия уличен телефон и после беше ден — е, почти ден, предутринният здрач бе студен и сив — и тя лежеше по гръб във фургон, пълен със странни мъже, а психиатърът беше на предната седалка с един друг, за който тя по-късно научи, че бил Джак Коен — началникът на отряда на Мосад в израелското посолство във Вашингтон.

Натали не беше в състояние да подреди хронологично последвалите четирийсет и осем часа. Мотелска стая. Инжектират болкоуспокояващи в счупения и глезен. Един доктор го намества и й слага странна надуваема шина. Тя хлипа за Роб, повтаря името му насън. Пищи, щом си спомни звука от куршума, който удря в небцето на онова проклето чудовище Винсент и сиво-червеното месиво на разпиления по стената мозък. Лудите очи на старицата прогарят направо душата на Натали. — Довиждане, Нина. Пак ще се срещнем!

По-късно Саул и каза, че никога не е работил по-здраво през живота си, отколкото в онези първи четирийсет и осем часа разговори с Джак Коен. Изплашеният белокос агент никога не би приел цялата истина, но все пак трябваше да бъде убеден в същността на истината посредством лъжи. Накрая израелецът повярва, че Саул, Натали и Аарон Ешкол, както и липсващият началник на шифровчиците на име Леви Кол са се забъркали в нещо огромно и смъртоносно; заговор, който включва високопоставени личности от Вашингтон и един неуловим бивш нацистки полковник. Коен практически не получи подкрепа от посолството или от началниците си в Тел Авив, но рано в неделя, 4-и януари, камионът със Саул, Натали и двамата родени в Америка израелски агенти премина през Пийс Бридж от Ниагара фолс, Ню Йорк, в Ниагара фолс, Канада. Пет дни по-късно двамата излетяха от Торонто за Тел Авив с новите си самоличности.

Следващите две седмици съдържаха малко на брой ключови точки, поне за Натали. Още на втория им ден в Израел глезенът и се влоши необяснимо, хвана я треска и тя много смътно осъзнаваше случващото се по време на краткия полет с частен самолет до Йерусалим, където Саул бе помолил за усдуга стари познати от медицинските среди. Те и осигуриха самостоятелна стая в медицинския център „Хадасах-хебрю“. Същата седмица и самият Саул претърпя лека операция на ръката. Натали прекара в болницата пет дни и по време на последните три използваше патерици, за да посещава синагогата сутрин и вечер и да се взира в разкошните витражи, работа на Марк Шагал. Чувстваше се вцепенена, сякаш в цялото и тяло е инжектирана масивна доза новокаин. Всяка нощ затваряше очи и виждаше Роб Джентри да отвръща на погледа и. В сините му очи грееше мимолетният триумф от онази ужасна секунда, преди острието да изникне от нищото и да го удари странично…

Натали довърши бирата си и върна бутилката в раницата. Изпитваше смътна вина, задето пие толкова рано, а другите работят. Извади първата си купчинка папки — купища фотокопирани снимки и писмена информация за Виена от двадейсетте и трийсетте, преведени от асистентите на Визентал полицейски доклади, тънка биография на Нина Драйтън, написана от починалия Франсис Харингтън и с допълнения, надраскани с несъразмерните, трудни за разчитане криволици на Саул.

Натали въздъхна и се хвана за работа.

 

Рано следобед подкараха полека на юг и спряха в Хайфа за късен обяд, преди всички заведения да затворят за сабата. Взеха си фалафели от една сергия на улица „ХаНеви’им“ и ги изядоха, докато се разхождаха към натовареното пристанище. Неколцина черноборсаджии се мотаеха наблизо — опитваха се да им продадат паста за зъби, сини дънки и ролекси — но Саул им изръмжа нещо на иврит и те се отдръпнаха. Натали се облегна на перилата и се загледа в големия товарен кораб, който бавно излизаше в открито море. Попита:

— Колко ни остава, докато се върнем в Америка, Саул?

— Ще съм готов до три седмици. Може би и по-рано. Кога смяташ, че ще си готова ти?

— Никога — отвърна тя. Саул кимна:

— Но кога ще искаш да се върнеш?

— Когато и да е! — отговори Натали незабавно и допълни с въздишка: — Колкото по-скоро, толкова по-добре, всъщност… Иисусе, от самата мисъл за завръщане ми се подкосяват краката!

— Да — съгласи се Ласки. — И при мен е така. А сега нека прегледаме фактите и предположенията си, за да проверим има ли слаби места в плана ни.

— Аз съм слабото място — тихичко каза момичето.

— Не — възрази Саул и намръщено се втренчи във водата. — Добре, приемаме, че сведенията на Аарон са точни и че най-малкото петима други също топят пръсти в меда: Барент, Траск, Колбън, Кеплър и евангелистът на име Сътър. Видях Траск да умира в ръцете на Полковника. Ще приемем, че господин Колбън е починал вследствие действията на Мелани Фулър. Остават още трима от тази група. — Четирима, ако броим Харъд — напомни му Натали.

— Да — съгласи се той, — понеже очевидно е действал съвместно с хората на Колбън. Значи са четирима. Може би и агент Хейнс, но подозирам, че той е по-скоро инструмент, а не оператор. Въпрос: защо Полковника уби Траск?

— Отмъщение? — предположи момичето.

— Може би, но останах с впечатлението, че в основата на всичко е играта за власт. Нека приемем за момента, че цялата федерална неразбория във Филаделфия е била свързана по-скоро с намирането на Полковника, а не с търсене на онази Фулър. Барент ми позволи да оцелея само защото бях още едно оръжие, насочено към Полковника. Но защо Полковника ми позволи да живея… и въведе теб и Роб в уравнението?

— За да обърка допълнително ситуацията? Диверсия, може би?

— Възможно е — съгласи се Саул, — но нека се върнем на предишното предположение и да кажем, че той непряко ни е използвал като инструменти. Няма съмнение, че Янсен Лухар е бил сред „помощниците“ на Бордън в Холивуд. Джак Коен потвърди проучванията на Харингтън по въпроса. Лухар ти се е представил в самолета. Нямало е нужда, освен ако Полковника не е искал и двамата да знаем кой ни манипулира. Пък и нацистът вложи много усилия, за да убеди сурогатите на Барент и Колбън, че съм загинал в експлозията и пожара във Филаделфия. Защо ли?

— Имал е за какво още да те употреби — предположи Натали.

— Точно така. Но защо не използва и двама ни пряко?

— Може би му е прекалено трудно — тя сви устни. — Очевидно за тези умствени вампири е важно да са наблизо. Може би изобщо не се е намирал във Филаделфия.

— Само дресираните му двойници… — съгласи се Саул. — Лухар, бедният Франсис и белият му помощник, Том Рейнолдс. Точно той, между другото, те е нападнал пред къщата на Фулър на Коледа.

Натали зяпна изумена. Не беше чувала това предположение преди.

— Защо ми го казващ сега?

Саул си свали очилата и ги избърса в полите на ризата си.

— Каква друга причина има за това нападение, освен да ви върне с Роб на правилната следа? Полковника е искал и двама ви на сцената във Филаделфия, когато започне финалното шоу с хората на Колбън.

— Не разбирам — призна Натали. Поклати глава. — А къде е мястото на Мелани Фулър?

— Нека продължим с предположението, че тя не е в съзаклятие нито с Полковника, нито с враговете му — продължи психиатърът. — Да си останала с впечатлението, че знае за присъствието на някоя от групите?

— Не. Тя спомена само Нина… Нина Драйтън, предполагам.

— Да. „Довиждане, Нина. Ще се видим отново!“ — И все пак, ако последваме логиката на Роб… а не виждам причина да не го правим… то именно Мелани Фулър е застреляла и убила Нина Драйтън в Чарлстън. Защо тогава ще си мисли, че си агент на една мъртва жена, как смяташ?

— Защото е луда като проклета дървеница — отвърна Натали. — Трябваше да я видиш, Саул. Погледът и беше… откачен!

— Да се надяваме точно такъв да е случаят — съгласи се събеседникът и. — Дори и Мелани Фулър да е най-смъртоносната кобра от всички, лудостта и може да ни е от полза. Ами твоят господин Харъд?

— Ще ми той да беше мъртъв… — промърмори Натали и настръхна, като си спомни лепкавото му, настоятелно присъствие в съзнанието си.

Саул кимна и си сложи очилата.

— Но контролът на Харъд е бил прекъснат — донякъде както при мен и Полковника преди десетилетия. В резултат на това и двамата имаме някакви спомени от преживяното и впечатление за… как да го наречем, мислите на другия?

— Не точно — отвърна негърката. — Чувствата, по-скоро. Личността.

— Да. Но в каквото и да се изразява обмяната, ти си се съвзела с ясното усещане, че Тони Харъд се отвращава да използва Способността си върху мъже?

— Сигурна съм за това — потвърди Натали. — Чувствата му към жените бяха толкова… извратени, но усетих, че само жените може да… напада. Беше все едно съм майка му и той трябва да се пребори с мен, за да докаже нещо…

— Убедително фройдистко — съгласи се Саул, — но нека го прескочим и приемем усещането ти, че Харъд има способност да влияе само на жени. Ако е вярно, то точно това гнездо на чудовища има поне две слаби места — могъща жена, която не е част от групата и която е луда като проклета дървеница, и мъж, който може да е или пък да не е Част от групата им, но не е в състояние или не иска да използва способността си върху мъже.

— Страхотно! — обади се Натали, не без сарказъм. — Ако приемем, че всичко това е истина, докъде стигаме?

— До същия план, който обсъждахме през февруари — уточни Саул.

— Който ще доведе до смъртта ни — намръщи се тя.

— Силно вероятно. Но ако смятаме да останем в блатото при отровите животинки, нима искаш1 да прекараш остатъка от живота си в очакване те да те захапят, или би рискувала да те ухапят, докато ги преследваш?

Натали се засмя.

— Страхотен избор, Саул!

— Остава си единственият, който имаме.

— Е, нека тогава вземем конопения чувал и да се поупражняваме в лов на змии — предложи негърката. Обърна за миг очи към златния купол на жертвеника на Баха, сияещ върху Кармел, и отново насочи поглед към товарния кораб, който се отдалечаваше от брега. След кратка пауза каза. — Знаеш ли, няма никакъв смисъл, но имам чувството, че Роб би харесал тази част. Планирането. Напрежението. Колкото и да е откачено и обречено, би видял забавното в това, което правим!

Саул я погали по рамото.

— Тогава нека продължим с откаченото си планиране — каза — и нека не изоставяме Роб!

Двамата заедно тръгаха към шосето „Джафа“ и очакващия ги лендроувър.