Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)
Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday


На Джон Кийтс,

който вписа името си

във Вечността

„Възможно ли е Бог да играе истинска игра със собственото си творение? Възможно ли е, който и да е творец, дори и някой с ограничени възможности, да играе истинска игра със собственото си творение?“

Норбърт Винер, „Корпорация «Бог и Голем»“

„… Възможно ли е да няма по-висши същества, развеселявани от всяка привлекателна, макар и инстинктивна позиция, която заема умът ми, докато се забавлява с бързината на Невестулката или с плахостта на Елена? Въпреки че безредиците по улиците трябва да бъдат порицавани, изразходваната в тях енергия е добра… За по-висшето същество нашите разсъждения могат да имат същото значение — макар и погрешни, те могат да са добри — и именно в това се състои поезията…“

Джон Кийтс в писмо до брат си

„Въображението може да се сравни със съня на Адам — той се събужда и открива, че е истина.“

Джон Кийтс в писмо до свой приятел

Част първа

1

В деня, в който армадата тръгна на война, в — както ни се струваше — последния ден от живота, аз бях поканен на тържество. Тази вечер навсякъде имаше тържества, на повече от сто и петдесет свята в Мрежата, но това беше единственото, което имаше значение.

Разписах потвърждение на поканата чрез инфосферата, уверих се, че най-хубавото ми официално сако е чисто, изкъпах се и се обръснах, облякох се с педантично внимание и използвах еднократния диск в чипа с поканата, за да се телепортирам на Тау Сети Сентър в определеното време.

В това полукълбо на ТС2 беше привечер и бледа, дълбока светлина осветяваше хълмовете и долините в Еленовия парк, сивите кули на Административния комплекс далеч на юг, плачещите върби и лъчистите папрати, които растяха по бреговете на р. Тетида[1] и белите колонади на самия Правителствен дом. Пристигаха хиляди гости, но хората от сигурността посрещаха всеки един, проверяваха моделите на ДНК в кодовете на поканите и с елегантен жест с ръка ни насочваха към бара и бюфета.

— Г. Джоузеф Севърн? — любезно потвърди гидът.

— Да — излъгах аз. Сега това беше името, но не и самоличността ми.

— Президент Гладстоун все още иска да ви види по-късно вечерта. Ще ви известят, когато се освободи за срещата.

— Много добре.

— Ако искате нещо за освежаване или развлечение, което не е изложено, просто кажете на глас желанието си и наземните монитори ще се погрижат да го изпълнят.

Кимнах, усмихнах се и оставих гида зад себе си. Преди да направя и десетина крачки, той вече се бе обърнал към следващите гости, изплували от терминалната платформа.

От позицията си на един нисък хълм виждах няколко хиляди гости да се разхождат из няколко хиляди акра добре поддържани ливади и сред подрязаните в различни форми дървета. Над ивицата трева, където стоях, вече скрита в сянката на редицата дървета по реката, се намираха официалните градини, а зад тях се издигаше внушителната грамада на Правителствения дом. В далечния вътрешен двор свиреше оркестър и скрити високоговорители разнасяха музиката до най-отдалечените краища на Еленовия парк. От телепортала високо горе се извиваше постоянен поток ЕМПС-та. В продължение на няколко секунди наблюдавах как облечените в ярки дрехи пътници слизат на платформата до пешеходния терминал. Останах замаян от разнообразието на въздушни коли — привечерната светлина се отразяваше не само в броните на стандартните Викен, Алц и Суматсо, но и в палубите на левитационни ладии в стил рококо и в металните корпуси на антични плъзгачи, древни дори когато все още съществуваше Старата Земя.

Разхождах се по дългия, полегат склон на р. Тетида, покрай пристанището, където разтоварваше пътниците си невероятно разнообразие от плавателни съдове. Тетида беше единствената река, която минаваше през цялата Мрежа — тя течеше през постоянните си телепортали на повече от двеста свята и луни, а хората, които живееха по бреговете й, бяха сред най-заможните в Хегемонията. Виждаха се най-различни плавателни съдове: назъбени крайцери, покрити с брезент гемии и петоредни ладии, много от които показваха признаци, че са съоръжени с летателни устройства; сложни ваканционни лодки, очевидно снабдени със свои собствени телепортатори; малки, плаващи острови, внесени от океаните на Мауи-Обетована; спортни дохеджирски[2] скутери и подводници; различни ръчно резбовани ЕМПС-та от Ренесанс Вектор и няколко модерни всъдеходни яхти, чиито очертания се скриваха от отразяващата светлината яйцевидна повърхност на монолитни задържащи полета.

Гостите, които се появяваха от тези съдове, бяха не по-малко пищни и внушителни от машините си: от лични стилове, съчетани от дохеджирско консервативно облекло, върху тела, очевидно никога недокосвани от пулсенови процедури, до висшата мода на седмицата от ТС2, върху фигури, изваяни от най-прочутите АРНисти в Мрежата. След това продължих напред и спрях до ниска маса, достатъчно дълга, за да препълни чинията ми с ростбиф, салата, филе от небесна сепия, къри от Парвати и пресен хляб.

Когато си намерих място до градините, слабата привечерна светлина се беше превърнала в сумрак и звездите бяха започнали да изгряват. Светлините от съседния град и Административния комплекс бяха затъмнени заради прегледа на армадата и нощното небе на Тау Сети Сентър беше по-ясно, отколкото в продължение на векове наред.

Някаква жена до мен ме погледна и се усмихна.

— Сигурна съм, че сме се срещали преди.

Усмихнах се в отговор, уверен, че не е така. Тя бе много привлекателна, навярно два пъти по-възрастна от мен — към края на петдесетте си години, по стандарта, но изглеждаше по-млада от моите двайсет и шест, благодарение на парите и Пулсен. Кожата й беше толкова бяла, че сякаш бе почти прозрачна. Косата й беше оформена във вдигната плитка. Гърдите й, по-скоро разголени, отколкото скрити от тънката рокля, бяха безупречни. Очите й бяха жестоки.

— Може и да сме се срещали — отвърнах аз, — макар че не е много вероятно. Казвам се Джоузеф Севърн.

— Разбира се — рече тя. — Вие сте художник!

Не бях художник. Бях… бил съм… поет. Но личността Севърн, която обитавах след смъртта и раждането на истинската ми личност, преди година твърдеше, че съм художник. Така беше според файла ми във Всеобема.

— Спомних си — засмя се дамата. Лъжеше. Беше използвала скъпите си инфотермни импланти, за да влезе в инфосферата.

Аз нямах нужда от достъп… тромава, излишна дума, която презирах, въпреки древността й. Мислено затворих очи и вече бях в инфосферата — плъзнах се покрай повърхностните бариери на Всеобема, мушнах се под вълните от данни и проследих светещата нишка на траекторията на нейния достъп далеч в мрачните бездни на „секретния“ информационен поток.

— Казвам се Даяна Филомел — рече тя. — Съпругът ми е секторен транспортен администратор за Сол Дракони Септем.

Кимнах и стиснах ръката, която ми подаде. Не беше споменала нищо за факта, че съпругът й е бил главен стачкоизменник в синдиката на чистачите на плесени на Небесна врата, преди политическите му покровители да го повишат на Сол Дракони… или че името й някога е било Дайни Цици, бивша уличница от бордеите и съдържателка на публичен дом в Мидсъмпските пустини… или че на два пъти е била арестувана за злоупотреба с флашбек, като втория път сериозно е наранила повикания лекар… или че на деветгодишна възраст е отровила своя полубрат, след като заплашил да каже на втория й баща, че се среща с някакъв мъдфлатски миньор на име…

— Приятно ми е да се запозная с вас, г. Филомел — казах аз. Ръката й беше топла. Тя задържа дланта ми малко по-дълго, отколкото бе обичайно.

— Не е ли вълнуващо? — въздъхна жената.

— Кое?

Тя направи широк жест с ръка, който включваше нощта, току-що запалените светлинни глобуси, градините и тълпите.

— О, тържеството, войната, всичко — отвърна г. Филомел.

Усмихнах се, кимнах и опитах ростбифа. Срещаше се рядко и беше доста добър, но оставяше соления вкус на лусианските клонингови продукти. Сепията изглеждаше автентична. Покрай нас минаваха келнери с подноси шампанско и аз отпих от чашата си. Беше долнокачествено. Марковото вино, шотландското уиски и кафето бяха трите незаменими стоки след гибелта на Старата Земя.

— Смятате ли, че войната е необходима — попитах аз.

— По дяволите, разбира се, че е необходима. — Даяна Филомел беше отворила уста, но отговорът долетя от съпруга й. Приближил се бе изотзад и сега седна на пейката, където вечеряхме. Беше едър мъж, поне с петдесет сантиметра по-висок от мен. Но пък и аз съм нисък. Паметта ми казва, че някога съм написал стихове, в които се осмивам като „… г-н Джон Кийтс, висок метър и половина“, макар и да съм метър и петдесет и два — не толкова нисък по времето, когато са били живи Наполеон и Уелингтън и средният мъжки ръст е бил метър и шейсет и пет, но смешно нисък сега, когато мъжете от планетите със средна гравитация бяха високи от метър и осемдесет до два метра. Очевидно не притежавах нито мускулатурата, нито фигурата, за да твърдя, че произхождам от свят със силна гравитация, така че в очите на всички бях просто нисък. (Отчитам тези си разсъждения в елементите, в които мисля… от всички мисловни промени от прераждането ми в Мрежата, мисленето в метрична система е най-трудното. Понякога изобщо не се и опитвам.)

— Защо войната да е необходима? — попитах Хърмънд Филомел, съпруга на Даяна.

— Защото те дяволски си я изпросиха — изръмжа едрият мъж. Беше як и мускулест. Почти нямаше врат, а наболата му брада, която очевидно не се поддаваше на обезкосмяване, беше остра и стържеща. Дланите му бяха два пъти по-големи от моите и много пъти по-силни.

— Разбирам — отвърнах аз.

— Проклетите прокудени дяволски си я изпросиха — отново каза той, повтаряйки основните моменти от мнението си заради мен. — Биха се с нас на Бреша и сега се бият на… в… как й беше…

— Системата на Хиперион — обади се жена му, без да откъсва очи от моите.

— Да — рече нейният господар и съпруг. — Системата на Хиперион. Биха се с нас и сега трябва да отидем там, и да им покажем, че Хегемонията няма да търпи това. Ясно?

Паметта ми казваше, че като момче съм бил пратен в академията на Джон Кларк в Енфийлд и че там имаше доста безмозъчни, яки побойници като този тук. Когато пристигнах, отначало ги избягвах или ги предразполагах. След смъртта на майка ми, след като светът се промени, аз ги заплашвах с камъни в малките си юмручета и ставах от земята, за да замахна отново, дори след като ми разкървавяваха носа и ми разклащаха зъбите с ударите си.

— Разбирам — отвърнах тихо. Чинията ми беше празна. Вдигнах чашата с остатъка от лошото шампанско, за да се чукна с Даяна Филомел.

— Нарисувайте ме — каза тя.

— Моля?

— Нарисувайте ме, г. Севърн. Нали сте художник.

— Илюстратор — отвърнах аз и направих безпомощен жест с празната си ръка. — Боя се, че нямам с какво.

Даяна Филомел бръкна в джоба на туниката на мъжа си и ми подаде светлинна писалка.

— Нарисувайте ме. Моля ви.

Нарисувах я. Портретът се очерта във въздуха помежду ни, линиите се издигаха, снижаваха и обръщаха върху самите себе си като неонови жички в скулптура от тел. Насъбра се малка тълпа зяпачи. Когато свърших, последваха тихи ръкопляскания. Рисунката не излезе зле. Тя улавяше дългата, страстна извивка на шията на дамата, високата й плитка, издадените скули… дори лекия двусмислен блясък в очите й. Беше толкова добра, колкото ми бе по силите след лечението с ДНК и уроците, които ме подготвиха за личността. Истинският Джоузеф Севърн би постигнал повече… беше постигал повече. Помня как ме рисуваше, докато умирах.

Г. Даяна Филомел излъчваше одобрение. Г. Хърмънд Филомел се мръщеше. Разнесе се вик:

— Ето ги!

Тълпата замърмори, задъха се и се смълча. Светлинните глобуси и градинските лампи отслабнаха и помръкнаха. Хиляди гости вдигнаха очи към небето. Изтрих рисунката и натиках светлинната писалка обратно в туниката на Хърмънд.

— Това е армадата — поясни един изискан наглед по-възрастен мъж в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Той вдигна чашата си, за да посочи нещо на младата си спътничка. — Току-що отвориха портала. Първи ще минат разузнавачите, после фотонните ескорти.

Военният телепортатор на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не се виждаше оттук; макар и в космоса, аз си представях, че прилича просто на правоъгълно отклонение в звездното поле. Но следите от ядрените двигатели на разузнавателните кораби се виждаха ясно — отначало като десетки светулки или сияещи паяжини, а после, когато запалиха основните си двигатели и префучаха през цислунарния[3] пътнически регион на Тау Сети Сентър — като пламтящи комети. Когато фотонните кораби се появиха след телепортирането си, с огнени опашки стотици пъти по-дълги от тези на разузнавачите, се разнесе нова колективна въздишка. Нощното небе на ТС2 беше изпъстрено от зенита до хоризонта със златисто-червени нишки.

Някъде се разнесоха ръкопляскания и след секунди полята, моравите и официалните градини на Еленовия парк около Правителствения дом се изпълниха с буйни аплодисменти и дрезгави възгласи, когато добре облечената тълпа от милиардери, правителствени чиновници и членове на знатни родове от стотици светове забравиха всичко друго, освен шовинизма и военната похот, разбудени след повече от век и половина сън.

Аз не ръкоплясках. Забравен от хората около мен, довърших наздравицата си — вече не за лейди Филомел, а за неизлечимото безумие на расата ми — и оставих остатъка от шампанското. Беше изветряло.

Над нас се бяха прехвърлили в системата по-важните кораби от флотилията. От краткия допир до инфосферата — сега повърхността й беше развълнувана от приливи на информация и напомняше на бурно море — разбрах, че основната част от армадата на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се състои от повече от сто главни кораба: матовочерни носители на щурмови кораби, подобни на запратени копия с протегнатите си надолу колесници; командни кораби три-К, красиви и опасни като метеори от черен кристал; издути разрушители, напомнящи на свръхголеми фотонни кораби, каквито и бяха; отбранителни предни постове, представляващи по-скоро енергия, отколкото материя с масивните си задържащи полета, сега настроени на пълно отблъскване — блестящи огледала, отразяващи Тау Сети Сентър и стотиците огнени опашки наоколо; скоростни крайцери, стрелкащи се като акули сред по-бавните ята от кораби; тежки транспортни съдове, носещи в каютите си с нулева гравитация хиляди морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота и десетки поддържащи съдове — фрегати, скоростни щурмови кораби, торпедни изтребители, предни постове за векторно предаване и самите телепортаторни скокови кораби, масивни додекаедри с приказните си антени и сонди.

Навсякъде около флотата, държани на безопасно разстояние от транспортната полиция, прелитаха яхти, слънцезаглушители и частни вътрешносистемни кораби, чиито платна улавяха слънчевата светлина и отразяваха блясъка на армадата.

Гостите около Правителствения дом скандираха и ръкопляскаха. Господинът в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ тихо плачеше. Скрити наблизо камери и широколентови видеонокли предаваха момента на всички светове в Мрежата и — чрез векторно излъчване — на десетки планети извън нея.

Поклатих глава и останах седнал.

— Г. Севърн? — Над мен се приведе служителка от охраната.

— Да?

Тя кимна към правителствената резиденция.

— Президент Гладстоун ще се срещне с вас сега.

Бележки

[1] Нереида от древногръцката митология — Бел.пр.

[2] Хеджир (известно още като хеджра, хиджра и егира) — Мохамеданско летоброене, започващо от 16 юли 622 г., когато Мохамед избягал от Мека в Медина. Авторът използва същата дума, за да означи момента, когато е загинала „Старата Земя“ — Бел.пр.

[3] Отнасящ се до пространството между планетата и нейната луна. — Бел.пр.