Дан Симънс
Лешояди (33)

31
Джърмънтаун,
сряда, 31-и декември 1980

Стаята беше без прозорци и много студена. Беше не толкова стая, колкото килер — метър и осемдесет дълъг, метър и двайсет широк, с три каменни стени и дебела дървена врата. Натали блъска и рита по нея, докато юмруците и краката не я заболяха, но гредите дори не изпукаха. Доста вероятно беше дебелият дъб да има и масивни панти и резе от другата страна.

Събуди я студът. В началото паниката се бе надигнала в гърлото и като киселини, по-настоятелна и болезнена дори от разрезите и синините по челото и. Тя веднага си спомни привеждането зад отрупаните мертеци, светът смърди на пепел и страх, а масивната сянка с косата напредва към нея през мрака. Спомни си как скочи, хвърли тухлата, която стискаше, и се опита да притича покрай плавно въртящата се сянка. Длани се сключиха върху раменете и; тя изпищя, ритна диво. Последва силен удар в главата и, друг се стовари върху слепоочието и и веждата, в лявото и око рукна кръв, усещаше, че я вдигат и я носят. Мерна небето, снега, килната улична лампа, после — мрак.

Събуди се в студа и мрака, достатъчно плътен, да я накара известно време да се чуди дали не е ослепяла. Изпълзя от гнездото одеяла на каменния под и опипа грубо насечените стени на килията си от камък и дърво. Таванът беше прекалено висок, за да го стигне. На едната стена имаше студени метални скоби, сякаш едно време на тях са били окачени полици. След няколко минути Натали успя да различи ивички по-разсеян мрак в основата и на горния ръб на вратата; изглеждаше сякаш мракът отвън е разреден с поне лъч отразено сияние.

Тя опипа наоколо за двете одеяла и се сви трепереща в ъгъла. Главата я болеше страхотно и гаденето се сливаше със страха до такава степен, че и ставаше ужасно зле. Цял живот Натали се бе възхищавала на смелостта и спокойствието в екстремни ситуации, копнееше да бъде като баща си — спокойна и компетентна в положения, в които другите биха треперили безполезно — а вместо това се гушеше безнадеждно в един ъгъл, тресеше се цялата и се молеше — не на някое конкретно божество — ужасното чудовище да не се върне.

Помещението беше студено, но не чак с ледения студ под нулата навън; тук по-скоро студът бе влажен като в пещера. Натали си нямаше представа къде може да се намира. Часовете преминаваха и тя почти задряма, все още трепереща, когато под вратата блесна светлина, после се разнесе звукът от дърпането на многобройни резета и Мелани Фулър влезе в стаята и.

Натали бе сигурна, че това е Мелани Фулър, макар че танцуващото пламъче на свещта, която старицата държеше, осветяваше лицето и отдолу и показваше странна карикатура на човешко същество: бузите и очите — осеяни с бръчици, сбръчканият врат — като хармоника, очите — като потънали в черни ями топчета. Левият клепач сълзеше, оредялата синьо-бяла коса висеше на сбръчкания скалп като нимб от статично електричество. Зад това зловещо видение Натали различи гъвкавото тяло на „шибаното чудовище“ — косата му висеше пред лицето, изплескано с кал и кръв. Счупеният му зъб блестеше жълтеникав на светлината на свещта на старицата. Ръцете му бяха празни и дългите му бели пръсти се гърчеха, сякаш црез му минаваха разнопосочни течения.

— Добър вечер, скъпа моя — поздрави Мелани Фулър. Носеше дълга нощница и дебел, евтин халат, Краката и бяха потънали в розови пухкави чехли.

Натали придърпа одеялото по-плътно около себе си и не каза нищо.

— Хладничко е, а, скъпа? — попита старицата. — Много съжалявам. Ако ще послужи за оправдание, цялата къща е доста студена! Не знам как хората са живели на Север, преди да измислят парното! — тя се усмихна и светлината на свещта блесна по голите и лигави венци. — Би ли поговорила за минутка с мен, скъпа?

Натали обмисли възможността да нападне жената, докато има свободата да го стори, после да си промъкне край нея в тъмната стая зад нея. Мерна за миг дълга дървена маса — със сигурност антика — и каменни стени отвъд. Но между нея и стаята на мечтите и бе застанало момчето с демоничните очи.

— Ти си донесла моята снимка от Чарлстън и по целия път чак до този град, нали, скъпа?

Натали зина.

Мелани Фулър с жалост поклати глава.

— Нямам желание да те наранявам, скъпа, но ако не говориш с мен доброволно, ще се наложи да помоля Винсент да си поиграе с теб!

Сърцето на Натали се разтупа, когато тя проследи как ужасното чудовище пристъпи една крачка напред и спря.

— Откъде взе снимката, скъпа?

Момичето се опита да намери достатъчно влага в устата си, за да успее да заговори.

— Взех я от господин Ходжес.

— Господин Ходжес ти я е дал? — в гласа на Мелани Фулър прозвуча съмнение.

— Не. Госпожа Ходжес ни позволи да прегледаме филмите му.

— Кои „вие“, скъпа? — старицата леко се усмихна. Светлината на свещта осветяваше скули, опънали кожата като ножове под пергамент.

Натали не отговори.

— Предполагам, че в това „вие“ включваш себе си и шерифа — меко отбеляза Мелани Фулър. — Но защо, за Бога, ти и някакъв чарлстънски полицай бихте изминали целия път чак дотук, за да преследвате една старица, която не ви е сторила зло?

Натали почувства как гневът пламва в нея, изпълва крайниците и със сила и отмива слабостта на ужаса.

— Ти уби баща, ми! — изпищя тя. Гърбът и застърга по грубия камък, когато се опита да се изправи.

Старицата изглеждаше озадачена.

— Баща ти? Сигурно бъркаш нещо, скъпа!

Натали поклати глава, борейки се да преглътне горещите си сълзи.

— Ти използва проклетия си слуга да го убиеш. Без причина!

— Моя слуга? Господин Торн? Боя се, че бъркаш, скъпа. — Момичето с радост би се изплюло в синьокосото чудовище още в същия миг, но устата и беше пресъхнала.

— Кой друг освен вас ме търси? — попита старицата. — Да не би да сте сами с шерифа? Как ме проследихте дотук?

Натали успя да се изсмее; смехът и прозвуча като семена, дрънкащи в празна кутия.

— Всички знаят, че си тук. Знаем всичко за теб, стария нацйст и другата ти приятелка. Не можеш да убиваш вече хора. Няма значение какво ще ми причиниш, ти си свършена… — тя спря, понеже сърцето й се бе разтупкало така, че гърдите я заболяха.

Старицата за пръв път изглеждаше стресната.

— Нина? — попита тя. — Нина ли те прати?

За миг това име не говореше нищо на Натали, но после тя си спомни за последната участничка в триото, което Саул Ласки бе описал.

Спомни си описанието на Роб за убийствата в „Менсърд Хаус“. Погледна в широко отворените очи на Мелани Фулър и видя лудостта в тях.

— Да — каза твъдо, като знаеше, че може би се самоосъжда, но искаше да нанесе удар на всяка цена. — Нина ме прати. Нина знае къде си!

Старицата се препъна назад, сякаш я бе ударила в лицето. Устата и се изкриви от страх. Тя посегна към касата на вратата за опора, погледна към чудовището, което бе нарекла Винсент, но в неговото лице не намери помощ. Изпъшка:

— Уморена съм. Ще говорим после. После! — вратата се тресна, резетата паднаха на местата си.

Натали се сви в мрака и се разтрепери.

Дневната светлина дойде като тънка лента сиво над и под дебелата врата. Натали спеше неспокойно, главата я болеше. Събуди се с усещането за спешна необходимост от действие. Трябваше да се облекчи, а тук нямаше къде да отиде по нужда, пък дори и в тенджера да е. Тя заблъска по вратата и крещя, докато прегракна, но не получи отговор. Накрая намери хлабав камък в задната стена, драска по него, докато не го измъкна от мръсотията, и използва малката ниша като цукало. Когато свърши, придърпа одеялата си по-близо до вратата и легна там, разтърсвана от ридания.

Отново стана тъмно, когато тя внезапно се събуди. Резетата дрънчаха и дебелата врата полека се отвори. Винсент стоеше на прага. Сам.

Натали отпълзя назад, като шареше да напипа хлабавия камък за Да го използва като оръжие, но младежът незабавно скочи върху нея, сграбчи я за косата и я издърпа да стане. Лявата му ръка я хвана през гърлото и и секна дъха — и волята за борба. Натали затвори очи.

Проклетото чудовище грубо я издърпа от килията и и отчасти я замъкна, отчасти я избута по стръмно, тясно стълбище. Натали имаше време да мерне тъмната кухня от колониалните времена и малко фоайе с керосинова отоплителна печка, която сияеше в миниатюрна камина, преди да се запрепъва нагоре по стълбите. Горе на върха имаше къс тъмен коридор. Прекосиха го и Винсент я бутна в стая, осветена от свещи.

Натали застина в шок, изумена. Мелани Фулър лежеше, свита в ембрионална поза сред плетеница от покривки и одеяла на ниско походно легло. Стаята имаше високи тавани, един-единствен прозорец с капаци и завеси и беше осветена от поне три дузини свещи, поставени на пода, масите, полиците, первазите, камината и в квадрат около леглото на старицата. Тук-там бяха пръснати гниещи спомени от отдавна мъртви деца — счупена кукленска къща, люлка с метални решетки, които я превръщаха в нещо като клетка за малък звяр, древни парцалени кукли и притеснително, метър и нещо високо, манекенче-момче, което изглеждаше така, сякаш страда от продължително излагане на радиация: липсваха му цели ивици коса, а олющената, избеляла боя на лицето му бе като осеяна с езерца от подкожни кръвоизливи.

Мелани Фулър се претъркули и я погледна.

— Чуваш ли ги? — прошепна.

Натали извърна глава. Не се чуваше и звук, освен тежкото дишане на Винсент и биенето на собственото и сърце. Не посмя да каже нищо.

— Повтарят го през цялото време — изсъска старицата. — Пратих Ани до тях, в случай че ни потрябва колата!

Натали погледна към стълбите. Винсент и блокираше пътя за бягство. Очите и обходиха стаята, търсейки възможно оръжие. Металната люлка беше прекалено голяма. Манекенът почти сигурно бе твърде неудобен. Ако имаше нож, нещо остро, би могла да посегне към гърлото на старицата. Какво ли щеше да стори гнусният звяр, ако Вуду-дамата умреше? Мелани Фулър и бездруго изглеждаше мъртва; кожата и бе синя като косата и и на треперливата светлина левият клепач на старицата бе почти затворен.

— Кажи ми какво иска Нина — прошепна Мелани Фулър. Очите и се местеха насам-натам, търсейки да уловят погледа на Натали. — Нина, кажи ми какво искаш! Не възнамерявах да те убия, скъпа моя. Можеш ли да чуеш гласовете, мила? Те ми разказаха, че ще дойдеш! Казаха ми за огъня и реката. Трябва да се обличам, скъпа, но чистите ми дрехи са у Ани и това е много, много далеч, че да ида до там. Трябва да си почина малко. Ани ще ги донесе, когато се върне. Ще ти хареса Ани, Нина. Ако я искаш, можеш да я вземеш!

Натали стоеше, задъхваше се и в нея се надигаше дълбок интуитивен ужас. Може бй това беше последната и възможност. Трябва ли да направи опит да се промъкне покрай Винсент, да, слезе по стълбите и да намери изхода? Или да нападне старицата? Погледна към Мелани Фулър. Тя миришеше на старост, бебешка пудра и стара пот. В този миг Натали без капка съмнение разбра, че тази твар е отговорна за смъртта на баща и. Спомни си последния път, когато го бе видяла — прегърнаха се на летището два дни след Деня на благодарността, той ухаеше на сапун и тютюн, тъжните му очи и нежна усмивка…

Натали реши, че Мелани Фулър трябва да умре. Стегна мускули и се приготви за скок.

— Омръзна ми упоритостта ти, момиче! — изпищя старицата. — Какво правиш тук горе? Я се връщай на работа. Знаеш какво прави Татко с лошите негри! — старицата в леглото затвори очи.

Нина усети нещо да удря мозъка и като брадва. Умът и пламна. Тя се обърна и падна напред, опитвайки се да запази равновесие. Синапсите и горяха, докато се препъваше наоколо в паралитичен танц. Удари се в стената, блъсна се в нея отново и накрая се стовари в обятията на Винсент. Момчето стисна гърдите и с мръсните си, окървавени пръсти. Дъхът му миришеше като гнила плът. Той скъса предницата на блузата и.

— Не, не — обади се старицата от леглото. — Прави го долу. Върни обратно в къщата, когато свършиш!

После вещицата се надигна на лакът и погледна към Натали с едно отворено око, а от другото се виждаше само бяло под отпуснатия клепач.

— Ти ме излъга, скъпа! Нямаш послание от Нина в крайна сметка! Натали отвори уста да каже нещо, да изпищи, но Винсент я стисна за косата и притисна могъщата си длан върху лицето и. Извлече я от стаята и я бутна надолу по стръмните стълби. Вцепенена, тя се опита да отпълзи, ръцете и дращеха по грубите дъски. Винсент не бързаше. Той най-спокойно слезе по стъпалата, сграбчи я точно когато тя се изправяше на колене и я ритна брутално в хълбока.

Натали се търкулна към стената. Опита се да се свие в плътна, невидима топка. Винсент я сграбчи с две ръце за косата и я дръпна здраво.

Пищейки, тя се надигна и го ритна в тестисите с всичка сила. Той с лекота улови крака и и го изви силно. Натали се завъртя, но не беше достатъчно бърза; чу глезена си да пука като суха клонка и падна тежко на ръце и върху лявото си рамо. Болката се стрелна по десния и крак като нажежен до синьо пламък.

Тя се обърна назад, когато Винсент извади ножа от военното си яке и отвори със замах дългото острие. Натали се опита да отпълзи настрани, но той посегна надолу и почти я вдигна за блузата и. Платът се скъса отново и хлапето откъсна остатъка от дрехата. Натали продължаваше да пълзи по тъмния коридор, шарейки с ръка пред себе си с надеждата да напипа някакво оръжие. Нямаше нищо, освен ледените дъски на йода.

Винсент пристъпи напред с трополящи тежки ботуши и я яхна. Натали се претъркули по гръб, обърна се и захапа мръсните му дънки. Усети как зъбите и потънаха дълбоко в мускула на прасеца му. Той не трепна и не издаде нито звук. Острието прелетя покрай ухото и, преряза презрамката на сутиена и издълба дълга болезнена резка на гърба й. Натали изпъшка, отново се претъркули и вдигна ръце в безплодно усилие да спре завръщането на острието. Навън отекнаха експлозии.