Хулио Кортасар
Лотарията (8)

VIII

Личеше си, че е кафене за финяги, с тия министерски столове и с келнерите, които сякаш глътват бастун, щом им поискаш халба добре източена бира с малко пяна. Настроение няма, това е лошото.

Атилио Пресути, известен повече като Пелуса, мушна дясната си ръка в гъстите къдрици с цвят на морков и я извади откъм тила, след като измина трудния маршрут. После засука кафявите си мустаци и хвърли поглед на луничавото си лице в стенното огледало. Като че ли не му беше достатъчно, та извади един син гребен от горния джоб на сакото си и се среса решително с резки удари на свободната ръка, за да оформи лимбата. Заразени от неговото докарване, двама от приятелите му пристъпиха към освежаване на прическите си.

— Кафене на финяги — повтори Пелуса. — Кой ще седне да ти прави изпращане на такова място.

— Сладоледът е хубав — каза Нелчето, като потупа реверите на Пелуса, за да падне пърхотът. — Защо си си сложил синия костюм, Атилио? Само като те гледам, умирам от жега, честна дума.

— Ако го оставя в куфара, целият ще се изпомачка — каза Пелуса. — Бих си свалил сакото, но тук нещо не ми е удобно. Като си помисля, че можехме да се съберем при Нято, в по-домашна обстановка.

— Оставете, Атилио — рече майката на Нелчето. — Не ми приказвайте за изпращаници след всичко онова в неделя. Божичко, само като си спомня…

— Ама нищо нямаше, доня Пепа — каза Пелуса.

Госпожа Пресути погледна строго сина си.

— Как така нищо нямаше? — каза тя. — Ох, доня Пепа, тези деца… Нищо, нали? А баща ти — на легло, с изместена плешка и изкълчен глезен.

— Е, какво от това? — каза Песула. — Старият е по-здрав от локомотив.

— Ама какво е станало? — попита един от приятелите.

— Как, теб нямаше ли те в неделя?

— Не помниш ли, че ме нямаше? Трябваше да се третирам за срещата. Когато се третира, никакви гуляи. Предупредих те, спомни си.

— Сега си спомням — каза Пелуса. — Какво изпусна, Русито.

— Злополука ли, а, какво?

— Голяма работа — поде Пелуса. — Старият падна от покрива на двора и без малко да се убие. Страшна лудница.

— Нещастен случай, знаете — каза госпожа Пресути. — Разкажи ти, Атилио. Ужасявам се само като си спомня.

— Горката доня Пепа — рече Нелчето.

— Горката — каза майката на Нелчето.

— Ама нищо нямаше — повтори Пелуса. — Беше се събрала компанията да ни изпрати нас с Нелчето. Та майка направи страхотни равиоли, а момчетата донесоха бирата и сладките. Седяхме си най-спокойно на терасата, ние двамата с най-малкия сложихме навеса и донесохме грамофона. Всичко си имахме. Колко да сме били? Поне тридесет души.

— Повече — каза Нелчето. — Аз преброих почти четиридесет. Задушеното едва стигна, помня.

— Та така, седяхме си най-спокойно, не като тук — все едно че сме в мебелен магазин. Старият беше застанал начело на масата, а до него си беше сложил дон Рапа, оня от корабостроителницата. Ти нали знаеш моят старец как обича да си цока. Я виж, виж само как се цупи старата. Кажи сега не е ли вярно? А и какво лошо има? Аз знам само, че когато донесоха бананите, всички бяхме доста къркани, обаче старият — най-много. Майчице, как пееше. И точно тогава му дойде наум да пие за пътуването, стана с халбата в ръка и като да почне да говори, така се закашля, че се дръпна назад и тупна право в двора. Шумът само как ме впечатли — горкият старец. Приличаше на чувал с царевица, казвам ти.

— Горкият дон Пипо — каза Русито, докато госпожа Пресути вадеше кърпичка от чантата си.

— Видяхте ли, Атилио? Вече разплакахте майка си — каза майката на Нелчето. — Не плачете, доня Росита. Всъщност няма нищо.

— Ама, разбира се — каза Пелуса. — Да знаеш само каква стана тя. Всички слязохме долу, аз бях сигурен, че старият си е счупил главата. Жените плачеха, лудница. Аз й казах на Нелчето да спре грамофона и тук се наложи доня Пепа да се погрижи за старата, че беше получила пристъп. Горката, как само се гърчеше.

— А дон Пипо? — попита Русито, жаден за кръв.

— Старият е страхотен — каза Пелуса. — Аз, като го видях на плочите, както не помръдваше, си казах „Останах си аз сирак по баща.“ Най-малкият отиде да се обади в „Бърза помощ“, а през това време ние му смъкнахме на стария фланелката да видим дали диша. Първото нещо, което направи, като отвори очи — бръкна си в джоба да види дали не са му свили портфейла. Такъв си е старият. После каза, че го боли гърбът, но му няма нищо. Май искаше да продължи гуляя. Помниш ли, майко, като те доведохме да видиш, че му нямаше нищо? Смехория, вместо да се успокои, два пъти по-лошо й стана.

— От впечатлението — каза майката на Нелчето. — Веднъж в къщи…

— Та така, като пристигна линейката, старият вече седеше на земята и всички се смеехме като луди. Жалко, че двамата фелдшери не искаха и да чуят за оставяне в къщи. Накрая го откараха, горкия старец, обаче, виж, аз използувах, че единият ми поиска да подпиша де знам какъв си документ, и го накарах да ми прегледа това ухо, дето понякога ми е запушено.

— Страшна работа — каза Русито, силно впечатлен. — Гледай ти какво съм изпуснал. Жалко, че точно тоя ден трябваше да се третирам.

Друг един от приятелите, пъхнат в огромна колосана яка, изведнъж скочи от мястото си.

— Скивай кои идат! Страхотно, момчета!

Тържествени, с лъскави коси, с безупречни костюми на карета, музикантите от оркестъра за танга на Асдрубал Кресида си проправяха път между все по-оживените маси. След тях влезе младеж, облечен в светлосиво, с черна риза; кремавата му връзка бе закрепена с игла във форма на футболна значка.

— Брат ми — каза Пелуса, макар че за никого не беше неизвестна тази важна подробност. — Представяш ли си, дошъл е да ни направи изненада.

Изтъкнатият изпълнител Умберто Роланд дойде, до масата и сърдечно се здрависа с всички, освен с майка си.

— Страхотно… — каза Пелуса. — В радиото ги накара да те заместят, така ли?

— Измислих, че ме боли зъб — каза Умберто Роланд. — Единственият начин тези субекти да не ми удържат от заплатата. Ето тук приятелите от оркестъра също поискаха да ви изпратят.

Притиснат, до стената, Роберто прибави още една маса и четири стола, певецът поръча масагран^[1], а инструменталистите — единодушно бира.

Паула и Раул влязоха през вратата откъм „Флорида“ и седнаха на маса до прозореца. Паула едва погледна към вътрешността на кафенето, но за Раул беше забавно да гадае кои от многото потни столичани са възможните им спътници.

— Ако поканата не ми беше в джоба, щях да помисля, че някой приятел си е направил шега — каза Раул. — Не ти ли изглежда невероятно?

— За сега ми изглежда по-скоро горещо — каза Паула. — Но признавам — писмото си струва пътуването.

Раул разгърна един кремав лист и обобщи:

— 18 часа — в това кафене. За багажа ще минат сутринта по домовете. Умоляват да няма придружители. Останалото е за сметка на Дирекцията за развитие. Като Лотария трябва да признаем, че си я бива. Но защо в това кафене, можеш ли да ми обясниш?

— От доста време престанах да се опитвам да разбера тази история — каза Паула, — като изключим това, че си спечелил и си ме поканил, което завинаги ме дисквалифицира за „Кой какъв е в Аржентина“.

— Напротив, това загадъчно пътешествие ще ти придаде голям престиж. Ще можеш да говориш за едно уединение в размисъл, ще кажеш, че работиш върху монографията на Дилан Томас, модния сега поет в литературните кафенета. Аз, от своя страна, смятам, че най-голямото очарование на всяка лудория е в това, че винаги свършва зле.

— Да, понякога това може да бъде очарователно — каза Паула. — Le besoin de la fatalite^[2], дето казват.

— В най-лошия случай ще бъде пътуване като пътуване, само че не е много ясно докъде. Времетраене от 3 до 4 месеца. Признавам, че именно последното ме накара да се реша. Къде ли са в състояние да ни закарат за толкова много време? В Китай например?

— В кой от двата?

— И в двата, в чест на традиционния аржентински неутралитет.

— Дано, обаче ще видиш как ще ни закарат в Генуа и оттам с автобус из цяла Европа, докато ни разглобят.

— Съмнявам се — рече Раул. — Ако беше така, щяха шумно да го разгласят. Иди разбери каква ли каша се е забъркала сега, когато трябва да тръгваме.

— Така или иначе — каза Паула — говореше се нещо за маршрута.

— Съвсем бегло. Неясни договорни пунктове, които вече не си спомням, намеци, предназначени да събудят инстинкта към приключение и риск. Накратко — едно приятно пътуване, обусловено от международната обстановка. С други думи няма да ни водят в Алжир, нито във Владивосток или в Лас Вегас. Голямата примамка беше номерът с автоматичното излизане в отпуска. Кой бюрократ може да устои? Ами кочанът с пътни чекове, това също има значение. Долари, помисли само, долари.

— И възможността да поканиш мен.

— Естествено. За да видим дали соленият въздух и екзотичните пристанища лекуват от любовна мъка.

— Все ще е по-добре от гарденала — каза Паула, загледана в него. Раул на свой ред я погледна. Те останаха така миг — неподвижни, почти предизвикателни.

— Хайде — каза Раул, — остави глупостите сега. Ти ми обеща.

— Ясно — каза Паула.

— Винаги казваш „ясно“, когато всичко е повече от тъмно.

— Обърни внимание, че казах: все ще е по-добре от гарденала.

— Добре, on laisse tomber^[3].

— Ясно — повтори Паула. — Не се сърди, хубавецо. Аз съм ти благодарна, повярвай ми. Измъкваш ме от блатото с тази покана, макар да загива мизерната ми репутация. Наистина, Раул, смятам, че пътуването все пак ще ми послужи. Особено ако се забъркаме в някоя абсурдна история. Има да се смеем.

— Поне ще бъде различно — каза Раул. — Поомръзнало ми е да проектирам вили за хора като твоето или моето семейство. Разбирам, че това разрешение е доста идиотско, че не е и разрешение, а просто отлагане, накрая ще се върнем и всичко ще бъде както преди. Но може би малко повече или по-малко отпреди.

— Никога няма да разбера защо не се възползува да пътуваш с някой приятел, с някой по-близък от мен.

— Може би затова, милейди. За да не може близостта да ме държи все така обвързан с голямата южна столица. А и това за близостта, нали знаеш…

— Мисля — каза Паула, като го гледаше в очите, — че си страшен тип.

— Благодаря. Не е истина, но ти му придаваш достоверен вид.

— Мисля също, че пътуването ще бъде много забавно.

— Много.

Паула въздъхна дълбоко. Изведнъж, ей така, почувствува нещо подобно на щастие.

— Носиш ли си хапчета против морска болест? — попита тя.

Но Раул гледаше към една голяма дружина шумни младежи.

— Майчице — каза той. — Един там като че ли се готви да пее.