Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XVI

— Погледни — каза Нора. — С тази кукичка може да се остави вратата открехната.

Лусио опита механизма и се възхити, както подобаваше. В другия край на кабината Нора отваряше един червен пластмасов куфар и изваждаше несесера си. Подпрян на вратата, той я гледаше как работи, старателно и спорно.

— Добре ли се чувствуваш?

— О, да — рече Нора, като че ли изненадана. — Защо не си отвориш куфарите и не подредиш всичко? Аз си избрах този гардероб.

Лусио отвори без желание един куфар. „Аз си избрах този гардероб“, помисли той. Отделно, винаги отделно. Все още избира за своя сметка, като че ли е сама. Той гледаше как Нора работи, как сръчните й ръце подреждат блузи и чифтове чорапи по рафтовете. Нора влезе в банята, наслага шишенца и четки на поставката при умивалника, провери как се палят лампите.

— Харесва ли ти кабината? — попита Лусио.

— Прекрасна е — каза Нора. — Много по-красива, отколкото си представях, а пък аз си я представях, не знам как да кажа, по-луксозна.

— Като тези по филмите може би.

— Да, но за сметка на това тази е по-…

— По-уютна — каза Лусио, приближавайки се.

— Да — рече Нора неподвижна, загледана в него с широко отворени очи. Тя познаваше у Лусио този начин на гледане, леко треперещата уста, като че ли шепнеше нещо. Усети топлата му ръка на гърба си, но преди той да успее да я прегърне, тя се завъртя кръгом и се изплъзна.

— Хайде сега — каза тя. — Не виждаш ли колко работа има още? А и тази врата…

Лусио сведе очи.

 

 

Постави на място четката за зъби, загаси лампата банята. Корабът едва се полюшваше, шумовете постепенно намираха своето място в паметта, като познати. Кабината доверително мъркаше, подпреш ли ръката си на някой от мебелите, усещаш я да трепти като слаб електрически ток. Отвореното прозорче пропускаше влажния речен въздух.

Лусио се забави в банята, за да може Нора да си легне. Подреждането на каютата им бе отнело повече от половин час, после тя се бе затворила в банята и се бе появила отново по пеньоар, под който надничаше розова нощница. Но вместо да си легне, беше отворила един несесер с явното намерение да си пили ноктите. Тогава Лусио си беше свалил ризата, обувките, чорапите и с пижама в ръка се беше пъхнал на свой ред в банята. Водата беше разкошна и Нора беше оставила ухание на одеколон и сапун палмолив.

Когато той се върна, светлините в кабината бяха за гасени, с изключение на двете нощни лампички. Нора четеше Ел Огар[1]. Лусио загаси светлината при леглото си и отиде да седне при Нора, а тя затвори списанието и смъкна ръкавите на нощницата си до китките преднамерено разсеяно движение.

— Харесва ли ти тук? — попита Лусио.

— Да — каза Нора. — Толкова е различно.

Той нежно й отне списанието и като взе лицето й с две ръце, я целуна по носа, по косата, по устните. Нора затваряше очи, усмивката й — напрегната, като че ли чужда, върна Лусио към нощта в хотела в Белграно, към изтощителното, безполезно преследване. Той я целуваше настойчиво по устата, като й причиняваше болка, без да пуска главата й, която тя дърпаше назад. Изправяйки се, изтръгна чаршафа, ръцете му сега пробягваха по розовия найлон на нощницата, търсеха кожата. „Не, не — чуваше той сподавения й глас, краката й вече бяха разголени до бедрата, — не, не, не така“, умоляваше гласът. Хвърлил се върху нея, той я стисна в прегръдките си и я целуна дълбоко в полуотворената уста. Нора гледаше нагоре, в посока на лампата; над леглото, но той нямаше да я загаси, и предния път беше станало така, а после в тъмнината тя се бе защищавала по-добре и плачът, това непоносимо стенание, сякаш той я нараняваше. Изведнъж той се дръпна настрана и отхвърли нощницата, приближи лицето си към стиснатите бедра, към корема, който ръцете на Нора искаха да скрият от устните му. „Моля те — промълви Лусио. — Моля те, моля те.“ Но едновременно дърпаше нощницата, принуждаваше Нора да се надигне, за да може студеният розов найлон да се вдигне нагоре до врата и изведнъж да изчезне в тъмнината извън леглото. Нора се беше сгушила, с вдигнати колене, почти извита на една страна. Лусио се изправи с един скок, гол, той отново се прилепи плътно до нея и обхвана кръста й с две ръце, като я прегърна в гръб и захапа шията й с целувка, която ръцете му подсилваха и продължаваха по гърдите и бедрата, опипвайки я плътно, като че ли едва сега наистина започваше да я съблича. Нора протегна ръка и успя да загаси светлината. „Почакай, почакай, моля ти се, един миг, моля ти се. Не, не, не така, почакай още малко.“ Но той нямаше да я чака, тя го усещаше до гърба си и към натиска на ръцете, които я обгръщаха и галеха, се прибавяше друго едно присъствие, изгарящият и твърд допир на онова, което през нощта в хотела тя бе отбягвала да гледа и да види, онова, което Хуанита Ейсен й бе описвала (макар да не може да се каже, че беше описание), докато я наплаши, онова, което можеше да я нарани, да изтръгне от нея викове, беззащитна в ръцете на мъжа, разпъната на кръст от неговите уста, длани, колене и от онова, което означаваше кръв, болка и което винаги ужасяващо присъствуваше в разговорите в изповедалнята, в живота на светиците и светците, онова — страшно като царевичен кочан, бедният Темпл Дрейк (да, така беше казала Хуанита Ейсен), царевичен кочан, който грубо навлиза там, където пръстите едва можеха да се вместят, без да причинят болка. Сега тази топлина в гърба, това трескаво притискане, докато Лусио дишаше тежко в ухото й и все повече се прилепяше, насилвайки я с ръце да разтвори краката си, и изведнъж — нещо като втечнен огън между бедрата, конвулсивен стон, приглушена въздишка на временно облекчение, защото и този път той не беше успял, усещаше го, победен как се долепя до гърба й, обгаря тила й с морно дишане, в което се прокрадваха отделни думи, смесица от упреци и нежност, лепкава словесна тъга.

Лусио запали лампата. Те дълго време бяха мълчали.

— Обърни се — каза той. — Моля ти се, обърни се.

— Да — каза Нора. — Да се завием, хайде.

Лусио се изправи, потърси чаршафа и го разстла върху тях. Нора се обърна с едно-единствено движение и се притисна до него.

— Кажи ми защо — поиска да знае Лусио. — Защо отново…

— Страх ме беше — каза Нора, затваряйки очи.

— От какво? Защо мислиш, че може да ти причиня зло? Толкова див ли ме смяташ?

— Не, не е това.

Лусио малко по малко отдръпваше чаршафа, докато галеше лицето на Нора. Изчака тя да отвори очи, за да й каже: „Погледни ме, погледни ме сега.“ Тя задържи погледа си на гърдите, на раменете му, но Лусио знаеше, че вижда и по-надолу, изведнъж се изправи и я целуна, притискайки се до устните й, за да не може тя да избяга. Усещаше как устата й се свива, как немощно отбягва целувката, тогава я остави само за миг и отново я целуна, докосна с език венците й, усети как малко по малко тя отстъпва, навлезе дълбоко в устата й, бавно я повика към себе си. Ръката му нежно търсеше дълбокия отвор, търсеше сигурност. Чу я да охка, но след това вече не чуваше, или по-скоро чу само собствения си вик, стоновете заглъхваха под този вик, ръцете преставаха да се борят и да го отблъскват, всичко се сви в себе си и бавно се спусна към тишината и съня, един от двамата успя да загаси светлината, устата отново се намериха. Лусио усети солен вкус по бузите на Нора, продължи да търси с устни сълзите и да ги пие, докато я галеше по косата и чуваше как тя диша все по-бавно и отвреме-навреме изхлипва, вече пред прага на съня. Той малко се отдръпна, търсейки да застане по-удобно, загледа се в тъмнината, където илюминаторът едва се очертаваше. Е, този път… Той не мислеше — беше го обхванало пълно спокойствие, което почти не се нуждаеше от мисъл. Да, този път тя плати за предишните. Той усети по пресъхналите си устни вкуса на Норините сълзи. Парите в брой, тук, на тезгяха. Думите се зараждаха една след друга, отблъскваха нежността на ръцете, соления вкус на устните. „Поплачи си, миличко“, една дума, друга, точни: връщане към разума. „Хайде, поплачи си, миличко. Време ти беше да разбереш. Мен нямаше да ме държиш цяла нощ да чакам.“ Нора се раздвижи, премести ръка. Лусио погали косата й, целуна я по носа. По-нататък думите течаха свободно, начело с разплатата — с това хайде, поплачи си, почти презрително — вече с чужда ръка, която сама, за своя сметка, продължаваше да гали, едва ли не небрежно, косата на Нора.

Бележки

[1] Списание „Дом“. — Б.пр.