Хулио Кортасар
Лотарията (13)

XIII

„Това е въпросът — помисли си Паула. — Точно така, тъжният въпрос, който може да развали играта. Сега ще отговорят: «С…»“

— Господин Пориньо, корабът представлява именно едно от техническите затруднения, за които споменавах. Преди един час, когато имах удоволствието да се присъединя към вашата група, Дирекцията току-що беше взела решение по въпроса, но междувременно може да са се получили неочаквани отклонения, в резултат на които положението да се е изменило. Смятам следователно за по-подходящо да изчакаме още няколко минути и така да разсеем съмнението окончателно.

— Самостоятелна кабина! — рече сухо дон Гало. — С отделна баня. Така е уговорено.

— Уговорено — поде любезно инспекторът — не е най-точният термин, но не вярвам, господин Пориньо, да възникнат затруднения от този род.

„Не е като сън, би било прекалено лесно — помисли си Паула. — Раул би казал, че е по-скоро като рисунка, като…“

— Каква рисунка? — попита тя.

— Как каква рисунка? — каза Раул.

— Ти би казал, че всичко това е като не знам каква си рисунка…

— Анаморфична рисунка, магаре с магаре. Да, има нещо такова. Значи дори не се знае в кой кораб ще ни бутнат.

Те се разсмяха, защото нито един от двамата не се интересуваше от това. Не беше такъв случаят с доктор Рестели, чиито убеждения относно държавния ред за пръв път бяха разклатени. У Лопес и Медрано изказването на дон Гало събуди желание да изпушат по още един фонтанарес. Те също извънредно много се забавляваха.

— Прилича на влак на ужасите — каза Хорхе, който много добре разбираше какво става. — Влизаш вътре и ти се случват най-различни неща — космат паяк ти лази по лицето, има скелети, които танцуват…

— Цял живот се оплакваме, че никога не се случва нищо интересно — поде Клаудия. — Но когато се случи (а само едно такова нещо може да бъде интересно), повечето се тревожат. Не знам какво мислите вие, но за мен влаковете на ужасите са много по-забавни от железопътната линия „Генерал Рока“.

— Разбира се — каза Медрано. — Всъщност това, което безпокои дон Гало и някои други, е, че ние изживяваме нещо като отсрочване на бъдещето. Затова са загрижени и питат за името на кораба. Какво означава името? Гаранция за това, което все още се нарича утре, това чудовище със закрито лице, което отказва да се покаже и подчини.

— Между другото — каза Лопес — започват постепенно да се очертават фаталните силуети на един военен катер и един товарен кораб в светли цветове. Вероятно шведски, както всички кораби с чист външен вид.

— Добре е да се говори за отсрочване на бъдещето — рече Клаудия. — Но това също е приключение, много обикновено, но все пак приключение и в този случай бъдещето се превръща в най-важната стойност. Ако този момент има за нас един особен привкус, то това се дължи на бъдещето, което му служи за подправка, простете за кулинарната метафора.

— Работата е там, че не всички обичат подлютените сосове — каза Медрано. — Може би има два коренно противоположни начина да се засили усещането за настояще. В този случай Дирекцията избира премахването на всякакви конкретни сведения за бъдещето, изработва една отрицателна мистерия. Предвидливите се изплашват, естествено. Аз обаче изживявам по-силно това абсурдно настояще, вкусвам го всяка минута.

— Аз също — каза Клаудия. — Отчасти защото не вярвам да има бъдеще. Това, което скриват от нас, не е нищо друго, освен причините за настоящето. Вероятно самите те не знаят колко вълшебство ни поднасят с бюрократичната си тайнственост.

— Разбира се, че не знаят — поде Лопес. — Вълшебство, ами… В същност сигурно е някаква невероятна бъркотия от интереси, папки и йерархии, както винаги.

— Няма значение — каза Клаудия. — Стига да ни помага да се забавляваме, както тази вечер.

Автобусът беше спрял до едно от халетата на митницата. Пристанището беше тъмно, тъй като не можеше да се смята за светлина проблясването на някой и друг фенер и цигарите на офицерите от полицията, които чакаха край една полуотворена врата. Предметите се губеха в тъмнината няколко метра по-нататък и тежката миризма на пристанище през лятото се размаза по лицата на тези, които вече слизаха, прикривайки объркването или радостта си. Ето дон Гало се настаняваше в количката си и шофьорът я подкарваше към вратата, накъдето инспекторът водеше групата. Неслучайно, помисли Раул, всички вървят плътно в група. Изостанеш ли, сигурността сякаш изчезва.

Един от офицерите излезе учтиво напред.

— Добър вечер, господа.

Инспекторът вадеше от джоба си някакви удостоверения и ги връчваше на друг офицер. Блясването на едно джобно фенерче съвпадна с далечния рев на сирена и кашлицата на някой, който не можеше да се види.

— Оттук, ако обичате — рече офицерът.

Жълтото око на фенерчето запълзя по циментовия под, покрит със сламки, изпочупени чембери и тук-там по някоя смачкана хартия. Малкото гласове, които говореха, изведнъж се усилиха, отеквайки в огромното празно помещение. Жълтото око заобиколи дългия митнически тезгях и спря, за да покаже пътя на тези, които предпазливо се приближаваха. Чу се гласът на Пелуса, който каза: „Ама че страхотии вършат, кажи сега не е ли като в някой филм с Борис Карлов.“ Когато Фелипе Трехо запали цигара (майка му го гледаше смаяна — за пръв път той пушеше в нейно присъствие), светлината на клечката разклати за секунда цялата сцена — плахото шествие, упътило се към вратата в дъното, където едва се очертаваше тъмната светлина на нощта. Увиснала на ръката на Лусио, Нора затвори очи и не пожела да ги отвори, докато не преминаха от другата страна, под едно беззвездно небе, където обаче въздухът миришеше на открито. Те първи видяха кораба и когато Нора възбудено се обърна, за да съобщи на другите, полицаите и инспекторът заобиколиха групата, батерията изгасна, заместена от слабия отблясък на един уличен фенер, който осветяваше началото на дървен трап. Пляскането с ръце на инспектора отекна сухо, а от дъното на халето се чу друго пляскане, по-сухо и механично, подобно на боязлива насмешка.

— Много ви благодаря за духа на солидарност — каза инспекторът, — остава само да ви пожелая приятно пътуване. Офицерите от кораба ще ви посрещнат на палубата и ще ви придружат до съответните кабини. Корабът ще отплува след един час.

На Медрано изведнъж му се стори, че пасивността и иронията траеха вече предостатъчно и се отдели от групата. Както винаги в подобни случаи, искаше му се да се изсмее, но се въздържа. И също както винаги, той изпита глухо удоволствие от това, че съзерцава себе си в момент, когато се намесва в нещо.

— Кажете, инспекторе, известно ли е как се нарича този кораб?

Инспекторът почтително кимна с глава. Имаше тонзура, която дори в полутъмното добре очертаваше темето му.

— Да, господине — каза той. — Офицерът току-що ме осведоми, понеже от центъра са му се обадили по телефона да ни доведе тук. Корабът се нарича „Малкълм“ и принадлежи на Маджента Стар.

— Товарен кораб, ако се съди по очертанията — каза Лопес.

— Товаро-пътнически, господине. Най-добрите, повярвайте ми. Обстановка напълно пригодена, за да поеме ограничен брой подбрани пътници, какъвто е именно случаят. Аз имам опит в това, макар по-голямата част от кариерата ми да е преминала в данъчните служби.

— Ще се чувствувате отлично — рече офицерът от полицията. — Качвах се на кораба и мога да ви уверя в това. Имаше стачка на екипажите, но вече всичко се урежда. Вие знаете какво нещо е комунизмът, персоналът час по час се бунтува, но за щастие ние се намираме в страна, където има ред и власт, повярвайте ми. Макар и чужденци, те в крайна сметка разбраха и се отказаха от глупостите.

— Господа, моля, качвайте се — каза инспекторът, като се отдръпна встрани. — За мен беше изключително удоволствие да се запозная с вас, съжалявам само, че нямам възможност да ви придружа.

И той се ухили по пресилен според Медрано начин. Групата се скупчи в подножието на трапа, някои поздравиха инспектора и офицерите, а Пелуса отново помогна при пренасянето на дон Гало, който изглеждаше задрямал. Дамите се вкопчиха тревожно в перилата, останалите се изкачиха бързо и без приказки. Когато на Раул му хрумна да погледне назад (вече достигаше долната палуба на парахода), той видя как в тъмното инспекторът и офицерите тихо си говореха. Всичко под сурдинка, както обикновено — светлината, гласовете, халетата, дори плясъкът на водата около кораба и кея.

На палубата на „Малкълм“ също нямаше много светлина.

В

Сега Персио отново ще размишлява, ще размахва мисълта като къс сух меч, насочвайки го срещу глухия трус, който стига до кабината като боричкане върху безброй парчета филц, като кавалкада в гора от коркови дъбове. Невъзможно е да се разбере в кой момент огромната лангуста е задвижила главната мотовилка, маховото колело, където спящата дни наред скорост се изправя разгневена, разтърква очи и изпробва крилете, опашката, наклона на удара си срещу въздуха и морето, дрезгавата си сирена, рутинния си и подвижен нактоуз. Без да излиза от кабината, Персио вече знае какъв е корабът, той се настанява в този азимутен момент, в който два мръсни и упорити влекача ще помъкнат метър след метър голямата майка от мед и желязо, откъсвайки я от тангентата на каменния бряг, изтръгвайки я от притеглянето на вълнолома. Докато отваря разсеяно един черен куфар, се възхищава от гардероба, където всичко така добре намира мястото си, от шлифованите кристални чаши, сполучливо прикрепени към стената, от писалището с папка от светла кожа. Той се чувствува като сърцето на кораба, като ядката, където постепенно засилващите се пулсирания достигат с едно последно, замиращо колебание. Персио се стреми да види кораба, сякаш е застанал на капитанския мостик, при централния прозорец, откъдето, вече като капитан, се издига над носа, над предните мачти, над рязката извивка, която пробужда бързотечната пяна. Странно, видът на носа му изглежда така неестествен, както ако откачи една картина и държейки я хоризонтално върху дланите си, види, че линиите и обемите на горната й част се отдалечават от предния план, че всички съотношения, замислени от художника вертикално, се изменят и се организира друг ред, също възможен и приемлив. Това, което най-вече вижда Персио от капитанския мостик (но той е в каютата си и все едно че сънува или просто съзерцава капитанския мостик върху някой радарен екран), е всичко на всичко една зеленикава тъмнина с жълти светлини откъм левия и десния борд, с бял фенер там, където би могъл да бъде загатнат бушпритът (не е възможно „Малкълм“, този най-модерен товарен кораб, гордостта на Маджента Стар, да има бушприт). От прозореца с плътно виолетово стъкло, което го пази от речния, вятър (всичко наоколо ще бъде кал, ще бъде Рио де ла Плата^[1], ама че име, със сомове и може би доради — златни рибки в среброто на Сребърната река, разпилени, нанизи, отвратителна бижутерия!), Персио започва да разбира формата на носа и палубата, вижда я все по-ясно и тя му напомня нещо, например кубистична картина, но, разбира се, платното лежи върху дланите на ръцете и долната част се вижда, сякаш е предна, а горната — сякаш е задна. Затова Персио наблюдава неправилни форми от лявата и от дясната страна на кораба, по-нататък неясни, може би синкави сенки, както при китариста на Пикасо, и в средата на палубата две мачти, които придържат върховете си, сякаш в изпълнение на мръсно и унизително задължение, две мачти, които в спомена му от картината са по-скоро два кръга, единият черен, другият — светлозелен с черни черти — това е отворът на китарата, сякаш в картината могат да се забият две мачти, както тя си лежи на ръката, и от нея да се направи нос на кораб — „Малкълм“ при излизането си от Буенос Айрес е нещо, което се люшка в някакъв мазен речен тиган и отвреме-навреме изскърцва.

Сега Персио отново ще размишлява, само че противно на навика на всеки объркан човек, той няма да помисли да слага ред в това, което го заобикаля — жълтите и белите фенери, мачтите, шамандурите, той ще разтвори на кръст ръцете на мисълта и ще отхвърли там, дълбоко навътре в реката, всичко онова, което се дави в определени форми — в каюта коридор люк палуба разгром утре пътешествие. Персио не вярва, че това, което става, може да бъде осмислено: той не го иска осмислено. Усеща съвършеното разположение на фигурите от една речна мозайка: лицето на Клаудия или обувките на Атилио Пресути, стюардът, който мародерствува (не е изключено) по коридора пред неговата каюта. И Персио отново усеща, че в този час на отплуване онова, което всеки пътник нарича утре, може да се постави върху здрави основи тази нощ. Единствената му тревога е значимостта на възможния избор: от звездите ли да се ръководи, от компаса, от кибернетиката, от случайността, от принципите на логиката, от тъмните доводи, от дъските на пода, от състоянието на жлъчката, от пола, от характера, от предчувствията, от християнската теология, от Зенд Авеста^[2], от пчелното млечице, от един указател на португалските железопътни линии, от един сонет, от „Ла Семана Финансиера“^[3], от формата на брадичката на дон Гало Пориньо, от някоя була^[4], от кабалистиката, от некромантията, от Bonjour, Tristesse^[5], или просто да съгласува поведението по море с насърчителните указания, които съдържа всяко пакетче таблетки „Валда“?

Персио отстъпва, ужасен пред опасността за насилване на каквато и да било действителност, и постоянното му колебание е колебанието на хромофилното насекомо, което обикаля по повърхността на една картина с определено антихамелеонско отношение. Привлечено от синия цвят, насекомото ще пристъпи, заобикаляйки централните части на китарата, където царят мръсножълтото и маслиненозеленото, ще се задържи на ръба, сякаш плува край кораба, и като стигне до височината на централния отвор по дясната палуба, ще намери синята зона, пресечена от широки зелени повърхности. Колебанията му, търсенето му на мост към друга синя област ще могат да се сравнят с двоумението на Персио, винаги наплашен да не изпадне в тайни нарушения. Персио завижда на тези, които разглеждат само егоцентрично свободата като проблем, понеже за него действието отваряне вратата на кабината е съставено от неговото действие и вратата, неразривно амалгамирани, дотолкова, доколкото неговото действие отваряне на вратата включва цел, която може да е погрешна и да похаби някоя брънка от един ред, който той не успява достатъчно добре да схване. Или казано по-ясно, Персио е хромофилно и същевременно сляпо насекомо и в задължението си или в повелята да обикаля само сините зони на картината е възпрепятствуван от една постоянна и противна несигурност. Персио се наслаждава на тези съмнения, които той нарича изкуство или поезия, и смята за свой дълг да разглежда всяка ситуация възможно в най-голямата й широта, не само като ситуация, а и с всичките й въображаеми раздвоения, като се почне от словесното й формиране, в което той има вероятно наивно доверие, и се стигне до проекциите й, които той нарича магически или диалектически, в зависимост от това, дали го занимава сърцебиенето или черният дроб.

Вероятно мекото люлеене на „Малкълм“ и умората на деня в крайна сметка ще сломят Персио, който ще си легне очарован в съвършеното легло от кедрово дърво и ще си играе да опознава и опитва различните механически и електрически уреди, които допринасят за удобството на господа пътниците. Но за сега му е хрумнал един предварителен избор, донякъде с експериментален характер, почти неподозиран няколко секунди преди това, когато той реши да си постави задачата. Няма съмнение, че Персио ще извади от чантата си моливи и хартия, един указател на жп линиите и че доста време ще поработи с всичко това, забравил пътуването и кораба, именно защото ще си е поставил за цел да направи още една крачка към видимото и да навлезе в неговите подстъпи към възможната или достижима действителност в часа, когато другите на кораба вече ще са приели това видимо, окачествявайки и фиксирайки го като изключително и почти нереално — измерения на съществованието, които ти стигат, за да си разбиеш носа и да си останеш все така убеден, че е било най-обикновено кихване.