Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XV

Коридорът беше тесен. Лопес и Раул вървяха по него без ясна представа за посоките, докато стигнаха до една затворена огнеупорна врата. Те огледаха с известна изненада боядисаните в сиво стоманени плоскости и механизма за автоматично затваряне.

— Странно — рече Раул. — Бях готов да се закълна, че преди малко минахме оттук с Паула.

— Бива си го механизма — каза Лопес. — Авариен изход или нещо подобно. Какъв език се говори на кораба?

Дежурният до вратата моряк ги наблюдаваше с вид на човек, който не разбира или не желае да разбира. Те изразиха с жестове желанието си да продължат по-нататък. Отговорът бе много ясен знак, че трябва да се връщат обратно. Подчиниха се, минаха отново покрай кабината на Раул и коридорът ги отведе до една външна стълба, която слизаше до палубата на бака. Чуваше се говор и смях в тъмнината, а Буенос Айрес беше вече далеч, сякаш в пламъци. Стъпка по стъпка, защото в мрака се различаваха пейки, навити въжета и шпилове, те се приближиха до борда.

— Любопитно е да гледаш града откъм реката — каза Раул. — Единен, цялостен в границите си. Човек живее винаги така вътре в него, че забравя истинската му форма.

— Да, много е различен, но горещината все пак ни преследва — отвърна Лопес. — А и тази миризма на тиня, която стига чак до покритата палуба.

— Реката ми е вдъхвала винаги малко страх, предполагам, че е заради тинестото дъно и мръсната вода, която сякаш прикрива това, което е отдолу. А може би заради историите за удавници, които ми се струваха така ужасяващи, когато бях малък. Въпреки това не е неприятно да се къпеш в реката или да ловиш риба.

— Много е малък този кораб — каза Лопес, който започваше да различава формите. — Странно, че онази врата беше затворена. Изглежда, че и оттук не може да се минава.

Те видяха, че високата преграда опасваше палубата от единия до другия й край. Имаше две врати зад стълбите, по които се стигаше до коридорите към кабините, но Лопес, разтревожен, без сам да знае защо, веднага откри, че те са заключени. Горе, на капитанския мостик, от широките прозорци се процеждаше виолетова светлина. Виждаше се само силуетът на един офицер — неподвижен. По-горе мързеливо се въртеше дъгата на радара.

На Раул му се прииска да се върне в кабината и да побъбри с Паула. Лопес пушеше с ръце в джобовете. Премина една неясна форма, следвана от едър силует — дон Гало Пориньо изучаваше палубата. Чу се кашляне, като че ли някой търсеше повод, за да завърже разговор, и Фелипе Трехо се присъедини към тях, съсредоточен в запалването на цигарата си.

— Здравейте — рече той. — Хубави ли са каютите ви?

— Не са лоши — каза Лопес. — А вашите?

Фелипе се подразни, че винаги го възприемат като част от семейството му.

— Аз съм с баща си — отвърна той. — Майка ми и сестра ми са в съседната каюта. Има баня и всичко. Погледнете, там се виждат светлини, сигурно са Берисо или Килмес. А може би е Ла Плата?

— Обичате ли да пътувате? — попита Раул, като изтръскваше лулата си. — Или това е първото голямо приключение?

Фелипе отново се подразни от неизбежния обрат в отношението към неговата личност. Малко остана да не отговори или да каже, че вече много е пътувал, но Лопес вероятно беше добре запознат с миналото на своя ученик. Той неопределено отвърна, че всеки обича да се поразходи с кораб.

— Да, все по-добре е, отколкото в гимназията — каза дружелюбно Лопес. — Някои твърдят, че пътешествията образовали младежта. Ще видим дали е вярно.

Фелипе се засмя, неудобството му растеше. Беше сигурен, че насаме с Раул или с който и да било друг пътник можеше да разговаря с удоволствие. Но писано му било — старият, сестра му и двамата учители, особено Черния котарак, всичките, взети заедно, щяха да направят живота му непоносим. За миг той се замечта как тайно слиза от кораба, тръгва нанякъде си, изчезва сам. „Точно това — помисли той. — Да изчезнеш сам, това е важното.“ И въпреки всичко не съжаляваше, че се е присъединил към двамата мъже. Буенос Айрес отсреща, с всичките си светлини, го гнетеше и въодушевяваше едновременно; искаше му се да пее, да се покатери на някоя мачта, да тича по палубата, искаше му се да е вече утре и те да са в някое пристанище, да има странни типове, жени, плувен басейн. Изпитваше страх и радост и го налягаше оная дрямка от девет часа вечерта, която все още му беше трудно да прикрие по кафенетата и площадите.

Чуха как Нора се смее, спускайки се по трапа с Лусио. Огънчетата на цигарите ги последваха до тях. Нора и Лусио също имаха великолепна кабина, на Нора също й се спеше (дано само да не е морската болест, божичко) и би предпочела Лусио да не говори толкова за общата им кабина. Помисли, че спокойно можеха да им дадат две кабини, в края на краищата все още бяха годеници. „Но ще се оженим“, си каза тя, притеснена. Никой не знаеше за хотела в Белграно (освен Хуанита Ейсен, най-близката й приятелка), а освен това тази нощ… Вероятно сред пътниците щяха да минат за женени; но списъците с имената, разговорите… Чуден е Буенос Айрес осветен — светлините на Каванаг и Комега. Напомняха й за снимката на един календар на Пан Американ, закачен в стаята й, само че там беше Рио, а не Буенос Айрес.

Раул съзираше лицето на Фелипе всеки път, когато някой смукнеше дим от цигарата си. Те бяха останали малко встрани и Фелипе предпочиташе да разговаря с някой непознат, особено с някой толкова млад, колкото Раул, който едва ли имаше двайсет и пет години. Веднага му хареса лулата на Раул, спортното му сако, малко префиненият му вид. „Но сигурно не е някой префърцунен — помисли си той. — Парата го бие, това е ясно. Когато и мен почне да ме бие парата като него…“

— Мирише вече на речен простор — каза Раул. — Миризма доста ужасна, но изпълнена с обещания. Сега малко по малко ще започнем да усещаме какво значи да преминеш от градския живот към живота в открито море. Като пълна дезинфекция…

— А, така ли? — каза Фелипе, който не разбираше това за дезинфекцията.

— Докато бавно открием новите форми на досадата. Но за вас ще бъде различно, това е първото ви пътуване и всичко ще ви се стори толкова… В същност вие сам ще поставяте прилагателните.

— Да, така е — рече Фелипе. — Разбира се, ще бъде чудесно. По цял ден да се мотаеш…

— Зависи — каза Раул. — Обичате ли да четете?

— Естествено — отвърна Фелипе, който отвреме-навреме правеше набези в библиотека „Растрос“. — Мислите ли, че има басейн?

— Не знам. На товарен кораб, трудно. Ще скалъпят нещо като корито от дъски и брезент, както в трета класа на големите кораби.

— Сериозно! — каза Фелипе. — С брезент? Чудесно! Раул отново запали лулата си. „Ето пак — помисли той. — Ето пак цъфтящото мъчение, съвършената статуя, от която блика глупаво дърдорене. И слушаш, и прощаваш всичко като глупак, докато се убедиш, че не е толкова страшно, че всички младежи са такива, че не може да се искат чудеса… Трябва да си анти-Пигмалион, вкаменител. Да, но после, после?“

„Илюзиите, както обикновено. Надеждата, че крилатите думи, книгите, дадени назаем с толкова жар, с подчертани пасажи, с обяснения…“ Помисли за Бето Ласиерва, за суетната му усмивка в последно време, за нелепите срещи в парка Лесама, разговора на пейката, внезапния край — Бето задържа изпросените пари, сякаш бяха негови, невинно порочните и банални думи.

— Видяхте ли старчока с количката? — говореше Фелипе. — Чешит някакъв. Хубава е тази лула.

— Не е лоша — рече Раул. — Добре тегли.

— Дали да не си купя една — каза Фелипе и се изчерви. Точно това, което не биваше да казва, другият щеше да го вземе за хлапак.

— Сега ще намерите каквото пожелаете по пристанищата — каза Раул. — Ъъъ всеки случай, ако искате да опитате, ще ви дам една моя. Винаги нося по две-три.

— Наистина ли?

— Разбира се, понякога човек обича да сменя. Тук на кораба сигурно продават хубав тютюн, но и аз имам, ако искате.

— Благодаря — рече Фелипе, който нямаше пари. Усещаше нещо като прилив на щастие, желание да каже на Раул, че му е приятно да разговаря с него. Може би ще могат да поговорят за жени, в същност той изглежда по-голям, много хора го мислят за деветнадесет или двадесетгодишен. Без особено желание си спомни за Негрита, по това време тя сигурно е вече в леглото, а може и да плаче като глупачка, понеже се чувствува сама и трябва да се подчинява на леля Сусана, командаджийка, цял фелдфебел. Странно, че мислеше за Негрита точно когато разговаряше с един такъв баровец. Би му се изсмял, няма начин. „Кой знае какви мадами има“, помисли си той.

Раул отвърна на поздрава на Лопес, който отиваш да си легне, пожела на Фелипе приятни сънища и се изкачи бавно по трапа. След него идеха Нора и Лусио, а количката на дон Гало не се виждаше. Как ли е успял шофьорът да свали дон Гало до палубата? В коридора се натъкна на Медрано, който слизаше по един вътрешен трап, тапициран в червено.

— Открихте ли вече бара? — попита Медрано. — Ето тук горе е, до столовата. За нещастие видях пиано в една заличка, но винаги ще има възможност да му се прережат струните някой ден.

— Или да се разстрои, така че каквото и да свирят, да звучи като музика на Кренек.

— Моля, моля — рече Медрано. — Ще си спечелите гнева на моя приятел Хуан Карлос Пас[1].

— Ще се сдобрим — каза Раул — благодарение на скромната ми дискотека от додекафонична музика.

Медрано го погледна.

— Да — поде той, — всичко ще бъде по-добре, отколкото предполагах. Почти никога не може да стане запознанство между спътници по този начин.

— И аз така казвам. Досега диалозите ми бяха по-скоро от метеорологичен характер, с едно отклонение на тема изкуството да се пуши. И така, отивам да опозная горните салони, където може би има кафе.

— Има, и то чудесно. До утре.

— До утре — каза Раул.

 

 

Медрано потърси кабината си, която беше в коридора на левия борд. Куфарите си стояха неотворени, но той си свали сакото и започна да се разхожда нагоре-надолу, без желание за каквото и да било. Може би това е щастието. На миниатюрното писалище беше оставен плик на негово име. Вътре намери картичка за добре дошъл от Маджента Стар, разписанието за хранене, практически подробности за живота на кораба и списък на пътниците с посочване на съответните им кабини. Така той разбра, че откъм неговата страна бяха Лопес, семейство Трехо, дон Гало и Клаудия Фрейре със сина си Хорхе — те заемаха нечетните кабини. Набери и едно известие, с което предупреждаваха господа пътниците, на френски и английски, че по технически причини ще бъдат затворени вратите, които се свързват с кърмовите каюти, и ги умоляваха да не се опитват да прекрачват границите, установени от офицерството.

— По дяволите — промълви Медрано. — Невероятно.

А защо ли пък не? След „Лондон“, след инспектора, след дон Гало, след червения автобус, след почти тайното качване на кораба, защо да не повярва, че господа пътниците трябва да се въздържат от преминаване на кърмата? Кажи-речи по-странното е, че сред една дузина печеливши има двама преподаватели и един ученик от една и съща гимназия. А още по-странно е, че в коридора на някакъв кораб може да се споменава Кренек, сякаш е нищо.

— Няма да е лошо — каза Медрано.

„Малкълм“ се залюля леко два-три пъти. Медрана се зае без желание с багажа си. Спомни си с добро чувство за Раул Коста, направи преглед на останалите. Като помислиш малко, групата не е толкова лоша; различията се проявяваха достатъчно ясно, за да се оформят още от началото два дружески кръга, в единия от тях ще блести червенокосият с тангата, а другият ще има патрон в стила на Кренек. Без да се присъединява, но виждащ всичко, дон Гало ще обикаля наоколо, възседнал четирите си колела — своеобразен ревизор, лукав и жлъчен. Съвсем не би било трудно дон Гало и доктор Рестели да завържат, приемливи връзки. Юношата с черния, спуснат над челото перчем ще се колебае между безпретенциозната компания, така добре представена от Атилио Пресути и Лусио, и престижа на зрелите мъже. Стеснителната млада двойка ще се препича много на слънце, ще прави много снимки, до късно ще остава да брои звездите. В бара ще се говори за изкуство и литература и пътуването вероятно ще стигне за любовни начинания, настинки и мними приятелства, които свършват на митницата сред размяна на визитни картички и дружески потупвания по рамото.

По това време Бетина сигурно вече знае, че той не е в Буенос Айрес. Няколкото прощални реда, които й беше оставил до телефона, щяха да сложат без патос край на едно любовно пътешествие, започнало в Хунин и завършило след забавна обиколка из Буенос Айрес е, отклонения до планината и Мар дел Плата[2]. По това време Бетина навярно казва: „Радвам се“ и наистина ще се зарадва, преди да се разплаче. Утре — две вече различни утрини, макар да е една и съща — тя ще се обади на Мария Елена да й разкаже за заминаването на Габриел, същия следобед ще пие чай в „Агила“ с Чола или Дениз и разказът й ще започне да се конкретизира, да отстранява вариантите на гнева или на чистата фантазия, ще добие окончателния си вид, при който Габриел няма да бъде очернен, защото в същност Бетина ще е доволна, че той си е отишъл, за известно време или завинаги. Някой следобед тя ще получи първото си отвъдокеанско писмо и може би ще отговори до пост-рестанта, който той ще е посочил. „Но къде ли ще отидем ние?“, помисли той, докато окачваше панталони и сака. Сега-засега дори кърмата на кораба им беше забранена. Не е кой знае колко ободрително да знаеш, че си ограничен в едно толкова малко пространство, макар и само временно. Той си спомни за първото си пътуване — трета класа, и моряците, които пазеха по коридорите пресвещеното спокойствие на пътниците от втора и първа класа, системата на икономически касти, толкова неща, които го бяха разсмивали и вбесявали. По-късно бе пътувал в първа класа и бе опознал други, още по-вбесяващи неща… „Но нито едно не беше като затворената врата“, помисли той, трупайки един върху друг празните куфари. Хрумна му, че за Бетина неговото заминаване отначало щеше да бъде нещо като затворена врата, в която тя ще изпочупи ноктите си, борейки се, за да разруши това препятствие от въздух и нищо („адрес неизвестен“, „не, няма писмо“, „седмица, две, месец…“). Запали друга цигара, отегчен. „По дяволите това корабче — помисли. — Не затова тръгнах.“ Реши да опита душа, просто за да върши нещо.

Бележки

[1] Аржентински композитор, автор на атоналистична музика. — Б.пр.

[2] Известен морски курорт. — Б.пр.