Хулио Кортасар
Лотарията (45)

XLV

Наблюдаван от високо, „Малкълм“ приличаше на кибритена клечка в леген. След като побърза да заеме място до прозореца, Фелипе го погледна с безразличие. Морето губеше всякакъв обем и релефност, превръщаше се в мътна, матова плоскост. Той запали цигара и хвърли поглед около себе си; облегалките на креслата бяха изненадващо ниски. Отляво другият хидроплан летеше при съвършеното усещане за неподвижност. В него беше багажът на пътниците, а вероятно и… Като се качи, Фелипе погледна по всички дупки на кабината, в очакване да открие някаква форма, завита в чаршаф или брезент, по-вероятно брезент. Понеже нищо не видя, предполагаше, че са го натоварили на другия самолет.

— Е, да — каза Беба, седнала между майка си и Фелипе. — Трябваше да се предположи, че това ще свърши зле. Не ми се хареса още от първия момент.

— Можеше да свърши отлично — рече госпожа Трехо, — ако не беше тифът и… тифът.

— Така или иначе станахме за смях — каза Беба. — Сега ще трябва да обяснявам на всичките си приятелки, представяш ли си.

— Да, миличка, ще им обясниш и толкоз. Много добре знаеш какво трябва да кажеш.

— Ако си мислиш, че Мария Луиса и Мечето ще вземат да го повярват…

Госпожа Трехо погледна за малко Беба, а после съпруга си, настанен от другата страна, където имаше само две седалки. Господин Трехо, който беше чул, й направи знак, за да я успокои. В Буенос Айрес те постепенно ще убедят децата да не изопачават обясненията; може би ще е по-подходящо да ги изпратят за един месец в Кордова, в чифлика на леля Флорита. Децата бързо забравят, а освен това те са малолетни и думите им нямат юридически последствия. Действително не си струва човек да се ядосва.

Фелипе продължи да гледа „Малкълм“, докато го видя да се изгубва под самолета; сега оставаше само една безкрайна досада — вода, четири часа вода до Буенос Айрес. Биваше си го полета, в края на краищата за пръв път се качваше на самолет и щеше да има какво да разправя на момчетата. Физиономията на майка му преди да излетят, прикритият ужас на Беба… Жените са невероятни, плашат се от всякакви глупости. Ами да, това е то, стана такава една невъзможна бърканица, че накрая ни напъхаха всичките в един „Каталина“ и обратно в къщи. Убиха един и въобще… Но нямаше да му повярват. Ордоньес щеше да го погледне с неговия си вид, както когато искаше да му демонстрира превъзходство. Щеше да се разбере, малкия, ти какво си мислиш, вестниците за какво са. Да, по-добре да не говори за това. Но Ордоньес, а може би и Алфиери щяха да го питат как е прекарал пътуването. Това беше по-лесно: басейнът, една червенокоса по бикини, играта докрай, малката ми се правеше на невинна, ами ако разберат, срам ме е, няма де, бебчо, тук никой няма да разбере, ела, остави ме малко. В началото не искаше, беше я страх, но нали знаеш какво става, щом я понатиснах както се следва, затвори очи и ме остави да я съблека в леглото. Каква женска, мой човек, нямам думи…

Той се поизлегна в креслото, притворил очи. Ако ти кажа само какво беше… По цял ден, да, и не ме пускаше да си ида, истински капан — така бях лапнал, да се чудиш какво да правиш… Червенокоса, да, обаче надолу по-скоро руса. Естествено и аз бях любопитен, но нали ти казвам, по-скоро руса.

Вратата на кабината на пилота се отвори и се появи инспекторът е доволен, почти младежки вид.

— Чудесно време, господа. След три часа и половина ще бъдем в Пуерто Нуево. Дирекцията сметна, че след като изпълним формалностите, за които вече говорихме, вие по всяка вероятност ще предпочетете незабавно да се отправите към домовете си. За да се избегне губенето на време, ще има таксита за всички и багажът ще ви бъде предаден още при слизането от самолета.

Той седна на първата седалка, до шофьора на дон Гало, който четеше един брой „Рохо и негро“.

Нора, сгушена колкото се може по-надълбоко в креслото си до прозореца, въздъхна.

— Не мога да го възприема — рече тя. — Вярвай, просто е по-силно от мен. Вчера си бяхме толкова добре, а сега.

— Намери на кого да го казваш — промълви Лусио.

— Не разбирам, и ти самият в началото беше така загрижен по тоя въпрос с кърмата… Защо толкова се измъчваха, кажи? Аз не знам, изглеждаха така приятни и симпатични господа.

— Престъпна сган — каза Лусио. — Другите не ги познавах, но Медрано, кълна ти се, смрази ме. Имай предвид, че както вървят нещата в Буенос Айрес, една такава бъркотия може да навреди на всички ни. Представи си, че някой подшушне за това на моите шефове, може да изпусна някое повишение, а може и по-лошо. В края на краищата печалбите бяха официални, на това никой не обърна внимание. Мислеха само да вдигат патаклама, та да се покажат.

— Не знам — рече Нора, като го погледна и веднага сведе очи. — Ти си прав, разбира се, но като се разболя детето на госпожата.

— Е, и какво от това? Не го ли виждаш ей там? Седи си и яде бонбони. Каква беше тая болест, я ми кажи ти? Но тия скандалджии гледаха само как да вдигат врява и да се правят на герои. Мислиш ли, че не разбрах още от началото и не ги сложих на място? Разни там пистолети, дуене… Казвам ти, Нора, ако това се разчуе в Буенос Айрес…

— Но няма да се разчуе, вярвам — каза плахо Нора.

— Да се надяваме. За щастие има доста хора, които мислят като мен и сме мнозинство.

— Ще трябва да подписваме тази декларация.

— Разбира се, че трябва да я подпишем. Инспекторът ще оправи работите. Може би се ядосвам за едното нищо, в края на краищата, кой ще повярва на техните приказки.

— Да, но господин Лопес и Пресути така бяха кипнали…

— Докрая не се отказват от номерата — каза Лусио, — но ще видиш как в Буенос Айрес няма повече да чуеш да се говори за тях. Защо ме гледаш така?

— Аз ли?

— Да, ти.

— Но, Лусио, аз просто те гледах.

— Гледаше ме, като че лъжа или нещо подобно.

— Не, Лусио.

— Да, гледаше ме по особен начин. Но ти не си ли даваш сметка, че аз съм прав?

— Разбира се — каза Нора, като избягваше погледа му. Разбира се, че Лусио е прав. Прекалено сърдит беше, за да не е прав. Лусио е винаги толкова весел, тя трябва да направи всичко възможно, за да забрави той тези дни и отново да бъде весел. Ужасно би било ако лошото му настроение продължи и като пристигнат в Буенос Айрес, той да вземе да направи нещо, и тя не знаеше какво, каквото и да било, да престане да държи на нея, да я изостави, макар че е нелепо да мисли, че Лусио може да я изостави именно сега, когато тя му бе дала най-голямото доказателство за любов, сега, когато тя бе съгрешила заради него. Невероятно изглеждаше, че след три часа отново щяха да бъдат насред града, а сега тя трябва да попита Лусио какво смята да прави, дали тя ще се връща в къщи, защото макар и Моча да разбира, майка й… Тя си представи как влиза в столовата, а майка й я гледа и става все по-бледа и по-бледа. Къде е прекарала тези три дни? „Безсрамница — ще каже майка й. — Такова ли възпитание са ти дали калугерките, безсрамница, проститутка, никаквица.“ Моча ще се опита да я защити, но как да обяснят тези три дни. Невъзможно е да се върне в къщи, ще се обади на Моча да се срещнат с нея и с Лусио някъде в града. Но ако Лусио, както се е ядосал… Ами ако не поиска да се ожени веднага, ако започне да протака сватбата и се върне в службата, при момичетата от канцеларията, особено тая Бети, ако отново започне да излиза с приятели…

Лусио гледаше към морето над рамото на Нора. Като че ли чакаше тя да му каже нещо. Нора се обърна към него и го целуна по бузата, по носа, по устата. Лусио не отвръщаше на целувките й, но тя го усети да се усмихва, когато отново го целуна по бузата.

— Миличко — каза Нора, влагайки цялата си душа, та това, което казва, да излезе както трябва. — Толкова те обичам. Така съм щастлива с теб, чувствувам се така сигурна, знаеш ли, така закриляна.

Тя дебнеше лицето му, докато го целуваше, и видя, че Лусио продължава да се усмихва. Събра сили и заговори за Буенос Айрес.

 

 

— Не, не, стига с тия бонбони, снощи щеше да умираш, а сега се чудиш как да хванеш разстройство.

— Изядох само два — каза Хорхе, като се остави да го загърнат в едно пътно одеяло, и прие вид на жертва. — Колко спокойно си лети тоя самолет. Не мислиш ли, че с един такъв самолет може да стигнем до планетата, а, Персио?

— Невъзможно — каза Персио. — Стратосферата ще ни превърне в прах.

Затваряйки очи, Клаудия подпря глава в ръба на неудобното облегало. Ядосваше се, че се е ядосала на Хорхе. Снощи щеше да умираш… Не бяха думи като за него, горкичкия, но тя знаеше, че в същност не бяха предназначени нему, Хорхе носеше вина, която безгранично го надхвърляше. Горкичкият, глупаво беше от нейна страна да стоварва върху него нещо така различно, така далечно от всичко това. Тя отново го загърна, попипа челото му и потърси цигарите. На седалките от другата страна Лопес и Паула се забавляваха, като сплитаха пръсти, играеха на отрязан пръст, на канадска борба. До прозореца, обгърнат в дим, Раул дремеше. Един-два образа заскачаха за миг в просъницата му и избягаха, като изведнъж го събудиха. На двадесет сантиметра от лицето си той виждаше тила на доктор Рестели и якия врат на господин Трехо. Той би могъл почти дословно да възстанови техния разговор, макар че шумът на самолета не му позволяваше да чуе нито дума. Сигурно си разменяха визитните картички, решени да се срещнат много скоро и да се убедят, че нито един от екзалтираните елементи (за щастие добре озаптени от инспектора и собствената си несръчност) не възнамерява да започне кампания с леви пасквили, която всички им да окаля. В този момент, ако се съди по страстта, която доктор Рестели влагаше в движенията си, той вероятно настояваше, че в същност няма никакво доказателство за това, което твърдяха най-разюзданите сред тях. „Един добър адвокат поне би го доказал убедително — помисли развеселено Раул. — Кой ще приеме, кой ще повярва, че в кораб като този сме имали достъп до огнестрелно оръжие и че липидите не са ни разкъсали пет минути след като стреляхме по тях на палубата. Къде са доказателствата за това, което бихме могли да кажем? Медрано, разбира се. Но скоро ще прочетем някой некролог от три реда, много хубаво докаран.

— Слушай, Карлос…

— Момент — каза Карлос. — Извива ми ръката по ужасен начин, погледни само.

— Ощипи я, няма нищо по-хубаво, за да спечелиш на канадска борба. Виж, забавлявах се, като си мислех, че може би старчоците са прави. Ти носиш ли си револвера?

— Не, сигурно е у Атилио — каза Лопес, изненадан.

— Съмнявам се. Когато отидох да си приготвя куфарите, колтът беше изчезнал заедно с всичките патрони. Понеже не беше мой, видя ми се справедливо. Ще попитаме Атилио, но сигурно и на него са му дигнали патлака. Друго нещо ми хрумна също: вие с Медрано бяхте в бръснарницата, нали?

— В бръснарницата? Чакай малко, това беше вчера.

— Възможно ли е да е било вчера? Изглежда, като че ли е минало толкова време. Да, бяхме, разбира се.

— Задавам си въпроса — каза Раул, — защо не разпитахте бръснаря за кърмата. Сигурен съм, че не сте го направили.

— Наистина не сме — рече Лопес, озадачен. — Толкова ни беше добре, приказвахме си, Медрано беше такъв симпатяга, такъв… Но вие давате ли си сметка, че тия мръсници се опитват да твърдят, че нещата са протекли по друг начин…

— Ако се върнем към бръснаря — каза Раул, — не ти ли прави впечатление, че докато всички ние търсехме някакъв проход, за да стигнем до кърмата…

Почти без да ги слуша, Паула гледаше ту единия, ту другия, като се питаше докога ще продължават да разнищват тази история. Истинските съзидатели на миналото са мъжете; тя се тревожеше от това, което предстои, ако въобще се тревожеше. Какъв ли щеше да бъде Ямайка Джон в Буенос Айрес? Не какъвто на кораба, не какъвто бе сега; градът ги очакваше, за да ги промени, за да им върне всичко онова, което бяха снели от себе си заедно с връзката или тефтерчето с телефонни номера при качването си на кораба. Засега Лопес бе ни повече, ни по-малко от един учител, това, което наричат преподавател, човек, който трябва да става в седем и половина, за да отиде да разяснява деепричастията в девет и четиридесет и пет или в единадесет и четвърт. «Какъв ужас — помисли Паула. — А най-лошото ще бъде, когато той види мене там; това ще бъде много, много по-лошо.» Но какво значение? Те се чувствуваха така добре с преплетени ръце, като глупаци; понякога се споглеждаха или се изплезваха един на друг, или питаха Раул дали смята, че са идеалната двойка.

 

 

Атилио пръв различи фабричните комини, кулите, небостъргачите и обиколи самолета с необикновено въодушевление. През цялото пътуване бе скучал, седнал между Нелчето и доня Росита, като освен това трябваше да се грижи и за майката на Нелчето, у която виенето на свят предизвикваше сериозни пристъпи на плач и твърде смътни семейни спомени.

Виж, виж, вече сме над реката, ако се загледаш хубаво, ще видиш моста Авелянеда. Като си помислиш само, че на отиване пътувахме повече от три дни, а сега се връщаме с два скока!

— Това е то прогресът — каза доня Росита, която гледаше сина си със смесица от ужас и недоверие. — Сега като стигнем, ще се обадим на баща ти, във всеки случай да дойдат да ни вземат с камионетката.

— Но, госпожо, нали инспекторът каза, че ще има, таксита — увери я Нелчето. — Моля ти се, Атилио, седни, така ми е нервно, като се движиш. Струва ми се, че самолетът ще се наклони, честна дума.

— Като в оня филм, дето всичките измират — каза доня Росита.

Пелуса се изсмя презрително, но все пак седна. Трудно му бе да стои спокойно и през цялото време му се струваше, че трябва да се направи нещо. Не знаеше какво, имаше сили в излишък за каквото и да било, ако Лопес или Раул поискаха. Но Лопес и Раул мълчаха и пушеха и Атилио се чувствуваше смътно разочарован. В края на краищата старците и ченгетата щяха да си постигнат своето, срамота, да беше Медрано тук, сигурно…“

— Ама че си нервен — каза доня Росита. — На тебе май не ти стигнаха всичките вчерашни зулуми. Погледни Нелчето, погледни я. От срам трябваше да изгориш, да беше я видял как страдаше, горката. Никога не съм виждала толкова да се плаче, честно ти казвам. Ах, доня Пепа, децата са истински кръст, повярвайте ми. Колко си ни беше добре в оная каюта, цялата в естествено дърво, и с господин Пориньо, толкова забавен, и точно тия вироглавци да идат да се наврат в бъркотиите.

— Стига, мамо — помоли Пелуса, като откъсна една кожичка от пръста си.

— Права е майка ти — рече плахо Нелчето. — Не виждаш ли, че те измамиха ония другите, нали го каза инспекторът. Накараха те да повярваш какво ли не и ти, разбира се…

Пелуса се изправи, сякаш му бяха забили някъде топлийка.

— Ама ти искаш ли да те заведа пред олтара, да или не? — изрева той. — Колко пъти трябва да ти казвам какво стана, глупачке?

Нелчето избухна в плач, закриляна от шума на моторите и умората на пътниците. Разкаян и разярен, Пелуса предпочиташе да гледа Буенос Айрес. Вече бяха близо, вече малко се накланяха, виждаха се комините на електрическата компания, пристанището, всичко преминаваше и изчезваше, като се полюшваше в мъгла от дим и обедна мараня. „Каква пица ще излапаме с Умберто и Русито — помисли си Пелуса. — Виж, това го нямаше на кораба, което си е право, право си е.“

 

 

— Заповядайте, госпожо — каза безупречният офицер от полицията.

Госпожа Трехо пое химикалката с любезна усмивка и подписа в края на листа, където се трупаха вече десет или единадесет подписа.

— Вие, господине — каза офицерът.

— Аз няма да подпиша това — рече Лопес.

— Нито пък аз — каза Раул.

— Много добре, господа. Госпожо?

— Не, няма да подпиша — рече Клаудия.

— И аз няма — каза Паула, като посвети на офицера една много специална усмивка.

Офицерът се обърна към инспектора и му каза нещо. Инспекторът му посочи един списък, в който фигурираха имената, професиите и адресите на пътниците. Офицерът извади червен молив и подчерта някои имена.

— Господа, можете да излезете от пристанището, когато пожелаете — каза той, като удари токове. — Такситата и багажът ви чакат там отвън.

Клаудия и Персио излязоха, хванали Хорхе за ръка и гъстата, влажна горещина на реката и миризмите на пристанището подействуваха отблъскващо на Клаудия и тя прекара ръка по челото си. Да, „Хуан Баутиста Алберди“, номер седемстотин. Застанала до таксито, тя се сбогува с Паула и Лопес, поздрави Раул. Да, телефонният номер е в указателя, на Леубаум.

Лопес обеща на Хорхе, че ще отиде някой ден у тях, въоръжен с калейдоскопа, за който Хорхе си правеше големи илюзии. Таксито тръгна, като откара и Персио, който изглеждаше полузаслал.

— Е, както виждате, пуснаха ни да излезем — каза Раул. — Известно време ще ни държат под наблюдение, но после… Прекалено им е ясно дори какво вършат. Разчитат на нас, естествено. Аз например ще бъда първият, който ще си зададе въпроса какво трябва да направя и кога ще го направя. Толкова пъти ще си задам въпроса, че накрая… Ще вземем ли заедно такси, очарователни младежи?

— Разбира се — каза Паула. — Кажи да сложат багажа ти тук.

Атилио се приближи тичешком, с изпотено лице. Стисна ръката на Паула до премазване, потупа звучно Лопес по гърба, удариха с Раул десници. Сакото с керемиден цвят напълно го връщаше към всичко онова, което го очакваше.

— Трябва да се видим — каза Пелуса въодушевено. — Услужете ми е писалката и ще ви оставя адреса. Ще дойдете някоя неделя на печено, нали? Старият много ще се радва да се запознае с вас.

— Дадено — каза Раул, убеден, че няма да се видят повече.

Пелуса ги гледаше, сияещ и развълнуван. Потупа отново Лопес и записа адресите и телефоните им. Нелчето го викаше с пълно гърло и той се отдалечи натъжен, може би разбираше или долавяше нещо, което не разбираше.

От таксито те видяха как партията на мира се разпръсква, как шофьорът пъхва дон Гало в една голяма синя кола. Някои зяпачи наблюдаваха сцената, но полицаите бяха повече от гражданите.

Притисната между Лопес и Раул, Паула попита къде отиват. Лопес замълча в очакване, но Раул също не казваше нищо, гледаше ги присмехулно и развеселено.

— Като начало бихме могли да пийнем по чашка — каза тогава Лопес.

— Здравословна идея — рече Паула, която беше жадна.

Шофьорът, засмян младеж, се обърна в очакване на указанията.

— Е, добре — каза Лопес. — Тогава хайде в „Лондон“. На „Перу“ и „Авенида“.