Хулио Кортасар
Лотарията (4)

IV

— Тук сигурно има хубав сладолед — каза Хорхе.

— Мислиш ли? — каза Клаудия, като погледна сина си със заговорнически вид.

— Разбира се, че мисля. Лимонов и шоколадов.

— Ужасна смесица, но щом ти харесва…

Столовете в „Лондон“ бяха особено неудобни, направени така, че поддържат тялото в неумолим вертикал. Клаудия беше уморена от приготвянето на куфарите; в последния момент бе открила, че липсват цял куп неща и се бе наложило Персио да тича да ги купи (за щастие горкият не бе имал много работа със собствения си багаж, който изглеждаше като за пикник), докато тя приключи със затварянето на апартамента и напише едно от ония съчинени в последния момент писма, за които изведнъж липсват всякакви мисли и дори чувства. Но сега ще почива, докато й омръзне. Отдавна имаше нужда да почине. „Отдавна имах нужда да се изморя, за да почивам след това“, поправи се тя, като си играеше вяло с думите. Персио скоро щеше да се появи, в последния момент си беше спомнил за нещо, което трябваше да бъде прибрано в тайнствената му стая в Чакарита^[1], където той трупаше окултистки книги, а вероятно и ръкописи, които няма да бъдат отпечатани. Горкият Персио, той наистина има нужда от почивка и добре че властите разрешиха на Клаудия (с помощта на едно телефонно обаждане на доктор Леон Леубаум до инженер Еди-кой Си) да представи Персио за далечен роднина и да го вземе със себе си почти контрабандно. Но ако някой заслужава да се възползува от Лотарията, това беше Персио, вечният коректор при Крафт, обитател на тъмни пансиони в западната част на града, любител на нощните разходки из пристанището и улиците на Флорес. „Той ще оползотвори по-добре от мен това нелепо пътуване — помисли Клаудия, загледана в ноктите си. — Горкият Персио.“

Кафето я накара да се почувствува по-добре. И така, тя тръгва на пътешествие със сина си, като пътьом отвежда и един стар приятел, превърнат в мним роднина. Заминава, защото е спечелила от Лотарията, защото на Хорхе ще му се отрази добре морският въздух и защото на Персио ще се отрази още по-добре. Тя отново обмисляше изреченията, повтаряше: И така… Отпиваше глътка кафе, разсейваше се и отново започваше. Не й беше лесно да навлезе в това, което ставаше, това, което щеше да започне. Да заминеш за три месеца или да заминеш завинаги — разликата не е много голяма. Какво от това? Тя не беше щастлива, нито нещастна, крайностите, с които се преодоляват резките промени. Мъжът й щеше да плаща издръжка на Хорхе в който и да е край на света. За нея оставаха рентата, черната борса — при нужда винаги на разположение, и пътните чекове.

— Всички тия с нас ли ще идват? — каза Хорхе, завръщайки се постепенно от света на сладоледа.

— Не. Може да отгатваме, ако искаш. Аз казвам, че ще дойде тази госпожа в розово.

— Мислиш ли, а? Много е грозна.

— Добре, няма да я вземем. Сега си ти.

— Тези господа от масата там, с госпожицата.

— Твърде възможно. Изглеждат симпатични. Носиш ли си кърпичка?

— Да, мамо. Мамо, корабът голям ли е?

— Предполагам. Специален кораб е, изглежда.

— Някой виждал ли го е?

— Може би, но не е известен кораб.

— Сигурно е грозен тогава — каза натъжено Хорхе. — Хубавите се познават отдалече. Персио, Персио! Мамо, ето го Персио.

— Персио — навреме — каза Клаудия. — Човек може да помисли, че Лотарията извращава нравите.

— Персио, тук! Какво ми носиш, Персио?

— Новини от планетата — каза Персио и Хорхе го погледна щастливо и зачака.