Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XLIII

В седем и половина някои пътници уважиха призива на гонга и се качиха в бара. Спирането на „Малкълм“ не ги учудваше особено много; можеше да се предвиди, че след лудите безумства през нощта вече щяха да се плащат последствията. Това оповести дон Гало с най-пискливия си глас, докато яростно мажеше препечените филийки, а присъствуващите дами се съгласиха с въздишки и с погледи, натежали от упреци и пророчество. Масата на прокълнатите получаваше отвреме-навреме по някой намек или по един чифт осъдителни очи, които упорито се втренчваха в насиненото лице на Лопес, в разпуснатите, занемарени коси на Паула, в сънливата усмивка на Раул. Известието за смъртта на Медрано бе предизвикало припадък у доня Пепа и истеричен пристъп у госпожа Трехо; сега те се стараеха да се съвземат пред чашите кафе с мляко. Разтреперан от яд при мисълта за часовете, които бе прекарал в бара като пленник, Лусио стискаше устни и се въздържаше от коментари; до него Нора официозно се присъединяваше към партията на мира и тихо пригласяше на забележките на доня Росита и Нелчето, но не можеше да се възпре непрекъснато да поглежда към масата на Лопес и Раул, сякаш за нея нещата, най-малкото, не са особено ясни. Олицетворение на оскърбената праволинейност, салонният управител обикаляше от маса на маса, приемаше поръчките, покланяше се безмълвно, а отвреме-навреме поглеждаше изтръгнатите телефонни жици и въздишаше.

Почти никой не беше попитал за Хорхе, жестокостта беше по-силна, от милосърдието. Оглавени от госпожа Трехо, доня Пепа, Нелчето и доня Росита още много рано се бяха опитали да влязат в кабината на покойника, за да вземат различните мерки, при които се изявява женската некрофилия. Атилио, който се бе разправял с родата с ожесточени крясъци, се досети за намеренията им и отиде да се забие като кол пред вратата. На рязката покана от страна на госпожа Трехо да ги остави да влязат, за да изпълнят християнските си обязаности, той отговори с едно: „Айде, заминавайте на баня“, в което нямаше място за колебание. На жеста на госпожа Трехо, която понечи да го зашлеви, Пелуса отвърна с толкова многозначително движение, че достойната дама, най-дълбоко унизена, отстъпи с обагрено в пурпур лице, изисквайки с викове да се яви мъжът й. Но господин Трехо не се явяваше никакъв и в крайна сметка дамите си тръгнаха, Нелчето окъпано в сълзи, доня Пепа и доня Росита — потресени от поведението на своя син и бъдещ зет, госпожа Трехо — с уртикарен пристъп на нервна почва. Закуската се явяваше в известен смисъл като напрегнато примирие, при което всички се наблюдаваха изпод око, с неприятното усещане, че „Малкълм“ е спрял насред морето, с други думи, че пътешествието се прекратява и ще се случи нещо, дявол знае какво.

Към масата на прокълнатите току-що се бе присъединил Пелуса, когото Раул бе поканил с жест още щом като го видя да се появява на вратата. С озарено от щастлива усмивка лице Пелуса изтича да се настани сред приятелите си, докато Нелчето свеждаше очи едва ли не до препечените филийки, а майка й ставаше все по-червена и по-червена. Като им обърна гръб, Пелуса седна между Паула и Раул, които ужасно се забавляваха. Лопес, задъвкал особено внимателно една бисквита, му намигна с все още отвореното си око.

— Струва ми се, че вашето семейство не е въодушевено от присъствието ви на тази опетнена маса — каза Паула.

— Ще си пия млякото където си искам — рече Атилио. — Стига са ми досаждали…

— Разбира се — каза Паула и му поднесе хляб и масло. — Да присъствуваме сега на величественото появяване на господин Трехо и доктор Рестели.

Пресекливият глас на дон Гало подскочи като тапа от шампанско. Той се радвал, че неговите приятели са могли да поспят поне два часа след тази неокачествима нощ, която били прекарали като пленници. Що се отнасяло до него, оказало се невъзможно да заспи въпреки двойната доза Бромурал Кнол. Но той щял да има време да си отспи, щом като бъдат уточнени отговорностите и бъдат наказани по подобаващ начин несъзнателните покровители на подобно, варварство.

— Тук ще става каквото ще става, преди да минат и две минути — промълви Паула. — Карлос, и ти също, Раул, стойте мирни.

— Ами да, ами да — говореше Пелуса, забил нос в млякото с кафе. — Каква врява дигат за нищо и никакво.

Лопес наблюдаваше с любопитство доктор Рестели, който старателно отбягваше погледа му. От масата на дамите подскочи едно повелително „Освалдо!“ и господин Трехо, тръгнал към едно свободно място, сякаш си спомни за някакво задължение и като промени посоката, се приближи до масата на прокълнатите и застана срещу Атилио, който се бореше с един твърде голям залък хляб и конфитюр от ягоди.

— Мога ли да знам, младежо, с какво право сте възнамерявали да забраните на моята съпруга достъпа до… до смъртното ложе, да кажем?

Пелуса глътна залъка с необикновено усилие и адамовата му ябълка в един миг едва не се пръсна.

— Ами че единственото, което искаха те, беше да изкарат човек из търпение — рече той.

— Какво казахте! Я повторете!

Макар че Раул му правеше знаци да не се помръдва, Пелуса отблъсна назад стола си и стана.

— Я стига, моля ви се — каза той, като събра пръстите на лявата си ръка и ги мушна под носа на господин Трехо. — Ама вие наистина ли искате да се ядосам? Не ви ли стигна наказанието? Не бяхте ли достатъчно дълго на изкупление, и вие, и всичките тия, куп дрисльовци?

— Атилио! — рече целомъдрено Паула, докато Раул се превиваше от смях.

— Хайде де, щом като сами се навират, ще ме чуят! — извика Пелуса с глас, който трошеше чиниите. — Хайлази с хайлази, дай им само да дрънкат, това ми ти, онова ми ти, а през това време хлапето умираше, да, умираше! Какво направихте вие, я ми кажете сега? Помръднахте ли се вие? Отидохте ли да потърсите лекар, вие? Ние отидохме, така да знаете! Ние, ето тук, господинът, и господинът, дето хубавичко му разцепиха физиономията! И другият господин… да, другият… а после ще ми искате да пускам който ви падне в каютата…

Давеше се, прекалено развълнуван, за да продължи. Като го хвана за ръка, Лопес се опита да го накара да седне, но Пелуса се противеше. Тогава Лопес на свой ред стана и погледна господин Трехо в лицето.

— Vox populi, vox Dei[1] — каза той. — Идете да закусвате, господине. А що се отнася до вас, господин Пориньо, спестете ни коментарите си. Също и вие, госпожи и госпожици.

— Скандално! — изрева дон Гало сред хор от женски стонове и възклицания. — Злоупотребяват със силата си!

— Всичките трябваше да ги избият! — извика госпожа Трехо, разплула се върху облегалката на креслото.

Това така искрено желание помогна на останалите постепенно да се умълчат, подозирайки, че са отишли прекалено далеч. Закуската продължи сред глух шепот и някой и друг гневен поглед. Персио, който беше закъснял, премина като призрак между масите и си придърпа един стол до този на Лопес.

— Всичко е парадокс — каза Персио, наливайки си кафе. — Агнетата са се превърнали във вълци, партита на мира е сега партия на войната.

— Малко късно — рече Лопес. — По-добре ще направят да си стоят по кабините и да чакат… питам се какво ли да чакат.

— Системата не е подходяща — каза Раул с прозявка. — Опитах се да поспя, безрезултатно. По-приятно е навън на слънце. Отиваме ли?

— Хайде — прие Паула и спря, както се изправяте. — Tiens, я вижте кой идва.

Сух и угрижен, от вратата ги гледаше глицидът със сивата коса, подстригана алаброс. Многобройни лъжички застинаха в чинийките, някои столове се завъртяха около себе си.

— Добър ден, госпожи, добър ден, господа.

Чу се едно плахо: „Добър ден, господине“ от страна на Нелчето. Глицидът прекара ръка по косата си.

— Искам да ви съобщя преди всичко, че лекарят току-що е посетил малкия болен и го е намерил много по-добре.

— Страхотно — рече Пелуса.

— От името на капитана ви уведомявам, че известните ви карантинни ограничения ще бъдат вдигнати от обед нататък.

Никой не каза нищо, но жестът на Раул беше прекалено красноречив, за да го подмине глицидът.

— Капитанът съжалява, че едно недоразумение е станало причина за нещастен случай, но както разбирате, Маджента Стар отхвърля всякаква отговорност в това отношение, особено при положение, че всички вие знаехте до каква степен беше заразна болестта.

— Убийци — каза отчетливо Лопес. — Да, точно това, което чухте: убийци.

Глицидът прекара ръка по косата си.

— При обстоятелства като тези вълнението и състоянието на нервите обясняват някои нелепи обвинения — каза той, приключвайки въпроса с едно свиване на рамене. — Не бих искал да се оттегля, без да ви предупредя, че вероятно е уместно да приготвите багажа си.

Сред виковете и въпросите на дамите глицидът изглеждаше по-стар и уморен. Той каза няколко думи на салонния управител и излезе, като нервно прекарваше ръка по косата си.

Паула погледна Раул, който старателно палеше лулата си.

— Колко досадно — рече Паула. — Ами аз, като съм си дала апартамента под наем за два месеца.

— Може би — каза Раул — ще успееш да заемеш този на Медрано, ако изпревариш Лусио и Нора, които сигурно имат страшно желание да се сдобият с жилище.

— Не уважаваш смъртта, ти.

— И смъртта мен няма да уважи, да знаеш.

— Хайде — каза внезапно Лопес на Паула. — Да вървим на слънце, до гуша ми дойде всичко това.

— Да вървим, Ямайка Джон — каза Паула, като го гледаше изкосо. Обичаше да усеща, че е ядосан. „Не, скъпи, няма да се отървеш — помисли тя. — Горделиво мъжкарче, ще видиш ти как зад целувките винаги стои устата ми, а тя не се променя току-така. По-добре се опитай да ме разбереш, а не да ме променяш…“ И първото, което той трябваше да разбере, беше, че старият съюз не е разтрогнат, че за нея Раул винаги ще си бъде Раул. Никой не ще купи свободата й, никой не ще я промени, докато не го реши самата тя.

Персио пиеше втора чаша кафе и мислеше за връщането. Улиците на Чакарита се нижеха в паметта му. Ще трябва да попита Клаудия дали е законно да не ходи на работа, макар че се е върнал в Буенос Айрес. „Деликатни юридически подробности — помисли Персио. — Ако директорът ме види на улицата, а пък аз съм му казал, че ще пътувам по Море…“

И

Добре де, ако директорът го види на улицата, а пък той е казал, че ще пътува по море, какво от това, по дяволите? По дяволите! Персио подчертава това, загледан в утайката на втората си чаша кафе, откъснат, далечен, разлюлян като тапа върху друга, по-голяма тапа, в една неопределена зона на южния океан. През цялата нощ той не можа да бодърствува, объркан от миризмата на барут, тичането нагоре-надолу, безполезната хиромантия на ръце, фалшиви под талка, автомобилни кормила и дръжки на куфари. Той видя смъртта да се отказва от намерението си само на няколко метра от леглото, на Хорхе, но знаеше, че това е метафора. Той знае, че приятели са разкъсали обкръжението и са стигнали до кърмата, но не намира отвора, през който да възобнови своята близост с нощта, да се свърже с нетрайното откриване на тези хора. Единственият, който е узнал нещо за кърмата, вече не може да говори. Изкачил ли е той стъпалата на посвещението? Видял ли е клетките със зверовете, маймуните, нависнали по кабелите, чул ли е гласовете на предците, намерил ли е там разума или доволството? О, ужас на дедите, о, нощ на расата, задънен и клокочещ кладенец, какво тъмно съкровище пазеха драконите, говорещи на северен език, каква обратна страна чакаше там, за да покаже на един мъртвец истинското си лице? Всичко останало е лъжа и всички други, тези, които се върнаха, и онези, които не отидоха, също го знаят, едните — защото не гледат и не искат да гледат — другите от невинност или поради сладката подлост на времената и нравите. Лъжа са истините на откривателите, лъжа са лъжите на малодушните и благоразумните; лъжа обясненията, лъжа опроверженията. Истинско и безполезно е само гневното великолепие на Атилио, ангел с несръчни луничави ръце, който не знае какво е било, но който вече се изправя, завинаги белязан, различен в съвършения си час, докато неизбежното съзаклятие на остров Масиел го върне към удовлетворителното невежество. При все това там бяха Майките, за да ги наречем някак, за да повярваме в смътните им изображения, издигнати насред пампата, над земята, която съсипва лицата на хората, стойката на гърбовете и вратовете, цвета на очите им, гласа, който жадно изисква своето печено месо, и своето модно танго, там бяха първообразите, скритите крака на историята, която, полудяла, тича по официалните версии, по двадесет-и-пети-май-осъмна-студен-и-дъждовен, по Линиерс, превърнал се тайнствено от герой в предател от тридесета до тридесет и четвърта страница, нагазилите дълбоко крака на историята, очакваща пристигането на първия аржентинец, жадна за отдаване, за метаморфоза, за излизане наяве. Но Персио знае, че и този път безсрамният ритуал е извършен, че зловещите предци са застанали между Майките и далечните им синове, че ужасът им в крайна сметка убива образа на бога създател, замества го с благоприятна търговия с призраци, заплашителна обсада на града, ненаситно изискване на примирия и дарове. Маймуни в клетки, пуснати на свобода зверове, глициди в униформа, патриотични тържества или просто една измита сива палуба призори, каквото и да било е достатъчно, за да скрие онова, което разтреперано чакаше от другата страна. Мъртви и живи се завърнаха оттам долу с мътни очи и Персио отново вижда как се очертава фигурата на китариста от една картина, която е била на Аполинер, отново вижда, че музикантът няма лице, има само един неясен черен правоъгълник, музика без стопанин, сляпа случайност без корени, кораб, понесъл се по течението, роман, наближаващ своя край.

Бележки

[1] Глас народен, глас божи (лат.). — Б.пр.