Хулио Кортасар
Лотарията (28)

XXVIII

— Миналия месец завърши пети курс в музикалното училище — каза госпожа Трехо. — С отличие. Сега ще продължи като концертираща пианистка.

Доня Росита и доня Пепа заявиха, че това е чудесно, Доня Пепа и тя едно време искала Нелчето да участвува в концерти, но то било жива мъка с това момиче. За вървене, вървяло й, от малка пеела всички танга и други работи и с часове слушала по радиото предаванията за класическа музика. Но дойдело ли време за учене — ни напред, ни назад.

— Повярвайте ми, госпожо, как да не съм й казвала… Жива мъка, повярвайте ми. Ако ви разкажа… Но какво да се прави, учението не й е по вкуса.

— Разбирам, госпожо. Беба обаче прекарва по четири часа дневно на пианото и уверявам ви, това е жертва от моя страна и отстрана на мъжа ми, защото в края на краищата всяко учене уморява, а и къщата е малка. Но наградата идва после, когато дойдат изпитите и детето завърши с отличие. Само да я чуете… Може и да я поканят да свири, мисля, че по време на пътуванията е прието някой музикант да даде концерт. Разбира се, Беба не си носи нотите, но нали знае наизуст Полонезата и Лунната соната, винаги ги свири… Не защото съм й майка, но ги свири с такова чувство.

— Класическото трябва да знаеш да го свириш — каза доня Росита. — Не е като сегашната музика, само шумотевица, тези футуристични работи, дето ги пускат по радиото. Аз веднага му казвам на мъжа ми, казвам му: „Ох, Енсо, махни този боклук, че ме заболява главата.“ Трябва да я забранят според мен.

— Нелчето казва, че сегашната музика не е както едновремешната, Бетховен и всичките тия.

— Същото казва и Беба, а тя може да преценява — каза госпожа Трехо. — Днес има прекалено много футуризъм. Мъжът ми писа два пъти до Държавното радио да подобрят програмите, но нали знаете, има толкова много протежета… Как сте, моето момиче? Изглежда ви е станало по-зле.

Нора се чувствуваше доста добре, но забележката на госпожа Трехо я смути. Влизайки в читалнята, тя изведнъж се бе озовала при дамите и не знаеше как да се обърне и да се върне в бара. Наложи се да седне при тях, усмихвайки се, сякаш е много доволна. Помисли си дали няма нещо на лицето, което… Но не беше възможно да се забелязва.

— Днес следобед бях малко замаяна — рече тя. — Нищо особено, веднага ми мина, щом взех един драмамин. Вие как сте?

Въздишайки, дамите уведомиха, че затишието им позволява да поемат чая с мляко, но че ако отново се развълнува, както по обед… Ах, щастливи са младите като нея, които само мислят за забавления, защото все още не знаят какво нещо е животът. Разбира се, когато, пътуваш с толкова симпатично момче като Лусио, животът ти се вижда в розово. Щастлива е тя, горкичката. Всъщност така е по-добре. Никога не се знае какво ще дойде по-късно, но стига да има здраве…

— Защото вие сигурно сте се оженили съвсем наскоро, нали? — попита госпожа Трехо, гледайки я внимателно.

— Да, госпожо — каза Нора. Тя усещаше, че ще се изчерви и не знаеше какво да направи, за да не се забележи; и трите я гледаха с блудкавите си усмивки, сложили подпухналите си ръце на изпъкналите кореми. „Да, госпожо.“ Реши да се престори, че се е закашляла, закри лицето си с ръце и дамите я попитаха дали не е изстинала, а доня Пепа препоръча разтривки с вапоруб. Нора усещаше като топка в стомаха лъжата и най-вече липсата на смелост да приеме въпроса с открито чело. „Много важно какво мислят, нали после ще се оженим? — беше казвал Лусио толкова пъти. — Това е най-доброто доказателство, че ми имаш пълно доверие, а освен това е против буржоазните предразсъдъци и ние трябва да се борим срещу тях. Но тя не можеше, сега по-малко от всякога. «Да, госпожо, съвсем наскоро.»“

Доня Росита обясняваше, че на нея влагата й се отразявала много зле и ако не било заради работата на мъжа й, сигурно е щяла да му поиска да се махнат от остров Масиел. „Хваща ме нещо като ревматизъм по-цялото тяло — уведомяваше тя госпожа Трехо, която продължаваше да гледа Нора — и никой не може да ме отърве. Какви ли лекари не са ме гледали, идва дори Панталеон — той е известен като знахар, но нищо. От влагата е, знаете ли. Лошо е за костите, получава се нещо като утайка отвътре и си взимай колкото щеш очистително, пий си отвара от чернодробна гъба, никак не влияе…“ Нора видя една пролука в разговора и стана, поглеждайки часовника си с вид на човек, който има среща. Доня Пепа и госпожа Трехо се погледнаха с разбиране и се усмихнаха. Разбираха естествено, как няма да разбират… Вървете, моето момиче, сигурно ви чакат. Госпожа Трехо малко съжаляваше, че Нора си тръгва, защото така или иначе личеше, че тя е от нейната класа, не като тези госпожи, толкова добри, горките, но не като за нейния ранг… Госпожа Трехо смътно започваше да подозира, че няма да има с кого да общува по време на пътуването и беше неспокойна и тревожна. Майката на момченцето само приказваше с мъжете, явно е някаква артистка или писателка, защото не се интересува от наистина женските работи, а през цялото време пуши и приказва за неразбираеми неща с Медрано и Лопес. Другото, червенокосото момиче е неприятно, а освен това е и прекалено младо, за да разбира живота и да може да се говори с него за сериозни неща; да оставим настрана, че мисли само как да се показва с този повече от неморален бански костюм и да флиртува дори с Фелипе, ни повече, ни по-малко. Тя би трябвало да поговори за това с мъжа си, защото има си хас Фелипе да попадне в ръцете на тази изкусителка. Същевременно тя си спомни очите на господин Трехо, когато Паула се бе излегнала на палубата да се пече. Не, това не беше пътуването, за което тя бе мечтала.

 

 

Нора отвори вратата на кабината. Не очакваше да намери Лусио — смътно си спомняше, че той беше излязъл на палубата. Видя го седнал на ръба на леглото, загледан във въздуха.

— За какво мислиш?

Лусио не мислеше абсолютно за нищо, но смръщи вежди, сякаш току-що са го измъкнали от най-сериозни размишления. После й се усмихна, направи й знак да отиде да седне до него. Нора въздъхна тъжно. Не, нищо й нямало. Да, била в бара, поприказвала с дамите. Разбира се, от всичко по малко. Устните й не се разтвориха, когато Лусио взе лицето й с две ръце и я целуна.

— Не се ли чувстваш добре, миличко? Сигурно си уморена… — той замълча, страхувайки се да не го разбере тя като намек. Но защо пък не, по дяволите. Разбира се, че това уморява, както всяко друго енергично движение. Той също се чувствуваше малко смазан, но беше убеден, че не се дължи на… Преди да се разсее напълно и да остане без никаква мисъл в главата, той бе прехвърлил в паметта си сцената в каютата на Раул; беше му останал нещо като лош вкус в устата, желание да се случи нещо, което да му позволи отново да се намеси в спора и в някое от положенията, които изведнъж го бяха отхвърлили настрана. Но той бе постъпил добре, глупаво е да си представяш тайнственост и да раздаваш оръжие наляво и надясно. Защо да се разваля пътуването още от самото начало? Целия следобед му се бе искало да поговори насаме с някой от тях, особено с Медрано, когото познаваше малко още от преди и който му се виждаше най-уравновесеният. Да му каже, че могат напълно да разчитат на него, ако нещата тръгнат към лошо (което беше съвсем невероятно, но че не му се струва добре да си търсят белята за кеф. Луди хора, вместо да си направят един хубав покер или поне едно труко^[1].

Нора стана с въздишка и взе от несесера си една четка.

— Не, не съм уморена и се чувствувам много добре — каза тя. — Не знам, предполагам, че първия ден от пътуването… Знам ли и аз, все пак е промяна.

— Да, трябва добре да си отспиш тази нощ.

— Разбира се.

Тя започна бавно да реши косата си. Лусио я гледаше. Помисли си „Сега винаги ще я гледам да се реши така.“

— Откъде би могло да се изпрати писмо в Буенос Айрес?

— Не знам, предполагам, че от Пунта Аренас. Мисля, че ще спрем. Значи, ще пишеш у вас?

— Ама разбира се. Представи си, те сигурно са така огорчени… Макар че поръчах да им предадат, че заминавам… Знам ли и аз, майките си представят все разни неща. Най-добре ще е да пиша на Моча, а тя всичко ще обясни на мама.

— Предполагам, ще й кажеш, че си с мен.

— Да — каза Нора. — Така или иначе те го знаят. Аз никога не бих могла да тръгна сама.

— Дяволски ще й хареса това на майка ти.

— Е, в крайна сметка трябва да го узнае. Аз мисля най-вече за татко… Той е толкова чувствителен, не бих искала да страда прекалено много.

— Хайде пак с това страдание — каза Лусио. — Защо трябва да страда, дявол да го вземе? Тръгнала си с мен, ще се оженя за теб и толкоз. Защо веднага трябва да говориш за страдание, като че ли е някаква трагедия?

— Аз само казвам. Татко е толкова добър…

— Досадна ми е тази сантименталност — рече Лусио огорчен. — В крайна сметка все ми се стоварва на главата; аз съм този, който разби покоя на дома ти и отне съня на прословутите ти родители.

— Моля ти се, Лусио — каза Нора. — Не става дума за теб, аз сама избрах да направя това, което направихме.

— Да, но тях не ги интересува тази част от историята.

Аз ще бъда винаги оня Дон Жуан, който им е развалил сладките приказки след храна и партията лото, майка му стара.

Нора не каза нищо. Светлините за миг потрепераха. Лусио отиде да отвори илюминатора и се заразхожда из кабината с ръце на гърба. Най-сетне се приближи до Нора и я целуна по врата.

— Винаги ме караш да говоря глупости. Знам, че всичко ще се оправи, но днес не знам какво става с мен, виждам нещата по един начин… В същност нямахме друг избор, ако искахме да се оженим. Или заминавахме заедно, или майка ти ни сервираше някоя бъркотия. Това е по-добре.

— Така или иначе, можехме да се оженим преди това — промълви Нора едва чуто.

— А защо? Да се оженим преди това? Вчера ли? Защо?

— Аз само казвам.

Лусио въздъхна и отиде отново да седне на кревата.

— Вярно, забравих, че госпожицата е католичка — каза той. — Разбира се, че можехме да се оженим вчера, но би било глупаво. Щяхме да си имаме свидетелство в джоба на сакото ми и толкова. Знаеш, че в църква не смятам да се женя, нито сега, нито после. За граждански брак — винаги на разположение, но хич не ми говори за ония гарвани. И аз мисля за моя старец, макар че е мъртъв. Когато човек е социалист, социалист е и край.

— Добре, Лусио. Никога не съм искала от теб да се женим в църква. Аз само казвах…

— Казваше каквото казват всички. Ужасно ги е страх да не ги оставят, след като легнат с тях. Няма какво да ме гледаш така. Бяхме легнали, нали? Не бяхме прави, струва ми се — той затвори очи, чувствуваше се нещастен, мръсен. — Не ме карай да говоря глупости, миличко. Моля те, помисли, че и аз ти имам доверие и не искам изведнъж то да рухне и да разбера, че и ти си като другите… Говорил съм ти някога за Мария Естер, нали? Не искам да бъдеш като нея, защото тогава…

Нора трябваше да разбира, че тогава той ще я изостави като Мария Естер. Нора го разбра много добре, но не каза нищо. Тя все още виждаше, като усмихната ектоплазма, лицето на госпожа Трехо в бара. И Лусио, който говореше ли, говореше, все по-нервен, но тя започваше да си дава сметка, че това напрежение не иде от казаното току-що, а от по-рано, от нещо друго. Сложи четката в несесера и отиде да седне до него, подпря лице до рамото му, леко се потри. Лусио измърмори нещо, но това беше доволно мърморене. Малко по малко лицата им се доближиха, докато устните се сляха. Лусио дълго милва хълбоците на Нора, която държеше ръцете си в скута и се усмихваше. Той яростно я привлече, плъзна ръка по кръста й, като леко я побутна назад. Тя се съпротивляваше, смеейки се. Видя как лицето на Лусио се появи над нейното, толкова близо, че едва различаваше едно око и носа.

— Глупавичката ми тя. Врабчо.

— Глупчо.

Усещаше как ръката му обхождаше тялото й, пробуждаше я. Помисли с известно удивление, че вече почти не се страхуваше от Лусио. Все още не беше лесно, но вече не се страхуваше. В църквата… Тя се противеше, засрамена, криеше лицето си, но дълбоката ласка носеше със себе си изцелението, изпълваше я с трескаво желание, при което всякаква свенливост отстъпваше. Не е хубаво, не е хубаво. Не, Лусио, не, така не. Тя затвори очи, стенейки.

 

 

В същия този момент Хорхе играеше и Персио, е4 след дълги размишления, отвръщаше Ке7. Неумолим, Хорхе изстреля Да1 и Персио можа да отвърне само с Цд5. Тогава белите се спуснаха с Д65, черните трепнаха и се поколебаха („Нептун ме изоставя“, си каза Персио), докато улучиха с в3 и се яви кратка пауза, отбелязана със серия гърлени звуци от страна на Хорхе, който в крайна сметка изстреля Дв4 и погледна лукаво Персио. Когато се получи отговорът Ке5, на Хорхе му остана само да побутне Дс5 и мат в двадесет и пет хода.

— Горкият Персио — каза Хорхе великодушно. — В същност ти оплете конците още в началото и после вече не можа да излезеш от блатото.

— Забележително — рече доктор Рестели, който бе присъствувал прав на партията. — Забележителна защита Нимцович.

Хорхе го погледна изкосо и Персио започна набързо да прибира фигурите. Навън се чуваше приглушеното отекване на гонга.

— Това дете е превъзходен играч — каза доктор Рестели. — От моя страна, в рамките на скромните си възможности, с удоволствие бих играл с вас, господин Персио, когато пожелаете.

— Внимавайте с Персио — предупреди го Хорхе. — Винаги губи, но никога не се знае.

 

 

С цигарата в уста, той изведнъж отвори вратата. В първия момент помисли, че и двамата моряци са там, но неясната фигура в дъното се оказа само една провесена на закачалка брезентова мушама. Морякът шкембелия удряше с дървен чук по един каиш. Синята змия на ръката му равномерно се издигаше и спускаше.

Без да прекъсва чукането(за какво ли, по дяволите, чукаше каиша тази мечка?), той наблюдаваше Фелипе, който беше затворил вратата и на свой ред го гледаше, без да си изважда цигарата от устата, с две ръце в джобовете на дънките. Те се оглеждаха известно време така, проучвателно. Змията направи един последен скок, чу се приглушеният удар на чука върху каиша (омекотява го, сигурно за да си направи широк колан, та да му опасва търбуха, няма начин да е друго) и после се спусна и застана неподвижна на ръба на масата.

— Здрасти — рече Фелипе. Пушекът от цигарата му влизаше в очите; той едва успя да я дръпне и кихна. За миг всичко му се видя размазано от сълзите. Мръсна цигара, кога ли щеше да се научи да пуши, без да я вади от устата си.

Морякът продължаваше да го гледа с полуусмивка на дебелите устни. Изглежда, му се струваше забавно, че очите на Фелипе сълзяха от пушека. Той бавно започна да навива каиша; огромните му ръце се движеха като космати паяци. Продължаваше да огъва и завързва каиша с почти женска деликатност.

— Hasdala — каза морякът.

— Здрасти — повтори Фелипе, изгубил първоначалния порив и някак вяло. Пристъпи крачка напред, погледна инструментите върху една работна маса. — Вие винаги ли стоите тук… и вършите тези неща?

— Sa — каза морякът, завързвайки каиша с друг един, по-тънък. — Седни тук, ако искаш.

— Благодаря — отвърна Фелипе, давайки си сметка, че човекът му бе проговорил на много по-сносен испански, отколкото следобеда. — Вие финландци ли сте? — попита той, търсейки да се ориентира.

— Финландци ли? Ами, къде ти финландци. Тук сме от всичко по малко, но финландци няма.

Закрепените на тавана лампи хвърляха сурова светлина върху лицата. Седнал на ръба на една пейка, Фелипе се чувствуваше неудобно и не намираше какво да каже, а морякът все още много старателно завързваше ремъка. След това започна да подрежда разни шила и два чифта клещи. Непрекъснато вдигаше очи и поглеждаше Фелипе, който усещаше как цигарата все повече се скъсява между пръстите му.

— Ти знаеш, че не трябва да идваш насам — каза морякът. — Не правиш добре, като идваш.

— Ами че какво от това? — рече Фелипе. — Като ми е приятно да сляза за малко на приказки… Там е скучно, знаете.

— Възможно е, но ти не биваше да идваш тук. Сега като си дошъл, остани. Орф няма да се върне за известно време и никой нищо няма да разбере.

Още по-добре — каза Фелипе, без да му е много ясно каква опасност има, ако другите разберат нещо. По-уверен в себе си, той придърпа табуретката, докато опря гръб в стената; кръстоса крака и вдъхна дълбоко дим. Започваше да му харесва цялата тая работа и трябваше да продължи.

— Всъщност дойдох да говоря с вас — рече той. Защо ли, по дяволите, другият му говореше на „ти“, а пък той?… — Никак не ми харесват всичките тия ваши потайности.

— О, няма никакви потайности — каза морякът.

— Защо не ни пускат на кърмата тогава?

— Аз имам заповед и я изпълнявам. За какво ти е да ходиш там? Там няма нищо.

— Искам да видя — каза Фелипе.

— Нищо няма да видиш, момче. Стой тук, след като си дошъл. Не може да минеш.

— Оттук не мога ли да мина? А тази врата?

— Ако искаш да преминеш тази врата — каза морякът усмихнат, — ще трябва да ти счупя главата като кокосов орех. А имаш хубава глава, не искам да ти я счупя като кокосов орех.

Говореше бавно, като подбираше думите. Фелипе разбра още от първия миг, че не говори напразно и че е по-добре да си стои на мястото. Същевременно му харесваше държането на този човек, начинът му да се усмихва, докато го заплашваше, че ще му счупи черепа. Извади пакетчето с цигари и му поднесе една.

Морякът поклати глава.

— Тютюн за жени — каза той. — Ще пушиш от моя, тютюн за моряци, тогава ще видиш.

Част от змията се изгуби в един джоб и се върна с торбичка от черен плат и снопче хартия за свиване на цигари. Фелипе направи отрицателен жест, но мъжът откъсна едно листче и му го подаде, докато отделяше друго за себе си.

— Аз ще ти покажа, ще видиш. Ти прави като мен, гледай и прави като мен. Ето, слага се така… — косматите паяци изящно затанцуваха по листчето хартия, изведнъж морякът прекара ръка по устата си, сякаш засвири на хармоника, и в пръстите му се оказа една съвършена цигара.

— Виж колко е лесно. Не, така ще падне. Добре, ти изпуши тази, а аз ще си направя друга за мен.

Когато сложи цигарата в устата си, Фелипе усети влагата на слюнката и малко остана да я изплюе. Морякът го гледаше, непрекъснато го гледаше и се усмихваше. Започна да си свива цигарата и после извади едва огромна почерняла запалка. Гъст, пронизващ дим задави Фелипе, който си придаде израз на одобрение и благодарност.

— По-добре недей гълта много дима — каза морякът. — Малко е силен за теб. Сега ще видиш колко добре върви с ром.

От някаква ламаринена кутия, поставена под масата, той извади една бутилка и три калаени канчета. Синята змия напълни две канчета и подаде едното на Фелипе. Морякът седна до него, на същата пейка, и вдигна канчето.

— Here’s to you^[2], момче. Не го пий наведнъж.

— Мм, много е хубав — рече Фелипе. — Сигурно е антилски ром.

— Разбира се. Значи ти харесват моят ром и моят тютюн, така ли? А как се казваш, момче?

— Трехо.

— Трехо, а. Но това не е малко име, а фамилно.

— Разбира се, това е фамилното ми име. Малкото е Фелипе.

— Фелипе. Хубаво. На колко си години, момче?

— На осемнадесет — излъга Фелипе, криейки устата си в канчето. — А вие как се казвате?

— Боб — отвърна морякът. — Може да ми казваш Боб, макар че в действителност името ми е друго, но не ми харесва.

— Кажете ми го все пак. Аз ви казах истинското си име.

— О, и на теб ще ти се види много грозно. Представи си, че се казвам Редклиф или нещо подобно, на теб няма да ти хареса. По-хубаво е Боб, момче.

— Prosit^[3] — каза Фелипе и те отново пиха. — М-м приятно е тук.

— Разбира се.

— Има ли много работа на кораба?

— Горе-долу. По-добре ще е да не пиеш повече, момче.

— Защо? — каза Фелипе наежен. — Има си хас, точно сега, когато започва да ми харесва. Но кажете, Боб… Да, тютюнът е страшен, а и ромът… Защо не бива да пия повече?

Морякът му взе канчето и го остави на масата.

— Ти си много симпатичен, момче, но после трябва да се връщаш горе сам, а ако изпиеш всичко това, те ще разберат.

— Но аз мога да пия колкото си искам в бара.

— Хм, при тоя барман, който имате там горе, няма да е много силно това, което ще пиеш — присмя се Боб. — А и майка ти сигурно се навърта наблизо… — той, изглежда, се наслаждаваше, гледайки очите на Фелипе, червенината, покрила изведнъж лицето му. — Хайде, момче, да бъдем приятели. Боб и Фелипе са приятели.

— Добре — рече сърдито Фелипе. — Изчезвам и край. А вратата?

— Забрави за вратата — каза морякът кротко — и не се сърди, Фелипе. Кога ще можеш да дойдеш пак?

— Че за какво да идвам?

— Е, за да пушиш и да пиеш с мен ром, и да си говорим — каза Боб. — В каютата ми, там никой няма да ни пречи. Тук Орф може да дойде всеки момент.

— Къде е вашата каюта? — попита Фелипе, притворил очи.

— Там — каза Боб, сочейки му забранената врата. — Има един коридор, който води до моята кабина, точно преди люка за кърмата.