Хулио Кортасар
Лотарията (38)

XXXVIII

Литературните тържества впрочем винаги радваха Медрано, техен ироничен наблюдател. Идеята му хрумна, докато слизаше на палубата — беше изпратил Клаудия и Хорхе, който неочаквано бе поискал да спи следобеден сън. Всъщност доктор Рестели трябваше да предложи провеждането на литературни тържества на кораба; по-възвишено е и по-възпитателно, отколкото една обикновена вечеринка, и щеше да даде възможност на някои хора да изпаднат в грях, разказвайки ужасни шеги. „На кораба обаче не се възприемат литературните тържества“, помисли той, излягайки се, уморен, в шезлонга и подбирайки бавно цигара. Умишлено отлагаше момента, в който ще престане да се интересува от това, което го заобикаля, за да отстъпи сладостно пред образа на Клаудия, пред грижливото възстановяване на нейния глас, формата на ръцете и нейния така естествен и почти необходим начин да замълчи или да говори. Сега Карлос Лопес надничаше откъм трапа на бакборда и оглеждаше прав хоризонта в четири часа следобед. Останалите пътници отдавна си бяха тръгнали; капитанският мостик беше все така празен. Медрано затвори очи и си зададе въпроса какво ли ще стане. Срокът щеше да приключи, когато последният номер от вечеринката дадеше път на любезните ръкопляскания и всеобщото разпръскване на зрителите, когато започнеше своя бяг часовникът на третия ден. „Вечните символи, досадата от една не особено проницателна аналогия“, помисли той. Третият ден — изпълнението. Можеха да се предвидят най-суровите факти: кърмата ще се отвори от само себе си, за да посрещне хората, или пък Лопес ще изпълни заканата си с помощта на Раул и на него самия. Привържениците на мира ще се проявят, разгневени, начело с дон Гало; но оттам нататък бъдещето се замъгляваше, пътищата се разделяха на две, на три… „Хубаво ще бъде“, помисли той, доволен, без сам да знае защо. Всичко се развиваше в едни толкова смешни мащаби, така абсолютно антидраматични, че собственото му задоволство в крайна сметка го раздразни. Предпочете да се върне към Клаудия, да пресъздаде лицето й; сега, когато му казваше довиждане при вратата на кабината си, то му се бе видяло смътно тревожно. Но тя не бе казала нищо и той предпочете да не се издава, че е разбрал, макар че щеше да му е приятно да остане с нея още и заедно да бдят над съня на Хорхе, разговаряйки тихо за нещо. Отново го обзе тъмно чувство на празнота, безредие, нужда да съчетае нещо — той сам не знаеше какво, — да сглоби мозайката, разхвърлена на хиляди парчета върху масата. Още една лесна аналогия, да схващаш живота като мозайка, всеки ден — дървено парченце с по едно зелено петно, по малко червено, пръска сиво, но всичко това зле размесено, аморфно, част от миналото, забита като трън в бъдещето, настоящето може би освободено от предшествуващото го и от това, което следва, но обедняло от прекалено доброволно разделение, от сухо отхвърляне на призраци и проекти. Не можеше това да е настоящето, но едва сега, когато много от това сега беше вече безвъзвратно изгубено, той започваше да подозира, не особено убеден, че най-голямата му вина вероятно е била свободата, основана на фалшива хигиена на живота, егоистично желание да разполага със себе си във всеки миг на един винаги единствен ден, без баласт от вчера или утре. Погледнат от този ъгъл, извървеният досега път му се струваше пълен провал. „Провал на какво?“, помисли той тревожно. Никога не бе мерил съществованието с аршина на успеха; в такъв случай понятието прозал беше лишено от смисъл. „Да, логично — помисли той. — Логично.“ Повтаряше думата, подхвърляше я на езика си. Логично. Тогава Клаудия, тогава „Малкълм“. Логично. Ами стомахът, неспокойният сън, подозрението, че нещо се приближава и ще го издебне неподготвен и обезоръжен, че трябва да се подготви. „По дяволите — помисли, — не е толкова лесно да се изхвърлят през борда навиците, това много прилича на преумора. Както онзи път, когато смятах, че полудявам, а се оказа начало на септицемия…“ Не, не беше лесно. Клаудия, изглежда, го разбираше, не му беше отправила никакъв упрек по повод Бетина, но, странно, сега Медрано мислеше, че Клаудия трябваше да го упрекне за това, което Бетина е представлявала в живота му. Без никакво право, разбира се, и още по-малко като евентуална наследница на Бетина. Самата мисъл за наследница беше оскърбителна, отнесена към жена като Клаудия. Именно затова вероятно тя можеше да му каже, че е негодник, можеше да му го каже спокойно, гледайки го с очи, в които нейното собствено безпокойство блестеше като заслужено право, правото на съучастника, упрека на достойния за порицание, много по-горчив и по-справедлив, и по-дълбок от този на съдника или светеца. Но защо трябваше именно Клаудия да му отваря изведнъж вратите на времето, да го изхвърля гол във времето, което го шибаше, принуждаваше го да пуши цигара след цигара, да хапе устни и да желае по един или друг начин мозайката най-сетне да се състави, несигурните му ръце, неусвоили още тези игри, да търсят пипнешком червените, сини и сиви парчета, да измъкнат от безредието един женски профил, една котка, свита на кравай до огъня, един фон със стари дървета като в приказка. И всичко това да бъде по-силно от слънцето в четири и половина, от хоризонта с кобалтов цвят, който той с присвити очи виждаше да се люлее нагоре и надолу при всяко движение на „Малкълм“, товаро-пътнически кораб на Маджента стар. Изведнъж се появи улица „Авелянеда“, дърветата с есенна ръжда; с ръце в джобовете на шлифера, той върви — бяга от нещо, смътно заплашително. А сега — вход като на къщата на Лола Ромарино, но по-тесен; той излиза на един двор — бързо, бързо, няма време за губене — и се изкачва по стълби като тези в хотел „Сен Мишел“ в Париж, където бе живял няколко седмици с Леонора (фамилното име му се губеше). Стаята беше просторна, цялата в завеси, които вероятно криеха грапавини по стените, или прозорци с изглед към мръсни тъмни дворове. Когато затвори вратата, той почувствува огромно облекчение. Свали си шлифера, ръкавиците; много внимателно ги постави на една плетена маса. Знаеше, че опасността не е преминала, че вратата го предпазва само наполовина; беше по-скоро отсрочка, която му позволяваше да мисли за друго, по-сигурно средство. Но той не искаше да мисли, нямаше за какво да мисли; заплахата беше прекалено неопределена, разнасяше се нагоре и надалеч, връщаше се като въздух, изцапан с пушек. Той направи няколко крачки, докато стигна средата на стаята. Едва тогава видя леглото, прикрито с розов параван — жалко скеле, готово да се срути. Разхвърляно желязно легло, кана и леген; да, можеше да е хотел „Сен Мишел“, макар че не беше той, приличаше на стая от един друг хотел, в Рио. Без да знае защо, той не искаше да се приближи до разхвърляното и мръсно легло, стоеше неподвижен, с ръце в джобовете на сакото — чакаше. Почти естествено беше, почти необходимо, Бетина да повдигне една от извехтелите завеси и да тръгне към него, плъзгайки се сякаш по омазания килим, да спре на по-малко от метър и бавно да вдигне лицето си, напълно скрито от русите коси. Усещането за опасност се разсейваше, превръщаше се в нещо друго, без той все още да знае какво е това друго, още по-страшно, което щеше да се случи, а Бетина бавно повдигаше невидимото си лице, косата трептеше и се полюшваше, разкривайки върха на носа, устата, която отново изчезваше, отново носа, блясъка на очите сред русите коси. На Медрано му се искаше да отстъпи или поне да усети гърба си залепен за вратата, но той плуваше в лепкавия въздух, от който трябваше да изтръгва всяко дихание с усилие на дробовете, на цялото тяло. Той чуваше Бетина да говори, защото още от началото тя беше заговорила, но това, което казваше, беше един постоянен остър звук, непрекъснат като неуморимо папагалско повтаряне на поредица срички и съскащи звуци. Когато тя тръсна глава и цялата коса отскочи назад, разпилявайки се върху ушите и раменете, лицето й беше толкова близко до неговото, че само като се наклонеше, той би могъл да намокри устни в сълзите, които го обливаха. С блеснали от сълзи бузи и брадичка, с полуотворена уста, от която продължаваше да се лее неразбираемата реч, лицето на Бетина изведнъж заличи стаята, завесите, тялото, което следваше надолу, ръцете, които в началото той бе видял прилепнали към бедрата; оставаше само лицето й, плувнало в пушека на стаята, мокро от сълзи, с облещени очи, които гледаха въпросително Медрано, и всяка мигла, всяко косъмче на веждите като че се откъсваше, показваше се самостоятелно и поотделно — лицето на Бетина беше един безкраен свят, едновременно замрял и гърчещ се пред погледа му, който не можеше да го избегне, а гласът все така се точеше като плътна лента, лепкава материя, чийто смисъл беше пределно ясен, макар да не бе възможно да се разбере нищо, пределно ясен и завършен, взрив от яснота и факти — заплахата най-сетне въплътена и осъществена, краят на всичко, безусловното присъствие на ужаса в този час и на това място. Задъхан, Медрано виждаше лицето на Бетина, което, без да се приближава, изглеждаше все по-прилепнало до неговото, разпознаваше чертите, които се бе научил да разчита с всичките си сетива, извивката на брадичката, рисунъка на веждите, прелестната гънка между носа и устата, чийто нежен мъх устните му познаваха така добре, а същевременно знаеше, че вижда нещо друго, че това лице е обратната страна на Бетина, маска, в която нечовешкото страдание, струпаното страдание на цял един свят, изместваше и стъпкваше незначителността на лицето, което той бе целувал някога. Но той знаеше също, че не е вярно, че истината е само това, което вижда в момента, че именно тази е Бетина, една чудовищна Бетина, пред която жената, била негова любовница, се разпадаше, така както самият той усещаше, че се разпада, докато малко по малко отстъпваше към вратата, без да успее да се отдалечи от лицето, плуващо на нивото на очите му. Не беше страх, ужасът надхвърляше страха; (беше по-скоро нещо като преимуществото да усетиш най-чудовищния миг от едно мъчение, но без физическата болка, същността на мъчението, без гърча на тялото и нервите. Той виждаше другата страна на нещата, виждаше се за пръв път такъв, какъвто беше, лицето на Бетина му поднасяше огледало, обляно от сълзи, тръпнеща уста, олицетворяваща лекомислието, бездънен поглед, израз на прищявката, прехвърчала насам-натам в живота. Той не знаеше всичко това, защото ужасът изтриваше всякакво познание, то беше самата материя на проникването в едно отвъд непонятното преди; затова когато се събуди с вик и цялата синева на океана плисна в очите му и той отново видя трапа и очертанието на Раул Коста, седнал там горе, едва тогава, като закри лице, сякаш се страхуваше, че някой друг може да види в него това, което току-що бе видял в маската на Бетина, той разбра, че достига до отговор, че мозайката започва да се оформя. Задъхан както в съня, той погледна ръцете си, стола, на който седеше, дъските на палубата, железата на перилото, погледна ги учуден, чужд на всичко, което го заобикаляше, излязъл извън себе си. Когато си възвърна способността да мисли (болеше го, защото всичко в него крещеше, че да мисли — би означавало отново да фалшифицира), той разбра, че не е сънувал Бетина, а себе си; това именно беше истинският ужас, но сега, под слънцето и соления вятър, ужасът отстъпваше пред забравата, пред завръщането му отсам, и му оставяше само усещането, че всеки елемент от живота, от тялото, от миналото и настоящето му са фалшиви и че фалшът е тук под ръка, чака, за да го хване за ръката и отново да го поведе към бара, към утрешния ден, към любовта на Клаудия, към усмихнатото и капризно лице на Бетина, вечно там, във вечния Буенос Айрес. Фалшив беше денят, който той виждаше, защото го виждаше именно той; фалшът беше извън него, защото беше вътре в него, защото беше измислян частица по частица в продължение на целия му живот. Той току-що беше видял истинското лице на лекомислието, но за щастие, ах, за щастие, това беше само един кошмар. Връщаше се към разума, машината, добре смазана, започваше да мисли, задвижваха се мотовилки и лагери, приемаха и предаваха сила, подготвяха удовлетворителните, заключения. „Какъв ужасяващ сън“, определи Габриел Медрано, докато търсеше цигарите, тези хартиени цилиндри, напълнени с тютюн от Мисионес, по пет песос пакетчето с двадесет бройки.

Когато стана вече невъзможно да издържа на слънце, Раул се прибра в кабината си, където Паула спеше, легнала по гръб. Като се стараеше да не вдига шум, той си наля малко уиски и се изтегна в едно кресло.

Паула отвори очи и му се усмихна.

— Сънувах теб, но беше по-висок и носеше син костюм, който ти стоеше лошо.

Тя седна, като сгъна възглавницата, за да се подпре. Раул си спомни за саркофазите на етруските, може би защото Паула го гледаше със загатната усмивка, в която сякаш все още участвуваше сънят.

— За сметка на това изглеждаше по-добре — каза Паула. — Действително, ще рече човек, че ей сега ще съчиниш някой сонет или поема в октави. Това ми е известно, тъй като познавах творци, които добиваха този вид, преди да почнат родилните мъки.

Раул въздъхна — и развеселен, и раздразнен.

— Какво нелепо пътуване — рече той. — Имам чувството, че всички се придвижваме с препъване, включително и корабът. Не и ти обаче. Струва ми се, че на теб много ти върви с твоя загорял от слънцето пират.

— Зависи — каза Паула, като се протегна. — Още малко да престана да мисля за себе си и може да ми провърви, но ти ще си винаги наблизо, а нали си свидетелят.

— О, аз съвсем не съм досаден. Даваш ми уговорения знак, например като сплетеш пръсти или тропнеш с левия ток, и аз изчезвам. Дори от кабината, ако ти е необходимо, но предполагам, че не е. Тук кабините изобилствуват.

— Какво нещо е да имаш лоша репутация — рече Паула. — Според теб не са ми необходими повече от четиридесет и осем часа, за да легна с някой тип.

— Подходящ срок. Дава възможност да си направиш преглед на съвестта, да си измиеш зъбите…

— Злобар такъв. Все ти е тая и въпреки това злобееш.

— Съвсем не. Не бъркай ревност със завист, в моя случай е чиста завист.

— Разкажи ми — рече Паула, облягайки се назад. — Разкажи защо ми завиждаш.

Раул й разказа. Трудно му беше да говори, макар старателно да потапяше всяка дума в баня от ирония и да избягваше всякаква милост към себе си.

— Много е малък — каза Паула. — Нали разбираш, детенце е.

— Ако не е тази причината, тогава пък е, защото са прекалено големи. Но ти не търси обяснение. Истината е, че се държах като глупак, изгубих спокойствие, сякаш ми бе за пръв път. Винаги става така, все си представям какво може да се случи, преди да се е случило. Последиците са налице.

— Да, системата е лоша. Не си представяй нищо и ще успееш и тъй нататък.

— Но постави се на мое място — каза Раул, без да мисли, че може да разсмее Паула. — Аз тук съм обезоръжен, не разполагам с нито една от възможностите, които бих имал в Буенос Айрес. А същевременно съм по-близо, ужасяващо по-близо, отколкото там, защото го срещам навсякъде и знам, че един кораб може да бъде най-идеалното място на света… после. Това е историята на Тантал сред коридори, душове и упражнения по акробатика.

— Не си особено страшен като съблазнител — каза Паула. — Винаги съм го подозирала и се радвам, че се потвърди.

— Върви по дяволите.

— Но аз наистина се радвам. Мисля, че сега го заслужаваш малко повече от преди и може да имаш късмет.

— Бих предпочел да го заслужавам по-малко и…

— И какво? Няма да се замислям за подробностите, но предполагам, че не е толкова лесно. Ако беше лесно, щеше да има по-малко типове в затвора и по-малко мъртви момчета в царевичните ниви.

— Ех, и ти — каза Раул. — Невероятно е как жените могат да си въобразяват някои неща.

— Това не е въображение, Раулито. И понеже не смятам, че си садист, поне в степен да бъдеш опасен за обществото, не те виждам как ще го превърнеш в обект на неморални домогвания, както добродетелно би се изразила Ла Пренса, ако узнаеше. За сметка на това ми е лесно да си те представя в постепенна съблазнителска дейност, ако ми позволиш да я нарека така, и как стигаш до неморалните домогвания по пътя на моралните. Но в този случай, изглежда, морският въздух ти е дал прекалено голям импулс, бедничкия ми.

— Дори желание нямам да те пратя втори път по дяволите.

— Така или иначе — рече Паула, като сложи пръст на устните си, — така или иначе има нещо в твоя полза и, предполагам, не си толкова потиснат, че да не го забележиш. Първо, пътуването се очертава дълго и нямаш съперници на кораба. Искам да кажа, че няма жени, които да му вдъхнат кураж. На неговата възраст, ако има късмет в по-невинния флирт, едно момче си създава много особена представа за себе си и е напълно право. Може би аз съм малко виновна, сега като си помисля. Оставих го да си прави илюзии, да ми говори като мъж.

— Е, какво значение има това — каза Раул.

— Може и да няма, така или иначе, повтарям ти, все още имаш много шансове. Нужно ли е да обяснявам?

— Ако не ти е прекалено досадно.

— Но ти трябваше да си дадеш сметка, лукова главо. То е толкова, толкова просто. Погледни добре и ще видиш това, което и самият той не може да види, защото не го знае.

— Прекалено е хубав, за да мога наистина да го видя — каза Раул. — Не знам какво виждам, когато го гледам. Ужас, празнота, нещо, изпълнено със сладост и тъй нататък.

— Да, при това положение… Но ти трябваше да видиш, че малкият Трехо е изпълнен със съмнения, трепери и се колебае и че в същност дълбоко в себе си… Не си ли даваш сметка, че той има нещо като ореол? Това, което го прави прекрасен, е (защото и аз го намирам прекрасен, но с тая разлика, че се чувствувам като негова баба), че още миг и ще се предаде — той не може да остане това, което е в тази минута от живота си. Държал си се като глупак, но може би все още… В същност не е хубаво именно аз, нали…

— Наистина ли така мислиш, Паула?

— Той е юношата Дионисий, глупчо. Няма никаква устойчивост, напада, защото е примрял от страх, а същевременно е трескав, усеща любовта като нещо, което прелита над него, той е и мъж, и жена, и двамата едновременно, и много повече от това. Той ни най-малко не се е определил, знае, че е ударил часът, на не знае за какво и тогава си слага тези ужасни ризи и идва да ми казва, че съм хубава, разглежда ми краката и панически се страхува от мен… А ти не виждаш нищо от това и ходиш като сомнамбул, понесъл тава с целувки… Дай ми една цигара, мисля, че ще се изкъпя после.

Раул я гледаше как пуши и те си разменяха отвреме-навреме по някоя усмивка. Нищо от казаното не го бе изненадало, но сега той го усещаше обективно, предложено от втори наблюдател. Триъгълникът се затваряше, измерението се установяваше върху сигурна основа. „Бедни интелигенте, все ти трябват доказателства“, помисли той без горчивина. Уискито започваше да изгубва горчивия си първоначален вкус.

— А ти — каза Раул. — Искам да знам за теб сега. Да приключим развращаването по братски, душът е ето тук, до нас. Говори, довери се, отец Коста е целият в слух.

 

 

— Очаровани сме от добрата идея на господин доктора и господин болния — каза салонният управител. — Заповядайте една шапка, стига да не предпочитате маска.

Госпожа Трехо се реши в полза на една виолетова шапчица и салонният управител похвали избора й. Беба сметна, че най-малко просташка е картонената диадема със сребрист цвят и пръснати тук-там червени пайети. Салонният управител минаваше от маса на маса да разпределя украшенията, коментирайки постепенното (и толкова естествено) спадане на температурата и отбелязвайки си някои промени по отношение на кафетата и чайовете. На маса номер пет, асистирани от Нора и Лусио, които имаха сънен вид, дон Гало и доктор Рестели правеха последните уточнения относно реда на програмата. В съгласие със салонния управител бе взето решение вечерта да се проведе в бара; макар и по-малък от столовата, той беше подходящ за този род тържества (следваха примери от предишни пътувания и дори един албум с впечатления и подписи на пътници със северни имена). Когато дойде време за кафето, господин Трехо напусна своята маса и тържествено попълни триумвирата на организаторите. С пура в ръка, дон Гало прегледа списъка на участниците и го предложи на вниманието на другарите си.

— А, виждам тук, че нашият приятел Лопес ще ни смае със сръчността си на илюзионист — каза господин Трехо. — Много хубаво, много хубаво.

— Лопес е младеж със забележителни способности — каза доктор Рестели. — Толкова отличен преподавател, колкото и приятен събеседник.

— Радвам се, че тази вечер предпочита забавленията в обществото пред крайните позиции, които го видяхме да заема в последно време — отбеляза господин Трехо, изтънил гласа си така, че Лопес да не може да го чуе. — Наистина тези младежи се оставят да ти води един съвсем не похвален дух на насилие, господа, съвсем не похвален.

— Разлютен е човекът — каза дон Гало — и е понятно, че кръвта му ври. Но ще видите вие как ще се успокоят духовете след нашето малко празненство. Точно това трябва, малко веселба, невинна, разбира се.

— Именно — подкрепи го доктор Рестели. — Всички сме съгласни, че нашият приятел Лопес прекалено прибързано е отправил заплахи, които не водят доникъде.

Лусио поглеждаше отвреме-навреме Нора, която гледаше покривката или ръцете си. Той се изкашля, почувствувал се неудобно, и попита дали вече не е време да минат в бара. Но доктор Рестели знаеше от сигурен източник, че келнерът и салонният управител довършват последните приготовления в салона, окачвайки цветни гирлянди и създавайки атмосферата, подходяща за изявите на духа и културата.

— Именно, именно — каза дон Гало. — Изяви на духа, точно това, което и аз казвах. Веселба, ама разбира се. А що се отнася до тези петлета, защото забележете, че не става дума само за младия Лопес, ние ще съумеем да ги поставим на място, та пътуването да продължи безпрепятствено. Добре помня един случай в Пергамино, когато заместник-управителят на моя филиал…

Чу се любезно пляскане с ръце и салонният управител оповести, че господа пътниците могат да заповядат в празничната зала.

— Същински Лунапарк по карнавала — оцени Пелуса, възхитен от шарените фенерчета и балоните.

— Ох, Атилио, с тази маска така ме плашиш — оплака се Нелчето. — Трябваше да си избереш точно тая на горилата, нали?

— Ти заеми едно хубаво място и ми запази стол, че аз отивам да проверя кога трябва да се приготвяме за номера. Ами братчето ви, госпожице?

— Тук някъде трябва да е — рече Беба.

— Но не дойде да вечеря, не дойде.

— Не, каза, че го боляла главата. Винаги обича да се прави на интересен.

— Как така ще го боли главата — каза Пелуса заповеднически. — Сигурно му се е схванало нещо след упражненията.

— Не знам — отвърна Беба презрително. — Както го глези мама, сигурно е пак някой каприз, за да ни кара да го търсим.

Не беше каприз, нито главоболие. Фелипе бе дочакал да дойде нощта, без да мръдне от каютата. Влезе баща му, доволен от една игра на карти, спечелена след сурова борба, изкъпа се и отново излезе, а после Беба се появи за малко, уж с цел да търси някакви партитури за пиано, които не се виждали в нейния куфар. Проснат в леглото, Фелипе пушеше без желание и усещаше как нощта се спуска по синевата в прозореца. Всичко беше като спускане, разнищените му мисли, все по-тръпчивият и лепкав вкус на цигарата, корабът, който при всяко поклащане създаваше у него впечатление, че още повече потъва във водата. От един първоначален репертоар от ругатни, повтаряни, докато думите изгубеха всякакъв смисъл, той преминаваше към едно неразположение, прекъснато от пориви на лукаво задоволство, на лична гордост, които го караха да скача от леглото, да се оглежда в огледалото и да мисли как ще излезе на палубата, облякъл ризата си на жълти и червени карета, с предизвикателен или безразличен вид. Почти веднага се връщаше към унижено съзерцаване на поведението си, на ръцете си, проснати на кревата, които не се бяха оказали способни да му нашарят лицето с юмруци. Нито веднъж той не си зададе въпроса дали действително бе почувствувал желание или нужда да му нашари лицето с юмруци; предпочиташе да подхване отново ругатните или да се остави да го погълнат фантазии, в които проявите на безстрашие и обясненията със сълзи на очи приключваха с едно сладострастие, което го караше да се протегне, да запали нова цигара и да направи колеблива обиколка на кабината, задавайки си въпроса защо стои тук затворен, вместо да отиде при другите, които сигурно вече тръгват да вечерят. А най-вероятно ще вземе да се появи и майка му с въпроси като картеч, едновременно и нетърпелива, и изплашена. Хвърляйки се пак в кревата, той с нежелание прие, че в крайна сметка е постигнал превъзходство. „Сигурно е отчаян“, помисли той, като вече започваше да намира думи, за да изрази мислите си. Мисълта, че Раул е отчаян, беше почти недопустима, но навярно беше така — той беше излязъл от кабината, като че ли го дебнеха да го убият, бял като платно. „Бял като платно“, помисли той, доволен. А сега е може би сам и хапе юмруци от ярост. Не беше лесно да си представи Раул да хапе юмруци; всеки път, когато се мъчеше да го подложи на най-тежкото морално унижение, той го виждаше със спокойното му, малко насмешливо лице, спомняше си жеста, с който му бе поднесъл лулата или се бе доближил, за да го погали по косата. А може и да си стои най-спокойно излегнат в леглото и да си пуши, сякаш няма нищо.

„Едва ли чак пък толкоз — си каза той отмъстително. — Сигурно за пръв път го изритват по този начин.“ Така ще се научи да не се разправя с мъже, педераст мръсен. И като си помисли, че дотогава е бил заблуден, вярвал е, че той е единственият му приятел, на когото можеше да разчита на кораба, при това пътуване без жени за обработване, без купони, дори без други момчета на неговата възраст, че да се забавляват на палубата. Сега беше готов, като че ли най-добре беше да не излиза от кабината в крайна сметка… От известно време образът на Паула му се явяваше като изненада, прибавена към другата, ако въобще другото е било изненада. Но Паула, по дяволите, каква роля играеше тя в тази история? Той прехвърляше две-три хрумнали му хипотези, еднакво недодялани и незадоволителни, и отново започваше да се тревожи — но именно тогава в него се раждаха нещо като пристъпи на доволство, моменти на благодат, които изпълваха гърдите му с въздух и дим от цигари, не от лула, вече не, защото лулата беше захвърлена близо до вратата и точно над нея, на стената, личеше белегът от яростния удар — отново го тревожеше защо трябваше да бъде той, а не който и да било друг, защо Раул го беше потърсил веднага, едва ли не още самата вечер на отпътуването, вместо да отиде да подхвърча около някой друг. Почти не го интересуваше, че друг възможен обект нямаше, че репертоарът бе ограничен и сякаш предрешен; от факта, че Раул го бе избрал, той черпеше сила, за да запрати лулата в стената и да си поеме дълбоко дъх, премрежил очи, сякаш се наслаждаваше на някакво особено предимство. Как само щеше да му плати, в това можеше да бъде напълно сигурен, щеше да му плати частичка по частичка, докато веднъж завинаги го научи да не греши. „По дяволите, съвсем не е, защото съм му давал аванси — си каза той, като се надигна. — Аз да не съм Виана, да не съм Фрейлич, майка му стара!“ Той щеше да му покаже, час след час, какво значи истински мъж, макар оня да се опитва да го шашка с номерата си на готин паралия, с фалшивата си червенокоса. Прекалено много му беше позволил да раздава съвети, да проявява желание да му помага. Беше се оставил да го баламосва и оня беше объркал едното с другото. Чу шум при вратата и потрепера. Ама че е нервен. А всъщност… Погледна накриво Беба, която душеше въздуха в кабината, бърчейки нос.

— Ти продължавай да пушиш така и ще видиш — каза Беба с целомъдрения си вид. — Ще кажа на майка да ти скрие цигарите.

— Махай се по дяволите и си стой там — рече Фелипе почти любезно.

— Не чу ли, че викаха за храна? Заради господина трябва да ставам от масата и за срамотите да слизам да взимам бебчо.

— Ами да, нали всички живеят, вперили поглед в теб.

— Татко каза веднага да се качиш да вечеряш.

Фелипе се забави за миг с отговора.

— Кажи му, че ме боли главата. Във всеки случай ще отида после, за вечерта.

— Глава ли? — рече Беба. — Можеше да измислиш нещо друго.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фелипе, като се изправи. Отново усети, като че ли му притискат стомаха. Чу затръшването на вратата и седна на ръба на леглото. Влезеше ли в столовата, задължително трябваше да мине пред маса номер две, да поздрави Паула, Лопес и Раул. Започна бавно да се облича — слагаше си синя риза и сиви панталони. Като запали средната лампа, той видя лулата на земята и я вдигна. Беше непокътната. Помисли, че ще е по-добре да я даде на Паула, заедно с кутията тютюн, и тя… А като влиза в столовата, ще трябва да мине покрай масата, да поздрави. Ами ако вземе лулата и я остави на масата, без да каже нищо? Става глупав, прекалено е нервен. Да я пъхне в джоба си и да използува после, на палубата, ако го види, че излиза на хлад, ще се приближи и ще каже сухо: „Това е ваше“ или нещо подобно. Тогава Раул ще го погледне с неговия си поглед и ще започне много бавно да се усмихва. Не, може би няма да се усмихне, може би ще се опита да го хване за ръката и тогава… Той се среса бавно, като се оглеждаше под всички възможни ъгли. Няма да отиде да вечеря, нека онзи си остане само с надеждата, че ще го види как идва и се изчервява, преминавайки пред масата му. „Ако не се изчервявах“, помисли той гневно, но срещу това не можеше да се бори. По-добре да остане на палубата или в бара и да пие една бира. Помисли за стълбата в прохода, за Боб.

 

 

Доня Росита и доня Пепа любезно бяха настанени на първия ред кресла и госпожа Трехо се присъедини към тях, поруменяла, което се обясняваше с предстоящата художествена изява на дъщеря й. Зад тях се разполагаха тези, които идеха от столовата, Хорхе, много тържествен, се настани между майка си и Персио, но Раул, изглежда, не беше склонен да сяда и се подпря на тезгяха в очакване останалите да се разпределят, както желаят. Количката на дон Гало бе поставена на председателското място и шофьорът побърза да се прикрие на последния ред, там се беше настанил и Медрано, който пушеше цигара след цигара с не особено доволен вид. Пелуса отново попита за своя другар по гимнастически упражнения и след като повери маската си на доня Росита, оповести, че ще отиде да види как е Фелипе. Надянала смътно полинезийска маска, Паула имитираше в чест на Лопес гласа на госпожа Трехо.

Салонният управител даде заповед на келнера и светлините изгаснаха, като същевременно се запалиха един прожектор в дъното и друг на земята, до рояла, усърдно напъхан между тезгяха и една от стените. Тържествен, салонният управител вдигна капака на рояла. Прозвучаха отделни ръкопляскания и доктор Рестели, премигвайки непрекъснато, се насочи към осветената зона. Разбира се, не той бил човекът, най-подходящ за откриване на тази скромна и спонтанна художествена програма, понеже първоначалната идея принадлежала изцяло на тук присъствуващия многоуважаем господин и приятел — дон Гало Пориньо.

— Продължавайте, хайде, продължавайте — каза дон Гало, издигайки глас над любезните ръкопляскания. — Можете да си представите, че не съм за церемониалмайстор, така че карайте нататък и да живее веселбата!

В последвалото малко неловко мълчание завръщането на Атилио се оказа по-очебийно и шумно, отколкото той би желал. Отпускайки се в стола си, след като очерта огромна сянка на стената и тавана, той уведоми тихо Нелчето, че другарят му по изпълнение никакъв го нямало. Доня Росита му върна маската, изисквайки тишина, умолително и разгневено, но Пелуса беше смутен и продължи да се оплаква и да кара стола си да скърца. Макар думите да не стигаха до него, Раул заподозря какво става. По силата на стар навик той погледна към Паула, която си беше свалила маската и статистически наблюдаваше публиката. Когато тя погледна към него, повдигайки въпросително вежди, Раул й отвърна, като сви рамене. Паула се усмихна, преди отново да си сложи маската и да продължи разговора си с Лопес; на Раул тази усмивка се стори нещо като паспорт, печат, който се изрисува върху лист хартия, като изстрела, който отприщва надбягването. Но той все едно щеше да излезе, дори Паула да не беше го погледнала.

 

 

— Колко приказват, божичко, колко приказват — каза Паула. — Ти наистина ли вярваш, че в началото е било словото, Ямайка Джон?

— Обичам те — рече Ямайка Джон, за когото изпичането на тези думи бе заключителна реплика. — Възхитително е, че толкова много те обичам и че ти го казвам, без никой да ни чува, маска в маска, пират до полинезийка.

— Аз може да съм полинезийка — каза Паула, като погледна маската си и отново я сложи, — но и ти имаш такъв един вид — полу-Рокамбол, полудепутат от Сан Хуан, който никак не ти отива. Трябваше да избереш маската на Пресути, макар че най-добре е да не слагаш никаква и да си останеш Ямайка Джон.

Сега доктор Рестели възхваляваше забележителните музикални способности на госпожица Трехо, която щеше веднага след това да им поднесе своята интерпретация на една пиеса от Клементи и една от Черни, известни композитори. „Известни композитори — помисли тя. — Тази художествена вечер ще бъде цял паметник.“ Бе видяла Раул да излиза, и Лопес го бе видял и я бе погледнал с полузакачлив, полувъпросителен вид, който тя се направи, че не забелязва. „Успех, Раулито — помисли си тя. — Дано ти размаже носа, Раулито. О, до края ще си бъда все една и съща, няма да мога да изтръгна това Лавалие, съшито в кръвта ми, в същност никога няма да му простя, че е най-добрият ми приятел. Безупречният приятел на една Лавалие. Именно безупречният приятел. Ето го там, промъква се по празния коридор, разтреперан, още един от легиона на тези, които сладостно тръпнат, предварително победени… Никога няма да му го простя, и той го знае, и в деня, когато си намери някой да го последва (обаче няма да си намери, Паулита бди той да не намери, а в този случай не си струва труда), в същия този ден ще ме зареже завинаги, сбогом на концертите, на сандвичите с пастет в четири часа сутринта, на скитането из Сан Телмо и по крайбрежието, сбогом, Раул, сбогом, мой бедни Раул, успех, дано поне този път ти провърви.“

От рояла излизаха разнообразни звуци. Лопес постави една бяла кърпа в ръката на Паула. Помисли, че тя плаче от смях, но не беше сигурен. Видя я как бързо доближи кърпата до лицето си и я погали по рамото, беше по-скоро само едно докосване, а не милувка. Паула му се усмихна, без да му върне кърпата, и когато гръмнаха ръкоплясканията, тя цялата я разгъна и енергично си избърса носа.

— Мърла — рече Лопес. — Да не съм ти я дал затова?

— Няма значение — каза Паула. — Толкова е проста, че ще ми одере носа.

— Аз свиря по-добре от тази — каза Хорхе. — Нека каже Персио.

— Нищо не разбирам от музика — отвърна Персио. — Освен пасодобле, всичко останало ми се струва еднакво.

— Кажи ти, мамо, не свиря ли по-добре от това момиче. И то с всичките пръсти, не оставям половината във въздуха.

Клаудия въздъхна, съвземайки се от касапницата. Прекара ръка по челото на Хорхе.

— Наистина ли се чувствуваш добре?

— Ама разбира се — рече Хорхе, който очакваше момента на своето участие. — Персио, я виж коя следва.

При знак на дон Гало, едновременно любезен и повелителен, Нелчето излезе напред, докато се озова притисната между рояла и стената в дъното. Тъй като не беше свикнала с прожектора, насочен право срещу нея („Вълнува се, горкичката“, казваше доня Пепа така, че всички да я чуят), тя често-често мигаше и в крайна сметка вдигна ръка и закри очи. Салонният управител изтича угодливо и отдалечи прожектора на два метра. Всички изръкопляскаха, за да насърчат изпълнителката.

— Ще издекламирам „Смях през сълзи“ от Хуан де Диос Песа — обяви Нелчето, като постави ръцете си така, сякаш се готвеше да затрака с кастанети.

„Виждайки Гарик, актьора на Англия,

ръкопляскайки, сички му казваха…“

— И аз го знам този стих — каза Хорхе. — Помниш ли, че го рецитирах в кафенето оная вечер? Сега идва частта за лекаря.

„Жертви на скуката, високопоставени лордове,

своите нощи най-тежки и тъмни —

идваха да видят царя на актьорите,

сменяйки мъката с шум и смях до сълзи.“

Нелчето декламираше с патос.

— Нелчето си е родена артистка — доверяваше доня Пепа на доня Росита. — От малка, повярвайте ми, вече декламираше „Обувчицата ми стиска, чорапчета ме загрява“.

— Атилио, не — каза доня Росита с въздишка. — Единственото, което обичаше, беше да мачка хлебарки в кухнята и давай с топката по двора. Колко мушката ми е изпочупил, мъка е с децата, ако искаш къщата ти да е като кутийка.

Подпрени на тезгяха, готови да откликнат на всяка желание на публиката или артистите, салонният управител и барманът присъствуваха на представлението. Барманът протегна ръка към ръчката на отоплението и я премести от 2 на 4. Салонният управител го погледна, двамата се усмихнаха; не разбираха много-много от това, което декламираше изпълнителката. Барманът извади две бутилки бира и две чаши. Медрано, полузаспал в дъното на бара, им завидя, но беше сложно да си проправи път между столовете. Забеляза, че фасът е изгаснал в устата му и внимателно го отдели от устните си. Беше почти доволен, че не седна до Клаудия, че можеше да я гледа от тъмното, тайно. „Колко е хубава“, помисли той. Усещаше топлина, лека тревога като пред праг, който по някаква причина няма да бъде прекрачен, а тревогата и топлината идеха от невъзможността да бъде прекрачен и от това, че така беше добре. „Никога няма да узнае колко добро ми направила“, каза си той. Наранен, объркан, всички документи в безпорядък, гребенът счупен и без копчета за ръкавели, разтърсен от вятър, който изтръгваше от него късове време, лице, мъртъв живот, той надничаше отново и по-навътре през отворената и непристъпна врата, откъдето може би нещо щеше да стане възможно с повече право, нещо щеше да се роди от него и щеше да бъде негово дело и негов смисъл на съществуване, когато оставеше зад гърба си това, което някога бе смятал за приемливо и дори необходимо. Но все още беше далеч.