Хулио Кортасар
Лотарията (34)

XXXIV

— Горкият човек — говореше доня Росита. — Вижте го там, като светец, с никого не се събира. На мен това ми се вижда срамота, винаги казвам на мъжа си, че правителството би трябвало да взима мерки. Не е справедливо, като е шофьор, да трябва по цял ден да стои заврян в някой ъгъл.

— А изглежда симпатичен, горкият — рече Нелчето. — Какъв голям е само, забеляза ли, Атилио? Каква мечка!

— Е, какво пък толкова — каза Атилио. — Когато му помагам да вдига количката на стария, да не мислиш, че ме бие по сила. В същност е дебел, чиста сланина. Прилича на борец, но ако го спипа Лаусе, ще го приспи с два удара. А ти как мислиш, че ще се представи Русито, когато се бие с Естефано?

— Русито е много добър — рече Нелчето. — Дано е рекъл господ да спечели.

— Последния път спечели на косъм, на мен ми се струва, че ударът му не е достатъчно силен, но виж, чудесно играе с краката в… Прилича на Ерол Флин в оня филм за боксьора, ти си го гледала.

— Да, гледахме го в Боедо. Ах, Атилио, на мен филмите за боксьори не ми харесват, разкървавяват си лицето и в крайна сметка все боксиране се гледа, през цялото време. Няма никакви чувства, какво искаш.

— Ха, чувства — каза Пелуса. — Жените, ако не видят някой набрилянтинен да изяжда мадамата с целувки, хич и не искат да знаят. Животът е друго нещо, аз ти го казвам. Действителността, разбираш ли.

— Казваш го, защото ти харесват бандитските филми, обаче като се появи Естер Уйлямз, така и си оставаш с отворена уста, да не мислиш, че не забелязвам.

Пелуса скромно се усмихна и каза, че в крайна сметка Естер Уйлямз е бонбон и половина. Но доня Росита, съвзела се от дрямката, предизвикана от закуската и полюшването, се намеси, за да изкаже мнението, че сегашните артистки не можели да се сравняват с ония от нейното време.

— Това е съвсем вярно — рече доня Пепа. — Като си помисли човек за Норма Телмидж и Лилиан Гиш, ето това бяха жени. Спомни си за Марлен Дитрих, свястна, да речем, не беше, но какво чувство! В оня цветния филм, дето той беше кюре и избяга при арабите, спомняш ли си, и тя през нощта излизаше на терасата с ония бели воали… Спомням си, че свършваше зле, съдба…

— Ах, да — каза доня Росита. — „Отнесени от вихъра“, какво чувство, сега си спомням.

— Не, не беше този „Отнесени от вихъра“ — рече доня Пепа. — Беше един, в който кюрето се казваше Пепе не знам кой си. Всичко на пясъка, спомням си, едни цветове.

— Но не, мамо — каза Нелчето. — Този с Пепе беше друг един, с Шарл Боайе. Атилио също го е гледал, ходихме с Нелата. Спомняш ли си, Атилио?

Пелуса, който слабо си спомняше, започна да премества шезлонгите заедно с тези, които седяха в тях, за да не ги грее слънцето. Госпожите се смяха и малко писукаха, но бяха очаровани, защото така можеха да виждат изцяло басейна.

— Ето я тая, вече говори с момчето — каза доня Росита. — Става ми нещо, като си помисля колко е безсрамна…

— Но, мамо, какво пък толкова — рече Нелчето, която беше разговаряла и беше все още заслепена от чувството за хумор и шегите на Раул. — Ти не искаш да разбереш съвременната младеж, спомни си, когато отидохме да гледаме оня филм с Джеймс Дийн. Честна дума, Атилио, тя през цялото време искаше да си тръгва и казваше, че са безобразници, представи си.

— На финягите не им е много чиста работата — каза Пелуса, който основно беше обсъдил въпроса с момчетата в кафенето. — Така ги възпитават, какво да се прави.

— Ако аз бях майката на това момче, щеше да ме чуе тя — каза доня Пепа. — Сигурно му говори неща, които не са за възрастта му. И де да беше само това…

Трите кимнаха в съгласие, споглеждайки се многозначително.

— Онова снощи беше върхът — продължи доня Пепа. — Виж я ти — да излиза в тъмното с женен младеж, а жена му там да гледа… Какво й беше лицето, видях го аз, бедното ангелче. Истината си е, че вече нямат вяра в бога. Нали сте виждали в трамвая? Можете да си умрете, седят си най-спокойно и си четат тия списания с убийства и София Лорен.

— Ах, госпожо, ако ви разкажа… — рече доня Росита. — Ето, в нашия квартал, без да отиваме по-далеч… Погледнете я, погледнете я тази безсрамница, и да беше поне с този младеж от снощи, а то на всичко отгоре ходи и с учителя, макар че той изглеждаше сериозен човек, разсъдливо момче.

— Какво общо има това? — каза Атилио, заставайки смело в нападнатия лагер. — Лопес е човек на място, можеш да си говориш с него каквото искаш, не се надува, честна дума. Добре прави, какво, да дреме ли? Още повече че на края на краищата тя му подава пръст.

— Ами мъжът й тогава? — намеси се Нелчето, тя се възхищаваше от Раул и не разбираше поведението му. — Мисля, че той би трябвало да си дава сметка. Първо с един, после с друг, после с трети…

— Ето вижте, ето вижте — каза доня Росита. — Отива си единият и веднага почва да говори с учителя. Какво ви казвах аз? Не разбирам как може мъжът й да го допуска.

— Това е съвременната младеж — каза Нелчето, лишена от аргументи. — Така е във всички романи.

Загърната в прилив от морален престиж и в синьо-червена плажна рокля, госпожа Трехо поздрави присъствуващите и зае един шезлонг край доня Росита. Добре поне, че малкият се беше отделил от тази Лавалие, защото така… Доня Росита не бързаше да търси удобен момент; междувременно се разискваше оживено за вълнението, за закуската, за ужаса от тифуса, ако не се вземат своевременно мерки и не се напръскат стаите и за временното, за щастие, неразположение на младия Трехо, който така приличал на баща си по начина на поклащане на главата. Отегчен, Атилио предложи на Нелчето да походят, за да им мине студът след къпането, а госпожите сплотиха редици, сравнявайки кълбетата с прежда и съответните шалове, които си бяха заплели. По-късно (Хорхе пееше с все сила, придружен от Персио, чийто глас изненадващо напомняше котка) госпожите единодушно се съгласиха, че Паула внася смут на кораба и че не трябва да се разрешава подобно нещо, още повече че имаше толкова време до пристигането в Токио.

Дискретното появяване на Нора бе посрещнато с интерес, прикрит с християнско съчувствие. Госпожите веднага проявиха готовност да повдигнат духа на Нора, чиито сенки под очите красноречиво потвърждаваха колко много е страдала. Има защо, горкичката, младоженка и с такъв пеперудчо, който отива да се разхожда с друга по тъмното и да прави кой знае какво. Жалко, че Нора не изглеждаше прекалено склонна да се доверява; необходима бе цялата диалектическа сръчност на дамите, за да я накарат малко по малко да се намеси в разговора, започнат с отбелязване доброто качество на маслото на кораба, последвано от разбор на приспособленията в кабините, от умението, проявено от моряците при построяване на басейн насред палубата, представителността на младия Коста, малко тъжния вид тази сутрин на учителя Лопес и това, колко млад изглеждал мъжът на Нора, макар да е странно, че тя не е отишла да се къпе с него. Може би й е малко лошо, госпожите също не се чувствуват в състояние да отидат при басейна, а освен това и възрастта им…

— Да, днес нямам желание да се къпя — рече Нора. — Не че се чувствувам зле, напротив, но не спах много и… — тя силно се изчерви, защото доня Росита бе погледнала госпожа Трехо, която бе погледнала доня Пепа, която бе погледнала доня Росита. Всички те разбираха така добре, били са някога млади, но така или иначе Лусио трябва да се държи като галантен кавалер и да дойде да вземе младата си съпруга, за да го придружи тя на разходка по слънцето или при басейна. Ех, младежите, всичките са еднакви, много взискателни за някои неща, особено веднага след сватбата, а после обичат да излизат сами или с приятелите и да си разказват нецензурни вицове, докато съпругата плете, седнала на някой стол, Доня Пепа обаче смяташе (но това беше само едно мнение, а и неясно казано), че една младоженка не бива да позволява на мъжа си да я оставя сама, защото така тя го окуражава и накрая те започват да ходят в кафенето да играят карти с приятелите, после тръгват сами на кино, после се връщат късно от работа, а после вече не се знае на какво са способни.

— Ние с Лусио сме много независими — пледира неуверено Нора. — Всеки има право да живее свой живот, защото…

— Това е днешната младеж — каза доня Пепа, която си знаеше своето. — Всеки за себе си и един прекрасен ден откриват, че… Не го казвам за вас, моето момиче, сама може да си представите, вие сте толкова симпатични, но аз имам опит, аз съм отгледала Нелчето, ако ви разкажа каква мъка… Ето тук, няма нужда да отиваме по-далеч, ако вие и господин Коста не обърнете малко внимание, не бих се учудила… Но не искам да ставам нетактична.

— Това не е нетактичност, доня Пепа — рече живо госпожа Трехо. — Много добре разбирам какво искате да кажете и напълно съм съгласна с вас. И аз трябва да помисля за децата си, повярвайте ми.

Нора започваше да си дава сметка, че става дума за Паула.

— И на мен не ми харесва поведението на тази госпожица — каза тя. — Не че ме засяга лично, но тя кокетира по един начин…

— Именно това говорехме, когато вие дойдохте — каза доня Росита. — Същите думи. Безсрамница, точно така.

— Не, аз не съм казвала… Смятам, че прекалява със своята либералност и естествено вие, госпожо…

— Ама разбира се, моето момиче — каза госпожа Трехо. — И няма да позволя това момиче, нека я наречем така, да продължава да се усуква около малкия. Той е самата невинност, на шестнадесет години, представете си… Но де да беше само това… Защото тя на всичко отгоре не се задоволява само с един флирт, нека го кажем на английски. Без да отивам по-далеч…

— Ако си беше харесала само учителя, на мен нямаше да ми се вижда толкова лошо — рече доня Пепа. — Макар че и това не е редно, защото когато една жена е омъжена пред бога, тя не бива да поглежда друг мъж. Но господин Лопес изглежда толкова възпитан и може би те само разговарят.

— Прелъстителка — каза доня Росита. — Мъжът й може да е много симпатичен, но ако моят Енсо ме видеше да разговарям с друг мъж, не че е грубиян, но сигурно нещо щеше да се случи. Женитбата си е женитба, аз винаги го казвам.

Нора беше навела очи.

— Представям си какво си мислите — рече тя. — Тя се опита да се залепи и за моя… за Лусио. Предполагам разбирате, че нито той, нито аз можем да вземем на сериозно подобно нещо.

— Да, моето момиченце, но трябва да се внимава — каза доня Пепа с неприятното чувство, че рибата се изплъзва от мрежата й. — Много хубаво е да казвате, че няма да го вземете на сериозно, обаче жената си е винаги жена, а мъжът си е винаги мъж, както казваха в оня филм с Монтгомери не знам кой си.

— О, не бива да се преувеличава — продължи Нора. — По отношение на Лусио съвсем не се тревожа, но признавам, че поведението на това момиче…

— Никаквица — каза доня Росита. — Да излиза на палубата, когато минава полунощ, сама с един мъж, и то когато жена му, горкото ангелче, извинявайте за сравнението, стои там и гледа…

— Хайде, хайде — каза госпожа Трехо. — Не бива да се прекалява, доня Росита. Нали виждате, че това девойче приема нещата съвсем философски, макар че именно тя е заинтересованата.

— А как да ги приемам? — попита Нора, усещайки, че една малка ръка я стисва за гърлото. — Няма да се повтори, това е всичко, което мога да ви кажа.

— Да, възможно е — каза госпожа Трехо. — Аз обаче не смятам да й позволявам да продължава да досажда на детето. Казах на съпруга си какво мисля и ако тя отново забрави всякакво приличие, ще ми чуе гласа, тази госпожичка. Горкото дете се смята за длъжно да й угажда, защото вчера господин Коста се погрижи за него, когато се почувствува зле, и даже му направи подарък. Представете си какъв ангажимент. Но я вижте кой е дошъл да ни посети…

— Слънцето е истинска благодат — заяви дон Гало, отпращайки шофьора с едно от своите махвания с ръка, които му придаваха вид на фокусник. — Какъв пек, госпожи! Ето ме тук с почти пълен списък, готов да го предложа на вашето внимание, за да ме посъветвате с любезността и познанията си…