Хулио Кортасар
Лотарията (30)

XXX

По време на вечерята раздразнението й постепенно премина, заместено от лукавството и желанието да го занася. Не че имаше някаква определена причина да го занася, но тя все още се дразнеше, че той я обезоръжаваше така лесно с начина, по който я гледаше. За миг бе готова да помисли, че Лопес е наивен и че силата му идва именно от наивността му. После се присмя на собственото си простодушие — не беше трудно да се забележи, че Лопес имаше добре развити ловджийски способности, макар да ги проявяваше без особен патос. Паула не се ласкаеше от непосредствения ефект, който бе произвела върху Лопес; напротив (дявол да го вземе, един ден преди това те не се познаваха, бяха двама души, чужди един на друг в огромния Буенос Айрес), дразнеше я, че се оказа така бързо доведена до традиционното състояние на царска плячка. „И цялата работа, защото съм единствената действително свободна и интересна жена на кораба — помисли тя. — Може би нямаше да ме забележи, ако ни бяха запознали някъде на гости или в някой театър.“ Вбесяваше се, че се чувствуваше задължително включена в серията от забавления на пътуването. Закачват я на стената като мишена, та господин ловецът да упражнява мерника си. Но Ямайка Джон бе толкова симпатичен, тя не можеше да изпитва към него истинска досада. Помисли си дали той, от своя страна, не мислеше нещо подобно; тя прекрасно знаеше, че може да я сметне за кокетка, първо, защото действително е кокетка, и второ, защото начинът й на поведение и постъпките й лесно можеха да се изтълкуват превратно. Като истински аржентинец, и то столичанин, бедният Лопес може би мислеше, че ще се изложи пред нея, ако не направи всичко възможно, за да я покори. Положение идиотско, но с окраска на неизбежност — както при марионетките в театъра, принудени да раздават и получават обредните удари. Малко й стана жал за Лопес и за самата нея, а същевременно се зарадва, че не се заблуждаваше. Те двамата можеха да играят играта до върховно съвършенство и, дай боже, Пънч да е така сръчен, както и Джуди^[1].

В бара, където Раул ги беше поканил да пият джин, те прелетяха над семейство Пресути, скупчено в един ъгъл, но се озоваха срещу Нора и Лусио, които не бяха вечеряли и изглеждаха загрижени. Сядането край масата неизбежно ги постави едни срещу други и те разговаряха за всичко по малко, като личността на всеки с облекчение отстъпи пред удобното чудовище на общия разговор, винаги по-ниско стоящ от сбора на тези, които го поддържат, а затова и така поносим и търсен. Лусио вътрешно се радваше на появяването на другите, защото Нора се беше натъжила, след като написа писмо на сестра си. Макар да казваше, че й няма нищо, тя веднага изпадаше в униние, което го караше малко да губи търпение, защото не виждаше начин да го избегне. Той никога не бе разговарял много-много с Нора, тя беше по-разточителната; в същност те имаха доста различни вкусове, но това между мъж и жена… Така или иначе досадно беше, че Нора се наскърбяваше за глупости! Може би щеше да се поразсее малко с останалите.

Паула почти не беше приказвала с Нора до този момент и двете усмихнато кръстосаха оръжие, докато мъжете поръчваха напитки и предлагаха цигари. Приютил се в своето мълчание, нарушавано само от някоя и друга любезна забележка, Раул ги наблюдаваше, докато обменяше с Лусио впечатления за картата и маршрута на „Малкълм“. Той виждаше как в Нора се възраждат радостта и доверието, светското чудовище я галеше с многобройните си езици, откъсваше я от диалога, този прикрит монолог, потапяше я в един малък, вежлив и тривиален свят, искрящ от остроумни фрази и невинаги обясним смях, вкус на шартрьоз и ухание на „Филип Морис“. „Истинска козметична операция“, помисли Раул, гледайки как чертите на Нора си възвръщат оживлението, как то ги разхубавява. С Лусио беше по-трудно — той все още беше малко затворен в себе си, докато бедният Лопес, ах, бедният Лопес. Раул започваше да изпитва към него жал. „So soon — мислеше той. — So soon…“ Но той може би не си даваше сметка, че Лопес бе щастлив и сънуваше розови слонове, огромни стъклени балони, пълни с цветна вода.

— И станало така, че тримата мускетари, които този път не били четирима, тръгнали към кърмата и се върнали с празни ръце — каза Паула. — Когато решите, Нора, може да наобиколим натам и ние двете, за всеки случай ще вземем и годеницата на Пресути, за да се получи свещеното число. Сигурно ще спрем чак при витлата.

— Ще се заразим от тифус — рече Нора, която имаше склонността да взима Паула на сериозно.

— О, аз имам Вик Вапоруб — каза Паула. — Кой би помислил, че тези смели хоплити ще заровят лице в прахта като най-обикновени страхливци?

— Не преувеличавай — възрази Раул. — Корабът е много чист и за сега няма в какво да се ровим.

Той си зададе въпроса дали Паула щеше да удържи на думата си и нямаше да измъкне на бял свят револверите и пистолета. Не, няма да го направи. Good girl^[2]. Напълно луда, но толкова свястна. Малко изненадана, Нора искаше да узнае подробности за експедицията. Лопес погледна изкосо към Лусио.

— А, не ти разказах, защото не си струваше — рече Лусио. — Нали виждаш какво казва госпожицата. Чисто губене на време.

— Вижте, аз не мисля, че сме си губили времето — каза Лопес. — Всяко разузнаване си има своята цена, както вероятно е казал някой известен стратег. На мен поне ми послужи да се убедя, че има нещо гнило в Маджента Стар. Нищо ужасно, разбира се, не че возят товар горили на кърмата; по-скоро някаква прекалено явна контрабандна стока или нещо подобно.

— Възможно е, но в същност това не ни засяга — каза Лусио. — Откъм нашата страна всичко е наред.

— На пръв поглед, да.

— Защо на пръв поглед? Съвсем ясно е.

— Лопес твърде разумно изпитва съмнения заради прекалената яснота — рече Раул. — Както е уверявал на времето си бенгалският поет от Сантиникетан, нищо не заслепява повече от прекалената светлина.

— Е, това са си приказки на поети.

— Затова ги и цитирам, като дори допускам скромността да ги припиша на поет, който никога не ги е казал. Но връщайки се към Лопес, аз споделям съмненията му, които тревожат и нашия приятел Медрано. Ако нещо не е в ред на кърмата, носът ще се зарази рано или късно. Да го наречем тифус 224 или марихуана с тонове — оттук до Япония пътят е дълъг, скъпи мои, и ненаситните риби под кила са много.

— Олеле… не ме карай да треперя! — възкликна Паула. — Погледнете Нора, горкичката, тя наистина се изплаши.

— Аз не знам дали се шегувате — рече Нора, хвърляйки изненадан поглед на Лусио, — но ти ми беше казал…

— А ти какво искаше да ти кажа, че Дракула се разхожда на свобода из кораба? — запротестира Луоио. — Тук много се преувеличава и това сигурно е чудесно като развлечение, но не бива да се създава у хората представа, че се говори сериозно.

— Що се отнася до мен — каза Лопес, — говоря напълно сериозно и не смятам да стоя със скръстени ръце.

Паула изръкопляска подигравателно.

— Единствено Ямайка Джон! Не че очаквах по-малко от вас, но наистина, такъв героизъм…

— Не ставайте глупава — рече направо Лопес. — И ми дайте една цигара — моите са се свършили.

Раул прикри израза си на възхита. Така ли, малкият. Ясно, нещата тук ще стават интересни. Той се зае да наблюдава как Лусио прави опити да си възвърне изгубените позиции и как Нора, кротка и невинна овчица, го лишава от удоволствието да приеме обясненията му. За Лусио всичко беше просто: тифус. Капитанът — болен, кърмата — заразена, следователно — елементарни предохранителни мерки. „Неизбежно е — помисли Раул, — пацифистите са принудени да прекарват живота си във войни, бедните душици. Лусио ще си купи картечница още от първото пристанище, в което пуснем котва.“

Паула изглеждаше по-отзивчива и приемаше мненията на Лусио с много съсредоточен израз, който Раул прекалено добре познаваше.

— Най-после срещам някого със здрав разум. Прекарах деня, заобиколена от конспиратори, последните мохикани, Петербургските атентатори. Толкова добре му се отразява на човек да срещне някого със солидни убеждения, който не се оставя да го повлекат демагозите.

Лусио, не особено сигурен, че това е похвала, задълба в схващанията си. Ако е уместно да се направи нещо, то трябва да се изпрати нота, подписана от всички (от всички, които желаят, разбира се), за да стане известно на първия помощник, че пътниците на „Малкълм“ разбират и се съобразяват с необичайното положение, създало се на кораба. Във всеки случай би могло да се намекне, че контактът между офицери и пътници не е бил напълно искрен…

— Хайде, хайде — промълви Раул, отегчен. — Ако тия типове са имали тифус на борда в Буенос Айрес, постъпили са като истински мерзавци, като са ни натоварили.

Нора, ненавикнала на силните изрази, примигна. Паула с мъка сдържаше смеха си, но отново се съюзи с Лусио, за да изкаже предположението, че епидемията вероятно е избухнала с пълна сила едва след излизането им от залива. Изпълнени със смут и неувереност, доблестните офицери спрели пред Килмес, чиито добре известни изпарения едва ли са допринесли за подобряване състоянието на кърмата.

— Да, да — каза Раул. — Всичко като в цветен филм.

Лопес слушаше Паула с полуразвеселена, полуиронична усмивка; беше му смешно, но този смях не отиваше по-далеч от тръпчивия привкус. Нора се опитваше да разбере, озадачена, и най-сетне заби поглед в чашата с кафе и не го вдигна оттам в продължение на доста време.

— Н-да — рече Лопес. — Свободното изказване на мнения е една от облагите на демокрацията. Аз така или иначе се присъединявам към изречения преди малко от Раул енергичен епитет. И ще видим какво ще стане.

— Нищо няма да стане, това е лошото за вас — каза Паула. — Ще си останете без играчка и пътуването ще ви се види ужасно скучно, когато ни пуснат на кърмата някой от тези дни. След това изказване отивам да погледам звездите, които вероятно са твърде блестящи.

Тя стана, без да поглежда конкретно никого. Започваше да й дотяга прекалено лесната игра и се дразнеше, че Лопес не й бе помогнал с някоя дума нито за, нито против. Знаеше, че той не вижда сега начин да я последва, но че няма да мръдне и по-късно от масата. Тя знаеше и още нещо, което щеше да се случи, и отново започваше да се забавлява, особено защото Раул щеше да си даде сметка, а нещата винаги са по-забавни, когато в тях участвува и Раул.

— Ти няма ли да дойдеш? — каза Паула, като го гледаше.

— Не, благодаря. Звездите, такива дрънкулки…

Тя помисли: „Сега и той ще стане и ще каже…“

— И аз отивам на палубата — каза Лусио, като се изправи. — Ще дойдеш ли, Нора?

— Не, предпочитам да почета малко в кабината. Довиждане.

Раул остана с Лопес. Лопес кръстоса ръце на гърдите си, както по картинките на „Хиляда и една нощ“. Барманът започна да прибира чашите, докато Раул очакваше всеки миг свистенето на ятагана и тупването на нечия глава на пода.

 

 

Неподвижен в най-предната точка на носа, Персио ги чу да се приближават, предшествувани от откъслечни думи, разнасяни от прохладния вятър. Вдигна ръка и им показа небето.

— Вижте какво великолепие — каза въодушевено той. — Това не е небето на Чакарита, повярвайте ми. Там винаги има нещо като зловонна пара, отблъскваща, мазна ципа между моите очи и великолепието. Виждате ли го, виждате ли го? Това е върховното божество, излегнато над света, божество, цялото в очи…

— Да, много е красиво — рече Паула. — В крайна сметка малко повтарящо се, както всичко величествено и тържествено. Само в дребното има истинско разнообразие, не ви ли се струва?

— О, във вас говорят демоните — забеляза вежливо Персио. — Разнообразието е истинското обещание на ада.

— Невероятно луд е тоя тип — промълви Лусио, когато те продължиха нататък и се изгубиха в тъмнината.

Паула седна на едно навито въже и поиска цигара; запалването им отне доста време.

— Топло е — каза Лусио. — Странно, по-топло е тук, отколкото в бара.

Той свали сакото си и бялата му риза ясно се очерта в полумрака. Нямаше никой в тази част на палубата и бризът на моменти свиреше в опънатите жици. Паула мълчаливо пушеше, загледана в невидимия хоризонт. Когато вдъхваше дим, огънчето припламваше и червеното петно на косата й се разрастваше в тъмнината, Лусио мислеше за израза на Нора. Но колко е глупава, колко е глупава. Нищо, нека се учи отсега. Мъжът е свободен, а и няма нищо лошо в това да отиде да се поразходи на палубата с някоя друга жена. Проклети буржоазни условности, възпитание от калугерското училище, о, Богородице, майчице, и други глупости с бели цветя и цветни гравюри. Едно нещо е обичта, а друго свободата и ако тя си мисли, че цял живот ще го държи вързан, както в последно време, само защото не се решаваше да стане негова, то тогава… Стори му се, че очите на Паула го гледат, макар че беше невъзможно да ги види. За оня добряк, Раул, май няма особено голямо значение, че приятелката му излиза сама с друг; напротив, беше я погледнал с развеселен вид, сякаш вече са му известни капризите й. Много рядко беше срещал той толкова странни хора като тези тук, на кораба. Ама и Нора, как зяпаше само, докато слушаше приказките на Паула, ругатните, които пускаше тук-там, толкова неочаквания й начин на забиване в различните теми. Но за щастие по въпроса за кърмата…

— Радвам се, че поне вие разбрахте моята гледна точка — каза той. — Много е хубаво да се правиш на интересен, но в крайна сметка целта не е да се провали успехът на пътуването.

— Вие смятате, че това пътуване ще има успех? — попита Паула безразлично.

— А защо не? Зависи донякъде от нас, струва ми се. Ако се скараме с офицерите, те могат да ни направят живота невъзможен. И аз държа да ме уважават не по-малко от всеки друг — добави той, подчертавайки думата „уважават“, — но не си струва да се разваля увеселителното пътешествие заради някакъв глупав каприз.

— Това се нарича увеселително пътешествие, така ли?

— Хайде, не ме занасяйте.

— Сериозно ви питам, тези елегантни думи винаги ме заварват неподготвена. Вижте, вижте, падаща звезда.

— Пожелайте си нещо, бързо.

Паула си пожела. За част от секундата небето се бе разчупило откъм север, тънка пукнатина, която сигурно бе възхитила зоркия Персио. „Хайде сега, моето момченце — помисли Паула, — да приключим с тези глупости.“

— Вие не ме взимайте прекалено на сериозно — каза тя. — Вероятно не бях искрена, когато взех вашата страна преди малко. Въпросът беше… така да се каже, спортен. Не обичам някой да е в по-неизгодно положение, аз съм от тези, които тичат да помагат на по-малкия или по-глупавия.

— Аха — рече Лусио.

— Подиграх се малко на Раул и на останалите, защото ми е много забавно да ги гледам превърнати в Буфало Бил и неговите приятели; но може да се окаже, че те са прави.

— Ами, прави — каза Лусио, раздразнен. — Аз ви бях благодарен за намесата, но ако сте го направили само защото ме смятате за глупак…

— О, не приемайте нещата така буквално. Освен това вие защищавате принципите на реда и установената йерархия, а това в някои случаи изисква повече смелост, отколкото предполагат иконоборците. За доктор Рестели е лесно например, но вие сте много млад и вашата позиция се оказва на пръв поглед неприятна. Не знам защо трябва винаги да си представяме младежите с по един камък във всяка ръка. Измислица на старците вероятно, добър предлог, за да не им отстъпят полиса за нищо на света.

— Полиса?

— Именно, да. Жена ви е много мила, тя притежава една невинност, която ми харесва. Не й го казвайте, жените не прощават този род доводи.

— Не я смятайте за толкова невинна. Тя е малко… има си една дума… Не е боязлива, но подобна.

— Смирена.

— Именно. От възпитанието, което е получила в къщи, без да смятаме проклетите монахини. Предполагам, вие не сте католичка.

— О, да — каза Паула. — При това ревностна. Кръщение, първо причастие, конфирмация. Още не съм стигнала до прелюбодейката и самарянката, но ако господ ми даде здраве и време…

— И на мен така ми се струваше — рече Лусио, който не беше схванал много добре. — Аз, разбира се, съм с много либерални схващания за тия неща. Не че съм атеист, но виж, религиозен не съм. Чел съм много произведения и смятам, че Църквата е едно зло за човечеството. На вас понятно ли ви се вижда във века на изкуствените спътници в Рим да има папа?

— Във всеки случай той не е изкуствен — каза Паула, — а това все пак е нещо.

— Имам пред вид… Винаги споря с Нора за едно и също, но в крайна сметка ще я убедя. Тя вече се съгласи с мен за някои неща… — той се спря с неприятното подозрение, че Паула чете мислите му. Но в крайна сметка по̀ му изнасяше да си разкрие душата, никога не се знаеше с едно толкова свободно момиче. — Ако ми обещаете да не го разказвате много-много, ще ви направя едно съвсем лично признание.

— Вече знам — каза Паула, изненадана от собствената си сигурност. — Няма брачно свидетелство.

— Кой ви е казал? Но нали никой…

— Вие, разбира се. Младите социалисти винаги започват да убеждават католичките, а свършват, убедени от тях. Не се тревожете, ще бъда дискретна. И вижте какво, оженете се за това момиче.

— Да, разбира се. Но вече съм големичък за съвети.

— Ами, големичък — предизвика го Паула. — Вие сте едно симпатично хлапе и нищо повече.

Лусио се приближи, едновременно ядосан и доволен. След като му дава възможност, след като сама му дава повод, най-фамилиарно, ще я научи той нея да не се прави на интелектуалка.

— Както е тъмно — отбеляза Паула, — човек понякога не знае къде си слага ръцете. Съветвам ви да ги преместите в джобовете си.

— Хайде, малката — каза той, прихващайки я през кръста. — Приюти ме, че ми е студено.

— А, стилът на американските романи. Така ли покорихте жена си?

— Не, не така — отвърна Лусио, като се опитваше да я целуне. — Ето така и така. Хайде, не ставай лоша, не разбираш ли, че…

Паула се отскубна от прегръдката и скочи от купчината въжета.

— Горкото момиче — каза тя, отивайки към трапа. — Горкичката, започвам наистина да я съжалявам.

Лусио я последва, бесен, след като разбра, че дон Гало се движи някъде наоколо, странен хипогриф на звездна светлина, многостранна и единна форма, в която шофьорът, количката и самият той добиваха тревожни размери.

Паула въздъхна.

— Знам какво ще направя — рече тя. — Ще ви стана свидетелка на сватбата и даже ще ви подаря ваза. Видях една в базара „Дон мундос“…

— Разсърдихте ли се? — каза Лусио, отказал се бързо от обръщението на „ти“. — Паула… да бъдем приятели, а?

— Тоест аз не трябва да казвам нищо, така ли?

— Какво ме интересува какво ще кажете? Май повече ще се заинтересува Раул, ако говорим по същество.

— Раул ли? Опитайте, ако искате. Ако не кажа нищо на Нора, то е, защото така съм си решила, а не от страх, Вървете да си изпиете подсладеното какао — добави тя, неочаквано разгневена. — И много здраве на Хуан Б. Хусто.

Д

Тъй както е поразително, че съдържанието на една мастилница би могло да се превърне в „Светът като воля и представа“^[3] или че допирът на кожната папила с изопнатата струна от изсушено черво описва в пространството първия полигон на едно бягащо движение, така и размишлението, тайно мастило, изкусен нокът, забарабанил по опънатия пергамент на нощта, най-сетне нахлува и прониква в непрогледната материя, ограждаща отвора й с жадни краища. В този късен час, на носа на кораба, несвързаните наблюдения се плъзгат по несигурната повърхност на съзнанието, търсят въплъщение и за целта подкупват думата, която ще ги направи конкретни в това смутено съзнание, появяват се като откъслеци от изречения, окончания и случаи в противоречива последователност сред растящата вихрушка, подхранвана от надеждата, ужаса и радостта. Подпомогнати или провалени от радиациите на чувства, които по-скоро идат от кожата и от вътрешностите, отколкото от тънките антени, смазани от толкова много низост, наблюденията над едно космическо отвъд, над това, което започва там, където свършва нокътят, думата нокът и нещото нокът, се борят безмилостно с щампованите канали и с пластмасовите и винилитни форми на смаяното и яростно съзнание, търсят прекия достъп, бил той гърмеж, тревожен вик или самоубийство със светилен газ, преследват, който ги преследва — Персио, подпрян с две ръце на фалшборда, обгърнат в звезди, мигрена и вино „Небиоло“.

Преситен от светлина, от ден, от лица, подобни на неговото, от предъвквани разговори, подобен на малък объркан шумер пред ужасяващата сакралност на нощта и небесните светила, прилепил теме към свода, който всеки миг се изгражда и се руши в мисълта, Персио се бори с насрещния вятър, който не влияе дори на гиздавия анемометър, поставен на капитанския мостик. Полуотворил уста, за да приеме този вятър и му се наслади — кой може да каже дали не е пресекливото дихание на дробовете му това, което го поражда — прибягващ по тялото му като стадо подгонени елени. В абсолютната самота на носа, която недоловимото хъркане на спящите в кабините хора превръща в един кимерийски свят, в неспасяемата северозападна област, Персио изправя дребния си ръст със замаха ни саможертвата фигура, издялана в дървените дракони на Ерик, жертвоприношение с лемурова кръв, пръсната в пенещите се води. Той дочува лекото звънтене на китарата в корабните въжета, гигантският нокът на пространството диктува един първи звук, почти веднага заглушен от тривиалността на вълните и вятъра. Море, прокълнато на еднообразие и бедност, огромна пихтиеста зелена крава опасваща кораба, който я насилва, упорито отдаден на безкрайната борба между железния кил и лепкавата вулва, трептяща в пяна. За миг над това безсмислено, вулгарно съвкупление китарата на пространството спуска към Персио ожесточения си зов. Неуверен в слуха си, затворил очи, Персио знае, че само неясно изречените думи, несигурният лукс на големите думи, натоварени като орела с царска плячка, най-сетне ще отекнат отвъд неговото съкровение, отвъд неговите гърди и отвъд неговото разбиране с непоносимия отзвук на струните. Дребен и непредпазлив, той се движи като муха по невъзможно достижими повърхности; мисълта и устните опипват отверстието на нощта, нокътя на пространството, поставят с бледите си ръце на човека, който реди мозайката, сините, златисти и зелени фрагменти на бръмбара в прекалено крехките контури на музикалната рисунка, която се ражда наоколо. Изведнъж — една дума, кръгло, тежко съществително, но думата невинаги пада на място, сгромолясва се насред градежа със съскането на охлюв сред пламъците. Персио навежда глава и престава да разбира, вече почти не разбира, че не е разбрал; но неговият жар е като музиката, която се задържа без усилие във въздуха на паметта, той отново полуотваря устни, затваря очи и се осмелява да произнесе една нова дума, после друга и друга, като ги поддържа с дъх, който не би могъл да се обясни с белите дробове. От този така фрагментарен подвиг се съживяват мигновени блясъци, които заслепяват Персио, внезапно приближаване, пред което желанието му отстъпва, все едно че искат да напъхат лицето му в тиква, пълна със сколопендри; вкопчен в борда, сякаш дори тялото му е пред прага на ужасяваща радост или ликуващ ужас, понеже нищо от подчиненото на условните рефлекси не е доживяло този момент, и той по-упорито съживява и приема смътните видения, които падат отгоре му — разкапани и обезобразени, раздвижва несръчно рамене сред облак от прилепи, откъси от опери, пасажи от шифтове на осем, части от трамваи с реклами на търговци на едро, глаголи, на които липсва контекст, за да добият смисъл. Тривиалното, гнилото и ненужно минало, предполагаемото и илюзорно бъдеще се смесват в един-единствен мазен и миризлив пудинг, който притиска езика му и облага с горчилка венците му. Той би искал да разтвори ръце със страшен жест, да разбие с един само удар, с един само вик това жалко гъмжене, което руши себе си в гърча на победния финал в класическата борба. Той знае, че в кой да е момент една въздишка ще се изплъзне от неговата ежедневност, опръсквайки всичко с лигавото приемане на невъзможното, и чиновникът в отпуск ще каже: „Късно е вече, в кабината е светло, чаршафите са ленени, барът е отворен“, и вероятно ще прибави най-отвратителното примирение: „И утре е ден“ и пръстите му се впиват в желязото на борда, така го прилепват до кожата, че просъществуването на дермата и епидермата вече надхвърля свръхестественото. На ръба — тази дума отново и отново се повтаря, всичко е ръб и всеки миг ще престане да бъде ръб: на ръба Персио, на ръба — кораб, на ръба — настояще, на ръба — ръб: да устоиш, все още да останеш, да се предложиш, за да вземеш, да се разрушиш като съвест, за да бъдеш едновременно и дивечът, и ловецът, сблъсъкът, унищожаващ всякаква съпротива, светлината, която сама се огрява, китарата, която сама себе си слуша. И понеже е навел глава, изгубил е сили и усеща, че нещастието като хладна чорба или като голямо петно пъпли по реверите на новото му сако, яростната битка между „да“-то и „не“-то, изглежда, утихва, разреждат се виковете, които разкъсваха слепоочията му, борбата продължава, но сега се осъществява сред леден въздух, в кристал, конниците на Учело замразяват съкрушителния удар на копията, сняг като в руски роман трепти в едно преспапие с утаени снежинки. Там горе музиката също става обредна, една наситена, постоянна нота малко по малко се зарежда със смисъл, приема втора нота, записването й отстъпва към мелодията, за да влезе, изгубвайки се, в един все по-богат акорд, и от това изгубване бликва нова музика, китарата се разстила като коса върху възглавницата, всички нокти на звездите падат върху главата на Персио и го разкъсват в най-сладостното мъчение — довеждането докрай. Затворен в себе си, в кораба и нощта — отчаяна готовност, която обаче е чисто очакване, чисто приемане, Персио усеща, че потъва или че нощта се издига и се простира върху него, става някакво разместване, което го разпуква като узрял нар, предлага му най-сетне собствения му плод, сетната му кръв, която образува едно цяло с формите на морето и небето, с преградите на времето и мястото. Затова именно той пее, мислейки, че чува песента на огромната китара, и започва да вижда отвъд очите си, от другата страна на преградата, на анемометъра, на фигурата, изправена във виолетовата тъмнина на капитанския мостик. Затова той е едновременно обнадежденото внимание, достигнало най-високата си точка, както и (но това не го учудва) часовникът в бара, който сочи двадесет и три и четиридесет и девет, и също (без да го боли) композиция № 8730, която навлиза в гарата на Вила Азеду, и № 4121, която се носи от Фонтела към Фигейра да Фоз. Но достатъчен е един минимален рефлекс на паметта му, изразен в неволното желание да изясни дневната енигма, и най-после достигнатото и изживяно ексцентриране се пръсва като огледало, стъпкано от слон, снежното преспапие изведнъж пада, морските вълни скърцат и се надигат и накрая остава кърмата, дневното желание, картината на кърмата у Персио, който гледа пред себе си, застанал на края на баковата палуба, и бърше една ужасно парлива сълза, плъзнала се по лицето му. Той вижда кърмата, само кърмата: вече не влаковете, вече не булевард „Риу Бранку“, нито сянката от коня на един унгарски селянин, вече не — всичко се е струпало в тази сълза, която изгаря бузата му, пада върху лявата му ръка, незабележимо се плъзга към морето. В паметта му, разтърсена от страхотни удари, остават едва три-четири образа от целостта, която бе постигнал: два влака, сянката на един кон. Той вижда кърмата и същевременно оплаква цялото, навлиза в едно невъобразимо съзерцание, най-после установено, и плаче, както плачем без сълзи при събуждане от сън, от който са ни останали в ръцете само нишки от злато или от сребро, или от кръв, или от дим, нишките, спасени от една мълниеносна забрава, която не е забрава, а връщане към дневното, към тук и към сега, където успяваме да просъществуваме с драскане. Значи, кърмата. Това, което изглежда така — кърмата. Игра на сенки с червени фенери? Кърмата, ето това там. Нищо не напомня за нищо: нито шпилове, нито шканци, нито рангоут, нито карантинен флаг, нито чайки, прелитащи над стенга. Но кърмата, ето това там, това, което е Персио, загледан в кърмата, клетки с маймуни на левия борд клетки с диви маймуни на левия борд, цял парк хищници на товарния люк — лъвовете и лъвицата бавно са въртят в пространството, заградено с бодлива тел, отразяват пълната луна с фосфоресциращата кожа на гърба си, внимателно ръмжат, никога болни, никога замаяни от морска болест, безразлични към бърборенето на истеричните бабуини, на орангутана, който чеше задника си и после си разглежда ноктите. Сред тях, свободни по палубата — сивите чапли, фламингото, таралежите и къртиците, бодливецът, алпийският съсел, глиганът и пингвините. Малко по малко се открива подредбата на клетките и оградите, бъркотията с всяка измината секунда се превръща във форми едновременна гъвкави и строги, подобни на тези, които придават здравина и изящество на музиканта на Пикасо, принадлежал на Аполинер; в черното, в моравото, в нощта се прокрадват зелени и сини блясъци, жълти кръгове, съвършено черни пространства (тялото, може би главата на музиканта), но всякакво постоянствуване в тази аналогия е вече просто спомен и следователно грешка, защото от единия край наднича бегла фигура, може би Вант, с огромните криле, парола на съдбата, а може би Тукулка, с лице на ястреб и уши на магаре, така както друго едно съзерцание успя да го представи в Тумба дел Орко, освен ако тази нощ на юта има маскарад на боцманите и курсант-офицерите, пристрастени към изкуството на папиемашето, или пък треската, причинена от тифус 224, изпълни въздуха с бълнуването на капитан Смит, проснат на койка, пропита с карболова киселина, рецитиращ псалми на английски с нюкаселско произшествие. Като си проправя път сред толкова пасивност, у Персио се утвърждава представата за един възможен цирк, където мравояди, палячовци и патици танцуват на палубата под шатър от звезди и само на неясния му поглед върху кърмата може да се отдаде това мигновено прокрадване на непристойни фигури, сенки от Волтера или Черветери, смесени с един зоопарк, предаден на постоянно съхранение в Хамбург. Когато разтваря още по-широко очи, втренчени в морето, което носът на кораба подразделя или разрязва, представлението става още по-ярко на цветове, започва да изгаря клепачите му. Той с вик закрива лицето си, онова, което е успял да види, се струпва в безпорядък върху коленете му, принуждава го да се прегъне, стенейки, отчаяно щастлив, едва ли не сякаш някаква сапунеста ръка току-що е привързала на врата му мъртъв албатрос.