Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XII

Когато те излязоха, беше вече почти нощ и червеникави горещи облаци се трупаха в средата на небето. Инспекторът много почтително изпрати двама полицаи да помогнат на шофьора при пренасянето на дон Гало до един автобус, който чакаше малко по-далече, зад сградата на общината. Разстоянието и кръстовището на улицата необяснимо усложниха преместването на дон Гало, като пътьом стана нужда друг полицай да спре движението на ъгъла на „Боливар“. Противно, на това, което Медрано и Лопес смятаха, на улицата не бяха останали много-много любопитни, хората поглеждаха за малко, странната картина — „Лондон“ със спуснати ролетки, разменяха по някоя забележка и продължаваха пътя си.

— Защо, по дяволите, не докарахте автобуса до кафенето? — попита Раул един от полицаите.

— Заповед, господине — каза полицаят.

Взаимното представяне, улеснено от любезния инспектор и продължено непосредствено след това от полуизплашените, полуразвеселени пътници, им позволи да образуват една вече плътна група, която последва като свита инвалидната количка на дон Гало. Автобусът вероятно принадлежеше на войската, макар да не се виждаше никакъв надпис по лъскавата черна боя. Имаше много тесни прозорчета и вмъкването на дон Гало се оказа особено сложно поради бъркотията в момента и добрата воля, проявена от всички и особено от Пелуса, който се суетеше на стъпалото и даваше ту едни, ту други нареждания на мрачния шофьор. Веднага щом дон Гало се настани на първата седалка и количката се сгъна като огромен акордеон в ръцете на шофьора, пътниците се качиха и се настаниха почти слепешката в мрачното превозно средство. Лусио и Нора, които бяха прекосили „Авенида“, хванати плътно под ръка, намериха място в дъното и седнаха много кротко, поглеждайки с известно недоверие останалите пътници и пръснатите по улицата полицаи. Медрано и Лопес бяха подхванали разговор с Раул и Паула, а доктор Рестели разменяше с Персио обичайните за случая коментари. Клаудия и Хорхе много се забавляваха, всеки посвоему; останалите бяха прекалено заети да разговарят помежду си с пълно гърло, за да отбелязват какво става.

Шумът от ролетките на „Лондон“, които Роберто и останалите келнери отново вдигнаха, стигна до Лопес като финален акорд — приключваше нещо, което оставаше завинаги назад. До него Медрано палеше нова цигара и гледаше нечетливите светлинни табла на Ла Пренса. Тогава се чу някакъв клаксон и автобусът много бавно тръгна. В тревожната група около Пелуса изказваха мнение, че разделите са винаги мъчителни, защото едни си отиват, а други остават, но стига здраве да има, след което пък се отбелязваше, че пътуванията са винаги все същото — за едни радост, а за други — мъка, защото едни заминават, но трябва да се мисли и за тези, които остават. Светът е зле устроен, винаги е така, за едни всичко, а за други нищо.

— Как ви се стори речта на инспектора? — попита Медрано.

— Вижте, стана нещо, което ми се случва доста често — каза Лопес. — Докато онзи даваше обясненията, те ми се сториха неоспорими и дори се почувствувах съвсем удобно в това положение. Сега вече не ми се виждат толкова убедителни.

— Има такова едно изобилие от подробности, което ми се вижда забавно — каза Медрано. — Щеше да е много по-просто да определят за сборен пункт митницата или кея, не мислите ли? Но, изглежда, това щеше да лиши от удоволствие някой, който може би тайно ни гледа от една от тези канцеларии на общината. Както в някои партии шах, където ходовете се усложняват просто от разточителство.

— Понякога — каза Лопес — ги усложняват за прикритие. Във всичко това има нещо като притаен провал, сякаш едва ли не се готвят да ни отнемат пътуването, или действително не знаят какво да правят с нас.

— Би било жалко — рече Медрано, спомняйки си за Бетина. — Никак не бих искал да остана на сухо в последния момент.

Откъм ниското, където вече беше тъмно, те се приближаваха към северната част на пристанището. Инспекторът взе един микрофон и се обърна към пътниците с вид на екскурзовод от агенция Кук. Раул и Паула, седнали отпред, забелязаха, че шофьорът кара много бавно, за да даде време на инспектора да се впусне в подробности.

— Сигурно си обърнала внимание на някои от спътниците — каза Раул на ухото на Паула. — Страната е доста добре представена. Възходът и упадъкът в най-ярките им форми… Питам се какво ли, по дяволите, търсим тук.

— Струва ми се, че ще се забавлявам — рече Паула. — Чуй тези обяснения, които дава нашият Вергилий. Думата „затруднения“ се появява всеки миг.

— С билет от десет песос — отвърна Раул — не смятам, че могат да се изискват улеснения. Какво ще кажеш за майката с детето? Харесва ми лицето й, има нещо изящно в скулите и в устата.

— Най-забележителен е инвалидът, прилича по нещо на кърлеж.

— А момчето, което пътува със семейството, как ти се струва?

— По-скоро семейството, което пътува с момчето.

— Семейството е по-безлично от него — каза Раул.

— Всичко зависи от цвета на стъклото, през което се гледа — изрецитира Паула.

Инспекторът наблягаше специално на необходимостта при всяко изпитание да се запази спокойствието-характерно-за-културните-хора, и да не се изпада в паника заради дребни подробности и затруднения („и затруднения“), от организационен характер.

— Но наистина всичко е много добре — каза доктор Рестели на Персио. — Много порядъчно, не ви ли се струва?

— Леко объркано, бих казал аз, колкото да кажа нещо.

— Не, съвсем не. Предполагам, че властите са си имали причини да организират нещата така, както са. Лично аз бих променил някои подробности, имайки предвид, че всички присъствуващи не са действително на висотата на останалите. Има един юноша, ще го видите на една от седалките от другата страна…

— Все още не се познаваме — каза Персио. — Може би никога няма да се опознаем.

— Вие може да не ги познавате, господине. Що се отнася до мен, преподавателските ми функции…

— Добре — каза Персио с величествено движение на ръката. — При корабокрушения обикновено най-очуканите се оказват изключителни. Вижте какво стана, когато пострада „Андрея Дория“.

— Не си спомням — каза доктор Рестели, малко по-раздразнен.

— Така се случило, че един калугер спасил един моряк. Както виждате, никога не се знае. Не ви ли се струва твърде печално това, което каза инспекторът?

— Той все още говори. Може би трябва да му обърнем внимание.

— Лошото е, че повтаря все едно и също — каза Персио. — А вече всеки момент ще стигнем до кейовете.

Хорхе изведнъж се заинтересува от съдбата на гумената си топка и играта със златните кабарчета. В кой ли куфар са ги прибрали? Ами книгата за Дейвид Крокет?

— Ще намерим всичко в кабината — каза Клаудия.

— Колко хубаво, една кабина за двама ни. На теб става ли ти лошо, мамо?

— Не. Почти на никого няма да му стане лошо, освен, страхувам се, на Персио, а също и на някои от тези госпожи и госпожици от масата, където пяха танга. Просто е неизбежно.

Фелипе Трехо нахвърляше въображаем списък от пристанища („освен ако непреодолими препятствия не доведат до изменения в последния момент“, говореше инспекторът). Господин и госпожа Трехо гледаха към улицата, проследяваха всеки уличен фенер, сякаш нямаше да го видят никога вече, сякаш загубата беше за тях съкрушителна.

— Винаги е тъжно да напуснеш родината — рече господин Трехо.

— Какво му е тъжното? — каза Беба. — Нали ще се върнем.

— Именно, мила — отвърна госпожа Трехо. — Винаги се връщаме в кътчето, където е започнало съществуването ни, както се казва в онова стихотворение.

Фелипе избираше имена, все едно че бяха плодове, въртеше ги в устата си, малко по малко ги изстискваше: Рио, Дакар, Кейптаун, Йокохама. „Никой от тайфата няма да види толкова много неща наведнъж — помисли той. — Ще им пращам картички с изгледи.“ Затвори очи, изтегна се на седалката. Инспекторът намекваше за неизбежната необходимост да се съблюдават някои предпазни мерки.

— Трябва да ви обърна внимание върху неизбежната необходимост да се съблюдават някои предпазни мерки — каза инспекторът. — Дирекцията се е погрижила за всички подробности, но затрудненията, появили се в последния момент, вероятно ще предизвикат изменения в някои аспекти на пътуването.

Съвсем неочакваното кудкудякане на дон Гало Пориньо се извиси в двойната тишина, породена от паузата на инспектора и заглъхването на мотора:

— С кой кораб ще тръгнем? Защо да не знаем дори с кой кораб ще тръгнем…