Хулио Кортасар
Лотарията (35)

XXXV

— Tiens, tiens,^[1] учителя — каза Паула.

Лопес седна до нея на края на басейна.

— Дайте ми една цигара, оставих моите в кабината — рече той, почти без да я погледне.

— Ама разбира се, естествено. Тази проклета запалка ще свърши дните си вдън океанската бездна. Да… и как осъмнахме тази сутрин?

— Горе-долу добре — отвърна Лопес, мислейки все още за сънищата, които му бяха оставили горчив вкус в устата. — А вие?

— Пинг-понг — каза Паула.

— Пинг-понг?

— Да. Аз ви питам как сте, вие ми отговаряте и след това ме питате как съм аз. Аз ви отговарям: Много добре, Ямайка Джон, много добре въпреки всичко. Светският пинг-понг, винаги очарователно идиотски, както бисирането по концертите, поздравителните картички и още три милиона други неща. Чудесният вазелин, който поддържа така добре смазани колелата на машините на света, както казваше Спиноза.

— От всичко това единственото, което ми харесва, е, че ме нарекохте с истинското ми име — каза Лопес. — Съжалявам, че не мога да прибавя „много благодаря“ след вашата скучна реч.

— Истинското ви име ли? Да, Лопес е доста ужасно, трябва да признаем. Както и Лавалие, макар че последното… Да, героят бил зад една врата и му пратили един яростен откос; винаги е внушително историческо възпоминание.

— Ако става въпрос за това, Лопес е бил не по-малко внушителен тиранин, скъпа.

— Когато „скъпа“ се произнася, както го произнесохте току-що вие, на човек му се повръща, Ямайка Джон.

— Скъпа — каза той съвсем тихо.

— Така е по-добре. При все това, господине, позволете да ви напомня, че една дама…

— А, стига, моля ви се — рече Лопес. — Стига комедии. Или ще разговаряме истински, или изчезвам. Защо трябваше да се замеряме с бодли още от вчера? Тази сутрин станах, решен да не ви погледна повече или да ви кажа в лицето, че вашето поведение… — той гръмко се изсмя. — Вашето поведение — повтори. — Хубава работа, да почна да приказвам за поведения. Идете да се облечете и ви чакам в бара, тук не мога нищо да ви кажа.

— Нравоучение ли ще има? — каза Паула с детски израз.

— Да. Идете да се облечете.

— Много ли сте сърдит, ама много, много на торбичката Паула?

Лопес отново се засмя. За миг те се погледнаха, сякаш се виждаха за пръв път. Паула пое дълбоко въздух. Отдавна не бе усещала желание да се подчинява и това й се стори странно, ново, почти приятно. Лопес чакаше.

— Добре — рече Паула. — Отивам да се облека, учителю. Винаги когато сте властен, ще ви наричам учителю. Но бихме могли да останем и тук, младият Лусио току-що излезе от водата и ако вие трябва да ми разкриете важни тайни… Защо да изпускаме това тъй топличко слънце?

Защо пък, по дяволите, да трябва да му се подчинява?

— Барът беше повод — каза Лопес все така тихо. — Има неща, които вече не може да се кажат, Паула. Вчера, когато докоснах ръката ви… Нещо такова е, какъв смисъл има да се говори?

— Но вие говорите много добре, Ямайка Джон. Приятно ми е да ви слушам как казвате тези неща. Приятно ми е, когато сте сърдит като мечка, но и когато се смеете. Не ми се сърдете, Ямайка Джон.

— Снощи — продължи той, като гледаше устата й — аз ви мразех. На вас дължа някои ужасни сънища, лош вкус в устата, почти провалена сутрин. Нямаше никаква нужда да ходя на бръснар, отидох, защото трябваше да се занимавам с нещо.

— Снощи — каза Паула — вие се държахте като глупчо.

— Толкова ли беше необходимо да ходите с Лусио на палубата?

— Защо не с него или с който и да е друг?

— Искаше ми се сама да се досетите за това.

— Лусио е много симпатичен — рече Паула, като загаси цигарата си. — В края на краищата аз исках да гледам звездите и действително ги видях. Както и той, уверявам ви.

Лопес не каза нищо, но я погледна по начин, който накара Паула да сведе за миг очи. Тя мислеше (но това по-скоро беше усещане, отколкото мисъл) за начина, по който щеше да го накара да й плати за този поглед, когато чу виковете на Хорхе, а после и на Персио. Погледнаха назад. Хорхе скачаше по палубата, сочейки към капитанския мостик.

— Глицид! Глицид! Нали ви казвах аз, че там има един!

Медрано и Раул, които си приказваха край навеса, се приближиха на бегом. Лопес скочи на земята и погледна. Въпреки че слънцето го заслепяваше, той разпозна на капитанския мостик силуета на сухия офицер със сива, подстригана алаброс коса, който им беше говорил предния ден. Лопес събра длани около устата си и извика така силно, че офицерът не можеше да не погледне. Той му направи заповеднически знак да слезе на палубата. Офицерът все така го гледаше и Лопес повтори знака толкова рязко, че изглеждаше, сякаш предава съобщение със знаменца. Офицерът изчезна.

— Какво ви прихвана, Ямайка Джон? — каза Паула, слизайки на свой ред. — Защо го извикахте?

— Извиках го — рече Лопес сухо, — защото ми кефна.

Той се приближи до Медрано и Раул, които, изглежда, одобряваха поведението му, и посочи нагоре. Беше така възбуден, че Раул го погледна изненадан в развеселен.

— Мислите ли, че ще слезе?

— Не знам — отвърна Лопес. — Може и да не слезе, но искам да ви предупредя за нещо, а именно, че ако не се появи до десет минути, ще запратя по стъклата тази гайка.

— Отлично — каза Медрано. — Това е най-малкото, което може да се направи.

Но офицерът се появи малко след това със своя спретнат и леко сдържан вид, все едно че идваше с вече заучена роля и репертоар от вероятни отговори. Слезе по трапа откъм десния борд, като се извини, минавайки покрай Паула, а тя му отправи подигравателен поздрав. Едва тогава Лопес си даде сметка, че е почти гол за разговора с офицера; без да е много ясно защо, тази подробност още повече го разяри.

— Добър ден, господа — каза офицерът, като кимна последователно на Медрано, Раул и Лопес.

Малко по-встрани Клаудия и Персио присъствуваха на сцената, без желание да се намесват. Лусио и Нора бяха изчезнали, а дамите продължаваха да си бъбрят с Атилио и дон Гало сред смях и кудкудякане.

— Добър ден — отвърна Лопес. — Вчера, ако не се лъжа, вие казахте, че бордовият лекар ще дойде да ни види. Не е идвал.

— О, много съжалявам — офицерът като че ли искаше да махне някакво косъмче от бялото си ленено сако: внимателно разглеждаше плата на ръкавите. — Надявам се, че здравето на всички е отлично.

— Да оставим здравето настрана. Защо не дойде лекарят?

— Предполагам, че е бил зает с нашите болни. Вие забелязали ли сте… някаква подробност, която да е обезпокоителна?

— Да — каза меко Раул. — Цари всеобща чумна атмосфера, като че ли излязла от екзистенциален роман. Впрочем вие не би трябвало да обещавате, без да изпълнявате.

— Лекарят ще дойде, може да бъдете сигурни. Не ми е приятно да го казвам, но по причини, свързани с безопасността, които вие не може да не разберете, подходящо е между вас и… нас, така да се каже, контактите да са колкото е възможно по-малобройни… поне през тези първи дни.

— А, тифусът — рече Медрано. — Но ако някой от нас е готов да рискува, например аз, защо да не мине с вас на кърмата и да види лекаря?

— Ами защото после вие ще трябва да се върнете и естествено…

— Хайде, пак започваме — каза Лопес, проклинайки Медрано и Раул за това, че не го оставяха да се изкаже на воля. — Слушайте, до гуша ми дойде, разбирате ли, съвсем до гуша. Не ми харесва това пътуване, не ми се харесвате вие, да, вие и всички останали глициди, начело с вашия капитан Смит. Сега чуйте: може да сте забъркали някаква каша там отзад, не знам какво, тифус или плъхове, но искам да ви предупредя, че ако вратите останат все така затворени, готов съм на всичко, за да си пробия път. И като казвам всичко, бих искал да ме разбирате буквално.

Устните му трепереха от ярост и Раул малко го съжали, но Медрано изглеждаше съгласен с него и офицерът си даде сметка, че Лопес не говори само от свое име. Той отстъпи крачка назад, покланяйки се с хладна любезност.

— Не искам да изказвам мнение относно вашите заплахи, господине — каза той, — но ще уведомя моя началник. От своя страна, дълбоко съжалявам, че…

— Не, не, оставете съжаленията — каза Медрано, заставайки между него и Лопес, когато видя, че последният свива юмруци. — Изчезвайте по-добре и както така хубаво казахте, уведомете началника си. И то колкото се може по-скоро.

Офицерът впи поглед в Медрано и на Раул се стори, че той пребледня. Малко трудно беше да се разбере при тази почти отвесна светлина и загара на кожата му. Сковано поздрави и се обърна. Паула го пропусна да мине, като му отстъпи само едно късче от стъпалото, където едва се побираше обувката, и после се приближи към мъжете, които се споглеждаха малко объркано.

— Бунт на борда — рече Паула. — Много добре, Лопес. Ние до един сме с вас, лудостта е по-заразна от тифус 224.

Лопес я погледна, като че ли се събуждаше от лош сън. Клаудия се бе приближила до Медрано; едва докосна ръката му.

— Вие сте радостта на сина ми. Погледнете колко е възхитен.

— Отивам да се преоблека — каза изведнъж Раул, за когото положението беше сякаш изгубило всякакъв интерес. Но Паула продължаваше да се усмихва.

— Аз съм много послушна, Ямайка Джон. Ще се намерим в бара.

Те се изкачиха почти едновременно по трапа, минавайки покрай Беба Трехо, която се преструваше, че чете едно списание. Полумракът на коридора се стори на Лопес като истинска нощ, без сънища, в които някой незаслужено заема висок пост. Той се почувствува въодушевен и заедно с това ужасно уморен. „По-добре да бях му смачкал физиономията още там и толкоз“, помисли той, но вече почти му беше все едно.

Когато се качи в бара, Паула беше поръчала вече две бири и беше изпушила една цигара до половината.

— Невероятно — рече Лопес. — За пръв път някоя жена се облича по-бързо от мен.

— Навярно имате римски понятия за къпането, ако се съди по това колко се забавихте.

— Може би, не си спомням добре. Мисля, че постоях доста дълго; студената вода беше толкова приятна. Чувствувам се по-добре сега.

Господин Трехо прекъсна четенето на един „Oranibook“, за да ги поздрави с лъхаща на хлад любезност, нещо, което според Паула беше добре дошло пред вид горещината. Седнали на пейката в най-отдалечения от вратата ъгъл, те виждаха само господин Трехо и бармана, зает с преливане съдържанието на някакви бутилки джин и вермут. Когато Лопес припали цигарата си от тази на Паула, приближавайки лицето си, нещо, което вероятно бе щастието, се смеси с дима и люлеенето на кораба. Точно насред това щастие той усети как капна една горчива капка и се отдръпна объркан.

Тя продължаваше да чака, спокойна и игрива. Чакането трая дълго.

— Все още ли имате желание да убиете бедния глицид?

— Ами, какво ме интересува тоя тип.

— Разбира се, че не ви интересува. Глицидът щеше да плати заради мен. Мен имате желание да убиете. В метафоричен смисъл, разбира се.

Лопес се загледа в бирата си.

— С други думи, вие влизате в кабината си по бански костюм, събличате се — сякаш е нищо, изкъпвате се, а той влиза и излиза, също се съблича, просто така, нали?

— Ямайка Джон — каза Паула с тон на комичен упрек. — Manners, my dear^[2].

— Не разбирам — продължи Лопес. — Наистина нищо не разбирам. Нито кораба, нито вас, нито себе си, всичко това е съвсем нелепо.

— Скъпи, в Буенос Айрес човек не е така добре осведомен за това, което става по къщите. Колко ли момичета, от които вие сте се възхищавали illo tempore^[3], се разсъбличат в компанията на изненадващи персони… Не ви ли се струва, че отвреме-навреме проявявате манталитет на стара мома?

— Не говорете глупости.

— Но това е така, Ямайка Джон, вие мислите точно същото, което биха помислили тези нещастни дебелани, напъхани под навесите, ако знаеха, че ние с Раул не сме женени, нито имаме нещо общо.

— Отвращава ме мисълта, защото не вярвам да е истина — каза Лопес, отново разярен. — Не мога да повярвам, че Коста… Но тогава какво става?

— Раздвижете мозъка си, както се казва в преводите на полицейски романи.

— Паула, човек може да бъде либерален, това напълно мога да разбера, но това, че вие с Коста…

— Защо не? Стига телата да не заразяват душите… Ето, това е, което ви тревожи, душите. Душите, които, от своя страна, заразяват телата, и като последствие едно от телата ляга при другото.

— Вие не спите ли с Коста?

— Не, господин учителю, не спя с Коста, нито пък спя с Поста. А сега отговарям вместо вас: „Не ви вярвам.“ Ето, виждате ли, спестих ви три думи. Ах, Ямайка Джон, как се уморих, какво желание имам да изрека една неприлична дума, изкачила се вече до кътниците ми. Като си помисля, че вие щяхте да приемете една такава ситуация в литературата… Раул упорито твърди, че имам склонност да оценявам света от литературни позиции. Не би ли било много по-умно, ако и вие направите същото? Защо сте такъв испанец, Лопес, архилопес и супер лопес? Защо се оставяте да ви ръководят атавизмите? Чета мислите ви като циганките в парка Ретиро. Сега обмисляте хипотезата, че Раул, да речем, че някаква природна слабост му пречи да оцени в мен онова, което би въодушевило други мъже. Грешите, съвсем не е това.

— Не съм мислил подобно нещо — каза Лопес, малко засрамен. — Но признайте, че и на вас самата трябва да ви е странно…

— Не, защото с Раул сме приятели от преди десет години. Няма защо да ми се вижда странно.

Лопес поръча още две бири. Барманът отбеляза, че наближава време за обяд и че бирата ще им развали апетита, но те все пак ги поръчаха. Кротко, ръката на Лопес застана върху тази на Паула. Те се спогледаха.

— Признавам, нямам никакво основание да се правя на критикар. Ти… Да, позволи ми да ти говоря на „ти“. Позволи ми, съгласна ли си.

— Разбира се. Ти се отърва — малко остана аз да започна, нещо, което също щеше да те потисне, защото днес си станал с дупето нагоре, както казва хлапето на нашата слугиня.

— Скъпа — каза Лопес. — Скъпа моя.

Паула го погледна за миг, колебаеше се.

— Лесно е да се мине от съмнение към нежност, това е почти неизбежно. Забелязвала съм го много пъти. Но махалото отново се задвижва, Ямайка Джон, и сега ще се съмняваш много повече от преди, защото се чувствуваш по-близо до мен. Лошо правиш, като си създаваш илюзии, аз съм далеч от всичко. Толкова далеч, даже ми е противно.

— Не, от мен не си далеч.

— Физиката е измамна, скъпи мой, едно е ти да си близо до мен, а друго… Сантиметрите стават на парчета, когато човек се опитва да измерва такива неща. Но преди малко… Да, по-добре е да ти кажа, много рядко имам пориви на искреност или честност… Защо правиш такава възмутена физиономия? Надявам се, няма да смяташ, че за два дена си ме опознал по-добре, отколкото аз себе си за напълно навършени двадесет и пет години. Да, преди малко разбрах, че си чудесно момче, но най-вече, че си по-честен, отколкото бях мислила.

— Как така по-честен?

— Да речем, по-искрен. Признай, че досега ти разиграваше вечната комедия. Качване на кораба, проучване на обстановката, избор на кандидатките… Като в романите, макар на Раул да му е смешно. Ти направи точно така. И ако на кораба имаше пет или шест Паули, вместо това, което има (да оставим настрана Клаудия, защото тя не е за тебе, и не прави такава физиономия на обиден мъж), в този момент аз не бих имала, честта да пия съвсем ледена бира с господин учителя.

— Паула, всичко това, за което говориш, аз просто наричам съдба. И ти можеше да намериш цял куп тилове на кораба и може би на мен щеше да се падне да те гледам отдалече.

— Ямайка Джон, всеки път, когато чуя да се произнася думата съдба, имам желание да потърся пастата за зъби. Забеляза ли, че Ямайка Джон вече не звучи така хубаво, когато ти говоря на „ти“? Пиратите изискват едно по-тържествено отношение, струва ми се. Обаче ако ти казвам Карлос, ще си спомням за едно кученце на леля Кармен Роса. Чарлз… Не, ужасно снобско е. Е, все ще намерим нещо, за сега си оставаш моят любим пират. Не, няма да дойда.

— Казал ли съм нещо? — промълви Лопес, стреснат.

— Tes yeux, mon cheri^[4]. В тях чудесно е изрисуван долният коридор, една врата и номер едно на вратата. От своя страна, признавам, че добре съм запомнила номера на кабината ти.

— Паула, моля ти се.

— Дай ми още една цигара. И не мисли, че много си спечелил, понеже съм склонна да призная, че си по-честен, отколкото мислех. Просто те ценя — нещо, което не беше така преди. Смятам, че си човек на място и-небето-да-ме-осъди, ако съм казвала това на много други преди тебе. Обикновено за мъжете имам една напълно тератологична представа. Необходими, но жалки, като тоалетната хартия и хапчетата „Валда“.

Тя говореше, правейки забавни гримаси, като че ли искаше да отнеме още от тежестта на думите си.

— Мисля, че грешиш — рече Лопес мрачно. — Не съм човек на място, както ти казваш, но не обичам и да се държа с една жена, сякаш тя е забавление.

— Но аз съм забавление, Ямайка Джон.

— Не си.

— Съм, убеди се. Очите ти показват, че го знаеш, макар доброто ти християнско възпитание да се опитва да те заблуждава. С мен никой не се заблуждава; в същност това е предимство, повярвай ми.

— Защо тази горчивина?

— Защо тази покана?

— Но аз не съм те канил никъде — упорствуваше Лопес яростно.

— О, да, о, да, о, да.

— Иска ми се да те оскубя за косата — каза той нежно. — Иска ми се да те пратя по дяволите.

— Много си добър — каза Паула, убедена в това. — И двамата в същност сме чудесни.

Лопес се разсмя, беше по-силно от него.

— Обичам да те слушам как говориш — каза той. — Харесва ми, че си толкова смела. Да, смела си, през цялото време се излагаш на опасността да те разберат зле, а това е върхът на смелостта. Като започнем от историята с Раул. Не смятам да настоявам: вярвам ти. Вече ти го казах преди това и го повтарям. Виж, за разбиране — нищо не разбирам, освен ако… Снощи ми хрумна…

Заговори й за израза на Раул, когато те се връщали от експедицията си, и Паула го слушаше мълчаливо, приведена над пейката, докато гледаше как пепелта постепенно расте между пръстите й. Алтернативата беше толкова проста: да му се довери или да мълчи. В същност на Раул му беше кажи-речи безразлично, но ставаше въпрос за нея, а не за Раул. Да се довери на Ямайка Джон или да мълчи. Реши да му се довери. Няма що, това беше утро на признанията.