Хулио Кортасар
Лотарията (42)

XLII

Както можеше да се предположи, Пелуса намери дамите в десния коридор, всичките докарани до различна степен на истерия. В продължение на половин час те бяха правили всичко допустимо, за да отворят вратата на бара и да освободят кресливите пленници, които продължаваха да раздават ритници и юмручни удари. Застанали настрана, при трапа за палубата, Фелипе и шофьорът на дон Гало наблюдаваха сцената без особен интерес.

Когато видяха да се появява Атилио, доня Пепа и доня Росита се хвърлиха разрошени, но той ги отблъсна, без да отвори уста, и започна да си проправя път. Госпожа Трехо, паметник на оскърбената добродетел, кръстоса пред него ръце и го срази с един поглед, запазен дотогава само за нейния съпруг.

— Чудовища, убийци! Какво направихте, метежници! Хвърлете този револвер, ви казвам!

— Я ме пуснете да мина, госпожо — рече Пелуса. — Хем ми кряскате, че трябвало да пусна тая сган, хем се пречкате на пътя. В крайна сметка какво, кажете де?

Откъсвайки се от сгърчените ръце на майка си, Нелчето се хвърли към Пелуса.

— Ще те убият, ще те убият! Защо направихте това? Сега офицерите ще дойдат и всички ви ще затворят!

— Не дрънкай глупости — каза Пелуса. — Това не е нищо, ако знаеш какво стана… По-добре хич да не ти казвам.

— Имаш кръв по ризата! — изкрещя Нелчето. — Мамо, мамо!

— Я ме пусни да мина — каза Пелуса. — Тази кръв е от когато удариха господин Лопес, какво си седнала да се правиш на Меча Ортис, хайде, моля ти се.

Отстрани ги със свободната си ръка и се изкачи по трапа. Отдолу госпожите удвоиха писъците, като видяха, че той вдига револвера, преди да мушне ключа в ключалката. Изведнъж стана съвсем тихо и вратата широко се отвори.

— Спокойно — каза Атилио. — Ти, я излизай пръв и не се прави на луд, да не ти пратя някой куршум в търбуха.

Глицидът го погледна, все едно че му беше трудно да разбере, и бързо слезе. Видяха го, че отива към една от огнеупорните врати, но цялото внимание се съсредоточи в последователното появяване на господин Трехо, доктор Рестели и дон Гало, посрещнати по различному с ревове, плач и кресливи коментари. Лусио излезе последен, предизвикателно загледан в Атилио.

— Не се прави на страшен — му рече Пелуса. — Сега не мога да се занимавам с теб, но после, ако искаш, оставям железарията и хубавичко ще ти смачкам фасона, ще ти го смачкам.

— Ами, ще мачкаш — каза Лусио, слизайки по трапа.

Нора го гледаше, без да се осмелява да му каже нещо. Той я хвана за ръката и едва ли не я повлече към кабината.

Пелуса хвърли един поглед вътре в бара, където се намираше салонният управител, неподвижен зад тезгяха, и тръгна надолу, като мушна револвера в десния джоб на панталона си.

— Я млъкнете за малко — каза той, спрял на второто стъпало. — Не виждате ли, че има болно дете, а после искате да не му се качва температурата.

— Чудовище! — извика госпожа Трехо, която се отдалечаваше с Фелипе и господин Трехо. — Това няма да остане току-така! В трюма с белезници и с вериги. Като престъпниците, каквито сте и вие, похитители, мафиози!

— Атилио, Атилио! — крещеше Нелчето трескаво. — Но какво се е случило, защо затвори господата?

Пелуса щеше да отвори уста, за да каже първото нещо, което му минаваше през ума, а то беше чиста псувня. Обаче замълча, стиснал револвера с насочено към пода дуло. Може би защото се беше спрял на второто стъпало, но той изведнъж се почувствува така високо над всички тези викове, въпроси, над омразата, избухнала в клетви и упреци. „По-добре да отида да видя как е малкият — помисли той. — Трябва да кажа на майка му, че на края на краищата пратихме телеграмата.“

Той премина мълчаливо през купчината протегнати ръце и отворени уста; отдалече можеше едва ли не да се помисли, че тези жени въодушевено го приветствуват и се радват заедно с него на победата му.

В крайна сметка Персио беше заспал, полегнал на кревата на Клаудия. Когато започна да се зазорява, Клаудия зави краката му с едно одеяло, гледайки с благодарност слабичката фигура на Персио, дрехите му, нови, но вече измачкани и позацапани. Тя се приближи до леглото на Хорхе и се вслуша в дишането му. Хорхе спеше спокойно след третата доза лекарство. Достатъчно й беше да го докосне по челото, за да се успокои. Изведнъж усети умора като от много безсънни нощи; но тя все още не искаше да легне до сина си, знаеше, че някой скоро ще дойде с новини или с повторния разказ за същите случаи, нелепите лабиринти, в които приятелите й се бяха лутали в продължение на четиридесет и осем часа; без да знаят много добре защо.

Насиненото лице на Лопес надникна през открехнатата врата. Клаудия не се изненада, че Лопес не е почукал, дори не и направиха впечатление виковете и приказките на жените в коридора отдясно. Тя помръдна ръка, канейки го да влезе.

— Хорхе е по-добре, спа почти два часа непрекъснато. Но вие…

— О, няма нищо — каза Лопес, попипвайки се по челюстта. — Малко боли, като говоря, затова и ще говоря малко. Радвам се, че Хорхе е по-добре. Така или иначе момчетата са успели да изпратят радиограма в Буенос Айрес.

— Колко нелепо — рече Клаудия.

— Да, сега изглежда нелепо.

Клаудия наведе глава.

— В крайна сметка станалото, станало — каза Лопес. — Лошото е, че е имало стрелба, защото онези от кърмата не са искали да ги пуснат. Изглежда невероятно, всички ние едва се познаваме, приятелство от два дни, ако може да се нарече приятелство, и въпреки това…

— Случило ли се е нещо с Габриел?

Потвърждение криеше самият въпрос; достатъчно беше Лопес да замълчи и да я погледне. Клаудия стана, с полуотворена уста. Беше грозна, почти смешна. Стъпи накриво и трябваше да се хване за облегалката едно кресло.

— Отнесоха го в кабината му — каза Лопес. — Аз ще остана при Хорхе, ако искате.

Раул, който бдеше в коридора, пусна Клаудия да влезе и затвори вратата. Пистолетът в джоба започваше да му пречи, нелепо беше да мислят, че глицидите ще предприемат някакво отмъщение. При всяко положение нещата трябва да свършат дотук; в края на краищата нямаше война. Искаше му се да отиде в десния коридор, откъдето се чуваха писъците на дон Гало и предизвикателните забележки на доктор Рестели сред виковете на дамите. „Горките — помисли Раул, — какво пътуване им осигурихме.“ Видя Атилио, който плахо надничаше в кабината на Клаудия, и го последва. Усещаше в устата си вкуса на утрото. „Дали наистина беше плочата на Ивор Новело?“, помисли той, отстранявайки с усилие образа на Паула, който се мъчеше да се върне. Примирен, той го остави да надникне, затворил очи; виждаше я такава, каквато я бе видял да влиза след Лопес в кабината на Медрано, загърната в пеньоара си с красиво разпусната коса, както той обичаше да я вижда сутрин.

— Е, да, е, да — каза Раул.

Отвори вратата и влезе. Атилио и Лопес тихо разговаряха, Персио дишаше, издавайки нещо като свистене, което напълно му подхождаше.

Атилио се приближи до него, сложил пръст на устните си.

— По-добре е малкият, по-добре е — промълви той. — Майката каза, че вече нямал температура. Спал е чудесно цяла нощ.

— Отлично — каза Раул.

— Сега аз си отивам в моята кабина, да им обясня малко на годеницата ми и на старите — рече Пелуса. — В какво състояние са, майко мила. Как само се тревожат.

Раул го гледа, докато излезе, а после отиде да седне до Лопес, който му поднесе цигара. Те едновременно преместиха креслата далеч от леглото на Хорхе и известно време пушиха, без да говорят. Раул подозираше, че Лопес му е благодарен за неговото присъствие в този момент, за възможността да разчистят сметки и точка по въпроса.

— Две неща — рече ненадейно Лопес. — Първо, смятам, че аз съм виновен в случая. Знам, че е глупаво, защото все едно, същото можеше да се случи или да сполети някой друг, но лошо направих, като останах, докато вие… — гласът му пресекна, той се овладя и преглътна. — Случи се така, че преспах с Паула — каза той, гледайки Раул, който въртеше цигарата между пръстите си. — Това е второто.

— Първото е без значение — каза Раул. — Вие не бяхте в състояние да продължите експедицията, а освен това тя не изглеждаше и така опасна. Що се отнася до другото, предполагам, Паула ви е казала, че не ми дължите никакво обяснение.

— Обяснение не — каза Лопес смутен. — Така или иначе…

— Така или иначе, благодаря. Мисля, че е много джентълменско от ваша страна.

— Мамо — каза Хорхе. — Къде си, мамо?

Персио подскочи и премина от съня в краката на Хорхе. Раул и Лопес не се помръднаха, чакаха.

— Персио — каза Хорхе, като се надигна. — Знаеш ли какво сънувах? Че на планетата вали сняг. Честна дума, Персио, един сняг, едни снежинки като… като…

— По-добре ли се чувствуваш? — попита Персио, като го гледаше, сякаш се страхуваше да се доближи, да не развали магията.

— Чувствувам се много добре — каза Хорхе. — Гладен съм, хайде, иди да кажеш на мама да ми донесе мляко с кафе. Кой е там? А, как сте? Защо сте там?

— Просто така — рече Лопес. — Дойдохме да ти правим компания.

— Какво ти е станало на носа, а? Да не си паднал?

— Не — каза Лопес, като се изправи. — Много се надувах, като си секнех носа. Винаги така ми става. Довиждане, после ще дойда да те видя.

Раул излезе след него. Време беше вече да прибере проклетия автоматичен пистолет, който все повече тежеше в джоба му, но той предпочете първо да надникне при трапа към носа, там вече грееше слънце. Носът беше пуст и Раул седна на първото стъпало и загледа, премигвайки, морето и небето. От толкова много часове не беше спал, толкова много беше пил и пушил, че блясъкът на морето и вятърът в лицето му причиниха болка; потърпя, докато свикна, докато мислеше, че вече е време да се върне към действителността. „Никакви разбори, драги — заповяда си той. — Една баня, една продължителна баня в кабината, която сега ще бъде само твоя, докато трае пътуването, но един господ знае дали ще трае дълго, освен ако не се лъжа съвсем.“ Дано не се лъжеше, защото тогава Медрано щеше да си е оставил кокалите за едното нищо. За него лично нямаше особено голямо значение дали пътуването ще продължи, или ще приключи с още по-голяма бъркотия; утайката прекалено горчеше на езика му, за да може да избира свободно. Може би когато се събудеше, след банята, след една пълна чаша уиски и един ден спане, той щеше да бъде в състояние да приема или отхвърля, сега му бяха безразлични повърнатото по земята, Хорхе, събудил се вече здрав, трите дупки в един пуловер. Беше също като да държиш в ръка колодата за покер при пълно неутрализиране на силите; само когато се решеше, ако се реши, да извади един по един жокерите, асото, дамата и попа… Той пое дълбоко въздух; морето беше митологично синьо, цвят, който е виждал в някои свои сънища, летейки на странни полупрозрачни машини. Той захлупи лицето си в шепи и си зададе въпроса, дали наистина бе жив. Вероятно беше между другото, защото можа да си даде сметка, че двигателите на кораба току-що бяха спрели.

Преди да излязат, Паула и Лопес бяха открехнали пердетата на илюминатора и в кабината навлизаше жълтеникава светлина, която сякаш изсмукваше всякакво изражение от лицето на Медрано. Неподвижна край леглото, с ръка, протегната все още към вратата, като че ли никога нямаше най-сетне да я затвори, Клаудия погледна Габриел. В коридора се чуваха приглушени гласове и стъпки, но като че ли нищо не променяше пълната тишина, в която току-що бе навлязла Клаудия, памукообразната материя, която беше и въздухът в кабината, и собствените й крака, и лежащото в кревата тяло, разпръснатите предмети, кърпите, захвърлени в един ъгъл.

Тя се приближи стъпка по стъпка, седна в креслото, което бе придърпал Раул, и погледна по-отблизо. Би могла без усилие да приказва, да отговаря на всякакви въпроси; гърлото й не беше свито, нямаше сълзи, за Габриел. Отвътре също всичко беше памукообразно, гъсто и студено като някакъв аквариумен свят или като стъклена топка. Така беше: преди малко бяха убили Габриел. Габриел беше там, мъртъв, този непознат, този човек, с когото тя бе разговаряла няколко пъти по време на едно кратко пътуване по море. Нямаше нито отдалеченост, нито близост, нищо не можеше да се измери, нито преброи; смъртта навлизаше в тази непохватна сцена много преди живота, разваляйки играта, отнемайки й малкото смисъл, който бе успяла да добие през тези часове в морето. Този човек бе прекарал част от нощта край леглото на болния Хорхе, сега нещо едва-едва се раздвижваше, едно леко преобразяване (но кабината беше твърде подобна, сценографът не разполагаше с много средства за промяна на декора) и изведнъж Клаудия беше тази, която седеше край леглото на мъртвия Габриел. Цялата й трезвост, здравият й разум не можаха да й попречат да се опасява, че през нощта Хорхе може да умре, в оня час, когато да умреш изглежда почти непреодолим риск; а едно от нещата, възвърнали й спокойствието, беше мисълта, че Габриел бе някъде наблизо — пиеше кафе в бара, бодърствуваше по коридорите, търсеше пътя към кърмата, където се криеше лекарят. Сега нещо едва-едва се раздвижваше и Хорхе отново беше едно живо присъствие, отново беше нейното дете както всеки друг ден; все едно че нищо не се беше случвало, все едно че Габриел се бе уморил да бодърствува и за малко бе полегнал, преди отново да я потърси и да се заиграе с Хорхе.

Тя виждаше яката на пуловера, която прикриваше гърлото; започваше да различава чернеещите се по вълната петна, почти незабележимия съсирек кръв в ъгъла на устните. Всичко това беше заради Хорхе, с други думи заради нея: тази смърт беше заради нея и заради Хорхе, тази кръв, този пуловер, който някой бе дръпнал нагоре и оправил, тези ръце, прилепнали към тялото, тези крака, завити с пътно одеяло, тази разрошена коса, тази челюст, малко изпъкнала, докато челото, се спускаше назад, сякаш се плъзгаше по ниската възглавница. Не би могла да плаче за него, безсмислено е да плачеш за някого, когото едва познаваш, а някой симпатичен и вежлив, а може би и вече малко влюбен, но във всеки случай достатъчно мъжествен, за да не търпи унижението на това пътуване, но все пак човек, който не беше никой за нея, едва няколко часа разговор, една смътна близост, просто една възможност за близост, здрава, нежна ръка, стиснала нейната, целувка по челото на Хорхе, голямо доверие, чаша горещо кафе. Животът е действие прекалено бавно, прекалено потайно, за да се покаже в цялата си дълбочина; трябваше да се случат много неща или да не се случва нищо и да не се случва в същност само това, трябваше те да се намерят постепенно, с бягства и отстъпления, и недоразумения, и одобрявания във всяко едно отношение, в което тя и Габриел си приличаха и се нуждаеха един от друг. Като го гледаше с израз, в който имаше и раздразнение, и упрек, тя помисли, че той бе имал нужда от нея и че беше предателство и подлост да си тръгне така, да се остави на себе си в часа на срещата. Тя го кореше, наклонила се над него без страх или жал, отричаше му правото да умре, преди да е бил жив в нея, да е започнал наистина да живее в нея. Оставяше й една мила кукла, спомен като за лято, за хотел, оставяше й едва външния си облик и няколко мига, когато истината се бе борила да си проправи път; оставяше името на една жена, която е била негова, изрази, които обичаше да повтаря, случки от детството, една кокалеста, здрава — неговата ръка, начинът му да се усмихва и да не задава въпроси. Отиваше си, като че ли го беше страх, избираше най-главоломното от бягствата, това на непоправимия покой, на лицемерната тишина. Той отказваше да остане да я чака, да я заслужи, да отстрани един по един часовете, които ги деляха от срещата. И какъв смисъл да целува сега това изстинало чело, да реши с разтреперани пръсти тази лепкава, разбъркана коса, нещо нейно и горещо да се стича сега по това лице, изцяло обърнато навътре, по-далечно от всеки образ от миналото. Никога няма да може да му прости, докато си спомня за него ще го упреква, че я бе лишил от едно възможно ново време, време, чийто бяг и фактът, че е жива в самото сърце на живота, да се възражда в нея спасително, изгарящо, изисквайки от нея онова, което обикновеното време не изискваше. Като глухо задвижили се зъбни колела в слепоочията тя усещаше, че времето без него се влачеше по безконечен път, също като времето преди, времето без Леон, времето на улица „Хуан Баутиста Алберди“, времето на Хорхе, който беше предлог, олицетворение на майчината лъжа, алиби за оправдание на застоя, леките романи, радиото следобед, киното вечер, телефона по всяко време, месеците февруари в Мирамар. Всичко това можеше да спре, ако той не беше тук с доказателствата за кражбата и изоставянето, ако не беше предизвикал така глупаво убийството си, та да не успее да живее наистина в нея и да накара и нея да живее в собствения си живот. Нито той, нито тя никога нямаше да узнаят кой от двамата се нуждаеше от другия, както две цифри не знаят какво число образуват; от двойната им неувереност щеше да се роди сила, способна да преобрази всичко, да изпълни живота им с морета, надбягвания, нечувани приключения, сладка като мед почивка, глупости и катастрофи, до един по-заслужен край, до една по-малко дребнава смърт. Той я беше изоставил преди срещата и това беше безкрайно по-неумело и по-жалко от изоставянето на предишните му любовници. За какво би могла да жали Бетина редом с нейната жалба, какъв упрек биха изрекли устните й пред това безкрайно повтарящо се ограбване, което дори не идеше от проявление на неговата воля, дори не беше негово собствено дело. Бяха го убили като куче; избирали вместо него, те бяха сложили край на живота му, без той да може да приеме или да откаже. И да нямаше вина, той беше пред нея, мъртъв, тук пред нея, най-тежката, най-неизличимата вина. Чужд, отдаден на друга воля, странна мишена за нечий прицел, предателството му беше като ада, едно вечно присъствуващо отсъствие, липса, изпълнила сърцето и сетивата, безкрайна празнота, в която тя щеше да потъне с цялата тежест на своя живот. Сега вече тя можеше да плаче, но не за него. Щеше да плаче за ненужната му жертва, за сляпата му и спокойна доброта, която го бе отвела до бедствието, за онова, което той се бе опитал да направи, а може би и бе направил, за да спаси Хорхе, но зад този плач, когато плачът спре, както всеки плач, тя отново ще види как се надига отрицанието, бягството, образът на един приятел от два дни, който не ще има сили да бъде нейният мъртвец за цял живот. „Прощавай за всички тези думи — помисли тя отчаяно, — но ти вече ставаше нещо мое, вече влизаше през моята врата с походка, която разпознавах отдалеч. Сега аз ще бъда тази, която ще бяга, която много бързо ще изгубва малкото, което имаше от лицето, и гласа, и доверието ти. Ти ме предаде, изведнъж, завинаги; горко ми, аз ще усъвършенствувам измяната си всеки ден, ще те изгубвам постепенно, все повече и повече, докато престанеш да бъдеш дори една снимка, докато Хорхе забрави да те споменава, докато Леон отново проникне в душата ми и като вихрушка сухи листа и аз затанцувам с призрака му и ми стане все едно.“