Хулио Кортасар
Лотарията (2)

II

— Две кафета — поръча Лусио.

— И чаша вода, моля — каза Нора.

— Винаги носят вода с кафето — каза Лусио.

— Вярно.

— Само дето ти никога не я пиеш.

— Днес съм жадна — каза Нора.

— Да, топло е тук — каза Лусио, сменяйки тона. Той се наведе над масата. — Имаш уморен вид.

— Ами багажа, разните грижи…

— Грижи, съчетани с багаж, звучи странно — каза Лусио.

— Да.

— Уморена си наистина.

— Да.

— Довечера ще спиш добре.

— Надявам се — каза Нора. Както винаги, Лусио казваше най-невинни неща с тон, който тя се бе научила да разбира. Вероятно няма да спи добре тази нощ, тъй като ще бъде първата й нощ с Лусио. Втората й първа нощ.

— Миличко — каза Лусио, като галеше ръката й. — Сладичкото ми миличко.

Нора си спомни за хотела в Белграно, за първата нощ с Лусио, но това не означаваше, че си спомня, а като че ли по-малко забравя.

— Глупчо — каза Нора. — Резервното червило дали е в несесера?

— Хубаво кафе — каза Лусио. — Мислиш ли, че у вас не са разбрали? Не че е от значение за мен, но за да избегнем неприятностите.

— Майка мисли, че отивам на кино с Моча.

— Утре ще вдигнат дяволска пара.

— Вече нищо не могат да направят — каза Нора. — Като си помисля само, че отпразнуваха рождения ми ден… Ще си мисля за татко най-вече. Татко не е лош, но мама прави и с него, и с другите каквото си науми.

— Горещината все повече се усеща тук, вътре.

— Нервен си — каза Нора.

— Не, но ми се иска най-сетне да се качим на кораба. Не ти ли се вижда странно, че ни карат да идваме първо тук? Предполагам, че ще ни отведат до пристанището с кола.

— Кои ли са другите? — каза Нора. — Тази госпожа в черно, как мислиш?

— Ами, къде ще ти пътува тази госпожа? Може би двамата, които говорят там, на онази маса.

— Трябва да има още много, поне двадесетина.

— Малко си бледа — каза Лусио.

— От горещината.

— Добре поне, че ще почиваме, докато ни втръсне — каза Лусио. — Иска ми се да ни дадат хубава кабина.

— С топла вода — каза Нора.

— С вентилатор и кръгло прозорче. Външна кабина.

— Защо казваш кабина, а не каюта?

— Не знам. Каюта… В същност кабина е по-хубаво. Каюта ми прилича на ютена колиба или нещо подобно. Казах ли ти, че момчетата от службата искаха да дойдат да ни изпратят?

— Да ни изпратят? — каза Нора. — Как така? Значи те са в течение?

— В същност да ме изпратят — каза Лусио. — Не са в течение. Единственият, с когото съм говорил, е Медрано, в клуба. Не забравяй, че и той пътува, така че беше по-добре да му се каже предварително.

— Ама пък да се падне и на него — каза Нора. — Невероятно, нали?

— Госпожа Апелбаум ни предложи части от един и същ билет.^[1] Изглежда, че са разпределили останалите някъде към Ла Бока, не знам. Защо си толкова хубава?

— Ами така — каза Нора, като остави Лусио да вземе и стисне ръката й. Както винаги, когато той й говореше отблизо, изпитателно, Нора любезно се оттегляше, като отстъпваше само малко, за да не го обиди. Лусио погледна нейната усмихваща се уста, която открехваше точно необходимото място за едни много бели дребни зъби (по-навътре имаше един златен). Ако им дадат хубава кабина тази нощ, ако тази нощ Нора си почине добре. Толкова много имаше да се заличава (в същност нямаше нищо, това, което трябваше да се заличи, беше нелепото нищо, в което тя се вкопчваше). Той видя Медрано да влиза през вратата откъм „Флорида“, сред някакви типчета с наперен вид, и една госпожа с дантелена гарнитура на блузата. Едва ли не с облекчение вдигна ръка. Медрано го позна и тръгна към тях.