Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XIV

— Ekstra vorbeden? You two married? Еtes-vous ensemble?[1]

— Ensemble plutot que maries — каза Раул. — Te-nez, voici nos posseports.[2]

Офицерът беше човек дребен на ръст и с угоднически маниери. Той отметна имената на Паула и Раул и направи знак на един моряк с много червено лице.

— Ще ви придружи до вашата кабина — рече той буквално и се поклони, преди да се обърне към следващия пътник.

Докато те се отдалечаваха след моряка, чуха как семейство Трехо заговориха всички в един глас. На Паула веднага й хареса миризмата на кораба и начина, по който коридорите поглъщаха звука. Трудно беше да си представи човек, че само на няколко метра от тях се намираше мръсният кей, че инспекторът и полицаите може би още не си бяха отишли.

— А по-нататък започва Буенос Айрес — каза тя. — Не ти ли се струва невероятно?

— Невероятно ми се струва дори това, че казваш „започва“. Много бързо зае мястото си в новите условия. За мен пристанището е било винаги там, където градът свършва. И сега повече от всякога, както обикновено при отпътуване, макар това съвсем да не ми е първото.

— Започва — повтори Паула. — Нещата не завършват току-така. Очарователен е този мирис на дезинфекционно средство с лавандула, на препарат против мухи, на облак, смъртоносен за молците. Като малка обичах да мушвам глава в гардероба на леля Кармела; всичко беше тъмно и тайнствено и миришеше на нещо подобно.

— This way, please[3] — каза морякът.

Той отвори една кабина и им връчи ключ, след като запали светлината. Това стана, преди те да успеят да му предложат бакшиш или да му благодарят.

— Колко е хубаво, ах колко е хубаво — каза Паула. — И колко весело.

— Сега вече наистина изглежда невероятно, че ей-тук, досами нас са пристанищните халета — каза Раул, докато броеше струпаните върху килима куфари.

Не липсваше нищо и те се заеха с окачване на дрехи и разпределяне на най-различни вещи, някои твърде необичайни. Паула си присвои леглото в дъното, под илюминатора. Докато се изтягаше с доволна въздишка, тя погледна Раул, който палеше лулата си и същевременно продължаваше да разпределя четки за зъби, пасти, книги и кутии тютюн. Любопитно й беше да види как Раул ще си легне в другото легло. За пръв път те двамата ще спят в една и съща стая, след като бяха съжителствували в хиляди зали, салони, улици, кафенета, влакове, коли, плажове и гори. За пръв път ще го види по пижама (тя вече грижливо е поставена на леглото). Поиска му цигара и той я запали, седнал до нея, като я гледаше с полуразвеселен, полускептичен вид.

— Pas mal, heinl[4] — каза Раул.

— Pas mal du tout, mon choux[5] — отвърна Паула.

— Много си хубава така, успокоена.

— Върви по дяволите — каза Паула и те се изсмяха.

— Да направим ли една разузнавателна обиколка? — попита Раул.

— Хм. Предпочитам да остана тук. Ако се качим на палубата, ще видим светлините на Буенос Айрес като във филма с Гардел[6].

— А ти какво имаш против светлините на Буенос Айрес? — каза Раул. — Аз отивам.

— Добре. Аз ще продължа да подреждам този пъстър бардак, защото това, което ти наричаш подреждане… Каква хубава кабина, никога не съм мислила, че ще ни дадат такава прелест.

— Да, за щастие не прилича на първа класа в италианските кораби. Предимството на този товарен кораб е, че внушава строгост. Дъбът и ясенът винаги са израз на протестантски наклонности.

— Не е доказано, че корабът е протестантски, макар че в същност сигурно си прав. Харесва ми мирисът на лулата ти.

— Внимавай — каза Раул.

— Защо да внимавам?

— Не знам, с мириса на лулата може би.

— Този младеж говори със загадки, доколкото разбирам?

— Този младеж ще продължи да подрежда нещата си — каза Раул. — Ако те оставя сама с моя куфар, ще намеря някой soutien-gorge[7] при носните си кърпи.

Той отиде до масата, подреди книгите и тетрадките. Провери светлините, проучи всички възможности за осветление. Приятно бе изненадан, че нощните лампички можеха да бъдат степенувани по всички възможни начини. Умни шведи, ако бяха шведски. Четенето е една от надеждите на пътуването, четенето в леглото, без да има да се върши каквото и да било друго.

— В този час — рече Паула — моят изискан брат Родолфо вероятно изказва в семейния кръг съжалението си за моето разюздано поведение. Момиче от добро семейство заминава на пътешествие в неопределена посока. Отказва да посочи часа на отпътуването, за да избегне изпращането.

— Интересно е да се узнае какво би помислил, ако разбереше, че делиш каютата си с някакъв архитект.

— Който носи сини пижами и храни невъзможни носталгии и още по-проблематични надежди, бедният ангел.

— Невинаги невъзможни, невинаги носталгии — каза Раул. — Знаеш ли, обикновено соленият, наситен с йод въздух ми носи късмет. Кратък, мимолетен, като някоя от тези птици, които по-късно ще откриеш и които придружават кораба известно време, понякога ден, но в крайна сметка винаги се изгубват. За мен никога не е имало значение, че щастието ще трае малко, Паулита; преминаването от щастието към навика е едно от най-добрите оръжия на смъртта.

— Брат ми не би ти повярвал — рече Паула. — Брат ми би сметнал, че съм сериозно застрашена от твоите намерения на сатир. Брат ми…

— За всеки случай — каза Раул, — заради евентуална възможност от мираж, грешка в тъмнината, заради някой продължил наяве сън или заради влиянието на соления въздух, внимавай и не се отвивай прекалено. Жена с чаршаф до брадата е осигурена срещу пожар.

— Смятам — отвърна Паула, — че ако те избие на миражи, ще те посрещна с този Шекспиров том с остри ръбове[8].

— Странно предназначение намират песните на Шекспир — каза Раул, отваряйки вратата. Точно в рамката се очерта в профил фигурата на Карлос Лопес, който в този момент вдигаше десния си крак, за да пристъпи. Неочакваното появяване създаде у Раул впечатление за някоя от онези моментални снимки на кон в движение.

— Здравейте — рече Лопес, като се закова на място. — Хубава ли е кабината ви?

— Много хубава. Хвърлете един поглед.

Лопес хвърли един поглед и премигна, като видя Паула изтегната на кревата в дъното.

— Здравейте — каза Паула. — Влезте, ако има някъде място за стъпване.

Лопес каза, че кабината била твърде подобна на неговата, като се изключи големината. Съобщи също, че госпожа Пресути току-що се сблъскала с него на вратата на каютата, давайки му възможност да съзерцава едно лице, по което зеленият цвят достигал мъртвешка наситеност.

— Лошо ли й е вече? — попита Раул. — Ти внимавай, Паулита. Какво ще им остане на тези госпожи за после, когато започнем да срещаме морски чудовища и други водни чудеса. Елефантиазис, вероятно. Ще се поразходим ли? Вие се казвате Лопес, струва ми се. Аз съм Раул Коста, а тази чезнеща одалиска отговаря на аристократичното име Паула Лавалие.

— Аристократично друг път — каза Паула. — Името ми прилича на псевдоним на киноартистка, даже и заради това Лавалие. „Паула Лавалие“, № 700. Раул, преди да се качиш да гледаш реката с лъвски цвят, кажи къде е зелената ми чанта.

— Вероятно под червения жакет или пъхната в сивия куфар — отвърна Раул. — Палитрата е тъй разнообразна… Тръгваме ли, Лопес?

— Тръгваме — каза Лопес. — До скоро виждане, госпожице.

Паула изслуша това „госпожице“ с буеносайреско ухо, привикнало към всички нюанси на думата.

— Наричайте ме просто Паула — каза тя с най-подходящия тон, за да е наясно Лопес, че е разбрала И да си даде сметка, че сега малко го занася.

На прага Раул въздъхна, загледан в тях. Той така добре познаваше гласа на Паула, онези начини на произнасяне на онези думи, присъщи точно на онази Паула.

— So soon — каза той, сякаш на себе си. So, so soon[9].

Лопес го погледна. Двамата излязоха заедно.

 

 

Паула седна на ръба на леглото. Изведнъж кабината й се видя много малка, много затворена. Потърси вентилатор и накрая откри климатичната инсталация. Пусна я разсеяно, опита едно от креслата, после другото, подреди вяло няколко четки на една лавица. Реши, че се чувствува добре, че е доволна. Това бяха неща, които сега вече трябваше да реши, за да ги потвърди. Огледалото й отвърна с усмивка, когато тя се впусна да изследва боядисаната в светлозелено баня, а за миг погледна със симпатия червенокосото момиче с почти бадемови очи, което вежливо й отвръщаше с благосклонност. Тя направи подробен преглед на санитарните приспособления, възхити се от новостите, които потвърждаваха изобретателността на Маджента Стар. Ароматът на боровия сапун, който изваждаше от един несесер заедно с пакет памук и два гребена, беше все още ароматът на градина, преди да е започнал постепенно да се превръща в спомен за аромата на градина. Защо ли трябваше банята на „Малкълм“ да ухае на градина? Боровият сапун беше приятен в ръката й; във всеки нов сапун има някакво обаяние, нещо недокоснато и крехко, което го прави по-ценен. Пяната му е различна, разтопява се незабележимо, трае по цели дни, а през това време боровите гори обгръщат банята, борове има и по огледалото, и по лавиците, в косата и по краката на тази, която изведнъж е решила да се съблече и да опита чудесния душ, който така любезно й предлага Маджента Стар.

Без да си прави труда да затваря междинната врата, Паула бавно свали корсажа си. Харесваше гърдите си, харесваше цялото си тяло, което израстваше в огледалото. Водата течеше толкова гореща, че й се наложи да разучи подробно лъскавия кран, преди да влезе в почти абсурдния миниатюрен басейн и да издърпа пластмасовата завеса, която я обгради като укрепление-играчка. Уханието на бор се смесваше със свежестта на въздуха и Паула се насапуниса с две ръце, а после и с една червена гумена гъба — разнасяше бавно пяната по тялото си, пъхаше я между краката си, под мишниците, долепваше я до устата си, а същевременно се забавляваше с удоволствие от едва доловимото люлеене, което отвреме-навреме я принуждаваше, просто на шега, да се хваща за крановете и да произнася по някоя любезна ругатня за своето тайно удоволствие. Междуцарствието на банята — скоба в сухото съществование в дрехи. Така — гола, тя се освобождаваше от времето, превръщаше се отново във вечното тяло (а защо не тогава и във вечната душа?), отдадено на боровия сапун и на водата под душа, точно както винаги, което потвърждаваше именно чрез играта трайността на различията в местата, температурата, парфюмите. Увие ли се в жълтата кърпа, окачена на една ръка разстояние, отвъд пластмасовото укрепление, тя отново ще се потопи в скуката си на облечена жена — като че ли всяка част от дрехите я обвързва с историята, връща й всяка година живот, всеки цикъл на спомен, залепя върху лицето й бъдещето като глинена маска. Лопес (ако този млад мъж с толкова столичен вид е Лопес) изглеждаше симпатичен. Да се наричаш Лопес беше за окайване, както всяко друго нещо; вярно, че неговото „до скоро виждане, госпожице“ беше баламосване, но на нея много по-зле би се отразило „госпожо“. Кой ли на „Малкълм“ можеше да повярва, че тя не спи с Раул. Не може да се иска от хората да вярват такива неща. Тя отново си спомни за брат си Родолфо с адвокатския му вид, цял доктор Кронин, жива вратовръзка на червени точици. „Нещастник, жалък нещастник, който никога няма да узнае какво значи истински да паднеш, да се хвърлиш насред живота като от най-високия трамплин. Горкият, с неговото съдийско разписание, с неговата муцуна на порядъчен човек.“ Започна яростно да реше косата си, гола пред огледалото, обвита в радостта на парата, която една дискретна перка на тавана малко по малко поглъщаше.

Бележки

[1] Заедно ли сте? (шв., фр., англ.). — Б.пр.

[2] По-скоро заедно, отколкото семейство. Ето паспортите ни (фр.). — Б.пр.

[3] Оттук, моля (англ.). — Б.пр.

[4] Не е лошо, нали? (фр.). — Б.пр.

[5] Съвсем не е зле, миличък (фр.). — Б.пр.

[6] Карло Гардел (1903–1935) — аржентински певец, знаменит изпълнител на танга. — Б.пр.

[7] Сутиен (фр.). — Б.пр.

[8] Игра на думи — canto означава и ръб, и песен, стих. — Б.пр.

[9] Толкова бързо (англ.). — Б.пр.