Хулио Кортасар
Лотарията (31)

XXXI

Първо помисли да се качи да изпие една-две чаши уиски, защото беше сигурен, че са му необходими, но още в коридора предусети нощта там — навън, под небето, и му се прииска да види морето и да постави в ред мислите си. Минаваше полунощ, когато се подпря на перилото при левия борд, доволен, че е сам на палубата (той не можеше да види Персио, скрит зад една от вентилационните лули). Някъде надалеч отекна камбана, вероятно на кърмата или на капитанския мостик. Медрано погледна нагоре; както винаги, виолетовата светлина, която сякаш се излъчваше от самата материя на стъклата, предизвика у него неприятно усещане. Без особен интерес си зададе въпроса дали тези, които бяха прекарали следобеда на носа, в печене на слънце и къпане в басейна, са наблюдавали капитанския мостик; сега го интересуваше само дългият разговор с Клаудия, който бе приключил с една странно спокойна, съзерцателна нотка, сякаш Клаудия и той постепенно се бяха унесли в сън редом с Хорхе. Те не бяха заспали, може би им беше подействувало добре това, което току-що бяха говорили. А може би не, защото в неговия случай поне личните изповеди нищо не можеха да разрешат. Не миналото се беше изяснило току-що, но за сметка на това настоящето бе станало изведнъж по-приветливо, по-пълно, като остров във времето, обсаден от нощта, от неизбежността на утрото и от спокойните води, от утайките на онзи ден, и на вчера, и на тази сутрин, и на днес следобед, но все пак остров, на който Клаудия и Хорхе бяха заедно с него. Свикнал да не кастри мисълта си, той се запита дали този нежен островитянски речник не бе плод на едно чувство и дали, както при толкова други случаи, идеите не засияваха под светлината на проявения интерес или на закрилата. Клаудия беше все още красива жена; разговорът с нея предполагаше едно първо, деликатно приближаване към любовното действие. Той помисли, че вече не се дразни от това, че Клаудия е все още влюбена в Леон Леубаум; сякаш известна част от истинската Клаудия съществуваше в по-различен план. Това беше странно, беше почти красиво.

Те се познаваха вече много по-добре, отколкото едва няколко часа по-рано. Медрано не помнеше друг епизод от своя живот, когато личната връзка да се е породила така естествено, почти като необходимост. Той се усмихна, като определи точно мига — така го усещаше, беше напълно сигурен, — когато те двамата бяха напуснали обикновеното стъпало, за да слязат, като че ли хванати за ръка, към друго ниво, където думите се превръщаха в предмети, натежали от привързаност или неодобрение, умереност или упрек. Това се бе случило точно в момента, когато той — съвсем малко преди това, действително съвсем малко преди това — й бе казал: „Майката на Хорхе, лъвчето“ и тя бе разбрала, че това не е несръчна игра на думи с името на мъжа й, а че Медрано поставя в разтворените й длани нещо като топъл хляб, цвете или ключ. Дружбата им започваше върху най-сигурната основа — основата на различията и несъгласията; защото Клаудия току-що бе изрекла сурови думи, тя почти бе отрекла правото му да превърне живота си в това, което той бе решил още в ранни младини. Но същевременно с какъв дълбок срам бе добавила: „Коя съм аз, за да ви упреквам в тривиалност, когато собственият ми живот…“ И двамата се бяха умълчали, загледани в Хорхе, който сега спеше с лице към тях, толкова красив под меката светлина в кабината, и ту въздишаше, ту шепнеше нещо в съня си.

Дребният силует на Персио го изненада, но той не се подразни, че го намира по това време и на това място.

— Пътуване, твърде интересно — каза Персио, подпирайки се на борда до него. — Разгледах списъка на личния състав и извлякох изненадващи заключения.

— Бих желал да зная какви са те, приятелю Персио.

— Не са прекалено ясни, но главното почива (хубава дума, впрочем изпълнена с пластичен смисъл) на това, че горе-долу всички сме вероятно под влияние на Меркурий. Да, сивото е цветът на личния състав, поучителното еднообразие на този цвят, в който дързостта на бялото и унищожителната сила на черното се сливат в перленосивото, ако искаме да споменем само един от прекрасните му оттенъци.

— Ако добре ви разбирам, вие смятате, че между нас няма необичайни същества, необикновени личности.

— Да, горе-долу.

— Но този кораб е една обикновена инстанция в живота, Персио. Необичайното се явява в много малък процент, освен в литературните произведения, но нали затова те са литература. Два пъти съм прекосявал морето, като изключим многото други пътувания. Мислите ли, че някога ми се е случвало да пътувам с изключителни хора? Е, да, веднъж в един влак, който отиваше в Хунин, обядвах на една маса с Луис Анхел Фирпо, който вече беше стар и дебел, но все така симпатичен.

— Луис Анхел Фирпо, типичен случай на Овен, под влияние на Марс. Негов цвят е червеното, напълно естествено, негов метал — желязото. Вероятно Атилио Пресути се движи някъде натам или госпожица Лавалие, която е особено демонична натура. Но преобладаващите тоналности са еднозвучни… Не че се оплаквам, много по-лошо би било един кораб, натъпкан с личности под влияние на Сатурн или Плутон.

— Страхувам се, че романите влияят върху разбирането ви за живота — каза Медрано. — Всеки, който за пръв път се качва на кораб, мисли, че ще срещне едно по-различно човечество, че на борда ще се извърши нещо като преобразяване. Аз не съм чак такъв оптимист и смятам, както и вие, че тук няма нито един герой, нито един изтерзан от по-голям мащаб, нито един интересен случай.

— А, мащабите. Разбира се, това е много важно. Аз досега разглеждах личния състав по естествен начин, но ще трябва да го проуча на различните нива и вие може да се окажете прав.

— Не е изключено. Вижте, ето днес се случиха някои дребни неща, които при все това биха могли да отекнат кой знае в каква степен. Не се доверявайте на трагичните жестове, на големите изказвания; всичко това е литература, повтарям ви.

Той помисли какво означава за него простият факт, че Клаудия подпира ръка на облегалката на креслото и отвреме-навреме раздвижва пръсти. Големите проблеми дали не са измислени за публиката? Скоковете към абсолютното, в стила на Карамазов или Ставрогин… Сред дребното, почти незначителното бяха и Жулиен Сореловци, а накрая скокът е така удивителен, както у всеки митически герой. Може би Персио се опитва да му каже нещо, което му се изплъзва. Той го хвана под ръка и двамата бавно тръгнаха по палубата.

— Вие също мислите за кърмата, нали? — попита той без патос.

— Аз я виждам — каза Персио с още по-малко патос. — Невероятна каша.

— А, вие я виждате?

— Да, на моменти. Преди малко, за да бъдем точни. Виждам я и преставам да я виждам и всичко е толкова неясно… За мислене, мисля почти през цялото време за нея.

— Струва ми се, вие се учудвате, че ние стоим със скръстени ръце. Няма нужда да ми отговаряте, мисля, че е така. В същност и аз се учудвам, но в крайна сметка това съвпада с незначителността, за която говорехме. Направихме един-два опита, докато станахме за смях, и толкоз, ето тук се намесват малките мащаби. Дребни неща — клечка кибрит, която един човек запалва за друг; ръка, която се опира на облегалката на креслото; присмех, който се хвърля като ръкавица в лицето на някого… Всичко това се случва, Персио, но вие живеете с поглед в звездите и виждате само космическото.

— Човек може да гледа звездите, а същевременно да вижда върха на миглите си — каза Персио с известна неприязън. — Защо, смятате, ви казах преди малко, че личният състав е интересен? Именно заради Меркурий, заради сивотата, заради безволието на почти всички. Ако ме интересуваха други неща, щях да си стоя при Крафт и да изчитам коректурите на някой роман от Хемингуей — в тях винаги се случват внушителни неща.

— Така или иначе — рече Медрано — далеч съм от това да оправдавам нашето бездействие. Не вярвам да изясним нещо, като настояваме, освен ако не прибегнем именно до големите приказки, но може би това — ще провали всичко и нещата ще стигнат до още по-смешно положение. Да, там е работата, Персио, в смешното. От това се страхуваме и на това почива (връщам си ви красивата дума) разликата между героя и човека като мен. Мащабите на смешното са винаги малки. Мисълта, че може да ни се подиграят е прекалено непоносима, затова кърмата е оттатък, а ние сме отсам.

— Да, мисля, че от пътниците само господин Пориньо и аз не бихме се уплашили да станем смешни — каза Персио. — И то не защото сме герои. Но останалите… А сивото, какъв труден цвят, как мъчно се измива…

Диалогът беше абсурден и Медрано се запита дали все още имаше някой в бара; изпитваше нужда да пийне нещо. Персио изяви готовност да го последва, но вратата на бара беше затворена и те се разделиха с известна меланхолия. Докато изваждаше ключа си, Медрано помисли за сивия цвят и за това, че бе съкратил нарочно разговора си с Персио, сякаш имаше нужда отново да остане сам. Ръката на Клаудия върху облегалката на креслото… Но ето отново това леко дразнение горе в стомаха, това неразположение, което преди часове се бе наричало Бетина, но което сега вече не беше Бетина, нито Клаудия, нито провалът на експедицията, макар да беше всичко това заедно и още нещо, нещо, което беше невъзможно да се улови и което беше там, прекалено близко и навътре, за да се остави да го разпознаят и уловят.

 

 

Бъбривото преминаване на дамите, появили се без определена цел, преди да отидат да си легнат, бе последвано от по-уравновесеното присъствие на доктор Рестели, който обясни за сведение на Раул и Лопес плана, който те с дон Гонсало били скроили през вечерните часове. Отношенията между пътниците на кораба бяха донякъде незадоволителни, тъй като някои хора едва били имали възможността да общуват помежду си, без да се смята, че други пък имали склонност да се уединяват и поради всичко това дон Гало и в момента говорещият били стигнали до заключението, че една увеселителна вечер щяла да бъде най-добрият начин за стопяване на леда и тъй нататък. Ако Лопес и Раул дадели своя принос, както без съмнение ще направят всички пътници на възраст и в състояние да покажат някаква определена сръчност, вечерта щяла да има голям успех и пътуването щяло да продължи сред по-тясно сприятеляване и в по-голяма степен в съгласие с аржентинския характер, малко клонящ към усамотение в началото, но безгранично експанзивен, веднъж направена първата крачка.

— Добре, вижте — рече Лопес, малко изненадан, — аз мога да правя някои фокуси с карти.

— Чудесно, наистина чудесно, драги колега — каза доктор Рестели. — Тези неща, така незначителни на пръв поглед, са извънредно важни от гледна точка на отношенията между хората. Аз съм бил години наред председател на различни вечеринки, сдружения и съюзи и мога да ви уверя, че илюзионистичните номера винаги се посрещат с всеобщо одобрение. Отбележете освен това, че тази вечер на духовно и художествено сближаване ще позволи да се разсее тревогата, която злополучната вест за епидемията е могла да предизвика сред женския състав. А вие, господин Коста, какво може да ни предложите?

— Нямам никаква представа — отвърна Раул, — но ако ми дадете време да поговоря с Паула, все ще ни хрумне нещо.

— Забележително, забележително — каза доктор Рестели. — Убеден съм, че всичко ще премине много добре.

Лопес не беше чак толкова убеден. Когато отново остана насаме с Раул (барманът започваше да гаси светлините и трябваше да си вървят да спят), той се реши да заговори.

— С риск Паула отново да ни подиграе, какво ще кажете за още една обиколка в подземните райони?

— По това време? — каза изненадан Раул.

— В същност там, долу, не изглежда времето да е от особено значение. Ще избегнем свидетели, а може и да улучим подходящия път. Въпросът е да опитаме още веднъж пътя, по който сте вървели вие с малкия Трехо днес следобед. Не знам много добре откъде се слиза, но въпреки това покажете ми пътя и ще отида сам.

Раул го погледна. Ех, този Лопес, колко зле му се отразяваше боят. Колко щеше да е доволна Паула, ако го беше чула.

— Ще ви придружа с удоволствие — рече той. — Не ми се спи, а може и да излезе забавно.

На Лопес му хрумна, че би било добре да предупредят Медрано, но помислиха, че може вече да си е легнал. Вратата на прохода беше все така изненадващо отворена и те слязоха, без да срещнат никого.

— Там открих оръжията — обясни Раул. — А тук имаше двама липиди, единият с внушителни размери. Вижте, все още свети; това е сигурно нещо като помещение за дежурство, макар че по-скоро прилича на задна стая в пералня или нещо не по-малко чудновато. Ето.

Отначало те не го видяха, защото човекът на име Орф беше наведен зад един куп празни чували. Той бавно се изправи с една черна котка в ръце и ги погледна без изненада, но с известно отегчение, сякаш че не беше сега време да идват да го прекъсват. Раул отново се обърка при вида на инструменталната, която приличаше и на каюта, и на помещение за дежурство. Лопес забеляза едни хипсометрични карти, които му напомниха атласите от детството, пристрастието му към цветовете и линиите, отразяващи разнообразието на света, всичко онова, което не беше Буенос Айрес.

— Името му е Орф — каза Раул, като му посочи моряка. — Обикновено не говори. Hasdala — добави той любезно, махвайки с ръка.

— Hasdala — каза Орф. — Предупреждавам ви, че не може да останете тук.

— Не бил чак толкова ням, значи — каза Лопес, опитвайки се да отгатне националността на Орф по акцента и фамилното име. Стигна до заключението, че е по-лесно да го смята просто за липид.

— Вече ни казаха същото днес следобед — отбеляза Раул, докато сядаше на една пейка и вадеше лулата си. — Как е капитан Смит?

— Не знам — каза Орф, като остави котката да се спусне по крачола на панталона му. — По-добре да бяхте си тръгнали.

Не го каза прекалено убедително и в крайна сметка седна на една табуретка. Лопес се беше настанил на ръба на една маса и подробно изучаваше картите. Той беше видял вратата в дъното и се питаше дали с един скок не би могъл да я отвори, преди Орф да пресече пътя му. Раул предложи табакерата си и Орф прие. Пушеше с една стара лула от дялано дърво, която смътно напомняше сирена, без да допуска грешката да я изобразява подробно.

— Отдавна ли сте моряк? — попита Раул. — На „Малкълм“, искам да кажа.

— От две години. Аз съм един от най-новите.

Той стана, за да запали лулата си от клечката кибрит, която му поднасяше Раул. В момента, в който Лопес слизаше от масата, за да отиде до вратата, Орф вдигна табуретката и се приближи до него. Раул, от своя страна, също се изправи, защото Орф държеше табуретката за единия крак, а това не беше подходящ начин за държане на табуретка при нормални обстоятелства, но преди Лопес да успее да си даде сметка за опасността, морякът пусна табуретката и се закова пред вратата, сядайки по такъв начин, че всичко излезе като едно само движение и изглеждаше почти като балетна фигура. Лопес погледна вратата, мушна ръце в джобовете и се обърна към Раул.

— Orders are orders^[1] — каза Раул, повдигайки рамене. — Мисля, че нашият приятел Орф е чудесен човек, но дори дружбата свършва там, където започват вратите, нали така, Орф?

— Вие настоявате, настоявате — изрече жално Орф. — Не може да се минава. Много по-добре ще направите да…

Той вдъхна пушека с одобрителен вид.

— Много хубав тютюн, господине. Вие в Аржентина ли го купувате този тютюн?

— В Буенос Айрес го купувам този тютюн — каза Раул. — На „Флорида“ и „Лавалие“. Излиза ми товар злато, но доколкото разбирам, димът е угоден на Зевсовия нюх. Какво смятахте да ни посъветвате, Орф?

— Нищо — отвърна Орф намръщен.

— За нашето приятелство — каза Раул. — Обърнете внимание, че имаме намерение да идваме да ви посещаваме много често, както вас, така и вашия колега със синята змия.

— Точно Боб… Защо не се върнете във вашата зона? На мен ми е приятно да идвате — добави той някак безутешно. — Не е заради мен, но ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи, Орф, там е работата. Посещения, посещения, а вие с трикракото си столче пред вратата. Но поне ще си пушим и вие ще ни разказвате за морското чудовище и за летящия холандец.

Раздразнен от неуспеха си, Лопес слушаше разговора с нежелание. Хвърли още един поглед на картите, изпитателно изучи портативния грамофон (там имаше плоча на Ивор Новело) и погледна Раул, който явно доста се забавляваше и не проявяваше признаци на нетърпение. Той с усилие отново седна на крайчеца на масата; може би имаше друга възможност да се стигне с добро до вратата. Орф изглеждаше готов да разговаря, макар че все още се държеше нащрек.

— Вие сте пътници и не разбирате — каза Орф. — Що се отнася до мен, не бих имал нищо против да ви покажа… Но и без това достатъчно рискуваме ние с Боб. Именно по вина на Боб би могло да се случи…

— Така ли? — запита Раул, насърчавайки го.

„Това е кошмар — помисли Лопес. — Няма да довърши нито едно от изреченията си, речта му излиза като на парцали.“

— Вие сте възрастни и би трябвало да го наглеждате, защото…

— Кого?

— Момчето — каза Орф. — Онова, което дойде преда заедно с вас.

Раул престана да потропва с пръсти по ръба на табуретката.

— Не разбирам — рече той. — Какво става с момчето?

Орф прие отново огорчения си вид и погледна към вратата в дъното, сякаш се страхуваше, че го дебнат.

— В същност нищо не става — каза той. — Аз само казвам да му го кажете… Нито един от вас не бива да идва тук — довърши той почти гневно. — А сега трябва да отивам да спя; късно е вече.

— Защо не може да се минава през тази врата? — попита Лопес. — На кърмата ли се отива оттам?

— Не, не се отива на… Всъщност започва по-нататък. Там има каюта. Не може да се минава.

— Да вървим — каза Раул, прибирайки лулата си. — Стига ми за тази вечер. Довиждане, Орф, до скорошни срещи.

— По-добре да не се връщате — рече Орф. — Не заради мен, но…

В коридора Лопес си зададе на глас въпроса какъв смисъл биха могли да имат тези несвързани изречения. Раул, който вървеше след него и тихичко подсвиркваше, нетърпеливо изсумтя.

— Започвам да си обяснявам някои неща — каза той. — Напиването например. И без това ми се виждаше странно барманът да му е дал толкова много алкохол; помислих, че главата му се завърта от една чаша, но сигурно е пил доста повече. А миризмата на тютюн… Това беше тютюн за липиди, майка му стара.

— Малкият вероятно е поискал да направи същото, каквото и ние — рече Лопес горчиво. — В края на краищата всички търсим да блеснем, като разкрием тайната.

— Да, но за него е по-опасно.

— Мислите ли? Малък е, но не чак толкова.

Раул замълча. Лопес, изкачил се вече нагоре по трапа, забеляза изражението му.

— Кажете ми само това — защо не направим единственото, което остава да се направи с типове като тези?

— Да? — каза Раул разсеяно.

— Да им ударим един бой. Преди малко можехме да стигнем до тази врата.

— Може би, но аз се съмнявам в ефикасността на системата, поне на това ниво на развитие. Орф ми изглежда доста як и не се виждам как ще го притисна до земята, докато вие отваряте вратата. Знам ли и аз, в крайна сметка нямаме никаква причина да постъпваме по такъв начин.

— Да, това е лошото. До утре.

— До утре — каза Раул, сякаш не разговаряше с него.

Лопес го видя как влиза в кабината си и се върна по коридора до другия край. Спря се да разгледа системата от стоманени прътове и механизми, докато мислеше, че в същия този момент Раул сигурно разказва на Паула за безполезната експедиция. Много добре можеше да си представи подигравателния израз на Паула. „А, Лопес е бил с теб естествено…“ И някой хаплив коментар, някое разсъждение за всеобщата глупост. Същевременно той все още виждаше лицето на Раул, когато вече се бе изкачил по трапа, лице с изписан на него страх, загриженост, която нямаше нищо общо е кърмата и с липидите. „В интерес на истината, никак не би ме учудило — помисли си той. — Тогава…“ Но не биваше да си прави илюзии, макар това, което той започваше да подозира, да съвпадаше с казаното от Паула. „Дай боже да го повярвам — помисли той и се почувствува изведнъж много щастлив, трескав и щастлив, обнадеждено глупав. — Цял живот ще бъда все същият идиот“ — си каза той, разглеждайки се с уважение в огледалото.

 

 

Паула не им се подиграваше; настанена удобно в леглото, тя четеше един роман на Масимо Боитемпели^[2] и посрещна Раул достатъчно радостно, та той, след като си наля чаша уиски, да седне на ръба на леглото и да й каже, че от морския въздух е започнала да добива чудесен загар.

— След три дни ще бъда скандинавска богиня — каза Паула. — Радвам се, че дойде, защото имах нужда да ти поговоря на литературни теми. Откакто сме тръгнали, не съм говорила с теб за литература, а това не е живот.

— Давай — примири се Раул, малко разсеян. — Нови теории ли?

— Не, ново нетърпение. С мен става нещо доста зловещо, Раулито, а то е, че колкото по-хубава е книгата, която чета, толкова повече ме отвращава. Искам да кажа, че литературното й съвършенство ме отвращава или че ме отвращава литературата.

— Това се оправя, като престанеш да четеш.

— Не. Защото тук-там се сблъсквам с някоя книга, която не може да се окачестви като голяма литература, но която при все това не ме отблъсква. Започвам да подозирам защо: защото авторът се е отказал от ефектите, от красотата на формата, без да изпада поради тази причина във вестникарщина или сухо монографиране. Трудно е да се обясни, самата аз не го виждам много ясно. Мисля, че трябва да се насочим към един нов стил, който, ако искаш, може да продължим да наричаме литература, макар че би било по-справедливо да му сменим името с някакво друго. Този нов стил би могъл да се появи само като резултат от един нов поглед към света. Но ако един ден това се постигне, колко глупави ще ни изглеждат тези романи, от които днес се възхищаваме, пълни с долни хитрости, с глави и подглави с добре изчислени ходове…

— Ти си поетеса — каза Раул, — а всеки поет е по определение враг на литературата. Но ние, подлунните създания, все още смятаме за красив някой пасаж от Хенри Джеймс или Хуан Карлос Онети, които за наше щастие съвсем не са поети. Всъщност ти упрекваш романите в това, че те водят за носа или по-скоро, че техният ефект върху читателя се осъществява отвън навътре, а не обратно, както при поезията. Но защо те дразни делът на измислянето на трика, който за сметка на това напълно одобряваш при Пикасо или Албан Берг?

— Не го одобрявам; просто не си давам сметка. Ако бях художничка или музикантка, щях да се бунтувам с не по-малка ярост. Но не е само това, отчайва ме именно лошото качество на литературните способи, безкрайното им повтаряне. Ще кажеш, че в изкуствата няма прогрес, но като че ли трябва да съжаляваме за това. Като сравняваш разработването на една тема от един древен и един съвременен автор, си даваш сметка, че поне в реторичната част почти няма разлика. Най-многото, което можем да кажем, е, че сме по-порочни, по-осведомени и че имаме много по-обширен репертоар; патериците обаче са все същите, жените пребледняват или се изчервяват, нещо, което никога не се случва в действителността (аз понякога малко позеленявам наистина, а ти ставаш ален), хората действуват и мислят, и отговарят съгласно нещо като световен наръчник с инструкции, който се прилага както в индиански роман, така и в щатски бестселър. Разбираш ли ме по-добре сега? Говоря за външните форми, но ако ги разобличавам, то е, защото това повторение е доказателство за безплодна същност, съчетание на вариации върху оскъдна тема, както този буламач от Хиндемит по тема от Вебер, който ние, горките, слушахме в злокобен час.

Тя с облекчение се изтегна в леглото и подпря ръка на коляното на Раул.

— Изглеждаш зле, моето момченце. Разкажи на мама Паула.

— О, аз съм много добре — отвърна Раул. — По-зле изглежда нашият приятел Лопес, след като ти се отнесе толкова лошо с него.

— Той, ти и Медрано си го заслужавахте — каза Паула. — Държите се като глупаци, а единственият разумен човек е Лусио. Предполагам не е нужно да ти обяснявам, че…

— Разбира се, но Лопес вероятно е помислил, че ти действително заставаш на страната на реда и laissez faire^[3]. Доста зле му се отрази, ти си първообраз, неговата Фрейя^[4], неговата Валкирия, а виж къде свършваш. Понеже говорим за свършване, несъмнено Лусио ще свърши в общината или като водач на кръводарители, няма друг начин. Какъв нещастник, майко мила.

— Значи Ямайка Джон е провесил нос? Бедният ми посърнал пират… Знаеш ли, много ми харесва Ямайка Джон. Не се учудвай, че се отнасям толкова зле с него. Имам нужда…

— А, не започвай със списъка на твоите изисквания — каза Раул, допивайки уискито си. — Виждал съм те да разваляш прекалено много майонези в тоя живот, защото слагаш не навреме ту солта, ту лимона, а освен това хич не ме интересува какво мислиш за Лопес и какво имаш нужда да откриеш в него.

— Monsieur est fache?^[5]

— Не, обаче по-разумно говориш за литература, отколкото за чувства — нещо често срещано при жените. Знам, ще кажеш, това е доказателство, че не ги познавам. Спести си забележката.

— Je ne te le fais pas dire, rnon petit^[6]. Ho ти може би си прав. Дай ми една глътка от този боклук.

— Утре езикът ти ще бъде целият обложен. Уискито ужасно ти вреди по това време, освен това е много скъпо, а аз имам само четири бутилки.

— Дай ми малко, отвратителен прилеп.

— Иди да си вземеш сама.

— Гола съм.

— Е, и?

Паула го погледна и се усмихна.

— Е, и — рече тя, като прегърна крака и ги подаде изпод чаршафа. Опипом намери пантофите, докато Раул я гледаше с отегчение. Изправяйки се със скок, тя хвърли чаршафа в лицето му и тръгна към рафта, където стояха бутилките. Гърбът й се очертаваше в полумрака на кабината.

— Хубав задник имаш — каза Раул, освобождавайки се от чаршафа. — Спасила си се от целулита, за сега. Я да видим отпред?

— Отпред няма да ти е толкова интересно — отвърна Паула с глас, който го вбесяваше. Тя сипа уиски в една голяма чаша и отиде в банята да прибави вода. Върна се, пристъпвайки бавно. Раул я погледна в очите, после спусна поглед, разходи го по гърдите и корема й. Знаеше какво ще стане и беше подготвен — плесницата разтърси лицето му; почти едновременно той чу първото изхлипване на Паула и тъпия звук от чашата, паднала, без да се счупи, на килима.

— Няма да може да се диша цяла нощ — каза Раул. — Да беше го изпила поне, в крайна сметка имам Алка Селцер.

Наведе се над Паула, която плачеше, просната по корем в леглото. Погали я по рамото, след това по едва очертаната плешка, пръстите му се спуснаха по леката вдлъбнатина в средата и спряха на края на гърба. Той затвори очи, за да види по-добре образа, който искаше да види.

 

 

„… която те обича, Нора.“ Тя остана загледана в собствения си подпис, след това бързо сгъна листа, надписа плика и залепи писмото. Седнал на кревата, Лусио се стараеше да се задълбочи в един брой на „Рийдърз Дайджест“.

— Много е късно — каза Лусио. — Няма ли да си лягаш?

Нора не отговори. Като остави писмото на масата, тя взе някои дрехи и влезе в банята. Шумът от душа се стори безкраен на Лусио, който се мъчеше да се осведоми за душевните терзания на един пилот от Милуокн, приел анабаптистката вяра в разгара на битката. Реши да се откаже и да си легне, но преди това трябваше да изчака ред за миене, освен ако… Стиснал зъби, отиде до вратата и раздвижи безрезултатно дръжката.

— Не можеш ли да отвориш? — попита той с възможно най-естествен тон.

— Не, не мога — отговори гласът на Нора.

— Защо?

— Защото така. Излизам веднага.

— Отвори, ти казвам.

Нора не отговори. Лусио си сложи пижамата, окача дрехите си, подреди чехлите и обувките. Нора влезе о хавлия, вързана на тюрбан, с леко зачервено лице.

Лусио забеляза, че си е облякла нощницата в банята. Тя седна пред огледалото и започна да си суши косата, като я решеше с безкрайни движения.

— Наистина бих искал да знам какво ти става — каза Лусио, укрепвайки гласа си. — Сърдиш се, защото излязох да се поразходя с онова момиче? Ти също можеше да дойдеш, ако искаше.

Нагоре, надолу, нагоре, надолу. Косата на Нора малко по малко започваше да блести.

— Това ти е доверието в мен, така ли? Или си мислиш, че съм искал да флиртувам с нея? Затова си сърдита, нали? Нямаш никаква друга причина, доколкото ми е известно. Но говори, говори най-сетне. Не ти се харесва, че излязох с онова момиче, това ли е?

Нора постави четката върху скрина. На Лусио му се стори много уморена, неспособна да говори.

— Може би не се чувствуваш добре — продължи той, като промени тона, търсейки сближаване. — Не си сърдита на мен, нали? Както виждаш, върнах се веднага. Какво лошо имаше в края на краищата?

— Като че ли има нещо лошо — каза Нора тихо. — Защищаваш се по начин…

— Защото искам да разбереш, че с онова момиче…

— Остави на мира онова момиче, което впрочем ми изглежда една безсрамница.

— Тогава защо ми се сърдиш?

— Защото ме излъга — рече внезапно Нора. — И защото тази вечер каза неща, които ме отвратиха.

Лусио хвърли цигарата и се приближи до нея. В огледалото лицето му беше почти смешно, истински актьор в ролята на възмутен или обиден човек.

— Но какво съм казал? Значи и теб те прихваща тъпоумието на останалите? Искаш всичко да отиде на майната си ли?

— Нищо не искам. Болно ми е, че премълча случилото се днес следобед.

— Забравих го, това е всичко. Стори ми се идиотско да се перчат за нещо, което е напълно ясно. Ще развалят пътуването, казвам ти. Ще го сринат с детинските си пинизи.

— Можеше да си спестиш тези грубости.

— А, да, забравих, че госпожата не може да слуша такива неща.

— Това, което не мога, е да търпя вулгарност и лъжи.

— Аз ли съм те лъгал?

— Премълча си за днес следобед, а то е същото. Или може би не ме смяташ достатъчно голяма, за да съм в течение на похожденията ти на кораба?

— Но, скъпа, това няма никакво значение. Беше една глупост от страна на Лапес и на другите, навряха ме в история, която не ме интересува, и аз съвсем ясно им го казах.

— Не мисля, че е било толкова ясно. Говорят ясно именно те и ме е страх. Също като теб, но не го крия.

— Страх, аз? Ако имаш пред вид тифуса двеста и не знам колко си… Именно това, което твърдя, е, че трябва да останем от тази страна и да не се забъркваме в каши.

— Те не вярват, че е тифус — каза Нора, — но независимо от това са неспокойни и не го крият като теб. Поне слагат картите на масата, опитват се да направят нещо.

Лусио въздъхна с облекчение. На това ниво всичко ставаше на пух и прах, губеше тежест и значение. Той доближи ръка до рамото на Нора, наведе се да я целуне по косата.

— Колко си ми глупавичка, колко хубава и колко глупавичка — рече той. — А аз правя всичко възможно, за да не те наскърбявам…

— Но не затова си премълчал за днес следобед.

— Затова е. За какво друго можеше да бъде?

— Защото те е било срам — каза Нора, като стана и тръгна към леглото си. — И сега пак те е срам, а в бара просто не знаеше къде да се денеш. Срам, да.

Значи не било толкова лесно. Лусио съжали за погалването и целувката. Нора решително му бе обърнала гръб, тялото й под чаршафа беше една малка враждебна стена, цялата в кривини, склонове и хребети, увенчана с гора от влажна коса на възглавницата. Стена между него и нея. Тялото й — една мълчалива, неподвижна стена.

Като се върна от банята, ухаещ на паста за зъби, Нора беше загасила светлината, без да промени позата си. Лусио се приближи, подпря коляно до ръба на леглото и отмести чаршафа.

Нора рязко се изправи.

— Не искам, върви си в леглото. Остави ме да спя.

— Е, хайде — каза той, хващайки я за рамото.

— Остави ме, ти казвам. Искам да спя.

— Добре, ще те оставя да спиш, но до теб.

— Не, топло ми е. Искам да бъда сама, сама.

— Толкова ли си сърдита? — попита той с глас, с който се говори на децата. — Толкова ли е сърдито това мъничко глупаче?

— Да — рече Нора, затваряйки очи, сякаш искаше да го заличи. — Остави ме да спя.

Лусио се изправи.

— Ревнуваш, точно това е — каза той, отдалечавайки се. — Яд те е, че излязох с Паула на палубата. Ти си тази, която през цялото време лъже.

Но вече не му отговаряха, може би дори не го чуваха.

Е

— Не, не смятам, че моят фронт на атака е по-ясен от едно число с петдесет и осем цифри или някой от онези портулани, които довеждали корабите до морски катастрофи. Усложнява се от един неудържим речников калейдоскоп, думи като мачти, с главни букви като яростни платна. Самсара например: казвам я и изведнъж ми се разтреперват всички пръсти на краката и в същност не че ми се разтреперват изведнъж всички пръсти на краката, нито пък че бедният кораб, който ме носи отпред като статуя, по-скоро евтина, отколкото добре изработена, се люшва и се разтриса под ударите на Тризъбеца. Самсара, и здравото под мен се продънва, Самсара, пушекът и парата заместват елементите, Самсара, плод на голямата илюзия, син и внук на Махамайя…

Ето ги там — излизат, недохранени и извити кучки, със своите главни букви като колони, навдрели под тежестта, повече от прекрасна, на историческите капители. Как да се обърна към малкия, към майка му, към тези мъже, по аржентински мълчаливи, и да им кажа, да им говоря за моя фронт, който се разбива на частички и се пръска като разтопен диамант сред студената битка на снежинките? Те ще ми обърнат гръб, ще си отидат, а ако предпочета да им пиша — защото понякога мисля за достойнствата на един подробен и пречистен ръкопис, резюме на дълги равноденствия на размишлението — те ще изхвърлят моите изложения със същото онова смущение, което ги подтиква към прозата, към интересчийството, към пределно ясното, към журналистиката с многобройните й маскировки. Монолог, единствена задача за душата, потопена в разнородното! Какъв кучешки живот!

(Пъргав пирует под звездите от страна на Персио.)

— В края на краищата не може да им се прекъсва храносмилането на едно рибно ястие с диалектики, с антропология, с непонятния разказ на Козма Индикоплевст, с блестящи книги, с отчаяната мантика, която там горе, ми предлага пламтящите си идеограми. След като аз самият, като полусмачкана хлебарка, тичам с половината си крака от една дъска на друга, разбивам се от главоломната височина на една тресчица, родена при сблъсъка на един пирон от обувката на Пресути с един сък в дървото… Въпреки всичко започвам да разбирам, това е нещо, което прекалено много прилича на треперене, започвам да виждам, то е по-слабо от вкус на прах, започвам да започвам, тичам назад, връщам се! Да се върнеш, да, там отговорите спят своя личинков живот, своята първа нощ. Колко пъти в колата на Леубаум, пропилявайки края на седмицата из равнината на Буенос Айрес, съм усещал, че трябва да поръчам да ме зашият в един чувал и да ме хвърлят край пътя, някъде около Боливар или Пергамино, край Касбас или Мерседес, където и да е, стига да има сови по жиците и жалки коне, търсещи тревата, отнета им от есента. Вместо да приемам бонбоните, които Хорхе упорствуваше да ми пъха по джобовете, вместо да бъда щастлив редом с естественото и покровителствено величие на Клаудия, аз трябваше да се отдам на нощта в пампата, както тук, тази нощ, в чуждото, недоверчиво море, да легна по гръб, та пламтящата завивка на небето да ме покрие до гуша и да оставя соковете отгоре и отдолу постепенно да направят от мен червей, набрашнен палячо, който е истината за палатката, опъната над звънчетата му, кравешка мърша, която превръща в проклятие въздуха на триста метра наоколо, проклятие от достоверност, проклятие от истина, проклятие само за проклетите, които си запушват носа с благонравие движение и тичат да се подслонят в своите Плимути или в спомена за записите си на сър Томас Бийчъм, от глупави умници, о, бедни приятели!

(Нощта се разчупва за миг от преминаването на падаща звезда и също за миг „Малкълм“ израства на платна и мачти, на излезли от употреба приспособления, и потреперва, сякаш по-различен вятър го пронизва откъм борда, а Персио, изпънат към хоризонта, забравя за радара и телекомуникациите и му се явява нещо като видение: бригове и фрегати, турски каравели, гръко-римски сайки, венециански полакри, холандски урки, тунизийски синдали и тоскански галеоти, по-скоро плод на Пио Бароха и дълги отегчителни часове при Крафт към четири следобед, отколкото на истинско познаване на смисъла на тези кичести думи.)

 

 

Защо е това безредно натрупване, в което не мога да различа истината от спомена, имената от присъствията? Ужасът на ехолалията, на безсъдържателния каламбур. Но с ежедневния говор се стига само до маса, отрупана с храни, до среща с шампоана или самобръсначката, до преживянето от дълбокомислена уводна стария, до някоя програма на действие или размишление, които този гласпапир, пламнал над главата ми, превръща в нещо по-незначително и от пепел. Скрит в буренаците на пампата, трябваше часове наред да се вслушвам в бега на косматия броненосец и в усърдното покълване на синасината. Сладки и глупави родни думи, несъстоятелно предисловие към всичко свято, как галят езика ми с лепкави лапички, растат подобно на дълбоките орлови нокти, освобождават ми постепенно достъпа до истинската нощ, далеч оттук и съвсем близка, като премахват всичко от пампата до Южното море, Аржентино моя — там, на фона на тази фосфоресцираща завеса, мрачни, ако не зловещи улици на Чакарита, обикаляне на автобуси, отровени от цветове и щампи. Всичко ме свързва, защото всичко ме впримчва. Ту пак Амару — космически, смешен, точи думи, в които моето непреклонно ухо все още долавя вдъхновение от неделния брой на „Ла Пренса“ или от някоя беседа на доктор Рестели, гимназиален учител. Но разпънат на кръст в пампата, притиснат по гръб в тишината на милиони трезви котки, загледани в мен от млечния поток, който те невъзмутимо лочат, щях да приема може би това, което книгите скриваха от мен, щях да разбера изведнъж втория и третия смисъл на толкова телефонни указатели, на железопътната линия, която вчера поучително размахвах за просвещение на разбиращия Медрано, както и защо чадърът винаги ми се къса отляво, а и това трескаво търсене на чорапи само в гълъбовосиво или в бордо. От знание до разбиране и от разбиране до знание — несигурен път, който със запъване смътно различавам с помощта на анахронични запаси от думи, застрашени размисли, остарели призвания, смайване на началниците ми и осмиване на служителите от асансьорите. Няма значение, Персио продължава, Персио е този безутешен атом край пътя, недоволен от съществуващите закони, този малък бунт, откъдето започва катафалката на водородната бомба, прелюд към гъбата, на която се наслаждават редовните посетители на улица „Флорида“ и сребърния екран. Виждал съм американската земя в часове, най-близки до последната изповед, катерил съм се пеша по върховете на Упсалата, спал съм с мокра кърпа на лицето, пресичайки Чако, скачал съм от влака в Пампа дел Инфиерно, за да усетя свежестта на земята в полунощ. Познавам миризмите на улица „Парагвай“ и на „Годой Курс“ в Мендоса, където компасът на виното тече сред мъртви котки и железобетонни корпуси. Трябваше да дъвча кока при всяко пътешествие, да изострям самотните надежди, които навикът отпраща в дъното на сънищата, да усещам как в тялото ми расте третата ръка, тази, която очаква да сграбчи времето и да го обърне, защото все някъде трябва да е тази трета ръка, която понякога се прокрадва мълниеносно в настойчивостта на някой стих, в мазката на някоя четка, в някое самоубийство или в нечия святост, които престижът и известността незабавно осакатяват и заместват с бляскави доводи, тази дейност на прокажен каменар, която наричат обясняване и обосноваване. О, аз усещам, че в някой невидим джоб се затваря и разтваря третата ръка и с нея бих искал да те галя, хубава нощ, нежно да съживявам имената и датите, които малко по малко скриват слънцето, слънцето, което веднъж в Египет се разболяло и чак ослепяло и имало нужда от някой бог, за да го излекува… Но как да обясня това на другарите си спътници, на самия мен, след като всеки миг се гледам в огледало от лукавство и се приканвам да се върна в кабината, където ме очакват чашата прясна вода и възглавницата, огромното бяло поле, по което ще галопират сънищата? Как да съзра третата ръка, без да се слея с поезията, това предателство от дебнещи думи, тази сводница на красотата, на благозвучието, на щастливия край, на толкова много проституция с платнени корици, разяснявана в институтите по стилистика? Не, не искам понятна поезия на кораба, нито воду, нито встъпителни обреди. Нещо друго, по-непосредствено близко, по-малко съвокупляемо с думата, освободено от традиции, за да може най-сетне онова, което всяка традиция крие, да блесне като ятаган от плутоний през параван, изписан с картинки. Излегнат в люцерната, можах да встъпя в този ред, да опозная формите му, защото те не ще бъдат думи, а чисти ритми, рисунки по най-чувствителната част на дланта на третата ръка, сияйни първообрази, безтегловни тела, където се крепи тежестта и нежно бълбука кълнът на милостта. Нещо все повече се доближава до мен, но аз отстъпвам, не умея да се сдобрявам със сянката си; може би ако намеря начин да кажа нещо от това на Клаудия, на веселите младежи, които тичат към неизброими игри, думите ще се превърнат във факли по пътя и ето тук, вече не в равнината, където измених на дълга си, като й отказах прегръдката си сред орната земя, ето тук третата ръка ще отрони в най-важния час един първи часовник вечност, среща, сравнима със сблъсъка между огъня на свети Елм и проснат да съхне чаршаф. Но аз съм като тях, ние сме тривиални, ние сме метафизически много преди да бъдем физически, бягаме пред въпросите, за да не ни разкъсат панталоните техните зъби, и ето така се измисля футболът, така се става радикал или младши лейтенант, или коректор при Крафт, безмерно вероломство! Медрано е може би единственият, който го знае; ние сме тривиални и плащаме за това с щастие или нещастие, щастието на съсела, сврян в дупката си, тайното нещастие на Раул Коста, който притиска към черната си пижама лебед от пепел, и дори когато се раждаме, за да задаваме въпроси и да дебнем отговорите, нещо безкрайно смущаващо, скрито в маята на аржентинския хляб, в цвета на железопътните билети, или количеството калций във водата, ни тласка необуздано към тоталната драма, ние скачаме на масата, за да танцуваме танца на Шива^[7], сграбчили с цяла ръка огромен лингам, или стоим под заплахата на амока — куршум в главата или газ, вонящи на метафизика без посока, на несъществуващи проблеми, на предполагаема невидимост, които удобно забулват в дим централната пустота, статуята без глава, без ръце, без лингам и без йони, подобието, удобната принадлежност, мръсната склонност, чиста рима до безкрайност, в която намират място и наука, и съвест. Защо преди всичко не изхвърлим през прозореца отровната тежест на една скалъпена история, защо не се откажем от чествуванията и не претеглим сърцата си на кантара от сълзи и глад? О, Аржентина, защо е този страх от страха, тази празнота за прикриване на празнотата? Вместо съда на мъртвите, възпят в папируси, защо не нашият съд на живите, главата, която се счупва в Майската пирамида^[8], за да се роди най-сетне третата ръка с брадва от диамант и хляб, цвете на новото време, нейното утре на пречистване и единение? Кой е кучият син, заговорил за лаврите, които сме успели да постигнем? Ние ли, ние ли сме постигнали лаврите? Но нима е възможно да сме толкова долни?

Не, не смятам, че моят фронт на атаката е по-ясен от едно число с петдесет и осем цифри или от някой от онези портулани, които довеждали корабите до гибел. Усложнява се от един неудържим речников калейдоскоп, думи като мачти, с главни букви.