Хулио Кортасар
Лотарията (39)

XXXIX

Насред коридора той си даде сметка, че държи в ръка лулата и отново се разяри. След това помисли, че ако вземе и тютюна, ще може да почерпи Боб и да му покаже, че разбира от пушене. Сложи кутията в джоба си и отново излезе, сигурен, че по това време няма никой по коридорите. Както и в междинния проход, както и в дългата галерия, където виолетовата лампичка изглеждаше по-бледа от всякога. Ако този път има късмет и Боб го пусне до кърмата… Надеждата, че ще си отмъсти, го караше да тича, помагаше му да се бори със страха. „Обърнете внимание обаче, точно най-младичкият се оказа най-смелият, той сам открил как се стига…“ Беба например, а даже и старият, горкият, каква физиономия ще направи — на удавен в урина плъх, когато всички започнат да го хвалят. Но това не беше нищо в сравнение с Раул. „Как, Раул, вие не знаехте ли? Ами да, Фелипе се престрашил да влезе в устата на вълка…“ Стените на коридора бяха по-схлупени от предния път; той се спря на около два метра от вратите, погледна назад. Наистина коридорът изглеждаше по-тесен, задушаваше го. Като отвори вратата вдясно, той едва ли не почувствува облекчение. Светлината от увисналите голи крушки почти го заслепи. Нямаше никого в както винаги разбърканото помещение, пълно с парчета ремъци, брезент, инструменти върху работния тезгях. Може би затова вратата в дъното се очертаваше по-добре, като че ли го очакваше. Фелипе отново бавно затвори и пристъпи тихичко. Стигнал до работния тезгях, той замря неподвижен. „Страшна горещина е тук долу“, помнели.

Чуваше силния шум на машините, той идеше от всички страни едновременно, прибавяше се към горещината и ослепителната светлина. Прекоси двата метра, които го отделяха от вратата, и леко опита бравата. Някой идеше по коридора. Фелипе се прилепи до стената, за да се окаже закрит от вратата в случай, че я отворят. „Не беше шум от стъпки“, помисли той тревожно. Просто шум. А сега — отново облекчение, като открехна вратата и погледна. Но преди това се наведе, както беше чел в един полицейски роман, та главата му да не остане на нивото на някой изстрел. Той предусети тесен тъмен коридор; когато очите му привикнаха, започна да различава на около шест метра стъпалата на една стълба. Едва тогава си спомни думите на Боб. В такъв случай значи… Ако се върне веднага в бара и потърси Лопес или Медрано, може би заедно ще успеят да стигнат, без да стане опасно. Защо пък опасно? Боб го беше заплашил само за да му вземе страха. Каква ли пък опасност можеше да има на кърмата? Тифусът не се смяташе, а освен това той никога не прихващаше болестите, дори и заушки.

Бавно затвори вратата зад гърба си и пристъпи. С мъка дишаше гъстия въздух, който миришеше на катран и на гранясало. Видя отляво врата и забърза към стълбата. Собствената му сянка се изпречи пред него и го очерта за миг на пода — неподвижен, с ръце, вдигнати над главата, за да се защити. Когато успя да се обърне, откъм широко отворената врата го гледаше Боб. От кабината излизаше зеленикава светлина.

— Hasdala, момче.

— Здрасти — каза Фелипе, отстъпвайки малко назад. Извади лулата от джоба си и я протегна към осветената част. Не намираше думи, лулата трепереше между пръстите му. — Ето виждате ли, спомних си за вас… Нали щяхме пак да си приказваме и затова.

— Sa — каза Боб. — Влез, влез, момче.

 

 

Когато дойде неговият ред, Медрано хвърли цигарата и отиде да седне пред рояла с малко сънен вид. Акомпанирайки си доста добре, той започна да пее багуали и самби, като най-безочливо имитираше стила на Атауалпа Юпанки. Дълго му ръкопляскаха и го принудиха да изпълни и други песни. Персио, който идеше след него, бе посрещнат с недоверчивото уважение, което предизвикват ясновидците. Представен от доктор Рестели като изследовател на старинни тайни, той започна да гледа на ръка на желаещите, като сипеше редовния репертоар от баналности, а между тях вмъкваше отвреме-навреме по някое изречение, понятно само за заинтересования, достатъчно, за да го смае. Видимо отегчен, Персио приключи хиромантската си обиколка и се приближи до тезгяха, за да замени бъдещето срещу една лимонада. Доктор Рестели подбираше най-изискания си речник, за да представи най-младия участник в тържеството, многообещаващия и не по-малко интелигентен Хорхе Леубаум, у когото крехката възраст не беше пречка за солидни познания. Това дете, забележителен представител на своите връстници в Аржентина, ще достави на присъствуващите огромно удоволствие с извънредно характерното си изпълнение на някои монолози, чийто автор е сам той и първият от които се нарича „Разказ на октопада“.

— Аз го написах, но Персио ми помогна — каза честно Хорхе, пристъпвайки сред бурни ръкопляскания. Поздрави съвсем вдървено, като съответствуваше за миг на описанието на доктор Рестели.

— Разказ на октопада, от Персио и Хорхе Леубаум — каза той и протегна ръка, за да се подпре на рояла. Хвърляйки се напред, Пелуса стигна навреме, за да го подхване, преди да си е ударил устата в пода.

Чаша вода, въздух, съвети, три стола за поставяне на припадналия, копчета, които ненадейно заяждат и не се откопчават. Медрано погледна Клаудия, наведена над сина си, и се приближи до тезгяха.

— Позвънете веднага на лекаря.

Салонният управител се суетеше, мокреше някаква кърпа. Медрано го изправи, като го сграбчи за ръката.

— Казах веднага.

Салонният управител предаде кърпата на бармана и отиде до телефона, прикрепен към стената. Отбеляза двуцифрен номер. Каза няколко думи, повтори ги по-високо. Медрано чакаше, без да сваля очи от него.

Салонният управител окачи слушалката и кимна утвърдително.

— Ще дойде незабавно, господине. Мисля, че… може би трябва детето да се отнесе в леглото.

Медрано си зададе въпроса, откъде ли щеше да дойда лекарят, откъде ли идваше офицерът със сивата коса. Зад гърба му шумотевицата на жените надхвърляше неговото търпение. Той си проправи път до Клаудия, която държеше ръката на Хорхе.

— А, изглежда, че сме по-добре — каза той, като коленичи до него.

Хорхе му се усмихна. Имаше засрамен вид и гледаше плуващите над него лица, като че бяха облаци. Гледаше истински само Клаудия и Персио, а може би и Медрано, който, без да се церемони, мушна ръце под врата и краката му и го вдигна. Дамите направиха път и Пелуса понечи да помогне, но Медрано вече излизаше, отнасяйки Хорхе. Клаудия го последва; маската на Хорхе висеше на ръката й. Останалите се спогледаха въпросително, колебаеха се. Не е сериозно, разбира се, прилошаване, предизвикано от горещината в залата, но така или иначе нямаха много настроение да продължат празника.

— А би трябвало да продължим — твърдеше дон Гало, движейки се насам-натам с резки маневри на количката. — Нищо не печелим, като се разстройваме от една незначителна случка.

— Ще видите как детето ще се съвземе за десет минути — говореше доктор Рестели. — Не бива да се впечатляваме от външните признаци на един обикновен припадък.

— Ама как, ама как — мрачно се жалваше Пелуса. — Първо се изпарява момчето точно когато трябва да правим упражненията, а пък сега взе, та ми се разглоби и другото хлапе. Този кораб е цяло проклятие.

— Нека поне да седнем и да изпием по нещо — предложи господин Трехо. — Не бива да се мисли през цялото време за болести, още повече когато на кораба… Искам да кажа, че нищо не печелим, като се присъединяваме към паникьорските слухове. И моят син беше днес с главоболие, а както виждате, нито жена ми, нито аз се тревожим. Съвсем ясно ни казаха, че на кораба са взети всички необходими предохранителни мерки.

Подучена от Беба, госпожа Трехо отбеляза в този миг, че Фелипе го няма в кабината. Пелуса заудря главата си и каза, че това той вече го знаел и къде ли може да се е наврял този глупак, та го нямало никакъв.

— На палубата е сигурно — рече господин Трехо. — Момчешки капризи.

— Ама какви капризи — каза Пелуса. — Не виждате ли, че вече бяхме тип-топ за упражненията?

Паула въздъхна, наблюдавайки изкосо Лопес — той бе присъствувал на припадъка на Хорхе с израз, в който яростта започваше да взима превес.

— Не е изключено — каза Лопес — да намериш затворена вратата на кабината си.

— Няма да знам дали да се радвам, или да я съборя с ритници — рече Паула. — В края на краищата това е моята кабина.

— Ами ако е затворена, какво ще правиш?

— Не знам — каза Паула. — Ще прекарам нощта на палубата. Какво значение има?

— Ела, хайде — каза Лопес.

— Не, ще постоя още малко.

— Моля те.

— Не. Вратата сигурно е отворена и Раул спи като заклан. Нямаш представа колко са му непоносими културните здравословно-забавни тържества.

— Раул, Раул — повтори Лопес. — Умираш от желание да идеш да се събличаш на два метра от него.

— Метрите са повече от три, Ямайка Джон.

— Ела — каза той отново, но Паула го погледна право в лицето, отказвайки; мислеше, че Раул заслужава тя да откаже сега, да изчака, докато разбере дали той е изтеглил от колодата печелившата карта. Това беше напълно безполезно, беше жестоко за Ямайка Джон и за нея, най-малко от всичко на света това желаеше тя, и то именно сега. Правеше го затова, за да изплати един неясен, тъмен дълг, който не фигурираше в никаква спогодба; като опрощение, надежда да се върне назад и да се озове в началото, когато все още не беше тази жена, която сега поднасяше своя отказ, обгърната в прилив от желание и нежност. Правеше го заради Раул, но и заради Ямайка Джон, за да може един ден да му даде нещо, което да не е предварително обречено на провал. Тя помисли, че с толкова невероятно глупави жестове може би се отваряха вратите, които цялата хитрост на ума не беше в състояние да прекрачи. А най-лошото бе, че отново ще трябва да му иска кърпичката, а той ще й я откаже, ядосан и обиден, преди да си отиде да спи сам, с горчивия вкус от тютюна, изпушен без желание.

 

 

— Добре че те познах. Още малко и щях да ти пръсна главата. Сега си спомням, че те бях предупредил, ей.

Фелипе неловко се разшава на пейката, където в крайна сметка бе седнал.

— Нали ви казах, че дойдох вас да търся. Нямаше ви в другото помещение, видях вратата отворена и поисках да разбера дали…

— О, няма нищо лошо, момче. Here’s to you.

— Prosit — каза Фелипе, гълтайки рома като истински мъж. — Доста е хубава каютата ви. Аз мислех, че моряците спят всички заедно.

— Понякога идва Орф, като му омръзнат двамата китайци в неговата каюта. Слушай, тютюнът ти не е лош, да знаеш. Малко е слаб все още, но много по-свестен от тоя боклук, дето го пушеше вчера. Хайде да напълним още по една лула, какво ще кажеш.

— Хайде — каза Фелипе без особено желание. Той гледаше каютата с мръсни стени, с прикрепени с топлийки снимки на мъже и жени, календар, на който три пиленца разнасяха из въздуха една златна нишка, двата дюшека, хвърлени на пода в ъгъла, един върху друг, желязната маса с няколко слоя боя, която в крайна сметка се бе натрупала на някои места по краката, създавайки впечатление, че е още прясна и тече. Широко отворен гардероб показваше часовник, окачен на един пирон, разръфани фланелки, един къс бич, пълни и празни бутилки, мръсни чаши, виолетов игленик. Той отново натъпка лулата с несигурна ръка; ромът беше дяволски силен, а Боб вече беше напълнил чашата му отново. Стараеше се да не гледа ръцете на Боб, които му напомняха космати паяци; в замяна на това му харесваше синята змия от китката до лакътя. Полита го дали татуировките са болезнени. Не, съвсем не, но трябвало човек да е търпелив. Зависело и от това коя част на тялото се татуира. Той познавал един моряк от Бремен, който имал смелостта да… Фелипе слушаше смаян, а същевременно се питаше дали в кабината има някаква вентилация, защото от пушека и миризмата на ром въздухът ставаше все по-задушен, той вече започваше да вижда Боб, като че ли между тях имаше воалена завеска. Боб му обясняваше, гледайки го дружелюбно, че най-добрата система за татуиране е японската. Жената на дясното му рамо я бил татуирал Киро, един негов приятел, който се занимавал също с контрабанда на опиум. Смъквайки си ризата с бавно, почти елегантно движение, той даде възможност на Фелипе да види жената на дясното му рамо, двете стрели и китарата, орела, който разтваряше огромни криле и почти изцяло покриваше гръдния му кош. За орела трябвало да се остави да го напият, защото кожата била много нежна на някои места по гърдите и го боляло от убожданията. Фелипе чувствителна кожа ли имал? Ами да, в същност малко, като всички. Не, не като всички, защото то се меняло, според расата и занаята. Действително този английски тютюн бил много хубав, струвало си да попушат и да си пийнат… Нищо че нямал много голямо желание, винаги така се случвало насред разпивка, достатъчно било малко да си настоятелен, за да ти станело отново приятно. А и ромът бил лек, бял ром, много лек и ароматен. Още една чашка и щял да му покаже албум със снимки от пътуванията. На кораба почти винаги снимките правел Орф, но той имал и много други, подарени му от жени по пристанищата, жените обичали да подаряват снимки, някои доста… Но първо нека пият за приятелството си. Sa. Хубав ром, много лек и ароматен, който отлично върви с английския тютюн. Топло било, разбира се, много били близо до машинното отделение. Той трябвало просто да направи като него и да си махне ризата, важно било да му е удобно и да продължат да си приказват като стари приятели. Не, защо искал да отварят вратата, така или иначе димът нямало да излезе от кабината, но в замяна на това, ако някой го намерел в тази част на кораба… Много било приятно да си седят така, без нищо да вършат, приказват си и да пийват. Защо трябвало да се тревожи, още било рано, освен ако майка му не тръгнела да го търси… Е, нямало защо да се сърди, това било шега, много добре му било известно, че правел каквото си искал на кораба, както и би трябвало да бъде. Пушекът ли? Да, може би имало малко, но когато пушиш такъв изключителен тютюн, струва си да го дишаш отново и отново. Хайде още една чашка ром, за смесване на вкусовете, които така добре вървят заедно. Е, да, топличко било, нали вече преди малко му казал да си махне ризата. Ето, така, момче, без сръдни. И няма какво да тичаш до вратата, така, кротичко, защото без да иска, човек може да се нарани, не е ли така, и то с тая наистина нежна кожа, кой би помислил, че едно толкова добро момче няма да разбере, че е по-добре да кротува и да не се мъчи да се измъкне, да бяга към вратата, когато може да бъде толкова приятно в кабината, там, а оня ъгъл, дето е толкова мекичко, особено ако човек не се мъчи да се отскубне — така че ръцете да могат да намират копчетата и да ги откопчават едно по едно, до безкрайност.

 

 

— Ще мине — каза Медрано. — Сега ще мине, Клаудия.

Клаудия завиваше Хорхе, който изведнъж бе пламнал и трепереше от треска. Госпожа Трехо току-що бе напуснала кабината, след като увери, че тези неразположения на децата не са никак страшни и че Хорхе ще се чувствува чудесно на сутринта. Почти без да й отговаря, Клаудия бе приготвила един термометър, докато Медрано затваряше прозорчето и насочваше лампите така, че да не светят в лицето на Хорхе. По коридора обикаляше, обезсърчен, Персио и не се осмеляваше да влезе. Лекарят пристигна след пет минути и Медрано понечи да излезе от кабината, но Клаудия го спря с поглед. Лекарят беше дебел човек с полуотегчен, полууморен вид. Ломотеше на френски и прегледа Хорхе, без да вдига очи от тялото му, като неочаквано поиска лъжица, мереше пулса и пружинираше с крака, сякаш в същото време се намираше много далеч оттам. Загърна Хорхе, който мърмореше през зъби, и попита Медрано дали е бащата на детето. Когато видя отрицателното движение, той се обърна изненадан към Клаудия, като че ли в същност за пръв път я вижда.

— Eh bien, madame, il faudra attendre — каза той като сви рамене. — Pour l’instant je ne peux pas me prononcer, C’est bizarre, quand meme.^[1]

— Тифус? — попита Клаудия.

— Mais non, allons, c’est pas du tout ca!^[2]

— Така или иначе на кораба има тиф, нали? — попита Медрано. — Vous avez eu des cas de typhus ctez vous, n’est-ce pas?

— C’est a dire^[3]… — започна лекарят. Нямало пълна сигурност, че става дума за тиф 224, най-много лека първоначална форма, която не предизвиквала особена тревога. Ако госпожата му позволяла, той щял да се оттегли и да й изпрати по салонния управител медикаментите за детето. По негово мнение ставало дума за белодробно възпаление. Ако температурата надвишала тридесет и девет и пет, трябвало да предупредят салонния управител, който на свой ред…

Медрано усещаше, че ноктите се забиват в дланите му. Когато лекарят излезе, след като още веднъж успокои Клаудия, малко остана той да тръгне след него, за да го хване в коридора, но Клаудия, изглежда, си даде сметка и му направи знак. Медрано се спря на вратата, нерешителен и ядосан.

— Останете, Габриел, правете ми малко компания. Моля ви.

— Да, разбира се — рече Медрано смутен. Той разбираше, че не беше сега моментът да се насилват нещата, но му беше трудно да се отдалечи от вратата, да приеме още веднъж поражението, а може би и присмеха. Клаудия чакаше, седнала на ръба на леглото на Хорхе, който се мяташе, бълнуваше и искаше да се отвие. На вратата дискретно се почука; салонният управител носеше две кутийки и една тубичка. В кабината му имало мехур за лед, лекарят казал, че в случай на нужда можело да го използуват. Той щял да остане още един час в бара и бил на тяхно разположение, за каквото е необходимо. Щял да им изпрати горещо кафе по келнера, ако желаели.

Медрано помогна на Клаудия да даде първите лекарства на Хорхе — той слабо се съпротивяваше, без да ги разпознава. Почука се на вратата; беше Лопес, тъжен и угрижен, идеше за новини. Медрано му разказа тихо диалога с лекаря.

— По дяволите, да знаех да го пипна в коридора — каза Лопес. — Току-що слязох в бара и нищо не бях разбрал, докато Пресути не ми каза, че лекарят бил идвал насам.

— Ще дойде пак, ако е необходимо — рече Медрано. — И тогава, ако искате…

— Непременно — каза Лопес. — Предупредете ме по-рано, ако имате възможност, така или иначе аз ще наобикалям насам, няма да мога да заспя тази нощ. Ако този тип смята, че Хорхе има нещо сериозно, тогава не трябва да чакаме нито минута повече — той сниши глас, за да не чува Клаудия. — Съмнявам се лекарят да е по-свестен от останалата шайка. Способни са да допуснат на детето да му стане по-зле, само и само да не се разбере на брега. Вижте, най-добре ще е да го извикаме дори да няма нужда, например след един час. Ние ще го чакаме отвън и тогава няма кой да ни спре до кърмата.

— Съгласен съм, но да помислим малко и за Хорхе — рече Медрано. — Да не излезе така, че вместо да му помогнем, да му навредим. Ако ударът не успее и лекарят остане оттатък, работата може да стане лоша.

— Изгубихме два дена — каза Лопес. — Ето това се печели с любезности и като се обръща внимание на мирните старци. Но вие мислите ли, че детето?…

— Не, но това е по-скоро пожелание, отколкото нещо друго. Ние, зъболекарите, нищо не разбираме от тифус, драги. Тревожи ме силата на кризата, температурата. Може и да не е нищо, прекалено много шоколад или леко слънчасване. Може и да е белодробно възпаление, за което говори лекарят. Така е. Да идем да изпушим по една цигара. Пътьом ще поговорим с Пресути и Коста, ако са наблизо.

Приближи се до Клаудия и се усмихна. Лопес също й се усмихваше. Клаудия усещаше тяхното приятелство и им благодареше просто с поглед.

— Ще се върна след малко — каза Медрано. — Легнете си, Клаудия, опитайте се да починете.

Всичко звучеше някак вече казано, излишно и успокоително. Усмивките, стъпването на пръсти, обещанието да се върне, спокойствието и увереността, че приятелите са тук, наблизо. Погледна Хорхе, който спеше по-спокойно. Каютата изведнъж изглеждаше по-широка, беше останало смътно ухание на черен тютюн, сякаш Габриел не беше си отишъл напълно. Клаудия подпря лице на едната си ръка и затвори очи; и ето тя отново ще бди край леглото на Хорхе. Персио сигурно обикаля безшумно наоколо като котка, нощта ще се точи безкрайно, докато дойде зората. Един кораб, улица „Хуан Баутиста Алберди“, светът, Хорхе лежи тук, болен, сред милиони болни момчета на име Хорхе във всички точки на земята, но светът сега се беше съсредоточил в едно-единствено болно дете. Ако беше с тях Леон, сигурен и делови, щеше да открие злото в самото начало, да го спре, без да губи нито миг. Бедният Габриел, как се надвесваше над Хорхе с израза на онези, които нищо не разбират; но й помагаше мисълта, че Габриел е тук, пуши в коридора, чака заедно с нея. Вратата се открехна. Приклякайки, Паула свали обувките си и зачака. Клаудия й направи знак да се приближи, но тя пристъпи едва до креслото.

— Той нищо не чува — рече Клаудия. — Елате, седнете тук.

— Веднага ще си ида, тук вече прекалено много хора идваха да ви досаждат. Всички много обичат вашия малчуган.

— Моя малчуган с тридесет и девет градуса температура.

— Медрано ми каза за лекаря; те са там — отвън, на пост. Може ли да постоя с вас? Защо не си легнете за малко? На мен не ми се спи, а ако Хорхе се събуди, обещавам ви да ви извикам веднага.

— Постойте, разбира се, но и на мен не ми се спи. Можем да поговорим.

— За сензационните неща, които стават на кораба ли? Нося ви последното издание.

„Кучка, проклета кучка — мислеше тя, докато говореше, — валяш се в това, което ще изречеш, предвкусваш това, което тя ще попита…“ Клаудия гледаше ръцете й, Паула изведнъж ги скри, разсмя се тихо, отново постави ръцете си на дръжките на креслото.

Да беше имала майка като Клаудия, но не, щеше да я мрази, както своята собствена. Късно е вече да мисли за майка, нито дори за приятелка.

— Разкажете ми — каза Клаудия. — Времето ще мине по-леко.

— О, нищо сериозно. Трехови са на ръба на истерията, защото им изчезнало момчето. Прикриват се, но…

— Нямаше го в бара, сега си спомням. Струва ми се, Пресути ходи да го търси.

— Първо Пресути, а после Раул.

Кучка.

— Едва ли е отишъл далеч — рече Клаудия безразлично. — Децата си имат прищевки понякога… Може да си е наумил да прекара нощта на палубата.

— Може би — каза Паула. — Слава богу, не съм истерична като тях и мога да забележа, че и Раул е потънал в земята.

Клаудия я погледна. Паула бе очаквала този поглед и го посрещна с гладко, безизразно лице. Някой вървеше по коридора напред и назад, в тишината приглушените от линолеума стъпки отекваха една след друга, по-близко, по-далеч. Медрано или Персио, или Лопес, или натъженият Пресути, наистина загрижен за Хорхе.

Клаудия наведе очи, изведнъж натежала от умора. Радостта, която я бе обзела, като видя Паула, изведнъж изчезна, изместена от желанието да не узнава нищо повече, да не приема тази нова, все още неизречена зараза, увиснала на един въпрос или на миг тишина, способен да обясни всичко. Паула бе затворила очи и изглеждаше безразлична към онова, което би могло да последва, но неочаквано размърдваше пръсти, барабанейки безшумно по дръжките на креслото.

— Моля ви се, не е възможно да бъде ревност — каза тя, сякаш на себе си. — Толкова ми е жал за тях.

— Идете си, Паула.

— О, разбира се. Веднага — каза Паула, изправяйки се изведнъж. — Прощавайте. Дойдох за друго, исках просто да постоя. От чист егоизъм, защото с вас ми е добре. В замяна на това…

— В замяна на това нищо — каза Клаудия. — Все… можем да поговорим друг път. Идете да спите сега. Не забравяйте обувките си.

Тя се подчини; излезе, без да се обърне нито веднъж.

 

 

Той си помисли, че е любопитно как известна представа за методичност може да подтикне към определен начин на действие, дори когато е съвсем ясно, че това е губене на време. Нямаше да намери Фелипе на палубата, но той все пак бавно я обиколи, първо откъм левия, после откъм десния борд, като в покритите с брезент части спираше, за да привикнат очите му към тъмнината, изследвайки неопределената и неясна зона на вентилаторите, навитите въжета и шпиловете. Когато отново се качи, долавяйки пътьом идещите от бара ръкопляскания, той беше решил да почука на вратата на кабина номер пет. Едва ли не презрително нехайство, както у този, който разполага с много време, се смесваше с непризнато силно желание да постигне и едновременно да отложи срещата. Отказваше да вярва (но усещаше, а това беше както винаги по-дълбоко), че отсъствието на Фелипе е знак за прошка или обявяване на война. Беше убеден, че няма да го намери в кабината, но почука два пъти и в крайна сметка отвори вратата. Лампите запалени, вътре — никой. Вратата на банята беше широко отворена. Той бързо излезе, защото се страхуваше да не би сестрата или бащата да дойдат да го търсят и се ужасяваше от мисълта за евтиния скандал, за онова какво-търсите-вие-в-кабина-ко-ято-не-е-ваша и целия този непоносим репертоар. И изведнъж — раздразнението (то беше там, под всичко останало, докато той вървеше недоволен по палубата, отсрочвайки удара), защото Фелипе отново го беше измамил, предприемайки самостоятелно разузнаване из кораба в търсене на накърнените си права. Нямаше никакъв знак, нямаше никакво примирие. Война, а може би и презрение. „Този път ще го набия — помисли Раул. — Да върви всичко по дяволите, но поне ще му остане пое кожата спомен.“ Почти тичешком прекоси разстоянието, което го отделяше от трапа в прохода, вземаше стъпалата надолу две по две. И все пак той беше толкова малък, толкова глупав; кой знае дали след всичките тези дръзки постъпки не идеше засраменото помиряваше, може би с уговорки, приятели, да, но нищо повече, вие бъркате… Глупаво е да си казва, че всичко е изгубено, в същност Паула е права. Не може да се отива към тях с истината на уста, с истината в ръце, трябва да се подхожда със заобикалки, да се поковарява (но думата нямаше смисъла, който й се дава при обичайната употреба); може би така, един ден, много преди края на пътуването, може би така… Паула беше права, той го знаеше още от първия момент, но при все това беше объркал тактиката. Как да не се възползува от онази предопределеност у Фелипе, враг на самия себе си, готов да отстъпи, смятайки, че се съпротивлява. Той целият е желание и въпрос, достатъчно е кротко да свали от него домашното възпитание, лозунгите на тайфата, убеждението, че едно е хубаво, друго е лошо, и да го пусне да тича, като го подръпва леко за юздата, да се съгласява с него и същевременно да остави да се прокрадва съмнението, да му открие нов поглед към нещата, по-гъвкав и по-зноен. Да руши и гради в него — чудна пластична материя, да не бърза, да изтърпи насладата на времето, на очакването, и да жъне в уречения ден, в точно определения, в избрания час.

В помещението нямаше никой. Раул погледна вратата в дъното и трепна. Не е възможно да се е осмелил… Но да, възможно е. Опита вратата, влезе в коридора. Видя трапа. „Стигнал е до кърмата — помисли той, смаян. — Стигнал е до кърмата преди който и да било друг.“ Сърцето му биеше като подплашен прилеп. Усети миризмата на тютюна, позна го. През процепа на вратата вляво се промъкваше сподавена светлина. Той бавно я отвори, погледна. Прилепът се разби на хиляди парчета с трясък, който едва не го ослепи. Хъркането на Боб започна ритмично да отмерва тишината. Проснат между Фелипе и стената, синият орел размахваше дрезгаво криле при всяко хъркане. Един космат крак, преметнат през краката на Фелипе, го държеше пленник в жалка примка. Миришеше на повръщано, на тютюн и на пот. Очите на Фелипе, безмерно отворени, гледаха, без да виждат Раул, спрял на вратата. Боб хъркаше все по-силно, раздвижи се като пред събуждане. Раул направи две крачки и се подпря с ръка на масата. Едва тогава Фелипе го позна. Посегна към корема си, безсмислено, и се опита постепенно се освободи от тежестта на крака, който най-сетне плъзна, докато Боб се размърдваше и бърбореше нещо, а цялото му мазно тяло се тресеше като в кошмар. Седнал на ръба на дюшеците, Фелипе протегна ръка за дрехите си, опипваше пода, опръскан от собственото му повръщане. Раул заобиколи масата и побутна с крак разхвърляните дрехи. Усети, че и той ще повърне и отстъпи към коридора. Подпрян на стената, зачака. Трапът за кърмата беше на не повече от три метра, но той не го погледна нито веднъж. Чакаше. Дори не беше способен да заплаче.

Той пусна Фелипе да мине пръв и го последва. Прекосиха първото помещение и виолетовия коридор. Когато стигнаха до трапа, Фелипе се хвана за перилото, завъртя се около себе си и малко по малко се отпусна на едно стъпало.

— Пусни ме да мина — каза Раул, застанал неподвижен пред него.

Фелипе скри лицето си с ръце и зарида. Изглеждаше много по-малък, едно пораснало дете, което се е ударило и не може да го скрие. Раул се хвана за перилото и прескочи на по-горните стъпала. Смътно мислеше за синия орел, сякаш трябваше да мисли за синия орел, за да може все още да устои на гаденето, да стигне до каютата, без да повърне по коридора. Синият орел — символ. Именно орелът — символ. Въобще не си спомняше за стълбата към кърмата. Синият орел, ама разбира се, самата митология, възхитително концентрирана в дайджест, един достоен за времето си дайджест, орел и Зевс, ама разбира се, точно така, това е символ — синият орел.

З

Още един път, може би последния, но кой би могъл да го каже; нищо не е ясно тук. Персио предчувствува, че часът на съединението е затворил подходящата къща, облякъл е куклите с подходящите дрехи. С развързани очи и затруднено дишане, сам в кабината си или на палубата, той вижда как на фона на нощта се очертават куклите, нагласяват се перуките, как продължава прекъснатата вечер. Изпълнение, постижение: най-тъмните думи падат като капки от очите му, потреперват за миг на крайчеца на устните му. Той мисли: „Хорхе“ и една зелена, огромна сълза се плъзга милиметър по милиметър, заплитайки се в космите на брадата, и най-сетне се преобразува в горчива сол, която не би могла да се изплюе цяла вечност. Вече не го интересува да предвижда каква е кърмата, какво се открива по-нататък към друга нощ, други лица, по волята на едни огнеупорни врати. В миг на хладна суета той се помисли за всеобхватен, ясновидец, призван да разкрива тайни, и го обзе мрачната увереност, че съществува една централна точка, откъдето всеки несъответствуващ елемент може да бъде видян като спица на колело…

Голямата китара странно е замлъкнала във висините, „Малкълм“ се движи по едно гумено море, под тебеширен въздух. И понеже вече нищо не предвижда относно кърмата, а волята му, закрепостена от трескавото дишане на Хорхе, от скръбта, опустошила лицето на майка му, отстъпва пред едно почти сляпо настояще, което важи едва за няколко метра палуба и борд, опрян в беззвездното море, може би именно тогава и затова Персио набива в съзнанието си, че кърмата е наистина (макар никой да не мисли така) негово горчиво видение, сгърченото му, неподвижно напредване, неговата най-необходима и нищожна задача. Клетките на маймуните, лъвовете, сновящи по палубите, изтегналата се по гръб пампа, главоломното растене на коиуе нахълтва и се избистря сега в куклите, които вече са нагласили маските и перуките си, и фигурите на танца, който възпроизвеждат на някакъв случаен кораб, линиите и кръговете на човека с китарата от Пикасо (който е бил на Аполинер), но това са и влаковете, които тръгват и пристигат на португалските гари, сред толкова още милиони други едновременни неща, сред една така ужасяваща безкрайност от едновременности, и съвпадения, и преплитания, и разкъсвания, че всичко, освен ако го подчиниш на разума, се срива в космическото небитие; и всичко, освен ако не го подчиниш на разума, се нарича абсурд, нарича се понятие, нарича се илюзия, нарича се заради дървото да не виждаш гората, капката с гръб към морето, жената в замяна на бягството към абсолютното. Но куклите вече са сглобени и танцуват пред Персио, елегантни, издокарани, някои са служители, които в миналото са решавали важни въпроси, други носят имена на пътници от кораба и самият Персио е сред тях, съвършено плешив и шумер, покорен слуга на зикурат, коректор при Крафт, приятел на едно болно дете. Как да не си спомни в часа, когато сякаш всичко яростно търси разрешение, когато ръцете вече докосват револвер в някое чекмедже, когато някой плаче, захлупен по очи в някоя кабина, как ученият Персио да не си спомни за дървените човечета, за жалкия корен на първоначалните кукли? Танцът на палубата е несръчен, като че ли танцуват зеленчуци или пък механични играчки; несъвършеното дърво на едно мрачно и скъперническо творчество проскърцва и се клати при всяка фигура, всичко е дървено — лицата, маските, краката, половите органи, тежките сърца, където нищо не се установява, без да се съсири и пресече, вътрешностите, които ненаситно трупат най-гъстите субстанции, ръцете, които се вкопчват в други ръце, за да държат на крака тежкото тяло, за да довършат обиколката. Смазан от умора и отчаяние, отегчен от трезвост, донесла му само още едно завръщане и още едно падение, Персио присъствува на танца на дървените кукли, на първото действие на американската съдба. Сега те ще бъдат изоставени от недоволните божества, сега кучетата, и съдовете, и даже воденичните камъни ще се разбунтуват срещу несръчните обречени идоли, ще се спуснат върху тях, за да ги разкъсат, и танцът ще се усложни със смърт, фигурите ще се покрият със зъби, с косми и с нокти; под същото безразлично небе ще започнат да падат провалените изображения и тук, в това настояще, където се издига и Персио, загрижен за едно болно дете и една мътна зора, танцът ще продължи стилизираните си фигури, ръцете ще са минали през маникюристка, краката ще носят панталони, вътрешностите ще познават гъшия пастет и мискетовото вино, парфюмираните и гъвкави тела ще танцуват, без да знаят, че все още танцуват танца на дървото и че всичко наоколо е затаил се бунт и че американският свят е измама, но там, долу, работят мравките, щитоносците, климатът с влажни вендузи, кондорите с гнили пуздри, местните господари, които народът обича и почита, жените, които цял живот плетат по терасите, банковите чиновници и футболистите, и горделивите инженери, и поетите, които упорито се мислят за важни и трагични, и тъжните писатели, автори на тъжни истории, и градовете, изпоцапани с безразличие. Закривайки очи, в които кърмата влиза вече като трън, Персио усеща как миналото, напразно опровергавано и украсявано, притиска настоящето, което го окарикатурява, така както и маймуните, и хората от плът карикатурят хората от дърво. Всичко онова, което ще се случи, също ще бъде илюзорно, потапянето в развихрилите се съдби ще приключи с многобройни облагодетелствувани или незадоволени чувства, с не по-малко съмнителни провали и победи. Бездънна двусмисленост, неизлечима нерешителност в самия център на решенията: в един малък свят, подобен на всички други светове, на всички влакове, на всички китаристи, на всички носове и всички кърми, в един малък свят без богове и без хора, куклите танцуват призори. Защо плачеш, Персио, защо плачеш? С такива неща се запалва понякога огънят, от толкова много мизерия се извисява песента; а когато куклите налапат последната шепа от пепелта си, може би ще се роди човек. Може и да се е родил вече, а ти да не го виждаш.