Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XXIV

Един час по-късно барманът обиколи каютите и палубата, за да извести на пътниците, че един офицер ги очаква в читалнята. Част от дамите бяха вече под влияние на морската болест; дон Гало, Персио и доктор Рестели си почиваха в кабините и само Клаудия и Паула придружиха мъжете, уведомени вече за експедицията на Раул и Фелипе. Офицерът беше сух и замислен, често посягаше към сивата си, подстригана алаброс коса и се изразяваше на испански със затруднение, но почти без грешки. Медрано го заподозря, че е датчанин или холандец, без да има особени основания за това.

Офицерът ги поздрави с добре дошли от името на Мадоюента Стар и капитана на „Малкълм“, който за сега бил в невъзможност да направи това лично. Той изказа съжаление, че едно неочаквано натрупване на различни обстоятелства е възпрепятствувало срещата им до този момент и прояви разбиране относно лекото безпокойство, което вероятно изпитват господа пътниците. Вече били взети всички мерки, за да бъде обиколката извънредно приятна; пътниците щели да имат на свое разположение басейн, солариум, гимнастически салон, зала за игри, две маси за пинг-понг, една „игра на жаба“ и магнетофонни записи с музика. Саланният управител щял да има грижата да събере предложенията, които може би щели да се направят, а офицерите оставали, раз-би-ра-се, на разположение на пътниците.

— Някои от дамите се чувствуват вече доста зле — каза Клаудия, разчупвайки неловкото мълчание, последвало речта. — Има ли лекар на кораба?

Офицерът вярваше, че лекарят в най-скоро време ще поднесе своите почитания на здрави и болни. Медрано, който изчакваше момента, го изпревари.

— Много добре, благодаря ви много — рече той. — Остават две неща, които бихме искали да изясним. Първото е дали дойдохте по собствено желание, или защото един от тези господа настоятелно изиска присъствието на някой от офицерите. Второто е много просто. Защо не може да се ходи на кърмата?

— Точно това! — извика Пелуса, който беше добил зеленикав тен на лицето, но юнашки се бореше с морската болест.

— Господа — каза офицерът, — това посещение трябваше да се осъществи по-рано, но бе невъзможна поради същите причини, които ни принуждават да… преустановим временно връзката с кърмата. Забележете, че там има малко за гледане — добави той бързо. — Екипажът, товара… Тук ще ви бъде много удобно.

— А какви са тези причини? — попита Медрано.

— Съжалявам, но заповедите…

— Заповеди? Ние не сме във война — каза Лопес. — Не плаваме, дебнени от подводници, нито пък вие пренасяте атомно оръжие или нещо подобно. Или може би пренасяте?

— О, не. Що за хрумване? — рече офицерът.

— Знае ли аржентинското правителство, че сме били натоварени при тези условия? — продължи Лопес, като вътрешно се смееше на въпроса си.

— В същност преговорите се проведоха в последния момент и техническата страна остана изключително за наша сметка. Маджента Стар — добави той със сдържана гордост — има традиции в доброто си отношение към пътниците.

Медрано знаеше, че разговорът ще започне да се върти в кръг и да си настъпва опашката.

— Как се казва капитанът? — попита той.

— Смит — отвърна офицерът. — Капитан Смит.

— Също като мен — каза Лопес и Раул и Медрано се изсмяха. Но офицерът разбра, че го опровергават и смръщи вежди.

— Преди се казваше Ловат — каза Раул. — А, още нещо: мога ли да изпратя телеграма в Буенос Айрес?

Офицерът се замисли, преди да отговори. За съжаление безжичната инсталация на „Малкълм“ не приемала частни поръчки. Когато спрели в Пунта Аренас пощата… Но начинът, по който свърши изречението, създаваше впечатлението, че едва ли не тогава Раул вече няма да има нужда да телеграфира на никого.

— Това са временни обстоятелства — добави офицерът, като с жест ги прикани да симпатизират на споменатите обстоятелства.

— Вижте — каза Лопес, все по-раздразнен. — Ние тук сме група хора, които нямат никакъв интерес да развалят едно хубаво пътуване. За мен лично са нетърпими методите, които използува вашият капитан или който и да е там. Защо не ни се казва причината, поради която сме затворени — да, напразно приемате този оскърбен вид — в носовата част на кораба?

— И още нещо — рече Лусио. — Къде ще ни карате след Пунта Аренас? А и защо въобще Пунта Аренас?

— Отиваме в Япония. Много приятно пътешествие в Тихия океан.

— Майко мила, в Япония! — каза Пелуса, зашеметен. — Значи не отиваме в Копакабана?

— Да оставим маршрута за после — намеси се Раул. — Искам да знам защо не може да ходим на кърмата, защо трябва като плъх да търся проход да се сблъсквам с вашите моряци, които не ми позволяват да мина.

— Господа, господа… — гледайки наоколо, офицерът като че ли търсеше някого, който да не се е присъединил към надигащия се бунт. — Разберете, че нашето становище…

— Веднъж завинаги, каква е причината? — рече сухо Медрано.

След моментно мълчание, когато ясно се чу как някой изпусна една лъжичка в бара, слабите рамене на офицера се вдигнаха с явно униние.

— В същност, господа, аз бих предпочел да мълча, понеже вие започвате едно напълно заслужено развлекателно пътешествие. Все още не е късно… Да, виждам. Е, добре, много просто: имаме два случая на тифус сред екипажа.

Пръв реагира Медрано, и то с такава хладна ярост, че изненада всички. Но той едва бе започнал да говори на офицера, че сега вече не са времената на кръвопусканията и каденето, когато онзи вдигна ръце, с жест на уморена досада.

— Извинете ме, зле се изразих. Трябваше да кажа, че става дума за тифус 224. Вероятно не сте съвсем в течение, а в това именно се състои и нашето затруднение. Малко се знае за 224. Лекарят е запознат с най-модерното лечение и го прилага, но смята, че за сега е необходима нещо като санитарна бариера.

— Я кажете, моля ви се — избухна Паула. — Как успяхме да отплуваме снощи от Буенос Айрес? Още ли не бяхте разбрали за вашия двеста и не знам колко си?

— Били сте разбрали, и още как — каза Лопес. — Веднага стана ясно, че не ни пускат на кърмата.

— Е, тогава? Как санитарните власти в пристанището са ви пуснали да излезете? А и как са ви пуснали да влезете впрочем?

Офицерът погледна към тавана. Изглеждаше все поуморен.

— Не ме принуждавайте да казвам повече от това, което ми позволяват заповедите, господа. Това положение е само временно и аз не се съмнявам, че само след няколко дни болните ще са преминали… заразната фаза. За сега…

— За сега — поде Лопес — с пълно право може да предположим, че сме в ръцете на банда мошеници… Да, да, точно това, което чухте. Приели сте в последния момент една добра сделка, премълчавайки това, което става на борда. Вашият капитан Смит е сигурно истински търговец на роби и може да му го предадете от мое име.

Офицерът отстъпи крачка назад, с мъка преглътна.

— Капитан Смит — каза той — е един от двамата болни. По-тежко болният.

Той излезе, преди някой да е намерил думи да възрази.

Вкопчен с две ръце в перилата, Атилио се върна на палубата и се хвърли на шезлонга, поставен до тези на Нелчето, майка й и доня Росита, които охкаха на смени. Морската болест ги нападаше в различна форма, понеже, както вече доня Росита беше обяснила на госпожа Трехо, също така болна, тя имала суха морска болест, докато Нелчето и майка й само повръщали.

— Казвах им аз да не пият толкова много сода, сега стомахът им се е размекнал. Зле ви е, нали? Веднага си личи, горката. Добре че аз със сухата болест почти не повръщам, по-скоро е нещо като разстройство. Нелчето, горкото, вижте го само как страда. Аз първия ден ям само сухи неща, така всичко си остава вътре. Спомням си, когато отидохме в „Ла Дорита“ с моторницата, аз бях единствената, дето почти не повръщах, като си идвахме обратно. Останалите, горките… Ох, погледнете доня Пепа, колко й е зле.

Въоръжен с кофи и стърготини, един от финландските моряци се грижеше за чистота на пострадалата палуба. С полугневно, полуотчаяно стенание Пелуса стискаше лицето си с ръце.

— Не че ми е лошо от морската болест — каза той на Нелчето, което го гледаше все още с искрица съзнание в очите. — Сигурно ми е станало тежко от сладоледите, още повече че си напъхах два един след друг в търбуха… Ти как си?

— Зле, Атилио, много зле… Погледни майка, горката. Не може ли да я прегледа лекарят?

— Какъв ти лекар, майко мила — въздъхна Пелуса. — Ако ти кажа само какви са новините… По-добре хич да не ти казвам, ще вземе пак да те хване разстройство.

— Ама какво става, Атилио? Кажи на мен. Защо така се люлее този кораб?

— Приливите — рече Пелуса. — Плешивият ни обясняваше всичко за морето. Олеле, как се накланя, виж, виж, като че тая вода ще се метне отгоре ни… Искаш ли да ти донеса парфюм за кърпичката?

— Не, ле, но кажи ми какво става.

— Какво да става — каза Пелуса, борейки се с някаква странна топка за пинг-понг, която се изкачваше в гърлото му. — Имаме бубонна чума, те това става.