Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XLI

— Пуснете ме да мина отпред, познавам добре тази част.

Приведени, долепени до стената вляво, те се придвижваха в индийска нишка, докато Раул стигна до вратата на кабината. „Сигурно още хърка насред повръщаното — помисли той. — Ако е тук, ако ни нападне, ще стрелям ли в него? Затова ли ще стрелям, защото ни напада?“ Малко по малко отвори вратата, докато пипнешком откри ключа на лампата. Светна и отново загаси; само той можеше да прецени злобното облекчение от това, че вътре нямаше никой.

И сякаш водачеството му свършваше точно в тази точка, той пусна Медрано да се изкачи пръв по трапа. Прилепени за него, почти влачешком, те изпълзяха по стъпалата и излязоха в тъмнината на една покрита палуба. Виждаше се на не повече от метър разстояние, разликата между небето и сенките на палубата беше едва доловима. Медрано изчака един миг.

— Нищо не се вижда. Ще трябва да си намерим някъде място до сутринта, ако останем тук, ще ни изловят като нищо.

— Ето тук има врата — каза Пелуса. — Каква е тъмница, боже опази.

Измъкнаха се от люка и с два скока стигнаха до вратата. Тя беше затворена, но Раул потупа Медрано по рамото, за да му посочи друга една врата на около три метра. Пелуса пръв стигна дотам, отвори я изведнъж и се наведе до земята. Другите изчакаха секунда, преди да се присъединят към него; вратата безшумно се затвори. Неподвижни, те слушаха. Не се чуваше дишане, миризма на излъскано дърво им напомни за кабините от другата страна. Стъпка по стъпка Медрано отиде до прозорчето и вдигна пердето. Запали клечка кибрит и я изгаси между пръстите си; кабината беше празна.

Ключът беше останал от вътрешната страна на вратата. Заключиха се и седнаха на пода да пушат и да чакат. Нямаше какво да правят до зазоряване. Атилио беше неспокоен, искаше да разбере дали Медрано или Раул имаха някакъв план. Но те нямаха, просто щяха да чакат, докато утрото им дадеше възможност да зърнат кърмата и тогава щяха да си проправят по някакъв начин път до кабината на радиста.

— Страхотно — рече Пелуса.

В тъмнината Медрано и Раул се усмихнаха. Седяха мълчаливо и пушеха, докато дишането на Атилио се покачи с един тон. Рамо до рамо, Медрано и Раул запалиха нови цигари.

— Единственото, което ме тревожи, е някой от глицидите да не се замъкне до носа и да открие, че сме му пленили един от колегите и един чифт липиди.

— Малко вероятно — рече Медрано. — След като досега не отиваха, макар да се късахме да ги викаме, трудно е изведнъж да им хрумне да си променят обичаите. Повече ме е страх за бедния Лопес, способен е да реши, че е въпрос на дълг да дойде при нас, а няма оръжие.

— Би било жалко — каза Раул. — Но не вярвам да дойде.

— А!

— Драги Медрано, вашата дискретност е очарователна. Човек, способен да каже „А“, вместо да ме попита за причините на това мое мнение…

— В същност мога да си ги представя.

— Разбира се — каза Раул. — Но така или иначе смятам, че бих предпочел въпроса. Дали поради часа — тази тъмнина, ухаеща на ясен, или перспективата да ни счупят главите не след дълго… Не че съм особено сантиментален, нито пък ме въодушевяват признанията, но не изпитвам неудобство да ви кажа какво представлява това за мен.

— Кажете. Но не повишавайте глас.

Раул помълча малко.

— Предполагам, че търся свидетел, както винаги. За всеки случай естествено; не е изключено да ме сполети нещо лошо. По-скоро някой вестоносец, някой, който да каже на Паула… Там е работата, какво ще й каже? На вас харесва ли ви Паула?

— Да, много — отвърна Медрано. — Мъчно ми е, че не е щастлива.

— Тогава радвайте се — каза Раул. — Макар да ви се вижда странно от моя страна, сигурен съм, че в този час Паула изпитва най-голямото щастие, на което е способна в този живот. Това именно вестоносецът би трябвало да й повтори, ако стане нужда, като израз на добри пожелания. To Althea, going to the wars[1] — добави той като че ли на себе си.

Медрано не каза нищо и те постояха малко, заслушани в шума на машините и в някакъв плясък, който идеше отдалеч. Раул въздъхна, уморен.

— Радвам се, че се запознах с вас — каза той. — Не вярвам да имаме много допирни точки, освен предпочитанието към корабния коняк. При все това сме заедно тук, без да е много ясно защо.

— Заради Хорхе, предполагам — рече Медрано.

— О, Хорхе… Вече имаше толкова много неща зад Хорхе.

— Така е. Може би единственият, който е тук само заради Хорхе, е Атилио.

— Right you are.[2]

Протягайки ръка, Медрано придърпа леко завеската. Небето вече бледнееше. Той си зададе въпроса дали за Раул всичко това имаше някакъв смисъл. Като смачка внимателно угарката на пода, се загледа в малката сивкава цепнатина. Трябваше да събудят Атилио, да се приготвят за тръгване. Толкова много неща, но така смътни, така объркани. Дали с всички беше както с него, изведнъж затрупан от неясна купчина спомени, внезапни бягства във всички посоки? Формата на ръката на Клаудия, гласът на Клаудия, търсенето на изход… Навън малко по малко просветваше и му се искаше и неговото мъчително неспокойствие да тръгне в същото това време към деня, но нищо не беше сигурно, нищо не беше обещано. Изпита желание да се върне при Клаудия, дълго да я гледа в очите, да потърси там отговор. Това той знаеше, в това поне се чувствуваше сигурен, отговорът беше в Клаудия, макар да не й беше известно, макар тя също да се смяташе обречена да задава въпроси. Да, човек, опетнен от един непълен живот, можеше въпреки всичко да даде пълнота в уречения час, да набележи път. Но тя не беше до него, тъмнината на кабината, димът на цигарите бяха самата материя на неговото объркване. Как най-сетне да сложи ред в онова, което той смяташе за така подредено, преди да тръгне, да създаде перспектива, в която да не е вече възможно впримченото в сълзи лице на Бетина, да достигне някаква централна точка, откъдето всеки дисхармониращ елемент да се вижда като спица на колело. Да види себе си в движение и да знае, че това има някакъв смисъл; да обича и да знае, че обичта му има смисъл; да бяга и да знае, че бягството няма да е едно поредно предателство. Той не знаеше дали обича Клаудия, той само искаше да бъде с нея и с Хорхе, искаше да спаси Хорхе, за да може Клаудия да прости на Леон. Да, за да прости Клаудия на Леон или да престане да го обича, или да го обикне още повече. Беше нелепо, беше истина: за да прости Клаудия на Леон, преди да прости на него, преди Бетина да му прости, преди той отново да може да се приближи до Клаудия и Хорхе, за да им протегне ръка и да бъде щастлив.

Раул подпря ръка, на рамото му. Те бързо се изправиха, след като разтърсиха Атилио. Чуваха се стъпки по палубата. Медрано завъртя ключа в ключалката и открехна вратата. Един едър глицид идеше по палубата с фуражка в ръка. Фуражката се поклащаше ту от едната, ту от другата страна на десния му крак; изведнъж застана неподвижна, започна да се изкачва, мина покрай главата и продължи по-нагоре.

— Влизай скоро — заповяда Пелуса, натоварен да го вкара в кабината. — Ама че си дебел, направо шишкав. Как само набиват на тоя кораб.

Раул бързо зададе няколко въпроса на английски и глицидът му отговори на смесица от английски и испански. Устата му трепереше, вероятно никога три огнестрелни оръжия не бяха се насочвали така отблизо в стомаха му. Веднага разбра за какво става дума и кимна утвърдително. Оставиха го да си свали ръцете, след като го претърсиха.

— Нещата стоят така — обясни Раул. — Трябва да продължим, накъдето отиваше този, да се изкачим по друг един трап и точно до него е кабината на радиста. Там цяла нощ дежури човек, но, изглежда, няма оръжие.

— Това игра ли е, бас или какво? — попита глицидът.

— Нито звук, да не слезеш в гроба — заплаши го Пелуса, мушвайки револвера в ребрата му.

— Аз ще отида с него — рече Медрано. — Ако вървим бързо, може и да не ни видят. По-добре ще е да останете тук. Ако чуете стрелба, качете се.

— Да идем и тримата — каза Раул. — За какво ще стоим тук?

— Защото четирима са много, ще ни надушат още с влизането. Прикривайте ме откъм гърба, в края на краищата не вярвам тези типове… — той не довърши изречението си; погледна глицида.

— Вие сте полудели — рече глицидът.

Объркан, но послушен, Пелуса открехна вратата и се увери, че няма никой. Една пепелява светлина като че ли се изливаше върху палубата. Медрано мушна в джоба на панталона си револвера, като го насочи в краката на глицида. Раул щеше да му каже още нещо, но замълча. Видяха ги как излизат, как се изкачват по трапа. Атилио, съвсем недоволен, загледа Раул с вид на послушно куче, което го разнежи.

— Медрано е прав — каза Раул. — Ще изчакаме тук, може и да се върне веднага жив и здрав.

— Можеше да отида аз, можеше — рече Пелуса.

— Ще изчакаме — повтори Раул. — И този път ще изчакаме.

 

 

Всичко това приличаше на нещо, случвало се вече на будкаджийски роман. Глицидът седеше до предавателя с обляно в пот лице и разтреперани устни. Подпрян на вратата, Медрано държеше в една ръка револвера, а в другата цигарата; с гръб към него, наведен над апаратите, радистът сменяше скалите и започваше да предава. Беше слабо, луничаво момче, което, веднъж изплашено, не успяваше да се успокои. „Стига да не ме лъже“, помисли Медрано. Но се надяваше, че начинът му на изразяване и усещането, което вероятно пробягваше по гърба на другия всеки път, когато помислеше за този Смит и Уестън, бяха достатъчни. Той с удоволствие вдъхна дим, съсредоточен в сцената, но същевременно така далеч от всичко, оставяше само лицето си, за поука на глицида, който го гледаше ужасен. През прозорчето отляво постепенно навлизаше денят, проправяйки си път през лошото изкуствено осветление в кабината. Надалеч се чу изсвирване, думи на език, който Медрано не разбираше. Той чу прашенето на предавателя и гласа на радиста, глас, накъсан от нещо като хълцане. Помисли за трапа, по който се бяха изкачили с най-голяма бързина, той с револвера си на пет сантиметра от разточителния задник на глицида, моментния изглед към голямата извивка на празната кърма, влизането в кабината, скока на радиста, изненадан, както четеше. В същност да, сега като си помисли: кърмата беше напълно празна. Пепеляв хоризонт, море като олово, извивката на борда и всичко това бе траяло секунда. Радистът влизаше във връзка с Буенос Айрес. Той чу, дума по дума, телеграмата. Сега глицидът умоляваше с поглед за разрешение да извади кърпата от джоба си, сега радистът повтаряше телеграмата. Но, по дяволите, кърмата беше съвсем празна, това беше факт; в същност какво ли значение имаше… Думите на луничавото момче се смесваха с едно сухо, режещо усещане, една почти болезнена пълнота от схващането именно в този миг, че в края на краищата кърмата бе съвсем празна, но това нямаше значение, нямаше ни най-малко значение, защото важното бе друго, нещо неуловимо, което търсеше да се изяви и да се определи в едно усещане, което все повече го вдъхновяваше. С гръб към вратата, всяка глътка дим беше като кротко одобрение, като начало на помиряване, което помиташе останките от това дълго безпокойство от два дни. Той не се чувствуваше щастлив, всичко беше отвъд или извън каквото и да било обикновено чувство. Като изтананикана мелодия или просто като добре запалена и добре изпушена цигара. Останалото — но какво можеше да го интересува останалото сега, когато той започваше да се помирява със самия себе си, да усеща, че това останало никога вече нямаше да се подреди според предишния егоистичен ред. „Може би щастието съществува и е нещо друго“, помисли Медрано. Той не знаеше защо, но това, че беше тук, а пред очите му лежеше кърмата (съвършено празна), му даваше някаква сигурност, нещо като отправна точка. Сега, когато беше далеч от Клаудия, той я усещаше до себе си, все едно че започваше да заслужава нейното присъствие до себе си. Всичко предишно имаше толкова малко значение, единственото най-после истинско беше този час на отсъствие, тази равносметка в тъмнината, докато чакаше с Раул и Атилио, салдото от сметките, от което за пръв път той излизаше спокоен, без много ясни причини, без заслуги, нито провинения, просто в процес на сдобряване със самия себе си; захвърлил като глинено чучело предишната си същност, приел истинското лице на Бетина, макар да знаеше, че онази потънала в Буенос Айрес Бетина никога нямаше да има такова лице, горкото момиче, освен ако някой път не сънува и тя една хотелска стая и не види да се приближава бившият й забравен любовник, ако не го види на свой ред така, както я бе видял той, както може да се види само лекомислието в неотбелязан на часовниците час. И така вървеше всичко, и болеше, и пречистваше.

Когато забеляза сянката в прозорчето, лицето на глицида, който ужасен въртеше очи, той вдигна с нежелание оръжието, надявайки се все още, че играчката няма да стане плачка. Куршумът се заби много близо до главата му, той чу писъка на радиста, с два скока мина покрай него и се прикри до другия край на предавателната маса, като извика на глицида да не мърда. Различи някакво лице и никелов блясък в прозорчето; стреля, като се целеше ниско, и лицето изчезна сред виковете и говора на два или три различни гласа. „Ако остана тук, Раул и Атилио ще се качат да ме търсят и с тях е свършено“, помисли той. Минавайки зад глицида, той го повдигна с дулото на пистолета и го накара да тръгне към вратата. Надвесен напред над скалите, радистът трепереше и шепнеше, ровейки в едно ниско чекмедже. Медрано извика някаква заповед и глицидът отвори вратата. „В крайна сметка не била чак толкова празна“, успя да помисли той развеселен, избутвайки навън разтрепераното туловище. Макар и с трепереща ръка, за радиста се оказа лесно да се прицели в средата на гърба и да стреля три пъти последователно, преди да пусне револвера и да се разплаче като хлапак, какъвто си и беше.

При първия изстрел Раул и Пелуса изхвърчаха от кабината. Пелуса пръв стигна до трапа. На височината на последните стъпала той протегна ръка и започна да стреля. Тримата липиди, притиснати до стената при кабината на радиста, се хвърлиха да залягат, единият с куршум в ухото. На вратата на кабината дебелият глицид бе вдигнал ръце и крещеше ужасно на неразбираем език. Раул заплаши всички с пистолета и принуди липидите да се изправят, след като им прибра оръжието. Беше доста чудно, че Раул им взе така лесно страха; те дори не се бяха опитали да отговорят. Като му извика да ги държи мирно до стената, той надникна в кабината и се хвърли към Медрано, паднал по очи. Радистът понечи отново да вземе револвера, но Раул го отдалечи с един ритник и започна да му удря плесници от едната и от другата страна, като всеки път му задаваше един и същ въпрос. Когато чу утвърдителния отговор, той го удари още веднъж, грабна револвера и излезе на палубата. Пелуса разбираше, без да има нужда от думи: наведе се, вдигна Медрано и пое към трапа. Раул прикриваше тила му, като на всяка крачка очакваше изстрел. На долния мостик не срещнаха никого, но се чуваше как викат някъде другаде. Слязоха по двата трапа и успяха да стигнат до помещението с картите. Раул подпря масата до вратата; вече не се чуваха викове, вероятно липидите не се осмеляваха да ги нападнат, преди да разполагат с достатъчно подкрепления.

Атилио беше сложил Медрано да легне върху някакъв брезент и гледаше с изблещени очи Раул, който коленичи сред пръските кръв. Направи каквото е редно в подобни случаи, но знаеше още от началото, че е безполезно.

— Може би все още може да се спаси — казваше Атилио, объркан. — Божичко, какво кръвотечение, колко кръв. Трябва да извикаме лекар.

— Тъкмо навреме — промълви Раул, гледайки отсъствуващото лице на Медрано. Той беше видял трите дупки на гърба, един от куршумите, беше излязъл близко до врата и оттам изтичаше почти всичката кръв. По устните на Медрано имаше малко пяна.

— Хайде, вдигни го пак и да го качим там. Трябва да го занесем в кабината му.

— Значи наистина е мъртъв? — каза Пелуса.

— Да, наистина, мъртъв е. Чакай да ти помогна.

— Не, мога, той никак не тежи. Ще видите как там ще се събуди, кой знае, може да не е толкова, опасно.

— Хайде — повтори Раул.

Сега Атилио вървеше по-бавно по коридора, като се стараеше тялото да не се удря в стените. Раул му помогна да се изкачи. Нямаше никой в коридора откъм левия борд, а и Медрано беше оставил кабината си отворена. Поставиха го в леглото и Пелуса се хвърли в едно кресло, дишайки тежко. Малко по малко той премина от тежкото дишане към плач, плачеше хрипливо, закрил лицето си с две ръце, и отвреме-навреме изваждаше една кърпа и бършеше носа си с нещо като мучене. Раул гледаше безизразното лице на Медрано и чакаше, заразен от вече изчезналата надежда на Атилио. Кръвотечението беше спряло. Той отиде до банята, донесе една мокра кърпа и избърса устните на Медрано, вдигна яката на пуловера, за да скрие раната. Спомни си, че в такива случаи трябва без губене на време да се кръстосат ръцете на гърдите; но без да знае защо, се ограничи с това да ги опъне, докато полегнаха върху бедрата.

— Кучи синове, мръсници — говореше Пелуса, бършейки носа си. Но вие представяте ли си, господине. Че какво им беше направил той, я ми кажете? Нали заради хлапето отидохме, на края на краищата искахме само да пратим телеграма. А сега…

— Телеграмата вече е пристигнала, това поне не могат да му отнемат. В теб е ключът от бара, струва ми се. Иди да пуснеш всички ония и им кажи какво стана. Внимавай с тия от кораба, аз ще стоя на пост в коридора.

Пелуса наведе глава, издуха още веднъж носа си и излезе. Изглеждаше невероятно, че почти не се бе изцапал с кръвта на Медрано. Раул запали цигара и седна в долния край на леглото. Гледаше преградата, която делеше тази кабина от съседната. Стана, приближи се и започна да удря леко, след това по-силно. Отново седна. Изведнъж му хрумна, че те бяха стигнали до кърмата, прословутата кърма. Но какво имаше в крайна сметка на кърмата?

„А мен какво ме интересува“, помисли той, свивайки рамене. Чук как се отваря вратата на кабината на Лопес.

Бележки

[1] На Алтеа, тръгнала на война (англ.). — Б.пр.

[2] Прав сте (англ.). — Б.пр.