Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XXVI

— Hasdala — каза един от моряците, като нарами без видимо усилие една огромна дъска. Другият моряк одобри средно сухо: „Sal“ и сложи един гвоздей в края на дъската. Клетката за басейна беше почти готова и конструкцията, колкото проста, толкова и солидна, се издигаше насред палубата. Докато един от моряците заковаваше последната подпорна дъска, другият разгъна вътре един гумиран брезент и започна да го прикрепя по краищата посредством каишки с катарами.

— И на това му казват басейн — оплака се Пелуса. — Я скивайте това чудо, като че ли ще се киснат прасета в него. Кво ще кажете, а, дон Персио?

— Ненавиждам къпането на открито — каза Персио, — особено когато има вероятност да глътнеш чужд пърхут.

— Да, но е приятно, кво пък. Никога ли не сте ходил на басейна в „Спортиво Баракас“? Дезинфекцират го и има олимпийски размери.

— Олимпийски размери? Какво е то?

— Ами… размери като за олимпийските игри, какво може да е? Олимпийски размери, има го по всички вестници. Обаче я погледнете само тази конструкция, дъски и вътре едно чергило, нищо повече. Емилио, дето ходи в Европа преди две години, разказваше, че в трета класа на неговия кораб имало басейн, целият в зелен мрамор. Ако знаех, нямаше да дойда, честна дума.

Персио гледаше океана. Брегът се беше изгубил от погледите и „Малкълм“ плаваше по едно изведнъж успокоило се море с металносин цвят, който изглеждаше почти черен по краищата на вълните. Само две чайки следваха кораба, застинали упорито над мачтата.

— Какви ненаситни животни са чайките — каза Пелуса. — Способни са и пирони да гълтат. Харесва ми как като видят някоя риба, се спускат да пикират. Гордата, здравата я клъвват… Мислите ли, че в това пътуване ще видим някое стадо делфини?

— Делфини? Да, вероятно.

— Емилио разправяше, че от неговия кораб непрекъснато се виждали цели стада делфини и ония, летящите риби. А пък ние…

— Не се отчайвайте — му каза Персио сърдечно. — Пътуването едва започва, а и първия ден, с морската болест, новостите… Но после ще ви хареса.

— На мен и без това ми харесва. Човек научава разни неща, не мислите ли? Както в казармата… И там, при оня кучешки живот, дето го карахме, манджата от казана и упражненията… Спомням си, веднъж ми дадоха ядене, в него най-хубавото беше една муха… Но в крайна сметка се научаваш да си шиеш копчетата и да не се гнусиш от никакви боклуци в храната. И това ще е нещо такова, не ви ли се струва?

— Предполагам — съгласи се Персио, който с интерес следеше маневрата на финландците за свързване на един маркуч с басейна. Възхитително зелена вода започна да се събира в дъното на брезента, така поне възвестяваше Хорхе, яхнал дъските в очакване на момента, удобен за скок. Съвзели се малко от морската болест, госпожите се приближиха да огледат обекта и да заемат стратегически позиции за когато започнат да се събират къпещите се. Не се наложи дълго да чакат Паула, която слезе бавно по трапа, за да могат всички подробно и цялостно да разгледат червените й бикини. След нея идваше Фелипе със зелени бански гащета и хавлиена кърпа на рамо. Предшествувани от Хорхе, който с викове оповестяваше чудесната температура на водата, те влязоха в басейна и поджапаха малко — дотолкова, доколкото позволяваха скромните му размери. Паула показа на Хорхе как да сяда на дъното, като си запуши носа, а Фелипе, все още навъсен, но неспособен да устои на удоволствието от водата и виковете, се покатери на ръба на клетката, за да се хвърли оттам, придружен от плашливите викове на госпожите. След малко към тях се присъединиха Нелчето и Пелуса, макар последният да продължаваше с презрителните си забележки. Прилежно напъхана в един цял бански, по който се образуваха странни сини и морави ромбове, Нелчето попита Фелипе дали Беба няма да се къпе, а Фелипе отговори, че сестра му все още се намира под влияние на един от своите пристъпи, поради което би било странно да дойде.

— Пристъпи ли има? — попита смаяно Нелчето.

— Романтични пристъпи — каза Фелипе, бърчейки нос. — Луда е, горката.

— Ох, изплашихте ме! Толкова е симпатична сестричката ви, горката.

— Ще имате възможност да я опознаете. Какво ще кажете за пътуването? — попита Фелипе Пелуса. — Кой ли череп го е организирал? Ако го открия, ще му кажа две думи, честна дума.

— На мен ли го казвате — рече Пелуса, стараейки се да прикрие, че се секне с пръсти. — Ама че басейн, майко мила. Не сме повече от трима-четирима, а вече сме натъпкани като в консерва. Ела, Нели, да те науча да плуваш под водата. Ама не се страхувай де, ти пък, ела да те науча, така ще бъдеш като Естер Уилямс.

Финландците бяха поставили една хоризонтална дъска в единия край на клетката и Паула седна да се пече на слънце. Фелипе се гмурна още веднъж, изпръхтя както беше виждал да правят по състезанията, и се покатери при нея.

— Вашият… Раул няма ли да се къпе?

— Моят… Знам ли — каза присмехулно Паула. — Сигурно още съзаклятничих новите си приятели, благодарение на което умирисаха кабината на черен тютюн. Вие не бяхте, струва ми се.

Фелипе я погледна накриво. Не, не е бил, следобед обичал да си поляга да чете. А, и какво чете? Ами сега четял един брой на „Селексионес“. Така ли, отлично четиво за учащ се младеж. Да, не е лошо, там са най-известните произведения в резюме.

— В резюме — каза Паула, загледана в морето. — Да, разбира се, така е по-удобно.

— Е, да — съгласи се Фелипе, все по-убеден, че нещо не е в ред. — В съвременния живот човек няма време да чете дълги романи.

— Но вас в същност не ви интересуват много-много книгите — каза Паула, отказала се от шегата, като го погледна с явна симпатия. Имаше нещо във Фелипе, прекалено млад беше, а и всичко в него беше прекалено — и хубост, и глупост, и нелепост. Само когато мълчеше, той постигаше известно равновесие, лицето му приемаше възрастта си, ръцете му с изгризани нокти висяха където и да е, съвсем безразлични. Но заговореше ли, опиташе ли се да лъже (а на шестнадесет години да говориш, означава да лъжеш), чарът изчезваше и не оставаше нищо друго, освен недодялан опит за важничене, също затрогващ, но досаден, мътно огледало, в което Паула виждаше ученическите си години, първите си опити за освобождение и обидния край на толкова много неща, които трябваше да бъдат красиви. Жал й беше за Фелипе, искаше й се да го погали по главата и да му каже нещо, което да му възвърне сигурността. Той обясняваше сега, че обичал да чете, но учението… Как така? Не се ли чете, когато се учи? Да, разбира се, чете се, но само учебници или записки. А не истинска книга, като роман на Съмърсет Моъм или Ерико Верисимо[1]. Но виж, той не бил като някои момчета от гимназията, дето вече ходели с очила от толкова много четене. Преди всичко животът. Животът ли? Какъв живот? Ами животът — да излизаш, да виждаш разни неща, да пътуваш както сега, да се запознаваш с хора… Преподавателят Пералта винаги им казвал, че единственото важно нещо е опитът.

— Аха, опитът — рече Паула. — Разбира се, че си има значение. А преподавателят Лопес, и той ли ви говори за опита?

— Ами, къде ти. Макар че, ако искаше… Личи си, че е страхотен, но не е от тия, дето се правят на важни. С Лопес много се забавляваме. Трябва да се учи, вярно, но когато е доволен от момчетата, той е в състояние половин час да изкара в приказки за неделните мачове.

— Сериозно? — възкликна Паула.

— Ама разбира се. Лопес е срахотен. Не се дуе като Пералта.

— Кой би помислил — каза Паула.

— Наистина, повярвайте ми. Вие си представяхте, че е като Черния котарак, така ли?

— Черния котарак?

— Е, Колосаната яка.

— А, другият преподавател.

— Да, Сумели[2].

— Не, не съм си представяла — отвърна Паула.

— А, добре — продължи Фелипе. — Къде ще ги сравняваш! Лопес е окей, всички момчета са на едно мнение. Даже и аз уча понякога при него, честна дума. Иска ми се да се сприятелим, но естествено…

— Тук ще имате възможност — каза Паула. — Има няколко души, с които си струва човек да общува. Медрано например.

— Разбира се, но той е по-различен от Лопес. А също и вашият… Раул, искам да кажа — той наведе глава и една капка вода се търкулна по носа му. — Всички са симпатични — продължи той смутено, — макар че естествено са много по-големи. Даже Раул, колкото и да е млад.

— Не го смятайте за чак толкова млад — каза Паула. — На моменти ужасно се състарява, понеже прекалено много знае и е уморен от това, което вашият преподавател Пералта нарича опит. Друг път е почти прекалено млад и прави най-съвършените глупости — тя видя смущение в очите на Фелипе и млъкна: „Още малко и от мен ще излезе сводница — помисли си тя развеселено. — Сами да си играят хорото. Горката Нели, прилича на актриса от нямото кино, а на годеника банският му костюм отвсякъде виси… Защо ли не се бръснат под мишниците тия двамата?“

 

 

Сякаш това беше възможно най-естественото нещо на света, Медрано се наведе над кутията, избра си револвер и го прибра в задния джоб на панталона си, след като се увери, че е зареден и барабанът превърта с лекота. Лопес щеше да направи същото, но помисли за Лусио и се спря по средата. Лусио протегна ръка и я отдръпна, поклащайки глава.

— Все по-малко разбирам — рече той. — За какво ни е това?

— Съвсем не е задължително — каза Лопес, приключвайки с угризенията. Той взе втория револвер и предложи пистолета на Раул, който го гледаше с развеселена усмивка.

— Аз съм кроен по старата кройка — рече Лопес. — Никога не са ми харесвали автоматичните оръжия, има нещо измамническо в тях. Сигурно от ковбойските филми си обичам револвера. Моето време е от преди гангстерите. Помните ли, Уилям С. Харт?… Странно, днес е ден на възпоминания. Първо пиратите, а сега ковбоите. Ще задържа тази кутия патрони, ако нямате нищо напротив.

Паула почука два пъти и влезе, като мило ги прикани да си тръгват, защото искала да си облече банския костюм. Тя някак учудено погледна ламаринената кутия, която Раул току-що бе затворил, но не каза нищо. Те излязоха в коридора, Лопес и Медрано отидоха в кабините си, за да приберат оръжието; и двамата се чувствуваха някак смешни с тези издути джобове, да не говорим за кутиите с патрони. Раул им предложи да се срещнат половин час по-късно в бара и отново се вмъкна в кабината. Паула, която пееше в банята, чу как той отваря едно чекмедже на гардероба.

— Какво означава този арсенал?

— А, значи си разбрала, че не са marrons glaces[3] — каза Раул.

— Тази кутия не си я донесъл ти на кораба, доколкото ми е известно.

— Не, това е плячка. От една за сега по-скоро студена война.

— И вие имате намерение да ставате лоши?

— Но не, без да изчерпим преди това дипломатическите средства, скъпа моя. Макар че не е необходимо да ти го казвам, ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш за тази военна подготовка пред дамите и децата. Вероятно всичко ще свърши по смешен начин и ще запазим оръжията като спомен от „Малкълм“. За сега сме твърде склонни да опознаем кърмата, с добро или по който и да било друг начин.

— Mon triste coeur bave a la poupe, mon coeur courvert de caporal[4] — монотонно изрече Паула, появявайки се отново по бикини. Раул подсвирна от възхищение.

— Човек би помислил, че за пръв път ме виждаш облечена за плаж — каза Паула, като се разглеждаше в огледалото на гардероба. — Ти няма ли да се преоблечеш?

— После, сега трябва да започнем военните действия срещу глицидите. Какви стройни крака си си донесла за това пътуване.

— Казаха ми го вече. Ако мога да ти послужа за модел, разрешавам ти да ме рисуваш колкото си искаш. Но предполагам, че вече си избрал други.

— Моля те, остави настрана змийската си отрова — каза Раул. — Още ли не ти е подействувал йодът? Поне мен остави на мира, Паула.

— Добре, sweet prince[5]. До скоро виждане — тя отвори вратата и се обърна. — Не правете глупости — добави. — Никак не ме е грижа, но единствено вие тримата сте поносими на кораба. Ако нещо ви повредят… Разрешаваш ли ми да ти стана бойна кръстница?

— Разбира се, стига да ми изпращаш колети с шоколад и списания. Казах ли ти, че си прекрасна с този бански костюм? Да, казах ти. Ще вдигнеш кръвното на двамата финландци или поне на един от моите приятели.

— Така и така говорим за змийска отрова — каза Паула. Тя отново влезе в кабината. — Я ми кажи, ти повярва ли на историята с тифуса? Не, предполагам. Но ако не вярваме на това, още по-лошо, защото такъв случай нищо не се разбира.

— Прилича на онова, което си мислех аз, когато ме избиваше на атеизъм като малък — рече Раул. — Трудностите започнаха именно от този момент. Предполагам, че историята с тифуса крие някаква гнусна сделка… може би карат свине в Пунта Аренас или бандонеони в Токио — неща, много неприятни за гледане, както е известно. Имам цяла серия от подобни хипотези, коя от коя по-зловещи.

— Ами ако няма нищо на кърмата? Ако това е просто своеволие на капитан Смит?

— Всички сме мислили и за това, мила. Аз например, когато откраднах тази кутия. Повтарям ти, ще бъде много по-зле, ако на кърмата не става нищо. Голямата ми надежда е да намеря там рота лилипути, товар кашкавал „Лимбургер“ или просто палуба, превзета от плъховете.

— Сигурно е от йода — каза Паула, докато затваряше вратата.

 

 

Жертвувайки без милост надеждите на господин Трехо и на доктор Рестели, които разчитаха на него, за да съживи един залинял разговор, Медрано се приближи до Клаудия; тя предпочиташе бара и кафето пред игрите на палубата. Той си поръча бира и накратко й предаде онова, което те току-що бяха решили, без да споменава за ламаринената кутия. Трудно му беше да говори сериозно — непрекъснато му се струваше, че разказва измислица, нещо, което се докосва до действителността, без да ангажира разказвача или слушателя. Докато посочваше причините, които ги подтикваха в желанието им да си проправят път нататък, той се чувствуваше почти солидарен с онези от другата страна, все едно че, застанал на върха на някаква мачта, той можеше да обхване играта в нейната цялост.

— Смешно е, ако се помисли малко. Би трябвало да оставим да ни води Хорхе — така нещата ще се извършват съгласно неговите представи, вероятно много по-близки до действителността от нашите.

— Кой знае — каза Клаудия. — Хорхе също си дава сметка, че става нещо странно. Каза ми го преди малко. „Намираме се в зоологическа градина, но посетителите не сме ние“, нещо такова. Разбрах го много добре, защото през цялото време имам същото впечатление, и все пак, добре ли правим, като се бунтуваме? Не говоря така от страх, по-скоро се опасявам да не съборим някой параван, от който може би зависи декорът на пиесата.

— Пиеса… Да, може би. Аз го виждам по-скоро като някаква много особена игра с онези от другата страна. На обед те бяха на ход, а сега са включили часовника, чакат ние да действуваме. Играят белите и…

— Връщаме се към понятието игра. Предполагам, че е част от сегашното схващане за живота, без илюзии и без трансцендентност. Човек се примирява с това да бъде офицер или добър топ, да се движи по диагонала или да прави рокада, за да се спаси царят. В крайна сметка „Малкълм“ не ми се струва особено различен от Буенос Айрес, поне от моя живот в Буенос Айрес. Все по-функционален и по-пластмасов. Все повече домакински електроуреди в кухнята и повече книги в библиотеката.

— За да бъде като „Малкълм“, в дома ви би трябвало да има и капка тайнственост.

— Има я, казва се Хорхе. Какво по-тайнствено от едно настояще без никакво настояще, чисто бъдеще. Нещо предварително загубено, което аз водя, подпомагам и насърчавам, като че ли ще бъде завинаги мое. Като си помисля, че някаква хлапачка ще ми го отнеме след някоя и друга година, хлапачка, която сега чете приключенията на Иносито или се учи да бродира кръстчета.

— Не го казвате с болка, струва ми се.

— Не, болката е прекалено осезаема, прекалено настояща и действителна, за да се приложи към това. Аз гледам на Хорхе от двойна плоскост, днешната, когато той ме прави много щастлива, и другата, някъде далеч във времето, където една старица е седнала на един диван насред празната къща.

Медрано мълчаливо поклати глава. Денем се забелязваха тънките бръчици, които вече ограждаха очите на Клаудия, но умореният израз на лицето й не беше изкуствен, както у момичето на Раул Коста, а караше човек да мисли за равносметка, за достойно заплатена цена, за лека пепел. Харесваше му плътният глас на Клаудия, начинът, по който тя казваше „аз“, без патос, а същевременно с отзвук, който го караше да желае повтарянето на думата, да я очаква, предвкусвайки удоволствието.

— Прекалено трезва — рече той. — Това струва много скъпо. Колко жени изживяват настоящето си, без да мислят, че един ден ще изгубят децата си. Децата си и още толкова други неща, като мен и като всички. Те трупат край шахматната дъска повалените пешки и коне, но да живееш, означава да държиш погледа си впит във фигурите, които продължават играта.

— Да, и да си изградиш несигурно спокойствие, почти винаги с полуфабрикати. Изкуството например или пътешествията… Хубавото е, че и с това може да се достигне изключително щастие, един вид илюзорно окончателно настаняване в съществованието, което удовлетворява и радва много необикновени хора. Но аз… Не знам, с мен става така сега, през последните години. Чувствувам се по-малко доволна, когато съм доволна, боли ме от радостта, а бог ми е свидетел, че умея да се радвам.

— Истината е, че с мен такова нещо не се е случвало — каза Медрано замислен, — но ми се струва, че мога да го разбера. То е малко като капката сабур в меда. За сега, ако някога съм подозирал какъв е вкусът на сабура, то ми е послужило само за да подсили сладостта.

— Персио е способен да намекне, че на друго ниво медът може да бъде една от най-горчивите форми на сабура. Но без да прескачаме в хиперпространството, както той обича да казва с такова наслаждение, мисля, че безпокойството ми в последно време… О, това не е нито интересно, нито метафизическо безпокойство; то е нещо като много лек сигнал… Чувствувах се неоснователно трескава, малко чужда на самата мен, и то без видими причини. Именно липсата на причини ме тревожи, вместо да ме успокоява, защото, знаете ли, имам един вид вяра в инстинкта си.

— И това пътуване е защита от безпокойството, така ли?

— Всъщност защита е много тържествена дума. Не съм чак толкова застрашена и за щастие смятам, че съм твърде далеч от обичайната съдба на аржентинките, станали веднъж майки. Не съм се примирила с организирането на това, което наричат дом, и вероятно нося твърде голяма част от вината за разрушаването на моя. Мъжът ми никога не пожела да разбере как може да не се въодушевявам от новия модел хладилник или от почивката в Мар дел Плата. Не трябваше да се омъжвам, това е всичко, но имаше други причини да го направя, между които родителите ми, доверчивата им вяра в мен… Те вече са мъртви, свободна съм да покажа истинското си лице.

— Но вие не създавате впечатление на онова, което наричат еманципирана жена — каза Медрано. — Нито дори на бунтовничка, в буржоазния смисъл на думата. Нито пък, слава богу, на аристократка от Мендоса или членка на Клуба на майките. Странно, не успявам да ви класифицирам и ми се струва, че дори не съжалявам за това. Класическата майка и съпруга…

— Да, знам, мъжете отстъпват ужасени пред прекалено класическите жени — рече Клаудия. — Но това е винаги така, преди да се оженят за тях.

— Ако под класически се разбира обедът в дванадесет и четвърт, пепелта в пепелника и събота вечер в Гран Рекс[6], смятам, че еднакво ужасено бих се отказал и преди, и след брака, което впрочем прави последния невъзможен. Не смятайте, че се придържам към бохемския стил или нещо подобно. И аз си имам специално пиронче за закачване на връзките. То е нещо по-дълбоко, подозрението, че една… класическа жена е погубена и като жена. Майката на Гракхите е известна със синовете си, не заради самата себе си; историята би била още по-тъжна от това, което е, ако всичките й героини се набираха сред този род жени. Не, вие ме обърквате, защото обладавате спокойствие и равновесие, които не съответствуват на това, което ми казахте. За щастие, повярвайте ми, защото това равновесие се изразява с най-съвършена монотонност, особено по време на едно развлекателно пътуване до Япония.

— О, Япония. С какъв скептичен вид го казвате.

— Не вярвам и вие да сте много сигурна, че ще стигнем дотам. Кажете ми истината, ако това отговаря на добрия тон в този час: Защо тръгнахте с „Малкълм“?

Клаудия погледна ръцете си и се замисли.

— Неотдавна един човек говори с мен — рече тя. — Много отчаян човек, който не вижда в живота си друго, освен една нетрайна отсрочка, която всеки момент може да бъде прекъсната. У него аз създавам впечатление за сила и психическо равновесие, до такава степен, че ми се доверява и ми изповядва цялата си слабост. Не бих желала този човек да научи какво ще ви кажа, защото две слабости, събрани в едно, могат да станат ужасна сила и да породят катастрофи. Знаете ли, аз много приличам на този човек; мисля, че съм стигнала до предел, където и най-осезаемите неща започват да губят смисъл, разводняват се, отстъпват. Мисля… мисля, че все още съм влюбена в Леон.

— А!

— Същевременно знам, че не мога да го търпя, че ме отблъсква самото звучене на гласа му всеки път, когато идва да види Хорхе и играе с него. Може ли да се разбере такова нещо, може ли да се обича човек, чието присъствие е достатъчно, за да превърне минутата в половин час?

— Знам ли аз — каза рязко Медрано. — Моите лични усложнения са много по-прости. Знам ли дали може да се обича някой така.

Клаудия го погледна и извърна очи. Резкият тон, с който й бе проговорил, й беше познат, това беше тонът на мъжете, раздразнени от нюансите, които те не могат да доловят и най-вече да приемат. „Ще ме определи просто като истеричка — помисли тя без жал. — Може би има право, а да оставим настрана, че е смешно да му говоря за тези неща.“ Поиска му цигара, изчака той да й поднесе огън.

— Целият този разговор е твърде ненужен — рече тя. — Когато започнах да чета романи, а това стана в разгара на детството ми, още от началото ми се струваше, че разговорите между хората са почти винаги смешни. По много определена причина, а именно, че най-малкото обстоятелство би ги възпрепятствувало или провалило. Например ако аз бях останала в кабината си или вие бяхте решили да отидете на палубата, вместо да дойдете да пиете бира. Защо да придаваме значение на думи, разменени по най-нелепа случайност?

— Лошото е — каза Медрано, — че това може да се отнесе до всяко човешко действие, дори любовта, която и досега продължава да ми се струва най-сериозното и най-съдбоносното от тях. Да приемем вашата гледна точка, би означавало да опростим съществованието, да го тласнем към чиста игра на абсурда.

— Защо не — рече Клаудия. — Персио би казал, че това, което ние наричаме абсурд, е нашето невежество.

 

 

Той стана, като видя да влизат Лопес и Раул, които току-що се бяха срещнали по стълбата. Докато Клаудия започваше да разглежда едно списание, те тримата с известно усилие отклониха желанието за приказки на господин Трехо и доктор Рестели и привикаха бармана в един ъгъл на тезгяха. Лопес се нае да води операциите, а и барманът се оказа по-достъпен, отколкото те предполагаха. Кърмата? Ами, телефонът за сега е прекъснат и салонният управител лично установява връзката с офицерите. Да, салонният управител е ваксиниран и вероятно го подлагат на специална дезинфекция, преди да се върне оттам, а може в същност той да не отива до опасната зона и общуването да става устно, но от известно разстояние. Всичко това той просто така си го представял.

— Освен това — рече неочаквано барманът — от утре бръснаро-фризьорският салон ще бъде на разположение от девет до дванадесет.

— Чудесно, но сега ние искаме да изпратим телеграма в Буенос Айрес.

— Но офицерът каза… Офицерът каза, господа. Как искате аз да…? Отскоро съм на този кораб — прибави плачливо барманът. — Качих се в Сантос преди две седмици.

— Да оставим вашата биография — каза Раул. — Вие просто ни посочете пътя, по който може да се стигне до кърмата, или поне ни отведете до някой офицер.

— Съжалявам много, господа, но заповедите… Аз съм нов тука — той видя израза на Медрано и Лопес, бързо преглътна слюнка. — Най-многото, което мога да направя, е да ви покажа един път, който води дотам, но вратите са затворени и…

— Знам един път, който не води до никъде — рече Раул. — Да видим дали е тоя.

Бършейки ръце (те бяха абсолютно сухи) в една кухненска кърпа със знака на Маджента Стар, барманът напусна без желание тезгяха и ги поведе по трапа. Той спря пред една врата срещу кабината на доктор Рестели и я отвори със секретен ключ. Те видяха много скромна и чиста каюта, в която се открояваха огромна снимка на Виктор Емануил III и карнавална шапка, увиснала на закачалката. Барманът ги покани да влязат с израз на нюфаундлендско куче и незабавно затвори вратата. До койката имаше вратичка, която оставаше почти незабелязана между панелите от кедрово дърво.

— Моята кабина — каза барманът, описвайки полукръг с пихтиестата си ръка. — Салонният управител си има своя откъм левия борд. Действително ли вие…? Да, този е ключът, но аз настоявам, че не би трябвало… Офицерът каза…

— Хайде, отваряйте, приятелю — заповяда Лопес, — и се връщайте да дадете бира на жадните старци. Струва ми се, не е необходимо да им говорите за това.

— О, не, аз нищо няма да кажа.

Ключът се завъртя два пъти и вратичката се разтвори към една стълба. „По много начини се слиза тук в преизподнята — помисли Раул. — Дано само и оттук да се стига до някой татуиран гигант, Харон със змии по ръцете…“ Той тръгна след другите по мрачен коридор. „Горкият Фелипе, сигурно сега хапе юмруци. Но той е прекалено малък за това…“ Знаеше, че лъже, че само една сладка порочност го караше да отнеме на Фелипе радостта от приключението. „Ще му поверим някоя задача за компенсация“, помисли той, малко разкаян.

Те спряха, стигнали до един завой на коридора. Имаше три врати, една от които открехната. Медрано широко я отвори и те видяха натрупани празни каси, дъски и кангали. От склада не можеше да се продължи наникъде. Раул изведнъж си даде сметка, че Лусио не се беше присъединил към тях в бара.

Едната от другите две врати беше затворена, а втората водеше към друг, по-добре осветен коридор. На стените висяха три брадви с боядисани в червено дръжки и коридорът свършваше с врата, на която се четеше: GED ОТТАМА, а с по-ситни букви: П. Пикфорд. Те влязоха в доста голяма каюта, пълна с метални шкафове и трикраки столчета. Един мъж изненадано се изправи, като ги видя да влизат, и отстъпи крачка назад. Лопес му заговори на испански без никакъв резултат. Опита на френски. Раул с въздишка му отправи един въпрос на английски.

— А, пътници — рече човекът, облечен в светлосив панталон и червена риза с къси ръкави. — Но оттук не може да продължите.

— Прощавайте, че така нахълтахме — каза Раул. — Търсим кабината на радиста. Въпросът е спешен.

— Не се отива оттук. Трябва… — той бързо погледна към вратата от лявата си страна. Медрано стигна там секунда преди него. С ръце в джобовете, той дружелюбно му се усмихна.

— Sorry[7] — каза той. — Сам виждате, че трябва да минем. Все едно че не сте ни видели.

Дишайки тежко, човекът отстъпи, като едва не се сблъска с Лопес. Те минаха през вратата и бързо я затвориха. Сега започваше да става интересно.

„Малкълм“, изглежда, се състоеше главно от коридори, а това пораждаше у Лопес известно чувство за клаустрофобия. Вече стигаха до един първи завой, без да са видели врата, когато чуха сигнал, може би алармен. Той звуча в продължение на пет секунди, като почти го оглуши.

— Ще става, каквото ще става — рече Лопес, все по-възбуден. — Да видим дали сега няма да наводнят коридорите тия проклети финландци.

След завоя намериха открехната врата и Раул не можа да не помисли, че дисциплината на кораба явно куца. Докато Лопес отваряше на тласъци, чуха гневно мяукане. Едно бяло коте се оттегли обидено и започна да ближе лапата си. Каютата беше празна, но изобилието от врати стигаше тук до три, две затворени и още една, която се отвори трудно. Раул, който беше изостанал, за да погали котето, което се оказа котка, долови миризма на затворено, на помия. „Но тук не сме много на дълбоко — помисли той. — Сигурно на нивото на палубата на бака или само малко по-ниско.“ Сините очи на бялата котка го следяха с куха настойчивост и Раул се наведе, за да я погали още веднъж, преди да последва другите. От разстояние той чу звънеца. Медрано и Лопес го чакаха в един склад, където бяха натрупани кутии бисквити с английски и немски имена.

— Не бих искал да греша — каза Раул, — но ми се струва, че сме се върнали почти до отправната точка. Зад тази врата… — той видя, че има резе и го издърпа. — Точно така е, за съжаление.

Това беше едната от двете затворени врати, които те бяха видели в дъното на коридора, като влизаха. Миризмата на затворено и полумракът неприятно ги притискаха. Нито един от тримата нямаше желание да се връща да търси оня с червената риза.

— Всъщност липсва ни само среща с минотавъра — рече Раул.

Той опита другата затворена врата, погледна третата, която отново би ги отвела до склада с празни каси. В далечината чуха мяукането на бялата котка. Свивайки рамене, те продължиха пътя си в търсене на вратата, белязана с GED ОТТАМА.

Човекът не се беше помръднал оттам; но, изглежда, беше имал прекалено много време да се подготви за нова среща.

— Sorry, оттам не се стига до капитанския мостик. Кабината на радиста е горе.

— Забележително съобщение — каза Раул, неговият по-свободен английски му отреждаше водачеството на този етап. — А как се стига до радиокабината?

— Отгоре, върви се по коридора до… А, вярно, вратите са затворени.

— Вие не можете ли да ни заведете през друго място? Искаме да говорим с някой офицер, след като капитанът е болен.

Човекът погледна изненадано Раул. „Сега ще каже, че не знае капитанът да е болен“, помисли Медрано и му се прииска да се върне в бара да изпие един коняк. Но човекът се задоволи с едно унило свиване на устни. — Заповядано ми е да поема този сектор — рече той. — Ако съм нужен горе, ще ме уведомят. Не мога да ви придружа, съжалявам много.

— Не искате ли да отворите вратите, макар и да не дойдете с нас?

— Но, господине, нямам ключове. Моят сектор е този, нали вече ви казах.

Раул се посъветва с приятелите си. И на тримата таванът им се струваше по-нисък и миризмата на затворено — по-тягостна. Като поздравиха с едно кимване мъжа с червената риза, те тръгнаха мълчаливо обратно и не проговориха, докато не се върнаха в бара и не поръчаха напитки. Прекрасно слънце навлизаше през люковете, отразено в бляскавата синева на океана. Наслаждавайки се на първата глътка, Медрано съжали, че е изгубил цялото това време в дълбините на кораба. „Правя се на Йона[8] като някой глупак, та накрая пак да ставам за смях“, помисли той. Искаше му се да поприказва с Клаудия, да излезе на палубата, да се изтегне в леглото, да чете и да пуши. „Наистина, защо ли взимаме това толкова сериозно?“ Лопес и Раул гледаха навън, и двамата имаха вид на хора, появили се на повърхността след продължително гмуркане в кладенец, в кино, в книга, която не можеш да оставиш чак до края.

Бележки

[1] Ерико Лопес Верисимо — съвременен бразилски романист. — Б.пр.

[2] Игра на думи. Фамилното име Рестели има един корес с глагола restar — изваждам, а Сумели със sumar — събирам. — Б.пр.

[3] Захаросани кестени (фр.). — Б.пр.

[4] Тъжното ми сърце точи лиги по кърмата, тъжното ми сърце, облечено в шинела (фр.). — Б.пр.

[5] Мой принце (англ.). — Б.пр.

[6] Киносалон в Буенос Айрес. — Б.пр.

[7] Съжалявам (англ.). — Б.пр.

[8] Библейски пророк, прекарал три дни в търбуха на един кит. — Б.пр.