Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XVIII

Раул запали нощната лампичка при леглото си и изгаси клечката кибрит, която му помогна да се ориентира. Паула спеше с лице към него. При слабата светлина червеникавите й коси изглеждаха като кръв на възглавницата.

„Колко е хубава — помисли той, събличайки се, без да бърза. — Как се отпуска лицето й, изгубват се тези тягостни бръчки между веждите, винаги смръщени, дори когато се смее. А устата й сега е като на ангел от Ботичели, нещо толкова младо, толкова девствено…“

Той се усмихна подигравателно. „Thou still unravish’d bride of quietness“[1], издекламира той. „Ravish’du archira-vish’d[2], горкичката.“ Горкичката Паула, твърде бързо наказана заради собственото си непослушно бунтарство, в един Буенос Айрес, който й бе дал само типове като Рубио, първия (ако въобще беше първият, но така е, защото Паула не го лъжеше), или като Лучо Нейра, последния, без да се смятат разните X и Z и момчетата по плажовете, и приключенията в края на седмицата или по задните седалки на някоя Меркюри или де Сото. Като облече синята си пижама, той се приближи бос до леглото на Паула; разнежваше се малко, като я гледаше как спи, макар че не за пръв път я виждаше, но сега те с Паула навлизаха в един интимен, почти таен цикъл, който ще продължи седмици, а може би месеци, ако, разбира се, продължи, и този неин пръв образ — доверчиво спяща край него, малко го разнежваше. Ежедневно нещастна, Паула беше станала непоносима за него през последните месеци. Обажданията й по телефона в три часа сутринта, неколкократното й връщане към наркотиците и безцелните разходки, латентният й проект за самоубийство, неочакваната й тираничност („ела веднага или се хвърлям през прозореца“), пристъпите й на радост заради някой стих, излязъл по неин вкус, отчаяният й плач, който съсипваше сака и вратовръзки. Нощите, когато Паула пристигаше изневиделица в апартамента му, дразнейки го до полуда, защото му беше омръзнало да й казва първо да се обажда по телефона; начинът й да оглежда навсякъде, да пита: „Сам ли си?“, като че ли се страхуваше, че под кревата или под дивана има някой, и веднага след това — смях или сълзи, безкрайни признания сред уиски и цигарен дим. Това обаче не й пречеше да си позволява междувременно разни критики, особено дразнещи с точността си: „Що за идея да закачиш там този боклук?“, „Не ти ли е ясно, че на тази етажерка има една излишна ваза?“, или неочакваните й морализаторски пристъпи, нелепият й катехизис, омразата към приятелите, предполагаемата й намеса в историята с Бето Ласиерва, което може би обясняваше неочаквания й край и бягството на Бето.

Но същевременно Паула, великолепната, вярната, скъпа Паула, привърженица на толкова възторжени нощи, на политически борби в университета, на литературни пристрастия. Горката малка Паула, дъщеря на един баща — политически главатар, на претенциозното си и деспотично семейство, завързана като кученце за първото причастие, за католическото училище, за енорийския свещеник и за чичо си, за „Ла Насион“[3] и за Колон[4] (сестра му Кока би казала „за Колумб“), и изведнъж — улицата като вик, нелепото и безвъзвратно действие, което я беше отделило от рода Лавалие завинаги и срещу нищо, началното действие на старателното й падение. Горката Паулита, как е могла да бъде толкова глупава в часа на решенията. Освен това (Раул я гледаше, поклащайки глава) решенията й никога не са били радикални. Паула все още ядеше хляба на Лавалие, патрицианско семейство, което беше в състояние да потули скандала и да поддържа хубав апартамент за черната овца — още една причина за неврозата, за пристъпите на бунтарство, кроежите за постъпване в Червения кръст или за заминаване в чужбина, всичко това обсъждано сред удобствата на хол или спалня с парно отопление, топла вода и инсинератор за боклук. Горката Паулита. Но толкова е приятно да я гледа дълбоко заспала („дали е луминал, дали нембутал“, помисли Раул) и да знае, че цяла нощ ще диша тук, близо до него, който се връща сега към своето легло, загася лампата и запалва цигара, като крие клечката кибрит в шепите си.

 

 

В каюта № 5, откъм левия борд, господин Трехо спи и хърка точно както в брачното ложе на улица „Акойте“. Фелипе все още не си е легнал, макар че едва се държи на краката си от умора; изкъпан, той разглежда в огледалото едва наболата си брадица, грижливо се сресва заради удоволствието да се гледа, да чувствува, че е жив във вихъра на приключението. Влиза в кабината, облича си ленена пижама и се настанява в креслото, за да изпуши един камел, след като насочи регулируемата светлина, която се лее сега върху броя на „Ел Графико“, а той лениво го разлиства. Не може да се примири с мисълта, че не разполага с отделна кабина; ако случайно хване нещо, голяма боза ще стане. Като си помисли само колко лесно би било, стига старият да спеше някъде другаде. Смътно си спомня за филми и романи, в които пътниците преживяват големи любовни драми в каютите си. „Защо ли ги поканих“, си казва Фелипе и мисли за Негрита, която сигурно се съблича в таванската стаичка, заобиколена от радио-телевизионни списания и снимки на Джеймс Дийн и Анхел Маган.

Разлиства „Ел Графико“, спира се на снимките от един боксов мач, представя си, че е победител на международния ринг, раздава автографи, нокаутира шампиона. „Утре ще бъдем в чужбина“, се сеща той изведнъж и се прозява. Креслото е чудесно, но камелът вече пари пръстите му, все повече му се спи. Загасва светлината, запалва нощната лампичка и се напъхва, наслаждавайки се на всеки сантиметър от чаршафа, от дюшека, едновременно плътен и мек. Идва му на ум, че сигурно и Раул сега си ляга, след като е изпушил една последна лула, но вместо хъркащ старик, в кабината му е оная прекрасната червенокоса. Вече се е изтегнал плътно до нея и сигурно и двамата са голи и отдадени на наслаждението. За Фелипе думата наслаждение е изпълнена с всичко онова, което самотните опити, четивата и признанията на приятелите от училището можеха да пресъздадат и предложат! Загасил светлината, той малко по малко се извърта, докато застава на една страна и протяга ръце в тъмнината, за да обгърне тялото на Негрита, на червенокосата, една смесица, в която влиза и по-малката сестра на един приятел, и братовчедка му Лолита — един калейдоскоп, който той нежно, гали, докато в един миг ръцете му докосват възглавницата, сграбчват я, измъкват я изпод главата му, просват я до неговото притискащо се, сгърчено тяло, а устата захапват блудкавата топла плът. Наслаждение, наслаждение — без да знае как, той си е свлякъл пижамата и е гол, прилепен до възглавницата, повдига се и пада по очи, напира с хълбоци, като си причинява болка, без да стигне до удоволствието — по него само пробягва тръпка, която го отчайва и възбужда. Хапе възглавницата, стиска я до краката си, като я приближава и отдалечава, но накрая отстъпва пред навика, най-лесния път, отпуска се по гръб и ръката му започва ритмичното движение, той умело забавя или ускорява, степенува притискането на обръча и отново Негрита е тук, върху него, както му е показвал Ордонес на едни френски снимки — Негрита, която въздиша и се задъхва, потискайки стенанието си, за да не се събуди господин Трехо.

 

 

— Най-сетне — каза Карлос Лопес, загасяйки светлината. — Въпреки всичките ми опасения, това морско чудовище тръгна.

Цигарата му рисува шарки в мрака, после една млечна светлина очертава илюминатора. Приятно е в леглото, съвсем лекото поклащане приканва към сън без повече умуване. Но Лопес първо си помисля за това колко е хубаво, че е срещнал Медрано сред спътниците си, за историята на дон Гало, за червенокосата приятелка на Коста, за смущаващото поведение на инспектора. После отново се замисля за краткото си посещение в кабината на Раул, за размяната на любезности между него и момичето със зелените очи. Ама че приятелка си има Коста. Да не го беше видял… Но той го беше видял и в това нямаше нищо особено — един мъж и една жена заемат заедно кабина № 10. Странно, ако я беше срещнал с Медрано например, щеше да му се види напълно естествено. Виж, с Коста, той сам не знаеше добре защо… Беше нелепо, но беше така. Спомни си, че Косталс на Монтерлан се бе наричал първоначално Коста; спомни си за някакъв си Коста, негов бивш съученик. Защо ли продължаваше все около това да го усуква? Там нещо куцаше. Гласът на Паула, когато се обръщаше към него, беше глас, независим от предполагаемата ситуация. Истина е, че има жени, които не могат да се справят със себе си. А Коста на вратата на кабината, усмихнат. И двамата толкова симпатични. Толкова различни. Оттам някъде иде странното — толкова несходна двойка. Не се усеща връзката, този постоянен миметизъм на любовната или приятелска игра, в която дори най-явните противоречия кръжат в рамките на нещо, което ги свързва и поставя на място.

— Въобразявам си — каза Лопес на глас. — Така или иначе ще бъдат чудесни спътници. Но кой знае, кой знае.

Цигарата литна като светулка и се изгуби в релсата.

Г

Спотаен, малко нерешителен, но възбуден и неудържим, точно в полунощ Персио се вмества в тъмнината на носа, готов да бодърствува. Красивото южно небе го привлича, отвреме-навреме той вдига плешивата си глава и гледа блестящите гроздове; но Персио искаше също да установи и затвърди връзката с кораба, който го отнася, затова именно той е изчакал съня, който прави хората равни, наложил си е ревностното бдение, което ще го свърже с флуидната субстанция на нощта. Изправен до едно предполагаемо руло от кабели (по принцип на корабите няма змии), той усеща по челото си влажния въздух на устието и тихо сверява на глас материалите за размисъл, натрупани от „Лондон“ насам, съставя подробни номенклатури, в които хетерогенността от включването на три бандонеона и едно разхладително с чинцано, редом с формата на носовата преграда и добре смазаното движение на радара, се превръща в неговите очи в една постепенна геометрия, едно бавно приближаване към причините за това положение, в което той се намира заедно с останалите пътници. Нищо у Персио не клони към ограничени формулировки, при все това една постоянна тревога го владее, изправен пред обикновените въпроси на окръжаващите го обстоятелства. Той е убеден, че някакъв едва доловим от аналогията ред ръководи джобния хаос, в който един певец се сбогува с брат си и една инвалидна количка завършва с хромирана дръжка; също както непонятната увереност, че съществува една централна точка, откъдето всеки дисхармоничен елемент може да се види като спица на колело. Персио не е чак толкова простодушен да не знае, че разпадането на феномена би трябвало да предшествува всеки архитектоничен опит, същевременно той обича необхватния калейдоскоп на живота, наслаждава се с голямо удоволствие от обутите си в чисто нови гуменки марка „Перили“ крака, разнежено слуша скърцането на едно корабно ребро и кроткия плисък на водата около кила. Неспособен да се откаже от конкретното, за да се настани най-сетне в измерението, откъдето предметите се превръщат в обстоятелства и сетивните наличия отстъпват пред едно главозамайващо съпоставяне на трептения и напрежения на енергията, той избира скромния астрологичен труд, обичайното сближаване по пътя на херметичния образ, тарото[5] и покровителството на внасящата яснота случайност. Персио се надява, че нещо като излязъл от бутилка дух ще го насочи в кълбото на фактите и подобно носа на „Малкълм“, който разрязва на две реката, нощта и времето, той напредва спокойно в размишленията си, които отхвърлят тривиалното — инспектора например или странните запрещения, които царят на кораба — за да се съсредоточи в по-свързаните елементи. От доста време насам погледът му изучава капитанския мостик, задържа се върху широкия празен прозорец с лееща се оттам виолетова светлина. Който и да ръководи този кораб, той трябва да се намира в дъното на полупрозрачната кабина, далеч от стъклата, фосфоресциращи в леката речна мъгла. Персио усеща, че го обхваща някакъв ужас, който върви нагоре стъпало по стъпало, в паметта му пробягват видения на злокобни кораби без кормчия, неотдавна прочетени книги му поднасят видения, в които гибелната северозападна област (и Тукулка, сграбчил заплашително зелен кадуцей) се смесват с Артър Гордън Пим и лодката на Ерик в подземното езеро на Операта, ама че каша. Но същевременно Персио се страхува, без сам да знае защо, от момента, в който на прозореца ще се очертае очакваната фигура на пилота. Досега нещата са се развивали сред нещо като приятно бълнуване, шифруемо и разбираемо, стига да се съчетаят отделните елементи; но нещо му подсказва (а това нещо би могло да бъде именно несъзнателното обяснение на всичко случило се досега), че в течение на нощта ще се установи ред, тревожна причинна връзка, едновременно отприщена и окована към основния камък, който всеки момент се очаква да затвори арката. Така Персио трепери и отстъпва точно в момента, когато един силует се очертава на капитанския мостик, един черен торс се вписва, тъмен, прав и неподвижен, в стъклото. Горе звездите леко се завъртат — пристигането на капитана е достатъчно, за да промени корабът своя курс, гротмачтата престава да гали Сириус, накланя се към Малката мечка, бодва я и я преследва, докато я отдалечи. „Имаме си капитан — мисли стреснато Персио, — имаме си капитан.“ И сякаш в бъркотията на бързо плисналата мисъл на кръвта му бавно се съсирва законът, баща на бъдещето, начало на нов неумолим път.

Бележки

[1] Недокосната девствена тишина (От „Ода на гръцката ваза“ от Джон Кийтс). — Б.пр.

[2] Докосната и още как (англ.). — Б.пр.

[3] Голям буржоазен вестник в Аржентина. — Б.пр.

[4] Оперен театър в Буенрс Айрес. — Б.пр.

[5] 72 карти, чиито рисунки бележат развитието на човека и вселената според древните египетски предания. — Б.пр.