Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

XXI

— Да го закачим тук — каза Лусио. — От вентилатора ще изсъхне за миг и после отново ще го сложим.

Нора довърши изстискването на чаршафа, който беше изпрала.

— Знаеш ли колко е часът? Девет и половина и сме хвърлили котва някъде.

— Винаги ставам по това време — рече Нора. — Гладна съм.

— И аз. Обаче сигурно вече са поднесли закуската. На кораба разписанието е толкова различно.

Те се спогледаха. Лусио се приближи и нежно прегърна Нора. Тя сложи глава на рамото му и затвори очи.

— Добре ли се чувствуваш? — каза той.

— Да, Лусио.

— Нали ме обичаш мъничко?

— Мъничко.

— И си доволна?

— Хм.

— Не си ли доволна?

— Хм.

— Хм — каза Лусио и я целуна по косата.

Барманът ги погледна неодобрително, но побърза да разчисти масата, която вече бяха освободили семейство Трехо. Лусио изчака Нора да седне и се приближи до Медрано, който го постави в течение на това, което ставаше. Когато той го съобщи на Нора, тя не искаше да повярва. Изобщо жените изглеждаха по-възмутени, като че ли всяка една от тях беше начертала предварителен маршрут, жестоко нарушен още от началото. На палубата Паула и Клаудия гледаха, объркани, фабричния пейзаж на брега.

— Като си помисли човек, че оттам може да се прибере в къщи с автобус — каза Паула.

— Започва да ми се струва, че не би било лоша идея — засмя се Клаудия. — Но това има и комична страна, забавно е. Сега само липсва да заседнем при остров Масиел например.

— А пък Раул си представяше как ще бъдем в Маркизките острови след по-малко от месец.

— А Хорхе се готви да стъпи на земята на своя любим капитан Хатерас.

— Какво чудесно дете имате — каза Паула. — Вече сме големи приятели.

— Радвам се, защото Хорхе има труден характер. Ако някой не му се понрави… Опасявам се, че прилича на мен. Доволна ли сте, че тръгнахте да пътувате?

— Как да ви кажа, не точно доволна е думата — отвърна Паула, премигвайки, сякаш в очите й бе влязъл пясък. — По-скоро обнадеждена. Струва ми се, че имам нужда да променя малко живота си, както и Раул, затова решихме да тръгнем. Предполагам, че е така с почти всички.

— Но вие не пътувате за пръв път.

— Не, бях в Европа преди шест години, но истината е, че никак не ми провървя.

— И това се случва — каза Клаудия. — Европа едва ли е само галерия „Уфици“ и площад „Конкорд“. За мен е така за сега вероятно защото живея в литературен свят. Но вероятно и делът от разочарования ще е по-голям, отколкото човек предполага оттук.

— Не, моят случай е друг — рече Паула. — Откровено казано, напълно съм неспособна да играя истински ролята, която ми се падна на късмет. Израснах с постоянни илюзии за лично осъществяване, а винаги съм се проваляла. Тук, пред Килмес, насред тази река с цвят на детско аки, могат да се измислят цял куп оправдания. Но идва денят, когато човек навлиза в мащабите на първообразите, мери се с гръцките колони например… и потъва още по-надълбоко. Учудва ме — добави тя, изваждайки цигарите си, — че някои пътувания не свършват с куршум в челото.

Клаудия прие цигарата, видя как се приближава семейство Трехо, видя и Персио, който живо й махаше откъм носа. Слънцето вече приличаше.

— Сега разбирам — каза Клаудия — защо Хорхе проявява симпатия към вас, като оставим настрана, че зелените очи омагьосват моя син. Макар сега да не са модни цитатите, спомнете си думите на един герой на Малро: животът не струва нищо, но нищо не струва колкото един живот.

— Бих искала да знам как свършва този герой — рече Паула и Клаудия усети, че гласът й е променен. Тя допря ръката си до нейната.

— Не си спомням — отвърна. — Може би с куршум в челото. Но вероятно изстрелян от друг.

 

 

Медрано погледна часовника си.

— Наистина това започва да става досадно — каза той. — Понеже останахме горе-долу сами, какво ще кажете да упълномощим някого да пробие стената на мълчанието.

Лопес и Фелипе се съгласиха, но Раул предложи да излязат заедно да потърсят някой офицер. На носа имаше само двама руси моряци, които поклатиха глава и произнесоха някое и друго изречение, на нещо подобно на норвежки или финландски. Изминаха коридора откъм десния борд, без да срещнат никого. Вратата на каютата на Медрано беше притворена и един стюард ги поздрави на измъчен испански. По-добре било да видят салонния управител, който сигурно подготвял столовата за обяд. Не, не можело да се отива на кърмата, той не можел да им каже защо. Капитан Ловат, да. Вече не бил капитан Ловат? До вчера бил капитан Ловат. Нещо друго: умолявал господата да заключват кабините си. Ако имат ценни предмети…

— Да вървим да търсим прословутия салонен управител — рече Лопес отегчен.

Върнаха се в бара без особено желание и завариха Лусио и Атилио Пресути да обсъждат закотвянето на „Малкълм“. От бара се минаваше в една читалня, където убийствено блестеше скандинавско пиано, и в столовата, чиито размери заслужено предизвикаха възхитеното изсвирване на Раул. Салонният управител (трябваше да е салонният управител, понеже имаше усмивка на салонен управител и даваше разпореждания на един келнер, който го гледаше с унило изражение) разпределяше цветя и салфетки. Лусио и Лопес излязоха напред, а салонният управител вдигна посивели вежди и ги поздрави с известно безразличие, нелишено от любезност.

— Вижте — рече Лопес, — тези господа и аз сме донякъде изненадани. Десет часът сутринта е, а все още нямаме никакви сведения за пътуването, което сме предприели.

— О, сведенията за пътуването — каза салонният управител. — Мисля, че ще ви раздадат брошура или бюлетин. Самият аз не съм особено много в течение.

— Тук никой не е в течение — отбеляза Лусио с по-висок от необходимия тон. — Прилично ли ви се струва да ни държите в… в неведение — завърши той зачервен, като напразно се чудеше как да продължи.

— Господине, приемете моите извинения. Не вярвах, че в течение на днешната сутрин… Твърде заети сме — каза той. — Обедът ще бъде сервиран точно в единадесет, а вечерята в двадесет часа. Чаят ще бъде сервиран в бара в седемнадесет. Господата, които желаят да се хранят в кабините си…

— Понеже говорим за желания — поде Раул, — бих искал да знам защо не може да се отива на кърмата.

— Technical reasons[1] — каза бързо салонният управител и веднага преведе.

— Авария ли има на „Малкълм“?

— О, не.

— Защо цяла сутрин стоим на котва в реката?

— Веднага ще отпътуваме, господине.

— За къде?

— Не зная, господине. Предполагам, че ще го оповестят в бюлетина.

— Може ли да говорим с някой офицер?

— Предупредиха ме, че един офицер ще дойде по обед, за да ви поздрави с добре дошли.

— Не може ли да се телеграфира? — рече Лусио, колкото да каже нещо практично.

— Къде, господине? — попита салонният управител.

— Как къде? В къщи, господине — каза Пелуса. — Да видя как е родата. Братовчедка ми е с апандисит.

— Горкото момиче! — прояви съчувствие Раул. — В края на краищата да се надяваме, че оракулът ще се яви заедно с ордьовъра. Що се отнася до мен, отивам да се възхитя на Килмеския бряг, роден край на Викторио Камполо и други видни личности.

— Странно — каза Медрано на Раул, докато те излизаха не особено енергично. — През цялото време имам чувството, че сме се наврели в страхотна каша. Забавно, от друга страна, но не знам до каква степен. На вас как ви се вижда?

— Not with a bang but a whimper[2] — каза Раул.

— Вие знаете английски? — попита го Фелипе, докато слизаха на палубата.

— Да, разбира се — той го погледна и се усмихна. — В същност казах „разбира се“, защото почти всички хора, с които общувам, също знаят. Вие го изучавате в гимназията, предполагам.

— По малко — отвърна Фелипе, който неизменно оставаше за есен. Искаше му се да припомни на Раул предложението му за лулата, но го беше срам. Не прекалено много, по-скоро беше въпрос да изчака удобния случай. Раул говореше за предимствата на английския, но без особена убедителност и слушаше думите си с нещо като насмешливо съжаление. „Неизбежната комедиантска фраза — помисли той, — лъкатушното и прозорливо търсене, първият рунд за опознаване…“

— Започва да става горещо — каза той механично. — Обичайната влага на Ла Плата.

— Е, да. Но тази риза, която имате, сигурно е страшна — Фелипе се осмели да пипне плата с два пръста. — Найлон, няма що.

— Не, само копринен поплин.

— Прилича на найлон. Имаме един даскал, който носи само найлонови ризи, носи си ги от Ню Йорк. Викат му Готиния.

— Защо ви харесва найлонът?

— Защото… ами, много се носи, а и толкова реклама по списанията. Жалко, че в Буенос Айрес струва прекалено скъпо.

— Но на вас защо ви харесва?

— Защото сам се глади — каза Фелипе. — Изпираш ризата, окачваш я и готово. Готиния ни обясни.

Раул го погледна право в лицето, докато вадеше цигарите.

— Виждам, че имате практичен усет, Фелипе. Но човек би могъл да помисли, че ви се налага лично да перете и гладите дрехите си.

Фелипе видимо се изчерви и припряно взе цигарата.

— Не ме занасяйте — каза той, извръщайки поглед. — Но найлона, за пътуване…

Раул се съгласи — помагаше му да преживее неприятния момент. Найлонът, разбира се.

Бележки

[1] Технически причини (англ.). — Б.пр.

[2] Не със сила, а с хленч (англ.). — Б.пр.