Хулио Кортасар
Лотарията (33)

XXXIII

Нещата се уреждат по най-неочаквания начин, помисли Раул, като се събуди. Плесницата на Паула му послужи да си легне много по-склонен да спи, отколкото преди това. Вече буден, след отлична почивка, той отново си представи как Фелипе слиза в тази долнокачествена Нибеланд с виолетово осветление, измъква се сам, за да се чувствува независим и по-сигурен в себе си. Проклет сополанко, с право се мъчи сега от тежко пиянство плюс слънчасване. Той си го представи (докато гледаше замислено Паула, която започваше да мърда в леглото) как влиза в каютата на Орф и на горилата с татуировката на ръката, прави мили очи, изкарва си една почерпка, перчи се като петле и вероятно говори лошо за останалите пътници. „Един бой, един хубав, заслужен бой“, помисли си той, но се усмихваше, защото да бие Фелипе би било все едно да…

Паула отвори едно око и го погледна.

— Здрасти.

— Здрасти — каза Раул. — Look, love, what envious streaks. Do lace the severing clouds in yonder east…^[1]

— Наистина ли има слънце?

— Night’s candles are burnt out, and jocund day…^[2]

— Ела да ме целунеш — каза Паула.

— Нямам и намерение.

— Ела, не ми се сърди.

— Сърдене е голяма дума, мила моя. Сърденето трябва да се заслужи. Снощи ти ми се видя просто луда, но това е отдавнашно впечатление.

Паула скочи от леглото и за изненада на Раул се появи с пижама. Доближи се до него, разроши косата му, погали го по лицето, целуна го по ухото, погъделичка го. Смееха се като деца и най-сетне той я прегърна и също я загъделичка, докато тупнаха на килима и се търкулнаха чак до средата на кабината. Паула се изправи с един скок и се завъртя на един крак.

— Не си сърдит, не си сърдит — рече тя. Започна да се смее, докато все още танцуваше. — Ама ти пък беше толкова долен, да ме оставиш да стана така…

— Да те оставя да станеш? Скитница такава, ти стана гола просто защото си ексхибиционистка и защото знаеш, че не съм способен да ида да го кажа на твоя Ямайка Джон.

Паула седна на пода и сложи двете си ръце на коленете му.

— Защо на Ямайка Джон, Раул? Защо на него, а не на някой друг?

— Защото ти харесва — отвърна Раул скромно. — И защото той е луд по теб. Est-ce que je t’apprend des nouvelles?^[3]

— Не, истината е, че не. Трябва да поговорим за това, Раул.

— Съвсем не. Търси си друга изповедалня. Но аз ти опрощавам греховете, виж това, да.

— О, трябва да ме изслушаш. Ако ти не ме изслушаш, какво ще правя аз тогава?

— Лопес — каза Раул — заема кабина номер едно, в коридора от другата страна. Ще видиш как той ще те изслуша.

Паула го погледна замислено, въздъхна и двамата едновременно скочиха, всеки с намерение да пристигне пръв банята. Спечели Паула и Раул отново се изтегна в леглото и запуши. Един хубав бой… Няколко души заслужаваха по един хубав бой. Бой с цветя, с мокри кърпи, с бавно и уханно драскане. Бой в продължение на часове, прекъсван от сдобрявания и нежности, съвършен речник на ръцете, способен да премахне и оправдае несръчността, само и само за да я повтори по-късно сред вопли и сред крайната забрава, като диалог на статуи или леопардова кожа.

 

 

В десет и половина палубата започна да се пълни с хора. Съвършено идиотски хоризонт окръжаваше „Малкълм“ и Пелуса се отегчи да дебне от всички посоки признаците на чудесата, предсказани от Персио и Хорхе.

Но кой виждаше и знаеше всичко това? Този път не Персио, който съсредоточено се бръснеше в кабината си, макар естествено всеки да можеше да оцени ансамбъла, стига да прояви интерес, да излезе и да тръгне кротко на среща с носа, като все по-ясна картина (хора в шезлонгите, хора, притихнали край борда, хора, налягали по земята или седнали до басейна). Така, тръгвайки от първата дъска на нивото на стъпалата, наблюдателят (който и да бил той, защото Персио се пръскаше със спирт в кабината си) можеше да напредва бавно или бързо, да спира при някоя кафява или черна катранена бразда, да се изкачва по някоя вентилационна лула или да се катери на някой марс, хубаво омазан с бяла боя, освен ако не предпочиташе да обхване ансамбъла, да запамети изведнъж частичните положения и моментните движения, преди да обърне гръб на сцената и да посегне към джоба, където се затопляше пакетчето „Честърфийлд“ или „Партикуларес Ливианос“^[4] (които ставаха вече оскъдни, все по-лични и все по-леки, лишени от източници на доставки).

От високото — гледна точка валидна, макар и неприложима — премахването на мачтите, сведени до два незначителни диска, също като камбанарията на Джото, видяна от лястовица, увиснала над самия й център, се свежда до смешен квадрат, загубва с височината и обема всякакъв престиж (а и човек на улицата, гледан от четвъртия етаж, е за миг нещо като космато яйце, понесло се из въздуха над светлосива или синя напречна греда, поддържана от тайнствена левитация, която скоро се обяснява от два активни крака и стръмен гръб, който срива със земята чистата геометрия). Горе, най-неудачната гледна точка: ангелите виждат един Сезанов свят: сфери, конуси, цилиндри. Тогава едно неочаквано изкушение ни подтиква да се приближим към мястото, откъдето Паула Левалие съзерцава вълните. Сближение, храна на познанието, огледало за чучулиги (но всичко това Персио ли го мисли, Карлос Лопес ли го мисли, кой създава това уподобяване и търси, като добросъвестен фотограф, благоприятния ракурс?), и вече до Паула, досами Паула, почти насред Паула — откриването на един свят, засиял с всички цветове на дъгата, който се люшка и се променя всеки миг, косата й, където слънцето си играе като котка с червено кълбо, всеки косъм пламтящо клонче, електрическа жичка, по която тече токът, задвижил „Малкълм“ и машините по света, дейността на хората и разгрома на галактиките, напълно неописуемия космически swing^[5] на този първи косъм (наблюдателят не успява да се отдалечи от него, останалото е мъгляв фон, като в close-up^[6] на лявото око на Симона Синьоре, където всичко друго не е нищо повече от безсмислената каша от грис, която едва по-късно ще приеме името ухажор или майка, или кръчма от седми район). А същевременно всичко е като китара (но ако Персио беше тук, той би провъзгласил китарата, отричайки сравнението — няма като, всяко нещо е вкаменено в своята нещност, останало е измама — и нямаше да позволи да я използуват като метафорична комбинация, от което може да се заключи, че вероятно Карлос Лопес, че вероятно Габриел Медрано, но най-вече Карлос Лопес е причинител и потърпевш на тези видения, предизвикани и изстрадани под синьото небе); и така, накратко, всичко е китара, гледана отгоре, с отвор в окръжността на грот-мачтата, със струни в безобидните жици, които звънят и трептят; ръката на китариста е поставена на прагчетата, без госпожа Трехо, отпусната в един зелен шезлонг, да знае, че тя е тази ръка, свита, притаила се върху прагчетата, а другата ръка е морето, пламнало откъм левия борд, който потупва хълбока на китарата, както циганина, когато чака или прави пауза в канте хоидо, морето, както го е почувствувал Пикасо, когато е рисувал човека с китарата, който е бил на Аполинер. Това вече не може да го мисли Карлос Лопес, но Карлос Лопес е този, който, застанал до Паула, е зареял поглед в един-единствен косъм от нейната глава и усеща как трепти един инструмент в объркания напор на сили, какъвто е всяка коса, в потенциалното кръстосване на хиляди и хиляди косми, всеки един струна на мълчалив инструмент, който ще се понесе над километри море, арфа като арфата-жена на Йероним Бош, в същност друга една старинна китара, в същност една и съща музика, която изпълва устата на Карлос Лопес с наситен вкус на ягоди, на умора, и на думи.

— Ама че махмурлук, майка му стара — промълви Фелипе, изправяйки се в кревата.

Въздъхна облекчено, като разбра, че баща му вече е излязъл на палубата. Завъртайки внимателно глава, той се увери, че не е чак толкова страшно. Като си пусне един душ (и след едно хубаво цамбурване в басейна), ще се чувствува чудесно. Събличайки пижамата, той погледна зачервените си рамене; вече почти не го сърбяха, отвреме-навреме един бодеж пробягваше по кожата му и го принуждаваше внимателно да се почесва. Великолепно слънце навлизаше през илюминатора. „Днес цял ден съм на басейна“, помисли Фелипе, протягайки се. Езикът му пречеше като късче парцал в устата. „Ама че тип е тоя Боб, какъв ром има само“ — с мъжкото задоволство, че е свършил нещо важно, че е престъпил някакъв си принцип. Изведнъж си спомни за Раул, потърси лулата и кутията с тютюн. Кой ли го беше довел в кабината и го беше сложил да си легне? Спомни си за кабината на Раул, за прилошаването му в банята и как Раул отвън е чувал всичко. Затвори очи, засрамен. Може би Раул го беше довел в кабината, но какво ли са казали старците на Беба, като са го видели толкова зле. Сега си спомняше как една ръка бавно мажеше нещо успокоително по ръцете му и някакви далечни думи — старият се заяждаше. Кремът на Раул, Раул беше говорил за някакъв крем или му го беше дал, но какво значение имаше това, той изведнъж усети глад, може би всички вече са закусили, сигурно е много късно. Не, девет и половина. Но къде е лулата?

Той направи няколко крачки, пробно. Чувствуваше се чудесно. Лулата намери в едно чекмедже на скрина между кърпите, а кутията с тютюна — навряна при чорапите. Хубава лула, каква английска форма само, Сложи я в устата си и отиде да се погледне в огледалото, но изглеждаше странно — гол до кръвта, а с такава готина лула. Не му се пушеше, още усещаше вкуса на рома и тютюна на Боб. Колко чудесен беше този разговор с Боб, какъв невероятен тип.

Мушна се под душа като премина от почти врялата към студената вода. „Малкълм“ лекичко подскачаше и беше много приятно да поддържаш равновесие, без да използваш хромираните дръжки. Той бавно се насапунисваше, като се разглеждаше в голямото огледало, заело почти нацяло една от стените на банята.

Оная в публичния дом му беше качала: „Хубаво тяло имаш, момче“, и това му беше вдъхнало кураж тогава. Разбира се, че има страхотно тяло, гръб — триъгълник, както типовете по филмите или на ринга, крака — стройни, но вкарваха гол от средата на игрището. Затвори душа и отново се погледна — лъснал от водата, с надвиснала над челото коса; отхвърли я назад, прие безразличен вид, погледна се под три четвърти ъгъл, в профил. Коремните мускули бяха добре очертани; Ордоньес казваше, че това е едно от нещата, по които се познава атлетът. Той се стегна, като се стараеше да се покрие колкото се може повече с възли и изпъкналости, вдигна ръце като Чарлз Атлас и си помисли, че би било хубаво да има такава снимка. Но кой ли пък ще му направи такава снимка, макар че той беше виждал снимки, за които изглеждаше невероятно, че някой е присъствувал там да направи, например ония, дето един си ги беше правил сам, и то с мадама, в различни пози, на снимките се виждаше гуменият шнур, който типът стискаше между пръстите на краката си, за да може да снима в най-подходящия момент, и се виждаше всичко, абсолютно всичко. Всъщност разкрачена жена е нещо доста гадно, повече, отколкото мъж, особено на снимка, защото оня път в публичния дом, освен че тя през цялото време се движеше, а и човек проявява интерес другояче, но така, като гледаш снимките отстрани… Той сложи ръце на корема си, ама че работа, не можеше дори да помисли за такива неща. Уви се в кърпата и започна да се реши, подсвирквайки. Понеже си беше сапунисвал главата, косата му беше много мокра и мека и не успяваше да нагласи лимбата. Постоя известно време, докато постигне задоволителни резултати. После се съблече отново и започна да кляка, като се поглеждаше отвреме-навреме в огледалото, за да види дали не му се разваля лимбата. Беше с гръб към вратата, която беше оставил отворена, когато чу писъка на Беба. Видя лицето й в огледалото.

— Безсрамник — каза Беба, отдалечавайки се от полезрението. — Прилично ли е според теб да ходиш гол на отворена врата?

— Е, няма да умреш я, като си ми видяла малко задника — рече Фелипе. — Нали затова сме брат и сестра.

— Ще кажа на татко. Да не мислиш, че си на осем години?

Фелипе си облече хавлията и влезе в каютата. Започна да пълни лулата, втренчил поглед в Беба, която беше седнала на ръба на леглото.

— Изглежда, вече си по-добре — каза Беба неприветливо.

— Ами, нищо ми нямаше. Бях се прегрял на слънце.

— Слънцето не мирише.

— Стига, не досаждай. Можеш да се измиташ.

Той се закашля, задавил се с първата глътка дим.

Беба го гледаше развеселена.

— Мисли си, че може да пуши като голям човек — рече тя. — Кой ти подари лулата?

— Много добре ти е известно, глупачке.

— Мъжът на червенокосата, нали? Късмет имаш ти.

Първо се сдушваш с госпожата и после мъжът ти подарява лула.

— Заври си мнението в задника.

Беба продължаваше да го наблюдава и както изяжда, оценяваше постепенното му овладяване на лулата, която започваше да тегли добре.

— Много смешно — каза тя. — Снощи мама се беше разлютила против Паула. Да, няма какво да ме гледаш така; разлютила. Знаеш ли какво каза? Обещай, че няма да се сърдиш.

— Нищо не обещавам.

— Тогава няма да ти кажа. Каза… „Тази жена се навира при детето.“ Аз те защитих, повярвай ми, но не ми обърнаха внимание, както винаги. Ще видиш, че ще стане някоя каша.

Фелипе почервеня от яд, отново се задави и накрая остави лулата. Сестра му скромно гладеше крайчеца на кувертюрата.

— Старата е върхът — рече най-сетне Фелипе. — Но какво си мисли тя за мен? До гуша ми е дошло с това „детето“, някой ден всичките ще ги пратя по… (Беба беше сложила пръсти в ушите си.) И теб на първо място, божа кравичке, сигурно ти си отишла да портиш, че аз… Какво излиза, че не може да се говори с жените, така ли? Ами кой ви докара вас тук, я кажи? Кой ви плати пътя? Виж какво, изчезвай, че ми се иска да ти лепна два шамара.

— Аз на твое място — каза Беба — щях по-внимателно да флиртувам с Паула. Мама каза…

Вече при вратата тя се полуобърна. Фелипе стоеше все на същото място, с ръце в джобовете на халата и с вид на ученик, който прикрива страха си.

— Представи си Паула да разбере, че ти викаме детето — каза Беба, затваряйки вратата.

 

 

Подстригването е метафизическа операция — изказа мнение Медрано. — Дали вече има психоанализ и социология на бръснаря и клиентите му? Това е преди всичко ритуал, който ние спазваме и облагодетел-ствуваме през целия си живот.

— Когато бях малък, бръснарницата ме впечатляваше не по-малко от църквата — каза Лопес. — Имаше нещо тайнствено в това, че бръснарят донася специален стол, а и в усещането на ръката, която притиска главата ти като кокосов орех и я завърта от едната страна на друга… Да, ритуал, вие сте прав.

Те се облакътиха на парапета, търсейки каквото и да е в далечината.

— Всичко е нагласено така, че в бръснарницата да има нещо от храма — рече Медрано. — Първо, фактът, че половете са разделени, й придава специално значение. Бръснарницата е като билярдните салони и писоарите, андроцей, който ни връща известна необяснима свобода. Навлизаме в територия, много различна от тази на улицата, домовете и трамваите. Вече сме изгубили разговорите само за мъже на масата след храна, както и кафенетата със семеен салон, но все още браним някои укрепления.

— А миризмата, която човек разпознава, в който и да е край на земята.

— А може би те съществуват, за да има възможност мъжът, насред демонстрациите за мъжественост, да отстъпи пред един вид еротизъм, който самият той смята за женствен, може би безпричинно, но е така, и от който възмутено би се отказал при други обстоятелства. Фрикциите, компресите, парфюмите, ревностното инструктиране при подстригване, огледалата, талкът… Ако изброите тези неща извън контекста, не са ли те жената?

— Разбира се — каза Лопес, — а това доказва, че дори насаме мъжът не е освободен от тях, слава богу. Да погледаме тритоните и нереидите, които малко по малко нахлуват в басейна. А може да се гмурнем и ние.

— Идете вие, приятелю, аз ще се поразходя на слънце.

Атилио и годеницата му току-що живописно се бяха хвърлили във водата и с викове провъзгласяваха, че е много студена. С подчертано опечален вид Хорхе потърси Медрано и му съобщи, че Клаудия не му разрешава да се къпе.

— Е, нищо, ще се изкъпеш следобед. Снощи не ти беше много добре, а вече чу, че водата е ледена.

— Само студена е — рече Хорхе, който обичаше точността в някои случаи. — Мама цял живот ме праща да се къпя, когато нямам желание и… и…

— И обратното.

— Точно така. Ти няма ли да се къпеш, лунатични Персио?

— О, не — каза Персио, който сърдечно стискаше ръката на Медрано. — Прекалено много обичам заседналия живот, а освен това веднъж нагълтах толкова много вода, че повече от четиридесет и осем часа не можах да проговоря.

— Ти си измисляш — отсъди Хорхе, съвсем неубеден в това. — Медрано, видя ли глицида там горе?

— Не. На капитанския мостик ли? Че там никога няма никой.

— Ама аз го видях. Когато излязох на палубата преди малко. Беше там, погледни, точно между тези две стъкла; сигурно въртеше щурвала.

— Странно — каза Клаудия. — Когато Хорхе ме предупреди, вече беше късно и никого не видях. Човек си задава въпроса как ли управляват този кораб.

— Съвсем не е необходимо да са залепени за стъклата — рече Медрано. — Мостикът е много обширен, предполагам, и вероятно се настаняват в дъното или пред масата с картите… — той заподозря, че никой не му обръщаше кой знае колко внимание. — Така или иначе имал си късмет, защото аз…

— Първата нощ капитанът бодърствува там до много късно — каза Персио.

— Откъде знаеш, че е бил капитанът, лунатични Персио?

— Личи си, то е нещо като ореол. Кажи ми как изглеждаше глицидът, когото ти видя?

— Дребен и облечен в бяло, както всички, а ръцете му целите в черни косми, както всички.

— Ти да не би да си видял космите оттук?

— Не — призна Хорхе, — но по това, че беше дребен, си личеше, че има косми по ръцете.

Персио хвана брадичката си с два пръста и подпря лакът на други два.

— Странно, много странно — рече той, гледайки Клаудия. — Човек се пита дали наистина е видял офицер, или вътрешното око… Същото е, когато говори насън или хвърля картите. Катализатор, тази е думата, истински гръмоотвод. Да, човек се пита — добави той, изгубвайки се в мислите си.

— Аз го видях обаче — промълви Хорхе, малко обиден. — Какво странно има на края на краищата?

— Не се казва на края на краищата.

— Най-сетно, тогава.

— Не се казва и най-сетно — рече Клаудия, смеейки се.

Но на Медрано не му беше смешно.

— Това е вече прекалено досадно — каза той на Клаудия, когато Персио отведе Хорхе, за да му обясни загадката на вълните. — Не е ли смешно, че ни ограничават в една част от палубата, наречена закрита, когато всъщност е напълно открита? Вие няма да почнете да ме уверявате, че тези нещастни брезенти, които финландците опънаха, ще ни защитят при лошо време. С други думи, ако започне да вали или като стане студено в Магелановия проток, ще трябва да прекараме деня в бара или по кабините… Дявол да го вземе, това е по-скоро кораб на войски или робовладелчески кораб, отколкото нещо друго. Трябва да си като Лусио, за да не го видиш.

— Съгласна съм — отвърна Клаудия, приближавайки се до борда. — Но понеже има такова хубаво слънце, макар Персио да казва, че то в същност било черно, ние съвсем нехаем.

— Да, но колко прилича това на всичко, което вършим в толкова други области — каза Медрано с тих глас. — От снощи имам чувството, че това, което ми се случва отвън навътре, така да се каже, не е различно по същността си от това, което съм аз отвътре навън. Не обяснявам достатъчно добре, страхувам се, че ще изпадна в чиста аналогия, тези аналогии, с които милият Персио борави за удоволствие. Това е малко…

— Това е малко вие и малко аз, нали?

— Да, и малко всичко останало, който и да било елемент или част от останалото. Би трябвало да го изразя по-ясно, но усещам, че сякаш обмислянето е най-сигурният начин да изгубя следата… Всичко това е толкова смътно и толкова незначително. Вижте, ето преди малко аз се чувствувах напълно добре (в рамките на цялостната простота, както казваше един комик от радиото). Достатъчно бе Хорхе да разкаже, че е видял глицид на капитанския мостик, за да отиде всичко по дяволите. Каква връзка може да има между това и…? Но това е реторичен въпрос, Клаудия; подозирам връзката и връзката е, че няма никаква връзка, защото всичко това образува едно и също нещо.

— В рамките на цялостната простота — повтори Клаудия, като го хвана под ръка и недоловимо го привлече към себе си. — Бедни ми Габриел, от вчера вие ужасно се ядосвате. Но не затова тръгнахме ние с „Малкълм“.

— Не — каза Медрано, притваряйки очи, за да усети по-добре нежното притискане на ръката на Клаудия. — Разбира се, че не затова.

 

 

— Янцен? — попита Раул.

— Не, Ел Колосо — каза Лопес и двамата се изсмяха.

На Раул освен това му беше забавно да среща Лопес по коридора откъм десния борд, след като кабината му беше от другата страна. „Обикаля, горкият, заобикаля всеки път, дано да се получи случайна среща и тъй нататък. О, влюбен часови, pervigilium veneris^[7]! Това момче наистина заслужава бански костюм от по-добро качество…“

— Почакайте за секунда — рече той, като не знаеше дали да се превъзнася за това свое състрадание. — Атомната вихрушка се готвеше да ме последва, но сигурно си е забравила червилото или пък чехлите в някой ъгъл.

— А, добре — рече Лопес, престорено безразличен.

Започнаха да бъбрят, подпрени на преградата в коридора. Мина Лусио, също по бански костюм, поздрави ги и продължи нататък.

— Как е духът, готов за нови набези и нападения срещу командосите? — попита Раул.

— Не особено добре, знаете ли; след снощното фиаско… Но предполагам, че ще трябва да се върви напред. Освен ако малкият Трехо не ни изпревари…

— Съмнявам се — каза Раул, поглеждайки го изкосо. — Ако при всяко слизане се накърква като вчера… Не може да слизаш при Хадес, без да имаш кален дух; така учат добрите митологии.

— Горкото хлапе, сигурно е искало да си отмъсти — продължи Лопес.

— Да си отмъсти?

— Нали вчера го оставихме тук, предполагам, не му е харесало. Аз го познавам малко, нали знаете, че преподавам в неговото училище; не мисля, че има лек характер. На тази възраст всички искат да бъдат мъже и с право, само че средата и случайността им подлагат динени кори…

„Защо ли, по дяволите, ми говориш за него? — си каза Раул, докато кимаше с разбиране. — Отличен нюх имаш ти, всичко виждаш под водата, а освен това си страхотен тип.“ Той тържествено се поклони пред Паула, която отвори вратата на кабината, и отново погледна Лопес, който не се чувствуваше много удобно по бански костюм. Паула си беше сложила доста строг цял костюм, в пълно противоречие с бикините от предния ден.

— Добър ден, Лопес — рече тя весело. — И ти ли ще се пуснеш във водата, Раул? Ами че няма да се поберем там вътре.

— Ще загинем като герои — каза Раул, оглавявайки колоната. — Майко мила, вече са там ония от квартал Бока, сега остава само да се пусне и дон Гало, барабар с количката.

По трапа на бакборда се показваше Фелипе, следван от Беба, която елегантно се настани на перваза, та да има поглед към басейна и палубата. Те поздравиха Фелипе, махайки с ръка, и той им отвърна с известно стеснение, като се питаше какви ли са коментарите за странното му неразположение. Но когато Паула и Раул го посрещнаха с приказки и смях и се хвърлиха във водата, последвани от Лопес и Лусио, той възвърна увереността си и се заигра с тях. Водата в басейна отнесе последните остатъци от махмурлука.

— Изглежда, си по-добре — му каза Раул.

— Разбира се, съвсем ми мина.

— Внимавай със слънцето, и днес ще е силно. Раменете ти са много изгорели.

— Ами, нищо им няма.

— Добре ли ти подействува кремът?

— Да, мисля, че да — рече Фелипе. — Каква бъркотия снощи. Извинявайте, как можа пък да ми стане лошо във вашата каюта… Топло ми беше, но какво да се прави.

— Е, няма нищо — каза Раул. — С всеки може да се случи. Аз веднъж повърнах на килима у моята леля Магда, съвсем не лека й пръст; много хора казваха, че килимът изглеждал по-добре, отколкото преди, но имай пред вид, че леля Магда не беше любимка на рода.

Фелипе се усмихна, без особено много да разбира. Доволен беше, че отново са приятели, той беше единственият, с когото можеше да се говори на кораба. Жалко, че Паула бе с него, а не с Медрано или с Лопес. Искаше му се да продължи да разговаря с Раул, но същевременно виждаше краката на Паула, които висяха отстрани на басейна, и умираше от желание да отиде да седне при нея и да разбере какво мисли за болестта му.

— Днес опитах лулата — рече той неловко. — Чудесна е, и тютюнът също…

— По-хубав от снощния, надявам се — каза Раул.

— Снощният? А, искате да кажете…

Никой не можеше да ги чуе, семейство Пресути се изявяваха с буйни викове на другия край на басейна.

Раул се приближи до Фелипе, притиснат до гумирания плат.

— Защо отиде сам? Разбери, не че не можеш да ходиш където си искаш. Но подозирам, че там, долу, не е много сигурно.

— И какво може да ми се случи?

— Вероятно нищо. С кого се срещна?

— С… — щеше да каже „Боб“, но преглътна думата. — С един от ония двамата.

— Кой, по-ниския ли? — попита Раул, който много добре знаеше.

— Да, тоя.

Лусио се приближи и ги изпръска. Раул направи движение, което Фелипе не разбра добре, гмурна се по гръб и заплува към другия край, където Атилио и Нелчето въодушевено изскочиха от водата. Той каза нещо любезно на Нелчето, което плахо му се възхищаваше, и те двамата с Пелуса започнаха да я учат да плува по гръб. Фелипе го погледа известно време, отговори без желание на нещо, което беше казал Лусио, и в крайна сметка се покатери при Паула, която беше затворила очи и се приличаше на слънце.

— Познайте кой съм.

— По гласа, едно много хубаво момче — каза Паула. — Надявам се, че не се казвате Александър, защото слънцето е чудесно.

— Александър? — каза ученикът Трехо, приключил няколко срока с двойка по гръцка история.

— Да, Александър, Искандер, Алейсандре, както ви се хареса. Здравейте, Фелипе. Ама разбира се, вие сте таткото на Александър. Раул, трябва да дойдеш да чуеш това, удивително е! Сега остава само да се появи някой келнер и да ни поднесе macedonia^[8].

Фелипе остави да го подмине неразбираемият поток от думи, като си доизкусури лимбата с едно найлоново гребенче, измъкнато от джоба на банските гащета. И като се изтегна, отдаде се на първите ласки на едно все още не прекалено силно слънце.

— Свърши ли махмурлукът? — попита Паула, затваряйки отново очи.

— Какъв махмурлук? Слънцето не ми понесе — каза Фелипе, стреснат. — Тук всички мислят, че съм изпил цял литър уиски. Вижте, един път на една вечеря с момчетата, като свършихме четвърти курс… — споменът включваше различни описания на младежи под масите на ресторант „Електра“, но Фелипе — несломим, се завърнал в къщи в три часа сутринта, макар че бил започнал с два пъти чинцано и битер, после небиоло и някакъв сладък ликьор, който той не знаел как се казва.

— Каква издръжливост! — рече Паула. — А защо този път ви се отрази зле?

— Не беше от къркането, нали ви казвам, мисля, че следобеда стоях прекалено много на слънце. И вие сте доста почерняла — добави той, търсейки да се отърве. — Отива ви много, имате прекрасни рамене.

— Наистина ли?

— Да, чудни: Казвали са ви го вече много пъти, предполагам.

„Горкичкият — мислеше Паула, без да отваря очи. — Горкичкият.“ Но не го казваше на Фелипе. Измерваше цената, която някой трябваше да заплати за една мечта, още един път някой щеше да умре във Венеция и щеше да продължи да живее след смъртта, а sadder but not a wiser man^[9]… Като си помисли човек, че дори на едно дете като Хорхе би му хрумнало да каже цял куп забавни и дори остроумни неща. Но не, лимбата, перченето и толкоз… „Затова приличат на статуи, а и в същност наистина са такива и външно, и вътрешно.“ Тя се досещаше какво си въобразява Лопес, сам и навъсен. Време беше да подпише примирие с Ямайка Джон, бедният вероятно беше убеден, че Фелипе й говори поощрителни неща и че тя слуша все по-доволна ласкавите (по-скоро лъскави) думи на малкия Трехо. „Какво ли ще стане, ако го замъкна в леглото? Червен като рак, без да знае къде да се пъхне… В същност сигурно ще знае къде да се пъхне, но преди и след това, тоест наистина важното… Горкичкият, ще трябва всичко да му се показва… но това е невероятно, ами да, момчето от «Le ble en herbe»^[10] също се казваше Фелипе… А, не, това вече е прекалено. Трябва да го разкажа на Ямайка Джон, щом като му мине желанието да ми извие врата…“

 

 

Ямайка Джон разглеждаше космите на прасците си. Без много да повишава глас, би могъл да разговаря с Паула сега, когато семейство Пресути излизаха от водата и наставаше тишина, прекъсвана от далечния смях на Хорхе. В замяна на това той поиска от Медрано една цигара и запуши с поглед, втренчен във водата, където един облак правеше отчаяни усилия, за да не изгуби формата си на круша „Уилямз“. Той току-що си бе спомнил част от един сън, присънил му се призори, който вероятно беше повлиял на състоянието на духа му. Отвреме-навреме му се случваше да сънува такива неща; този път беше намесен един негов приятел, когото назначаваха за министър, и той присъствуваше на полагането на клетвата. Всичко беше много добре и приятелят му беше чудесно момче, при все това той се беше почувствувал смътно нещастен, сякаш всеки друг би могъл да стане министър, с изключение на него. Друг път сънуваше сватбата на същия този приятел, един от онези щастливи удари в зестрогонството, които отвеждат човек по яхти, Ориент експреси и Суперконстелейшъни; при всички случаи събуждането биваше мъчително, докато душът слагаше ред в действителността. „Но аз нямам никакво чувство за малоценност — си каза той. — В съня си обаче съм един нещастник.“ Той честно се стараеше да си задава въпроси: не е ли доволен от живота си, не са ли му достатъчни работата, домът му, който не беше негов дом в същност, но да живее като пансионер на сестра си беше разрешение, повече от задоволително), приятелките на деня или на срока? „Лошото е, че са ни втълпили, че истината е в сънищата, а в действителност може да е обратното и аз само се тревожа за глупости. При това слънце и това пътуване трябва да си идиот, за да се измъчваш по такъв начин.“

Останал сам във водата, Раул погледна Паула и Фелипе. Значи така, лулата била чудесна, и тютюнът… Но го беше излъгал за пътуването при Хадес. Лъжата не го дразнеше, беше почти израз на почит от страна на Фелипе. На друг той не би имал нищо против да каже истината, в края на краищата какво можеше да го интересува. Но него го лъжеше, защото, без да знае, усещаше силата, която ги сближаваше (по-силна колкото повече се изопва назад като хубав лък), той го лъжеше и без да знае, му поднасяше цвете с лъжата си.

Като се изправи, Фелипе пое с наслада въздух; гърдите и главата му се очертаха върху наситеносиния фон на небето. Раул се подпря на гумирания плат и посрещна раната лице в лице, престана да вижда Паула и Лопес, чу се как мисли на глас, някъде много дълбоко, но с реверберации като в пещера, чу как крещи мисълта му, зараждаща се с думите на Кришнадаса, странен спомен от един басейн, в толкова различно време, в толкова чуждо тяло, но като че ли думите бяха по право негови и те бяха негови, всички думи на любовта бяха неговите и тези на Кришнадаса, и тези на буколиките, и тези на човека, прикован към леглото с цветята на най-бавното и сладостно мъчение.

Той чу да се пее:

„Любими, само едно желание имам —

да бъда звънчетата,

които обвиват краката ти,

за да те следвам навсякъде

и да бъда с теб…

Ако не се привържа за краката ти,

тогава за какво да пея любовна песен?

Ти си образът в очите ми

и аз те виждам навсякъде.

Ако съзерцавам красотата ти,

аз съм способен да обичам света.

Кришнадаса казва: Гледай, гледай.“

И небето около статуята изглеждаше черно.